Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (13)

13.

Доктор Сеичиро Лейбер обитаваше къща под наем в един от северните жилищни квартали на Нортбридж, недалеч от работата си. Майлс накара Йоханес да обиколи с вана близките пресечки — искаше да получи общо впечатление за квартала. В почивния предобед мнозина бяха излезли да се погрижат за миниатюрните тревни площи пред къщите си. Група шумни деца притича през тревата и изчезна с кискане зад ъгъла, сподирена от недоволни викове. Джин и Мина сигурно бяха израсли в квартал като този.

Снощните, вече по-целенасочени проучвания на Майлс бяха извадили на светло академичната справка на доктор Лейбер и кажи-речи нищо друго. Полицейското му досие беше забележително, дори виртуозно чисто. Името му не фигурираше в списъка с поддръжниците и спомоществователите на Лиза Сато, нито сред арестуваните при излязлата от контрол демонстрация, повечето от които бяха пуснати, без да им бъде повдигнато обвинение. Обвинения бяха повдигнати, а след това снети срещу двамата покойници и тримата — сред които и Сато, — които така подозрително се бяха озовали в криокамерите. С други думи, всичко изглеждаше тип-топ.

Доктор Лейбер беше защитил докторската си степен на крехката възраст от двайсет и осем години и веднага след това беше постъпил в „Нов Египет“, където работеше и досега, четири години по-късно. Докторатът му, който Майлс беше прочел — е, прегледал по диагоналната система, — разглеждаше някои подобрения в криоразтворите, което изглеждаше напълно обяснимо предвид факта, че стипендията му е била отпусната от консорциум на криокорпорации. Няколко от големите криокорпорации поддържаха изследователски отдели, които освен че следяха за контрола на качеството, разработваха стратегии за промени в процедурите, които да привлекат клиенти за сметка на конкуренцията. В което също нямаше нищо странно.

Майлс накара Йоханес да спре на един ъгъл.

— Мисля, че най-големият ни проблем понастоящем ще са любопитните съседи, а не електронното наблюдение. Няма как да останете тук, без разни хора да дойдат и да ви питат кого търсите. Така че ще отворя канал към теб, Йоханес — Майлс зададе нужните команди в комуникатора си и го включи на запис, — а ти виж къде да спреш, купи си кафе или нещо такова, но да не биеш на очи. Роик ще го оставиш на уличката пред задния вход. — Майлс изгледа телохранителя си. Роик беше облечен цивилно, но не съвсем по местната мода. — Ще ми се да те бяхме дегизирали като уличен стълб.

— Ще се справя — каза Роик.

Майлс кимна, даде знак на Рейвън да го последва и стъпи на тротоара.

Отвори им тъмнокос сънен мъж с голяма чаша чай в ръка, по тениска и панталони, бос. Въпреки наболата брада и липсата на лабораторна престилка Майлс незабавно разпозна в него издирвания обект.

И му се усмихна.

— Доктор Лейбер? — И продължи, преди онзи да е отговорил: — Казвам се Майлс Воркосиган, а това е моят колега доктор Рейвън Дърона от „Дърона Груп“.

Последното име, изглежда, събуди у Лейбер някаква асоциация, последвана от израз на недоумение.

— Дърона? — каза той. — Като ескобарската клиника?

— О, значи сте чували за нас? — Рейвън му се усмихна щастливо.

— Следя медицинските издания.

— Пристигнахме във вашия град за междупланетната криоконференция миналата седмица и решихме да се възползваме от възможността да поговорим с вас. Може ли да влезем? — каза Майлс, без да поправя погрешното впечатление на домакина, че с Рейвън са „колеги“ в областта на бионауките. Намекът за междузвездни ченгета щеше да остави за след като се вмъкнат през прага и само за в краен случай.

При това правдоподобно обяснение Лейбер гаврътна остатъка от чая си и отстъпи. Майлс се намърда благодарно в коридора, остави на домакина да ги въведе в малката дневна и седна на първия изпречил се пред погледа му стол, с идеята, че така ще е по-трудно да го изкарат от къщата. Останалите, естествено, последваха примера му.

— Вие бяхте ли на конференцията? Май не ви видях там. — Всъщност Майлс беше проверил и знаеше, че Лейбер не е бил нито сред гостите, нито сред лекторите.

— Да, не бях. И много съжалявам, че я изпуснах. А вие попаднахте ли в онази каша, за която съобщиха по новините, онова с НОНН?

— Аз се отървах, но Рейвън беше сред похитените… — отговори Майлс и даде знак на Рейвън да се включи. Ескобарецът веднага се впусна в няколко разчупващи леда историйки за краткото си пленничество, без да споменава за бараярската връзка. След това превключи на тема криоконференцията и бързо въвлече Лейбер в професионална дискусия, поделена поравно между биохимията и щекотливите клюки. Накрая зачекна и доктората му, който предната нощ беше изчел от кора до кора, а не като Майлс. Последното окончателно приспа подозренията на Лейбер.

