Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (17)

17.

Роик вкара колата в подземния гараж и при вида на навалицата, събрала се около отворената врата на стаята, където държаха затворниците, Майлс се стегна. Погледът му се стрелна към празното място в дъното на гаража, където до неотдавна беше паркиран бусът на „Нов Египет“… и очите му се ококориха, щом зърнаха изящния рус кок, който стърчеше сред тъмнокосите глави. И без да свежда поглед знаеше кой дребосък стои до собственичката на русия кок и й стига само до рамото.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Роик и наби спирачки. — Какво прави тук госпожица Куделка?

— Придружава брат ми, без съмнение. Лично аз бих искал да знам какво, по дяволите, прави тук Марк.

Слязоха и Майлс си проби решително път през зяпачите. Надникна в празната стая, но дори най-страшният му ревизорски поглед не би могъл да върне там Ханс и Оки. Не че държеше да ги връща всъщност… Обърна се и огледа набързо навалицата — Тенбъри и Рейвън, Марк и Карийн, консул Ворлинкин, Джин, който подскачаше до него и изливаше с бързооборотен писклив глас историята на бягството, и накрая Яни, ступан и олюляващ се между яда и разкаянието. Само ступан, за щастие, и ако се съдеше по недоволната му тирада — все още в неведение за близката си среща с двама от местните ангели на смъртта.

— Преди колко време е станало това? — попита Майлс в опит да се добере до някаква съществена информация.

— Малко след като вие сте тръгнали, изглежда — каза виновно Рейвън. — Боя се, че не прецених добре дозата. Съжалявам…

Майлс махна с ръка — не чак в опрощение, но с разбиране.

— Значи са на свобода най-малко от два часа, три може би. Предостатъчно да се приберат вкъщи. Или някъде другаде.

Тактическо дърво с разклонения започна да се оформя като скица в главата му. Ако двамата бяха духнали с единственото намерение да спасят собствените си кожи, значи можеше да са навсякъде, но едва ли щяха да се върнат тук, още по-малко с подкрепления, защото както полицията, така и шефовете им биха застрашили намерението им да минат в нелегалност. Но ако се бяха върнали в „Нов Египет“… тогава вариантите се умножаваха. „Чудя се дали не сме се разминали по пътя насам? Късно е да се чудиш, мой човек.“ Двамата биячи със сигурност бяха запомнили Роик, вероятно бяха видели и Рейвън, самия Майлс не бяха виждали, иначе не биха могли да го забравят, но Роик беше забележителен сам по себе си — разкриеха ли самоличността му, бързо щяха да стигнат и до Майлс. Чието участие във всичко това със сигурност щеше да смути и изуми Четиримата разбойници. От гледна точка на „Нов Египет“ Майлс беше напълно неизвестна величини.

Уви, друга неизвестна величина беше станала известна — в „Нов Египет“ вече знаеха за владенията на мадам Сузе, логично беше да предположат и че Лейбер, тяхната първоначална мишена, е бил доведен тук, макар че не можеха да са сигурни дали не е бил преместен впоследствие. Бяха ли открили, че техният служител — вече бивш служител, без съмнение — е отмъкнал замразената мадам Сато? И ако е така, на кое предположение щяха да заложат — че жената вече е съживена или че Лейбер още разнася криокамерата й като някакъв едрогабаритен сувенир? Съхраняваха ли записите на охранителните камери от онзи паметен ден, когато Майлс й неговият ударен отряд бяха откраднали злополучната й заместничка госпожа Чен? И ако ги пазеха, какви изводи щяха да си направят от видяното? И…

— По дяволите — измърмори Майлс. — Трябва пак да говоря с онзи идиот Лейбер. — Без допълнителна информация трудно би могъл да разгадае успешно ходовете на Четиримата разбойници. Въздъхна и каза по-високо: — А, здрасти, Марк. Ти защо си тук? И така неочаквано, ако позволиш да отбележа.

Марк килна глава неизвинително, дори взе че си позволи самодоволна усмивчица.

Майлс стрелна с поглед Рейвън.

— Мислех, че сме се разбрали за изненади от подобен характер.