Майлс реши да кара направо.

— Позволих си да ви обезпокоя днес от името на роднините на Лиза Сато. Разбрах, че преди година и половина сте поддържали връзка с нея, точно преди ареста й.

Шок и тотално объркване цъфнаха върху лицето на Лейбер. Е, той беше учен все пак, а не актьор. И лош лъжец, най-вероятно. „Което мен ме устройва идеално.“

— Откъде знаете… защо смятате така? — избълва Лейбер, с което окончателно потвърди преценката на Майлс.

— Свидетелски показания на очевидец.

— Но никой не ни видя… няма как да… Суаби е мъртъв.

— Имало е друг.

Лейбер преглътна и направи опит да се овладее.

— Съжалявам. Беше трудно време. Време на страх.

Майлс тъкмо отваряше уста да каже нещо окуражително, но докторът скочи.

— Съжалявам, но ме хванахте неподготвен. Чай? Ще направя още чай. Вие искате ли?

Майлс би предпочел да не му отпуска време, в което да съчини лъжи, които впоследствие да загубят тяхното време, докато ги разплитат, но Лейбер вече отиваше към миниатюрната кухничка. Затова махна благоразположено с ръка след него, макар че Лейбер дори не се обърна да го погледне.

Рейвън го изгледа с вдигнати вежди.

— Поздравления.

— Пробив наистина, безспорен пробив.

Дрънчене на съдове, шум от вода. Едва доловимо изскърцване и щракване на врата, която се отваря и затваря…

— Опа. — Майлс грабна бастуна и скочи.

Кухнята беше празна. И тиха, ако не се броеше къкренето на електрическия чайник. Само една врата водеше навън. Към задния двор, чиято портичка още се люлееше.

Майлс вдигна комуникатора към устата си.

— Роик? Заподозреният току-що избяга през задния вход.

— Виждам го, милорд — отвърна мрачно Роик.

Тропот на тежки стъпки, няколко стона. Вик, не от Роик. Още стъпки.

— Мамка му.

Последното беше от Роик.

— Какво стана? — попита Майлс.

Роик отвърна задъхано:

— Шмугна се в съседния двор. Влезе в къщата. Жена и две деца ме гледат през прозореца. Жената спори с Лейбер. Е, тя спори, той се мъчи да си поеме дъх. — И след кратка пауза: — Нали не искате да ида там? Навлизане в чужда собственост. Нападение.

Безкомпромисният тон на Роик отказа Майлс от идеята да се позове на дипломатическия имунитет. Гвардеецът продължи:

— Жената се скри навътре. Сигурно звъни на полицията. Какво толкова му направихте на този тип вие двамата?

„Нищо“ очевидно не би свършило работа като отговор.

— И аз се чудя — каза Майлс. — Оттегли се и върви при Йоханес.

— Разбрано.

Майлс се обърна към Рейвън.

— Така, имаме пет-шест минути да опоскаме къщата. Ти се заеми с долния етаж, аз ще поема горния.

— Какво търсим?

— Каквото крие.

На горния етаж имаше спалня, втора спалня, превърната в кабинет, и баня. Сърцераздирателно скучна според галактическите стандарти порно колекция се мъдреше на видно място в спалнята, което говореше, че понастоящем Лейбер си няма гадже. В шкафовете имаше дрехи, обувки и остатъци от стара спортна екипировка. Майлс тъкмо гледаше безпомощно комтаблото в другата стая — не би имал време да го източи, преди местните да са пристигнали, да не говорим, че необходимите за тази цел ИмпСи джаджи бяха останали в консулството, — когато от комуникатора на китката му прозвуча гласът на Рейвън:

— Майлс?

— Трябва да си вдигаме чукалата, Рейвън. Полицията сигурно вече пътува насам.

— Не мисля, че Лейбер се е обадил в полицията. — Крайно любопитна реплика, особено предвид провлечения и някак развеселен тон, с който беше произнесена.

— Какво откри?

— Ела да видиш.

Майлс слезе по стълбите доста по-внимателно, отколкото се беше качил — така де, явно нямаше нужда да търчи с риск да се пребие, — даже мина през кухнята да си вземе бастуна.

Най-долният етаж — не точно мазе, по-скоро сутерен — се покриваше с представите за сервизно ниво на градска къща. Перално помещение, тръби и проводници на вътрешната инсталация и по-голяма, недовършена част, която обикновено се използваше за разделното събиране на боклука или се преустройваше другояче според нуждите на собственика. Нуждите на Лейбер, изглежда, бяха свързани със складирането. Рейвън стоеше между потънал в прах велоергометър и нещо продълговато, покрито със старо одеяло.

— Та-дам! — припя тържествено той и дръпна с драматичен жест одеялото. Под което имаше портативна криокамера. Включена към електрозахранването. Функционираща и очевидно с труп вътре.

— Има ли нужда да обличам в думи онова, за което се досещаме и двамата? — попита самодоволно Рейвън.

— О, не! — каза с подобаващото за случая възхищение Майлс. — Макар че… дали е нормално да държиш замразени хора в мазето си? По тия краища, имам предвид?

— Не знам — каза Рейвън и прокара ръце по машината в търсене на идентификационни маркери. — Ще трябва да питаш Йоханес или Ворлинкин. Или Джин. Лично аз се чудя как изобщо я е докарал тук.

— Под прикритието на нощта, предполагам.

— Не, имам предвид по стълбите. Не виждам как я е прокарал покрай завоя. Трябва да има… а, да, врата към гаража. Това вече е друго. — Рейвън прескочи някакви боклуци, отвори вратата и мушна глава в пролуката. — Охо, хубав мотоциклет на въздушна възглавница.

Майлс погледна под криокамерата. Беше от по-евтините модели, без вградено подемно пале, качена върху купчини разнородни тухли, циментови блокчета и подложка от намачкана хартия — най-отгоре имаше някакво научно списание, — там, където подемното пале е било измъкнато изпод камерата. Самото пале не се виждаше никъде.

Майлс вдигна китка към лицето си и каза по комуникатора:

— Йоханес?

— Току-що качих Роик, сър — докладва веднага Йоханес. — Да дойдем ли за вас?

— Първо да те питам нещо. Подемното пале, което използвахме за… ясно де. Още ли е в колата?

— Да, съжалявам, не ми остана време да го върна в магазина за вещи под наем.

— Чудесно. Елате отзад. Ще видите вкопана в земята гаражна врата. Ние ще ви чакаме там. Приготвили сме ви малко тежък товар.

— Идвам.

Рейвън вдигна вежди.

— Това не е ли кражба? Обир с взлом?

— Не, защото собственикът сам ни пусна да влезем. Обир без взлом, евентуално. Ако изобщо може да се таксува като кражба, то значи сме ограбили крадеца. И макар да не е вярно широко разпространеното твърдение, че честния човек не можеш го измами, безспорен факт е, че нечестният рядко е склонен да се оплаче на властите. Не мисля, че Лейбер ще сподели за кражбата с когото и да било. — Продължи да наднича под портативната криокамера. — Видя ли някаква идентификация на това нещо?

— Само логото на производителя. Често използвана марка. А, ето и сериен номер. Това може да помогне донякъде.

— По-късно ще проверим. — Всичко по реда си. „Ако досега не съм се научил да разпознавам и използвам тактически подходящия момент…“ Можеше да се окаже забележително в грешка. Или забележително прав. „Но при всички случаи ще е забележително.“

Докато Йоханес и Роик пристигнат с вана, двамата бяха отворили гаражната врата. Майлс остави на яките мъжаги да свършат онова, което яките мъжаги вършат най-добре, и се върна в кухнята да потърси нещо за писане. Недовършен списък с покупки и химикалка. Замисли се за миг, обърна списъка откъм гърба и започна да пише.

Роик дойде да го търси.

— Натикахме го, макар и на косъм. Едвам затворих задната врата. Какво правите?

— Оставям бележка на Лейбер. — Майлс прикрепи бележката към вратата на хладилника.

— Какво, по дя… — Роик се наведе да прочете написаното. — Що за крадец оставя бележка?

Майлс всъщност доста се гордееше със смътното съдържание на бележката. „Обадете ми се в моето консулство при първа възможност.“ Без подпис, без инициали.

— Така и не си довършихме разговора с доктор Лейбер — обясни той. — Сега имаме нещо, което той иска. Ще дойде. Ако не друго, така ще си спестим необходимостта да му слагаме опашка. По дяволите! От всички ни Лейбер не е виждал единствено Йоханес, а момчето ми трябва за други задачи. Сигурно ще ти е приятно да чуеш, че вече съжалявам за екипа от ИмпСи, за който ти вечно настояваш, а аз никога не вземам.

— Голяма утеха, няма що — въздъхна Роик. — Защо просто не изчакаме Лейбер да се върне?

— Докато ние сме тук, той няма да се върне. Ако съм прав в предположенията си, Лейбер е рискувал работата си, а може би и живота си, за да се сдобие с онова, което намерихме в сутерена. Ще е на нокти, докато не му остане време да се успокои и да премисли нещата. — „И тогава ще се ужаси.“

След като затвориха грижливо вратата на гаража, всички се качиха в подемния ван и Майлс каза на Йоханес:

— Карай към мадам Сузе. По заобиколен маршрут и бавно.

Рейвън се наведе над облегалката.

— Между другото, ако току-що сме откраднали бабата на този беден човек, ще изпаднем в адски неудобна ситуация.

Майлс ухили. Беше в страхотно настроение.

— Просто ще я върнем. Ще я оставим на моравата по тъмно. Или ще я пратим анонимно по пощата. Човече, нужно е нещо много по-страшно от това, за да се почувствам неудобно.

Мисълта загуби част от очарованието си при спомена за провала от вчерашната сутрин. Майлс не беше докрай сигурен дали звукът, долетял откъм Роик, е въздишка, или пръхтене, но реши и в двата случая да го остави без коментар.