Рейвън отклони виновно очи, сви рамене и измрънка:

— Взели са по-ранен кораб.

Майлс заряза тази очевидно непродуктивна тема.

— Здрасти, Карийн.

Тя му показа зъбките си. В усмивка. Май.

— Здрасти, Майлс. Как я караш?

— Не толкова добре, колкото си мислех, очевидно. — Той хвърли последен поглед към малката стая — все така празна, — след което се обърна. Тенбъри, благословен да е, междувременно беше успял да поуспокои Яни и двамата тръгнаха да търсят медтехник Танака.

Откъм багажника на консулския ван се чу пронизителен врясък.

— Вън! Въннн!

Веждите на Ворлинкин подскочиха.

— Да не сте отвлекли още някого? — В тона му се долавяше известно негодувание, но примирението беше повече. Майлс се сети за онези бабини деветини, дето водата била по-силна от камъка. В дългосрочен план. Ръбовете на консула бяха започнали да се оглаждат.

— Този път не съм отвличал никого. Джин, гвардеец Роик има подарък за теб. Жив.

— Наистина ли? — Момчето се напрегна като струна и впери поглед в багажника. Майлс даде знак на Роик и той отведе Джин да го запознае с новия му домашен любимец. „Чудесно се разбират с деца“, така беше казала секретарката на Уинг.

„А ти откога вярваш на тези хора?“ Неспособна да устои на любопитството си, Карийн тръгна след Роик и детето.

Майлс се обърна към Ворлинкин и Рейвън и каза тихо:

— Рейвън, кога най-рано можем да изведем мадам Сато от изолатора?

— И да я преместим в консулството ли? — попита Ворлинкин.

Майлс кимна.

— Първата ни отбранителна линия падна. Имам предвид секретността. Консулството предлага най-добри възможности за отбиване на атаки от законово естество. Де да предлагаше същата защита и срещу атаки от незаконно, силово естество. Имам нещо предвид и по тази линия, но още не е пристигнало.

Рейвън стисна устни с явна неохота. Типично по докторски.

— Утре? Не че биоизолацията й е на ниво и сега покрай децата, които влизат и излизат непрекъснато. Всеки може се окаже преносител на бацили, дори да е малолетен и сладък.

— Добре, натъпчи я с всички имуностимулатори, които имаш в арсенала си…

— Вече го направих.

— В такъв случай имай готовност да се изнесем утре сутрин, възможно най-рано. Всъщност, Ворлинкин, би било, хм, разумно, ако останеш тук тази нощ. Бъди готов да пристъпиш към изтеглянето на мадам Сато и децата й при минимално предизвестие. — После добави неохотно: — И Лейбер също.

— Мислите ли, че от „Нов Египет“ ще се задействат толкова бързо?

— Нямам представа. Всички тези шефове на криокорпорации създават впечатлението, че по-скоро биха се скрили зад стена от адвокати, отколкото да прибегнат до услугите на наемници, да речем, но мошениците от „Нов Египет“ вече доказаха, че при нужда могат да действат бързо. И въпреки фаталните издънки действията им отпреди година и половина сигурно са им изглеждали успешни за времето си. Така или иначе, горещо им желая една тревожна и безсънна нощ, докато се опитват да хванат краищата на цялата тази бъркотия.

Ворлинкин смръщи вежди и се замисли, а Майлс се обърна към своя клониран брат.

— Ами ти?

— С Карийн прескочихме от Ескобар, за да погледнем отблизо една сделка с недвижим имот, за която ми каза Рейвън — отвърна невъзмутимо Марк. — Накратко, по всичко личи, че клиентелата на мадам Сузе открива страхотни възможности пред „Дърона Груп“ за провеждане на широкомащабни изпитания с последните ни открития в удължаването на живота. Ако се окажа прав, смятам да купя това място от клетия му настоящ собственик, някой си Фува, с все пасивите. — Марк врътна палец надолу. Явно имаше предвид замразените хора, които спяха в криочекмеджетата си на най-долното ниво. — Ще го приема като лична услуга, лорд-ревизор братко, ако не ми се бъркаш в Сделката.