 

 

По времето, когато служеше в градската стража на Хасадар, младият Роик беше изкарал курс по оказване на първа помощ. По-късно, след като положи тържествената клетва на графски гвардеец, премина далеч по-сериозно обучение за спешна помощ при военнополеви условия. Курсът включваше и криоподготовка по спешност, имаше и практически занятия с една твърде реалистична на вид кукла с човешки размери и автоматичен контрол, на която вливаха фалшива крионична течност. Е, чак кошмари не беше сънувал заради онази кукла. Ала сега, след като помогна да преместят тялото на мадам Сато върху масата за процедури, кошмарите, изглежда, му бяха в кърпа вързани.

Рейвън и медтехник Танака подходиха професионално към отстраняването на защитната ципа и подготвянето на неподвижното тяло на пациентката, като запазиха в максимално възможна предвид обстоятелствата степен достойнството на безпомощната жена. Но тя така или иначе не приличаше на онази кукла от практическите занятия, не приличаше много и на труп, но не изглеждаше и жива. Може би хората, с маймунските си мозъци, просто не бяха способни да възприемат това противоестествено състояние между живота и смъртта. Макар че, ако някога му се наложеше да извърши истинска криоподготовка, опазил Бог, опитът, който трупаше в момента, сигурно би му помогнал неоценимо. По някакъв особен начин Роик се чувстваше привилегирован.

Ако не друго, след безбожната грешка от онзи ден, този път негова милост се беше погрижил да определи със стопроцентова сигурност самоличността на жената. За щастие, снощи, след като я докараха при Сузе и я разопаковаха, негова милост се отказа от първоначалната си идея да докара бедните дечица, за да разпознаят новата му придобивка. Този път дори не казаха на Джин и Мина, че са намерили майка им. Когато Роик попита негова милост кое е по-добро, негова милост отговори с простичкото: „Никое.“ Което повече или по-малко обобщаваше ситуацията.

Докато Рейвън включваше различните системи и дупчеше размекнатата кожа на пациентката, Роик контролираше успешно реакцията си. Но не съумя да се овладее, когато на вратата се почука отсечено — стресна се, извъртя се и застана нащрек.

Консул Ворлинкин мушна глава в пролуката.

— Лорд Воркосиган, пристигна съобщение… о-о!

— Този път не водиш децата, нали? — попита разтревожено негова милост.

— Не, не. Оставих Йоханес да ги дундурка. Те още не знаят.

— Уф. Макар че ако всичко мине по план, скоро ще можеш да ги доведеш.

— А ако не мине по план? — попита мрачно Ворлинкин.

Негова милост въздъхна.

— Можеш да влезеш — каза Рейвън през рамо, — но ще трябва да си сложиш филтрираща маска. Недей да висиш на прага обаче.

Айко побърза да занесе маска на консула и му помогна да я нагласи. Ворлинкин направи физиономия, когато тъканта прилепна към кожата му, и отбеляза:

— Чудех се какво е усещането, между другото.

— Някакви проблеми дотук? — попита негова милост. Седеше на високо столче, отчасти за да наблюдава процедурата, но най-вече — поне по мнение на Роик, — за да не крачи нервно напред-назад.

— Засега не — каза Рейвън и включи първата промивка със затоплена, обогатена с кислород интравенозна течност. Глинесто сивата кожа на пациентката започна да придобива ефимерния оттенък на светъл лед. Някой се беше постарал да запази дългата й коса — обработена с гел и увита в найлон, навита като черупка на охлюв над едното й рамо. Косата на госпожа Чен беше подстригана много късо, което не беше учудило Роик, защото по негово впечатление лекарите си умираха да стрижат своите пациенти.

Мадам Сато се оказа по-висока от очакваното — над метър и седемдесет, по-близо до метър и осемдесет дори. По ръста си, както и по дългата тъмна коса, мадам Сато обезпокоително напомняше на Роик за съпругата на негова милост, лейди Екатерин — прилика, за която Роик благоразумно не спомена. Лицето на Сато беше по-кръгло като форма, но и то като лицето на лейди Екатерин се отличаваше с красива симетрия и високи скули. В тяло беше по-слаба, но по начин, който намекваше повече за стрес, отколкото за спортни навици. Елфска принцеса, попаднала на лоша компания и кофти дрога.

— Ама тя не е… — Ворлинкин я зяпаше като хипнотизиран. — Нали казахте, че щяла да изглежда ужасно? Кожата й щяла да се бели, косата да пада и така нататък.

— Когато са я въвели в криостаза, мадам Сато е била напълно здрава — обясни Рейвън, — а и подготовката й, по всичко личи, е била първокласна, и скорошна при това. Когато се озова на нашата операционна маса, лорд Воркосиган беше в далеч по-тежко състояние от средностатистическото. Меко казано. А за да се поддържат средностатистическите нива, някои пациенти трябва да са в по-добро състояние от средното.

— Прилича на героиня от детска приказка.