Устните на Майлс помръднаха.

— За щастие, ворските възгледи за шуробаджанащината се радват на широко междукултурно одобрение дори на тази дегенератска планета, както без съмнение би я нарекъл покойният ни дядо. Но и ти стой далече от моя случай.

— Не проявявам и най-малкия интерес към твоя случай, благодаря. Какъв е той, между другото?

— Рейвън не ти ли каза?

— Не, мълчи като риба проклетникът.

Е, никой не би могъл да твърди, че представителите на клана Дърона гледат лекомислено на поставените им задачи.

— Всичко започна с опита на една кибуанска крионична компания, „Бялата хризантема“, да разшири бизнеса си на Комар.

— О, това вони.

— Вече си чул?

— Чувам го от теб. Но от пръв поглед е ясно, че финансовото, културното и чисто физическото разстояние са неоправдани и необясними. — Марк се поусмихна. — А и ти си тук, което само по себе си винаги е знак за нещо гнило.

— Хм — каза Майлс. — Е, тази история с „Бялата хризантема“ вече се разследва и ситуацията започва да се изяснява. Повече или по-малко. Но междувременно изникна страничен проблем — с въпросния „Нов Египет“ — и там нещата се усложниха. — Той стисна зъби. — Опитвам се да минимизирам косвените щети. Става въпрос за едно местно хлапе, което сега плаща данък, задето се сприятели с мен. Добри намерения, Марк. Пътят ми е павиран с тях.

— Толкова по-добре, че аз не страдам от такива. — В очите на Марк проблесна умно пламъче, което не вещаеше нищо добро. — Тази планета не е твоя, нали знаеш. Не можеш да оправиш и нея.

— Така е, но… добре де, така е. Но.

— Само гледай да не оставиш твърде много отломки след себе си. Това място може да ми бъде полезно.

— Вече го каза. — След кратко колебание Майлс продължи: — Удължаване на живота, казваш. Тази разработка по-обещаваща ли е от последните две гениални изобретения на „Дърона“? Които ти посрещна с такъв ентусиазъм и които, ще ме извиниш за израза, предадоха богу дух още на лабораторната маса?

— Рано е да се каже. Но единственото изпитание върху човек досега дава надежди. Обектът беше Лили Дърона, в случай че се чудиш.

Ред беше на Майлс да вдигне вежди.

— Добре де, смятай ме за официално впечатлен, щом Лили е приела да го изпита върху себе си.

Усмивката на Марк изгуби блясъка си.

— Лили… Лили нямаше голям избор. Или време нямаше, по-скоро.

— Не сте го изпитвали върху възрастни мъже значи? Като си говорим за недостиг на време и прочие.

Майлс и клонираният му брат си размениха погледи с еднакво съдържание и Марк каза:

— Мислиш ли, че изобщо би приел да опита?

— Хм, мен не би послушал. Но майка ни може и да успее. Понеже е бетанка и така нататък. Мре си за наука.

— Това е другата причина да бързам с изпитанията върху хора.

— Всъщност подозирам, че ще е по-склонен да се подложи на лечението, преди изпитанията да са преминали успешно. Току-виж си успял да задействаш старите му ворски рефлекси в стил „дайте да помогнем на Империята“.

— Това е наистина странно.

Майлс вдигна рамене.

— Не, това е негова графска милост баща ни. — После продължи: — Е, ако сключиш сделката, значи ли това, че с Карийн ще прекарвате повече време на Кибу?

Марк поклати глава.

— Не. Потръгнат ли нещата, смятам да възложа управлението на Рейвън. Отдавна трябваше да го повиша. Лечението още не може да се конкурира с мозъчните трансплантации в клонинг, но горещо се надявам и това да стане. — Разтегли устни в бавна усмивка. — От друга страна, ако се окаже достатъчно печелившо, може сам да събера флотилия от космически наемници и да щурмувам директно джаксънианските клонингови лордове.

Майлс се намръщи.

— Помниш ли последния път, когато опита този номер?

— Като да беше вчера. Защо, ти не го ли помниш?