— Какво? — каза негова милост; люлееше единия си крак и потропваше по пречката на столчето. — Снежанка и едното джудже?

Ворлинкин се изчерви от неудобство.

Негова милост се изкиска.

— Сега ни трябва само принц.

— Кой е жабата тогава? — попита Роик, като тайничко се радваше, че не е единственият, който се е сетил за приказни героини.

— Приказката е друга — успокои го негова милост. — Да се надяваме.

Рейвън смени системите и бистрата течност бе заместена от тъмночервена. Скоро ледената принцеса вече не изглеждаше толкова ледена — първо се появи бледа розовина като мразовита пролет, а сетне по-топъл златист оттенък, сякаш по системата течеше не кръв, а лято. Накрая Рейвън изтегли изходната тръбичка от крака й, а вената и кожата затвори със специална превръзка. Танака му помогна да се оправи с кабелите, жаковете и странната плувна шапка.

— Отдръпнете се — извика Рейвън и вдигна предупредително поглед към аматьорската си публика. Звукът, който придружаваше електрошока, се оказа по-тих от очакваното, но въпреки това Роик потрепери.

И тогава гърдите на жената се надигнаха. Кожата й вече изглеждаше не само мека, а и жива. Минаха няколко секунди, през които Танака следеше мониторите, а Рейвън наблюдаваше с присвити очи пациентката. Лицето му беше спокойно, но ръцете му, забеляза Роик, бяха стиснати в юмруци. А после устните на жената се разтвориха за дълбоко вдишване, после още едно, и юмруците на Рейвън се отпуснаха. Роик на свой ред си спомни да вдиша миг преди да се е посрамил, строполявайки се в безсъзнание на пода. На косъм.

— Получи се от първия път — каза Рейвън и изключи помпата.

Негова милост стисна благодарно очи. Ворлинкин, все така с вид на хипнотизиран, промълви:

— Това е удивително!

— Обожавам тази част — призна Рейвън, без да се обръща конкретно към никого. — Кара ме да се чувствам почти богоподобен. Или като магьосник най-малкото.

Устните на негова милост се кривнаха иронично.

— С други думи, за теб това е начин да погъделичкаш егото си, така ли?

— И още как — съгласи се Рейвън. — Аз живея за тези моменти.

— Добре е човек да харесва работата си — измърмори негова милост.

Рейвън обиколи тялото на пациентката си, като я почукваше тук-там с една химикалка по начин, който едва ли беше безразборен, реши Роик. И едва ли беше нов.

— Имаме рефлекси. Периферната нервна система вече работи — докладва Рейвън, върна се при главата й и приглади един измъкнал се кичур коса.

— Мадам Сато? — повика я нежно. — Лиза?

Клепачите потрепнаха, повдигнаха се, после мадам Сато стисна силно очи. Горните клепачи леко припокриваха вътрешните ъгли на очите й, които бяха с класическа бадемовидна форма. Ирисите й бяха с наситен кафяв цвят, съвсем различни от сиво-сините очи на лейди Воркосиган.

— Слухът работи — измърмори Рейвън. — В достатъчна степен поне. — После отново я повика: — Лиза? Чуваш ли ме?

Сигурно й приличаха на бандити с тези маски. Това едва ли беше успокоителна гледка, особено ако главни герои в последния й ясен спомен бяха злосторниците, осъдили я на заточение далеч от света и децата й. Дали се бяха подсмихвали самодоволно? Или бяха излъчвали хладен професионализъм? Или безразличие? Неизвестно. Но със сигурност бяха бандити, лишили я от волята й, от света й, от живота й.

Роик се наведе напред, впрегна най-утешителния си гвардейски тон и каза:

— Мадам, вече сте добре. Жива и на сигурно място. Спасена сте. Децата ви също са добре и на сигурно място. Скоро ще ги видите.

Клепачите потрепнаха отново, последва тих стон.

— И ларинксът е наред — установи доволно Рейвън. — Това сигурно ви радва, милорд ревизор.

— Така е — каза негова милост.

Жената въздъхна отново и напрежението се отцеди от тялото й.

— Сега ще поспи няколко часа — каза Рейвън. — Колкото по-дълго, толкова по-добре.

— Ще я почистим и ще я преместим в изолатора — каза медтехник Танака. — Айко, помогни ми да обработим кожата.

Извадиха тръбичките и иглите, навиха кабелите, изключиха машините. Роик помогна да преместят живата мадам Сато на количката. Негова милост се смъкна от столчето, разкърши рамене и се подпря на бастуна.

— Кога ще можем да я преместим в консулството?

— Зависи от броя на белите кръвни телца и от още няколко фактора — каза Рейвън. — Но ако няма усложнения — вдругиден. Ще трябва да я настаните в някоя от стаите на горния етаж. Там е по-тихо и спокойно.

— Няма проблем — каза Ворлинкин.

Негова милост обърна глава към консула.

— Чакай, ти защо дойде всъщност? Да не би Лейбер да се е появил?