— Смътно и отчасти — каза сухо Майлс.

Марк само примижа.

— Стигне ли се дотам, макар да не се съмнявам в способностите на адмирал Куин, ще те помоля да наемеш друга флотилия. — Това в случай, че бръщолевенето на Марк не беше докрай шега. А комбинацията от Марк и тази тема по правило беше взривоопасна и непредсказуема. — Е, какво ще правите сега с Карийн? Настанихте ли се някъде? Хотел?

— Не, дойдохме право от космодрума. И си уредихме среща с Фува. Тук.

— Не е ли късно за бизнес срещи?

Марк сви рамене.

— Още съм по корабно време.

— Може ли и аз да присъствам?

— Да присъстваш — да, да се месиш — не.

— Хм — изхъмка Майлс, но Джин, Роик и Карийн се върнаха, преди да е изложил възраженията си. Джин само дето не подскачаше от радостна възбуда, но обичайното изумление при вида на двамата маломерни братя един до друг не подмина и него. Момчето спря и ги зяпна. На Майлс все още му се искаше Марк да не беше избрал затлъстяването като начин за разграничаващо самоопределение, но като се имаше предвид мрачното задоволство, с което Марк посрещаше прототип-братовото си смущение от този избор, реакцията на Майлс, изглежда, беше допълнителен бонус към цялата простотия. Сложен човек беше Марк.

— Искам да покажа сфинкса на мама и на Мина! — заяви Джин.

Рейвън моментално настръхна.

— Не бива да го вкарваш в изолатора!

— Знам — натърти Джин. — Ще им го покажа през стъклото. Може ли Роик-сан да ми помогне с багажа?

Роик хвърли поглед към празната стая, бивша затворническа килия по съвместителство, погледна към Майлс и завъртя леко глава, отново вживял се в ролята си на бодигард. Ворлинкин схвана ситуацията и побърза да се намеси:

— Аз ще ти помогна, Джин.

Рейвън добави благоразумно:

— И аз ще дойда с вас.

— Всъщност — каза Майлс — Лейбер също е горе, така че и аз ще дойда.

Тенбъри се върна, за да поднови задълженията си на гид и прекъснатата обиколка из комплекса. Без повече приказки, само с една вдигната вежда от страна на Марк и бегла усмивка от Карийн, тримата поеха към друга врата. Майлс тръгна след Ворлинкин, който на свой ред вървеше след Джин и носеше клетката със сфинкса. Жално мяукане проехтя в задушните сенки на подземния гараж:

— Вънн! Доом!

„Да, да. И аз като теб искам да си ходя у дома, сфинксе.“

 

 

Майка му не остана очарована от сфинкса, но пък реакцията й не беше изненадваща. Беше типична всъщност и следователно — успокояваща.

— О, Джин, не! — каза тя с ръка на устата. — Къде ще го държим това чудо?

Нефертити се гърчеше негодуващо в ръцете му, докато той се мъчеше да я удържи на височината на кръста си, така че майка му да я види през стъклото. Дори се опита да разпери криле, но Джин имаше опит с много по-свирепия Жиро и дори окото му не мигна.

— Аз ще се грижа за нея! Знаеш, че се грижа добре за животинките си. Освен това са дали и файл с инструкции, така че нищо няма да се обърка.

Майка му потърка челото си с ръка.

— Не е там работата, миличък. Вече не.

Мина, която от сутринта седеше в краката на майка им, се надигна заинтригувана.

— Ама тя е огромна! По-голяма е от Късметлийка и Жиро взети заедно. Всъщност малко прилича на Късметлийка и Жиро взети заедно. О, мамо, моля те! — Смъкна се от леглото и изхвърча от изолатора.

— Тенбъри ли е оправил интеркома? — попита Джин, осъзнал със закъснение тази нова придобивка. — Кога е идвал?

— Не, консул Ворлинкин го оправи — каза Мина, наведе се и зяпна сфинкса в бавно мигащите очички. — Много й е смешно лицето…

— О, и как?

— Ами, намерих копчето за включване — каза Ворлинкин: беше се облегнал на стъклената стена и наблюдаваше развеселено сцената.

Рейвън-сенсей се наведе да свали маската на Мина и да я сложи в стерилизаторната кутия.

Нефертити си показа ноктите и изсъска. Джин я остави на пода и тя размаха криле — съвсем като неговите кокошки, даже звукът беше същият, реши той.

— Може ли да лети? — попита Мина и протегна ръка към сфинкса да я подуши.

— Едва ли — каза Джин. — Крилата й са големи колкото на Жиро, но е много по-тежка от него.

— Тези правени по поръчка генномодифицирани създания обикновено се изработват с декоративна цел, а не с функционална — обясни Рейвън-сенсей. — Е, зависи най-вече от желанията на клиента, разбира се.

Мина се намръщи.

— Това е много гадно — да й сложат крила, а да не може да лети с тях.

Джин клекна и почеса създанието по гръбчето. Нефертити реагира доволно на ласката и кротко прибра криле. Сфинксът не можеше да си ближе козината като котка, нито да си пощи перушината като птица, така че грижите по хигиената му се очертаваха много интересни и Джин нямаше търпение да се заеме с тях. Най-напред щеше да изчете внимателно файла с инструкциите, разбира се.

— Дали снасят яйца, или раждат? По едно малко ли имат, или по няколко като котките? Дали не им е останал някой мъжки, който още си няма дом? — Ако успееше някак да намери мъжки…

— Може изобщо да не са направили мъжки екземпляри — каза замислено Рейвън-сенсей. — Ако не се лъжа, сфинксовете по традиция са женски. Така или иначе, бутиковите поръчки като тази рядко включват способност за възпроизводство. Единственият начин е да я клонираш и сам да отгледаш бебетата.

Въображението на Джин се подпали. Домашното клониране на дребни животни не беше чак толкова сложно, ако разполагаш с необходимото оборудване. А такова можеше да се купи от магазините за домашни любимци. Ако уцелеше някоя разпродажба, можеше да мине и по-тънко. Подобна апаратура едва ли се валяше в кофите за боклук, но на старо сигурно можеше да се намери…

— Доом! — каза жално сфинксът.

— Ама тя говори! — изписка Мина и лицето й се размаза в щастлива усмивка.

— Според файла с инструкциите знаят двайсетина думи — каза Джин. — Не знам дали човек може да ги научи и на още, като при папагалите.

— Може да опитаме…

От другата страна на стъклото майка им издаде звук на отчаян майчин протест. Този звук му беше познат като междинния километричен камък на други подобни преговори, затова Джин се окуражи. Но този път майка му каза:

— Джин, в момента дори нямаме дом, където да я заведем. О, не, чак сега се сещам! Какво стана с апартамента ни, с всичките ми неща? Едва ли някой е плащал наема на жилище, в което не живее никой. О… и банковата ми сметка… какво е станало с парите ми, след като ме замразиха? Ако нямам нито работа, нито пари, нито място, където да отидем…

— Леля Лорна прибра част от дрехите ти, мамо — каза Мина. — Държи ги в кашони на тавана. Моите неща и на Джин също ги прибра. Но се наложи да продаде големия диван, кухненската маса и едно-две други неща, за които нямаше място у тях.

Консул Ворлинкин се обърна към майка им и каза през стъклото:

— Тези проблеми са решими, мадам Сато, и не са спешни при това. Няма нужда да ги решавате днес, нито всичките накуп. Като част от случая на лорд-ревизора — понеже сте, повече или по-малко, защитен свидетел, — непосредствените ви нужди ще бъдат поети от консулството.

— А приятелите ми, съмишлениците… какво е станала с другите, тези, които не са били убити или замразени от „Нов Египет“? Ами ако и те… — Гласът й пресекна.

— Първата ви задача е да се възстановите физически — каза Рейвън-сенсей. Изглеждаше притеснен от внезапната тревога на пациентката си. — Нормалното ви душевно състояние също ще се възстанови по реда си. След две до четири седмици, а не след два до четири дни — трябва да си дадете време.

— Времето никога не ми е стигало. — Тя притисна слепоочията си с ръце. — А и това ужасно същество…

Ворлинкин се изкашля.