— Не. Пристигна запечатано съобщение за вас от Бараяр. Нямаме достъп до текста, така че не знам дали е спешно и доколко. — После добави откровено, макар и с известна неохота: — А и ме мъчеше любопитство как вървят нещата тук. Заради Джин и Мина. — Консулът не искаше втори път да действа на тъмно, досети се Роик. Напълно разбираемо от негова страна.

— Ами, добре — каза негова милост. — Рейвън, щом държиш нещата под контрол тук, аз по-добре да се връщам в консулството.

Рейвън му махна да тръгва спокойно и последва Танака и Айко с количката. След като те излязоха, стаята изведнъж се изпразни, разхвърляна и безутешна като утрото след празник на зимното слънцестоене.

Ворлинкин примигна и раздвижи рамене, сякаш му беше трудно да събере мислите си, които са се запилели някъде далече.

— Много беше странно това. Никога не съм виждал човек да умира, но това… все едно времето се връщаше назад пред очите ми. Или нещо от този сорт.

— Аз пък съм виждал, но за другото си прав — каза негова милост.

— На богове ли си играем? — попита смутено Ворлинкин.

— Не повече от хората, които са я пъхнали в криокамерата. Само дето нашата кауза е много по-справедлива — каза негова милост, после добави тихо: — Надявам се. — Смръщи вежди, измъкна изпод ризата си верижката с ревизорския печат и го погледна, при което очите му леко се кръстосаха. — Запечатано съобщение, казваш? На възрастта на Джин сигурно бих си умрял от кеф да имам свой собствен таен декодиращ пръстен. Сега си имам и той ми тежи на врата като камък. Има нещо адски тъжно и сбъркано в това.

Негова милост се отдалечи с накуцване да размени няколко последни думи с Рейвън и Роик остана за кратко насаме с консула, който не сваляше удивен поглед от отдалечаваща се ниска фигура.

— Лорд Воркосиган доста се разминава с очакванията, които имах, когато ми съобщиха да се подготвя за визита на имперски ревизор.

Роик юнашки удържа юздите на неудържимото си желание да изцвили от смях.

— Деветимата имперски ревизори всъщност са доста различни, след като ги опознаеш. Лорд-ревизор Вортис например, който е и вуйчо на нейна милост, прилича на разсеян стар професор по инженерни науки и е точно такъв. Има един свадлив адмирал, един пенсиониран дипломат, един индустриалец… колкото до негова милост, той постепенно се превърна в нещо като личен експерт на Грегор по галактическите дела. Императорът има безпогрешен усет кой от ревизорите си към кой случай да прикрепи. Досега не сме се проваляли, макар да се боя, че в скоро време може и ние да ударим на камък. — Роик всъщност тайничко се надяваше да стане така. Току-виж си починали малко.

— Това звучи успокоително — каза Ворлинкин, после, изглежда, го налегнаха съмнения. — Нали?

При тази добавка Роик се усмихна малко криво.

— Мдаа.

 

 

В обезопасената стая на консулството Майлс видя адресния код на съобщението и се отпусна. Явно беше пристигнал ежеседмичният доклад на Екатерин, което обясняваше липсата на обичайните маркери за спешност. Най-после нещо хубаво сред цялата бъркотия тук. Докато разсъждаваше върху разликата между „спешно“ и „важно“, Майлс извади печата си и отвори съобщението.

Усмихнатото лице на съпругата му се появи над видплочата и Майлс спря записа на пауза просто за да оплакне очи. Напоследък дните й препускаха сред такъв преграден огън от съревноваващи се за вниманието й задачи, че Майлс не помнеше откога не я е виждал да спре на едно място за повече от минута-две. Ясните й синьо-сиви очи гледаха ведро, а по правата й тъмна коса нямаше и следа от скреж, макар Майлс и Екатерин да бяха връстници плюс два месеца в повече на нейната сметка. Като се имаше предвид, че Майлс я беше насадил с четири деца под шестгодишна възраст, липсата на бяло в косата й изглеждаше още по-забележителна. Е, децата бяха износени в утробни репликатори, но все пак… Майлс беше едничък на мама и татко, болнав още от раждането си и със сериозни здравословни проблеми, част от които беше решил, а после ги беше заменил с нови. Може би… не, със сигурност беше подценил количеството работа, което отварят нормалните здрави деца дори със значителната помощ, която парите и положението му можеха да осигурят на Екатерин. Защото има задачи, които човек просто не иска да прехвърли другиму, понеже иначе ще изпусне най-хубавата част.

Екатерин гледаше камерата на своето комтабло, разбира се, а не него, напомни си Майлс, но смътно ироничният й поглед го пришпори да пусне записа и той го направи, обзет от ирационалното чувство на вина, че я бави излишно.

— Поздрави, любов моя — каза тя. — Получихме последното ти съобщение и то успокои тревогите ни. Аз, за щастие, не бях казала на децата за първото, преди второто да го настигне. Не ми се мисли през какво са преминали родителите ти, когато си бил на старата си служба. Макар че баща ти сигурно е запазвал забележителното си ворско самообладание, а колкото до майка ти… не искам да си го представям дори. Обзалагам се обаче, че е имала какво да каже по своя си колоритен бетански начин.