— Не знам дали лорд-ревизорът е обмислил ситуацията от всички страни, когато е приел животното. Все пак на първо време сфинксът би могъл да остане в задната градина на консулството при другите животинки на Джин. Те не пречат на никого там. Дори внасят известно разнообразие, бих казал. И без това не използваме градината за нищо.

Тя въздъхна, скръсти ръце и дори се засмя, с което успокои растящата тревога на Джин.

— Предполагам, че изглежда толкова несъразмерно и застрашително голям, защото ми е под носа — каза тя, но очите й се спряха на Джин и Мина, а не на сфинкса.

Понеже тази нощ явно нямаше да се връщат в консулството, Ворлинкин позволи на Джин да говори по комуникатора му с лейтенант Йоханес и да го инструктира как да се погрижи за животинките му. Йоханес прие допълнителните задачи, без да сумти. Значи поне това беше уредено.

Майлс-сан и Роик бяха отвели Лейбер-сенсей в друга стая да поговорят. Сега се върнаха и изненадаха приятно всички с цял куп кутии от кафенето на Аяко. Майлс-сан каза, че храната е подарък от госпожица Карийн, която незнайно как била открила кафенето, уредила била да доставят опакованата храна в комплекса и платила за всичко.

Спретнаха си нещо като пикник в реанимационната зала, а Рейвън-сенсей занесе една кутия на майка им в изолатора, така че, когато дръпна завесата след прегледа, беше почти все едно отново вечерят заедно като семейство. След като се нахрани, майка му изглеждаше по-добре сякаш, реши Джин — вече не седеше така умърлушено в леглото, а и лицето й не беше толкова бледо. Но пък кърито на Аяко си го биваше.

Роик беше много смешен — седеше с кръстосани крака на пода, а Мина го учеше как се яде с пръчици. Майлс-сан се оправяше доста добре със своите — като за галактик де; каза, че се бил упражнявал по време на полета със скоков кораб насам, а и преди му се било налагало да яде с пръчици. А когато се изпусна, че на два пъти е бил на самата Земя, Мина го накара да разкаже за пътуванията си дотам. Майлс-сан й угоди, но историйките му бяха предимно от второто пътуване — за жена му и за градини. За много най-различни градини. За първото си пътуване каза само, че било по работа, че през цялото време бил в някакъв град и че тогава се запознал с брат си — последното прозвуча адски странно на Джин. Консул Ворлинкин подръпна замислено долната си устна, но не зададе никакви въпроси и Майлс-сан не каза нищо повече на тази тема.

Като се консултираше често с инструкциите, Джин нахрани Нефертити. Изглежда, сфинксът можеше да яде някои видове човешка храна, но не и други, които водели до неприятни храносмилателни последствия. За нещастие Айко влезе точно когато сфинксът правеше беля в едно тъмно кьоше, което всъщност беше по вина на Джин, който не бе обърнал достатъчно внимание на тихичките му врясъци „Аки! Пиш!“, с които сфинксът бе придружил опознавателната си обиколка из реанимационната зала. Айко много се ядоса и накара Джин да изчисти, което беше справедливо, но после се заинати, че Нефертити не можела да остане тук за през нощта. Поне Рейвън-сенсей не изглеждаше разстроен от биологическите отпадъци на Нефертити и не взе страна в спора. Накрая Джин обеща да заведе Нефертити в скривалището си на покрива, което задоволи Айко, но после Мина поиска да дойде с него и да му види скривалището.

Междувременно Майлс-сан и Роик се бяха изнесли за срещата си с лорд Марк и Сузе-сан, така че консул Ворлинкин, след като хвърли поглед през стъклото към притеснената им майка, се писа доброволец да се качи с тях, за да им помогне с клетката и да ги наглежда. Майка им го дари с признателна усмивка, така че това, изглежда, също се беше наредило, реши Джин.

Слизаха един след друг по стълбището в края на коридора, когато налетяха на Бавия, една от приятелките на Айко — тичаше нагоре и едва си поемаше дъх.

— Джин! Виждал ли си Айко? Танака-сан я вика на втория етаж за спешна криоподготовка. Някаква бедна старица припаднала в кафетерията. Сринала се като чувал с картофи, така казаха.

— При мама е в реанимационната — каза Джин и посочи нагоре. — Рейвън-сенсей също е там.

Бавия кимна и хукна нагоре.

Ворлинкин я проследи с поглед и попита:

— Не трябва ли да помогнем с нещо?

Джин поклати глава.

— Нее, случва се непрекъснато. Е, не чак непрекъснато, но всяка седмица или две. Танака-сан знае какво да прави.

Ворлинкин не изглеждаше съвсем убеден, но все пак последва Джин в тунелите, като отбеляза:

— Тук е истински лабиринт.

— Да, тунелите минават под всички сгради на комплекса, а някои продължават и под околните улици. Повечето са на четири нива, но има и с по пет и по шест. Трябва да ги знаеш наизуст, иначе като нищо може да се загубиш.

Джин лесно намери познатия маршрут дори след като навлязоха в неосветената част. Ворлинкин извади фенерче, за да виждат къде стъпват. Мина, която дотук беше вървяла сама, благоразумно стисна широкия ръкав на традиционната му дреха. Повървяха още малко в мрака, после се изкачиха пет етажа нагоре и най-сетне стигнаха до вратата на топлообменната кула, която извеждаше към покрива на Джин. Като за възрастен, Ворлинкин не се беше задъхал прекалено, макар да мъкнеше клетката със сфинкса.

Реанимационната зала нямаше прозорци и Джин беше изгубил представа за времето. Сега откри, че е станало доста късно. Въздухът беше студен и влажен, избистрен донякъде от разсеяната светлина на уличните лампи долу, които придаваха на всичко странен кафеникав оттенък. Градските шумове бяха утихнали така, както утихваха чак след полунощ. Заобиколиха кулата на топлообменника и Джин с облекчение видя, че навесът му е в прилично състояние, изпънат и стабилен. Из малкото му скривалище се валяха тъжните останки от скорошното преместване — неща, които не бяха нужни за животинките му или бяха твърде големи, за да се поберат в подемния ван, или просто бяха твърде боклучави и не си струваше да бъдат прибирани. Джин беше взел фенера си онзи ден и сега той събираше прах в консулството, но Ворлинкин услужливо му светеше със своя, докато той показваше на Мина това-онова и й обясняваше как е живял доскоро тук; обяснения, които изпълваха Мина с възхищение и завист, поне ако се съдеше по звуците, които издаваше.

Отвориха клетката, но Нефертити не показа особен ентусиазъм към новата обстановка. Клекна, огледа се подозрително, после тръгна да разузнае. Джин тръгна след нея, като разказваше на Ворлинкин тъжната история за пиленцата, които стигали до парапета, преди да са се научили да летят.

— Не знам дали Нефертити ще падне като камък, или ще пърха като кокошките. А може и да полети, знам ли. — Мускулите под златистата й козина изглеждаха силни на пипане, но все пак… — Може би трябва да й вържа въже за крака като на Майлс-сан.

— Моля? — Ворлинкин вдигна вежди и Джин му разказа за предпазните мерки през онази първа нощ, при което Ворлинкин изхъмка и прехапа долната си устна. Но ако се съдеше по бръчиците около очите му, не изглеждаше ядосан или нещо такова.

Старото легло на Джин от накъсана мека хартия още стоеше непокътнато до стената. Ако останеше да спи тук, можеше да наглежда новата си любимка. Но дали нямаше да липсва на мама? Мина щеше да е при нея… освен ако не се размрънкаше, че иска да остане при него на покрива.

Напрегна се, готов да сграбчи Нефертити, когато тя се изправи на задните си лапи, опря предните на парапета и надникна над него. Но след кратък оглед сфинксът се дръпна назад. Явно нямаше намерение да се мята долу. После посети тоалетното кьоше на Джин и го използва по предназначение — Джин обясни на консула за номера с кофата, след което не пропусна да похвали Нефертити, което беше особено важно след издънката в ъгъла на реанимационната зала. Уви, сфинксът все така го гледаше подозрително. Протегна се, размаха криле, но ги прибра отново, когато отиде да надникне над парапета от другата страна, онзи, който гледаше към тесния паркинг зад комплекса.