Всъщност през времето на кариерата си в отдела по секретни операции Майлс беше заобиколил този проблем просто като не пращаше работни съобщения на родителите си. Не че баща му не би могъл да изиска доклад за мисиите му от шефа на ИмпСи по всяко време. „Стига да събере нужната за това смелост“, както би казала майка му.

Преди да премине към новините от дома им, Екатерин го уведоми накратко за последното развитие на няколко въпроса, касаещи окръг Воркосиган. Така степенуваше нещата тя — първо окръгът, после домът. Ако, опазил Бог, някой ден обърнеше реда, това би дало на Майлс сериозен повод да се тревожи за семейството си. Това му напомни, че е занемарил и задълженията си към окръга, макар че поне тази седмица, изглежда, нямаше нищо толкова спешно, че да се обажда на своя заместник — е, всъщност заместника на баща си — в Съвета на графовете. Вече от доста години родителите му живееха на Сергияр и се грижеха за имперските интереси там като вицекрал и вицекралица на планетата.

Хубава традиция си бяха създали, няма що, да загърбват собствените си дела в името на Империята. И той, и родителите му. Това си имаше цена, разбира се. Говорител на едно от селата в окръга веднъж му беше споделил във връзка с Екатерин: „Знаем, че вие принадлежите на Империята, но лейди Воркосиган принадлежи на нас.“

„Наистина.“ Споменът за онези думи винаги го изпълваше с особена гордост.

— Колкото до домашния фронт — продължи Екатерин, — ето и последното ни постижение…

Образът й изчезна, заменен от друг запис, който очевидно беше правен в движение.

— Браво, Хелен — чу се гласът на Екатерин, макар стаята да се въртеше шеметно. Записът беше правен в библиотеката, досети се Майлс въпреки скоростта, с която се менеше образът. — Намали малко или татко ти ще получи световъртеж.

— Какво е световъртеж? — чу се детски глас някъде отстрани. Саша ли беше това… не, Лизи, за бога! Екатерин обясни незабавно:

— Да ти се завие свят.

— Аха. — Новата дума явно се намести моментално в речника на малката.

Кадърът се центрира върху Таури, десетмесечното им бебе с ококорени сиви очи под рошави черни къдрици, което стискаше решително ръба на една ниска масичка. Саша, почти на шест, както предпочитаха да се изразяват той и близначката му Хелен, седяха заедно с тригодишната Лизи на един диван в дъното на кадъра. Саша гледаше бебето с интерес, затова пък Лизи явно беше отегчена — риташе с крака, сякаш да каже: „Какво толкова, аз вече го направих това.“

— Хайде, Таури — примами я с гальовен глас Екатерин. — Ела при мама. — Адски ефикасно… на самия Майлс му идеше да се гмурне в образа над видплочата, толкова съблазнителен беше гласът.

Таури се обърна с клатушкане върху късите си крачета, пусна едната си ръка и я размаха за равновесие. После и другата. А после тръгна като пате към протегнатите ръце на майка си. Как изобщо се научаваха децата да ходят с тези еднократни пеленки на дупетата, беше загадка, но ето я Таури — ходи и се смее! Туп-туп-туп, право в ръцете на майка си, която я завъртя високо като награда за победата.

— Дай аз да я пробвам — каза Саша, все едно малката му сестричка е количка с дистанционно, коленичи на килима срещу Екатерин и извика насърчително: — Хайде, Таури, можеш да го направиш!

Опиянена от първата си победа, Таури изписка и хукна към него — твърде бързо. Естествено, падна напред и нададе вой, но повече от яд, отколкото от болка — Майлс се беше научил да разпознава различните видове плач и го правеше безпогрешно дори в просъница. Саша я вдигна и каза през смях:

— Хей, първо се научи да ходиш, пък тогава тичай! — Обърна я, побутна я леко към Екатерин и този път преходът беше успешен. Лизи, която междувременно се беше изхлузила от дивана, тичаше в кръг и припяваше „Световъртеж! Световъртеж! Световъртеж!“, заряза тази игра и се спусна към видрекордера, който, ако се съдеше по рязката промяна в кадъра, по-голямата й сестра беше вдигнала високо.

— Не, аз искам да снимам, аз — чу се гласът на Лизи. — Дай ми го! Дай ми го! Мамо, кажи й да ми го даде!

С това краткото домашно филмче, уви, свърши. Майлс върна записа и го пусна отново, като се чудеше дали това наистина са първите стъпки на Таури, или възстановка в негова чест. Наличието на видрекордер говореше в полза на второто.

Лицето на Екатерин се появи отново на фона на разхвърляния й кабинет. Онзи на третия етаж от северната страна с изглед към бараярската градина, дело на Екатерин, която се провиждаше през върховете на внесени от Земята дървета.

— Жалко, че сержант Таура така и не доживя да види малката си съименница — каза замислено тя, — но поне научи за нея, благодарение на теб, преди да ни напусне. Може би трябваше да кръстим Лизи на нея вместо на бетанската ти баба. Като говорим за имена… Саша обяви, че вече официално е Алекс. Поне се отказа от Ксандер, слава богу. Лекси и А. А. вече окончателно са зачеркнати от списъка. Логиката му е все същата — щом не му казваме Арал заради дядо му Арал, значи не може да му казваме Саша заради дядо му Саша. Но това с „Алекс“ изглежда му е влязло за постоянно в главата, а най-сетне успя да привлече и Хелен на своя страна, така че в следващото си съобщение по-добре го наричай лорд Алекс. Толкова логика и решителност заслужават уважение според мен.

По времето, когато все още прохождаше в новата си битност на баща, Майлс имаше сериозни притеснения заради забавеното говорно развитие на Саша… на Алекс… особено в сравнение с близначката му. После Екатерин насочи вниманието му към факта, че Хелен изобщо не дава шанс на брат си да зададе сам въпрос или да вмъкне дума в пороя от нейните приказки. Момчето не беше глупаво, а добричко, и скоро навакса разликата, като мина направо към изречения, стига Хелен да не беше наблизо, за да му се меси.

— Като си помислиш — продължи Екатерин, — всъщност е имало момент, когато и ти си срещал затруднения кое име да избереш за себе си, нали? При това на доста по-зряла възраст. Историята май наистина има склонност да се повтаря. Като ехо. Но както и да се нарича нашето момче, то много те обича. Всички те обичаме. Пази се, Майлс, и се прибирай по-бързо.

Записът свърши и видплочата потъмня.

„Ако само можех да пропълзя през тази видплоча и да се изстрелям към Бараяр със скоростта на светлината…“ Майлс въздъхна. Допреди седем години домът беше място, откъдето нямаше търпение да се махне. Как се бе стигнало до тази драматична промяна?

Думите на Роик го бяха жегнали дълбоко. „Ако бяхте сложили край, докато още печелехте…“ Е, все пак кибуанската каша не беше изцяло негово дело.

И този Лейбер, нямаше ли да се появи най-сетне! Още сега, по възможност. Отдавна трябваше да е кацнал всъщност. Току-виж се наложило Майлс сам да го доведе. Ами ако Лиза Сато се събудеше с временна криоамнезия или просто не знаеше отговорите? „Не, не, тя трябва да знае всичко, което знае Лейбер. Защото съм готов да заложа бетански долари срещу пясък, че именно той е бил осведомителят й.“

Мисълта за паническото бягство на Лейбер не спираше да го гризе. „Защо се уплаши толкова от нас? Та ние дори не успяхме да му се представим както трябва.“ Явно реакцията му бе породена от някаква местна заплаха, навярно същата, която Майлс искаше да разнищи. Само дето още не знаеше в какво по-точно се състои тя.

Така както Сато беше примамка за Лейбер, те двамцата щяха да са примамка за… кого? И защо? В миналото Майлс неведнъж беше залагал хора като примамка, която да извади на светло хищника, но не и когато в уравнението имаше деца, за чието съществуване да му е известно. „Или просто удобно си пропускал да проявиш детайлен интерес към роднинските връзки на своите примамки?“ Не си спомняше. А щом не разполагаше с персонал, който да следи Лейбер, със сигурност не разполагаше с персонал за денонощна охрана на консулството и хората, които приютяваше то. Роик и Йоханес не бяха достатъчни, дори да се занимаваха само с това, а те имаха и други задачи — да им възложи и тази, без да им осигури подкрепление в жива сила, би било чиста проба злоупотреба с власт. Рейвън не беше единственият, който мразеше да го подхлъзват с предварително обречени на неуспех задачи.

Въпреки разделите със семейството, които произтичаха от това, Майлс потръпна и мислено благодари на Грегор, че му подбира мисии далеч от Бараяр. Защото същото разстояние делеше семейството му от всеки, когото Майлс успееше да вбеси с разследванията си. „Вбесяването на лоши хора в името на Бараяр би могло спокойно да се впише като първа точка в служебната ми характеристика.“ Това по повод колко било хубаво човек да обича работата си.

Наведе се над комтаблото и се зае да съчини ревизорско искане до бараярското посолство на Ескобар за охранителен отряд, който да бъде изпратен незабавно, както и да подготвят финансов следовател от ИмпСи и адвокатски екип, които да чакат в готовност. Нямаше представа какво цели невидимият му враг, освен че играе на сериозно. „В най-добрия случай отрядът ще пристигне след пет дни.“ Знаел ли бе достатъчно преди пет дни, за да изиска подкреплението тогава? „Май не.“

Извика за пореден път базовата информация за криокорпорация „Нов Египет“ и се зае да я прегледа. Не можеше да разчита само на това, че Лиза Сато ще се оправи бързо и ще проговори.