Надникна и се вкамени. После от гърлото му се чу сподавено ръмжене. Гледаше надолу с хищническо напрежение — така гледаше Късметлийка мишките, преди да свикне с тях и когато беше по-млада. Козината на гърба му настръхна, а крилете му се разпериха със зловещ звук. Меката му опашка заудря по покрива.

— Лоши! — нададе писклив вой Нефертити. — Лоши!

— Какво? — възкликна стреснато Ворлинкин и отиде при парапета да погледне. Джин го последва.

Мина, която не обичаше да гледа отвисоко, остана зад тях и попита:

— Какво е видяла?

Джин не беше сигурен колко силно е нощното зрение на сфинкса, но самият той ясно различи един бус в най-тъмната част на паркинга и някакви хора с тъмни дрехи. Единият размаха дълъг чук или бухалка, чуха се три или четири удара, после един от прозорците на приземния етаж се счупи и стъклата паднаха навътре — навярно върху килим, ако се съдеше по глухото дрънчене.

— Някакви хора влизат с взлом — прошепна през рамо той на сестра си. При тази новина тя преодоля страха си и доприпка до парапета.

— Може да са крадци.

— Че какво ще крадат тук? — В сградата отдавна нямаше свестни мебели и работещо оборудване. Останали бяха само боклуци и разни неща, които не можеха да се местят.

Двама от мъжете долу измъкнаха от буса голямо буре. Или варел. Направиха му нещо, после го бутнаха през счупения прозорец. Остра миризма насити влажния нощен въздух. Ворлинкин отскочи назад и изпсува.

— Не са крадци — каза през зъби. — Подпалвачи са! — Грабна Мина за ръката и се огледа трескаво.

Един от мъжете хвърли нещо през прозореца и всички хукнаха обратно към колата. Шофьорът, изглежда, беше останал да ги чака на волана, защото бусът изхвърча сред фонтан от чакъл през срязаната телена порта още преди вратите му да са се захлопнали.

Изблик оранжева светлина; после сградата се разтресе под краката им, трясък се ливна като вълна през паркинга и се разби на многогласен тътен в сградите оттатък улицата. Мазно огнено валмо лумна през разбития прозорец и се проточи в двуметров език от пламъци.

— Огън! — изврещя сфинксът. Целият беше настръхнал, а очите му приличаха на позлатени чинии. — Огън! Лоши! Огън!

— Трябва да се измъкнем от сградата. Веднага! — каза Ворлинкин. Мина изписка, когато ръката му се стегна болезнено около нейната. Консулът хукна към топлообменните кули. — Кое стълбище е най-далеч от пожара?

— Не натам! — викна Джин. — Има външна стълба от другата страна.

Ворлинкин кимна и смени рязко посоката, като влачеше Мина след себе си. Джин грабна Нефертити и хукна след него. Сфинксът се гърчеше и съскаше в ръцете му. Имаше ли време да го напъха в клетката? Май не. Ворлинкин стигна до другия край на покрива и стоманените скоби от външната страна.

— Трябва да мина пръв, за да спусна стълбата! — извика му Джин.

— Мина е следваща — каза Ворлинкин.

— Не мога! Много е високо! — Мина май беше на ръба на сълзите.

— Ще те спусна достатъчно, за да се хванеш — каза й Ворлинкин. — Тръгвай, Джин!

— Ами Нефертити?

Ворлинкин преглътна нещо като ругатня, стисна зъби и каза:

— Аз ще я нося.

Джин пусна Нефертити — надяваше се, че тя няма да хукне нанякъде, — прехвърли се през парапета и заслиза по скобите по-бързо отвсякога. Откачи стълбата, отправи една бърза молитва да не се запъне някъде и я блъсна с крак. Стълбата се хлъзна с дрънчене, после изтрещя, стигнала пълната си дължина.

— Готово! — извика той нагоре.

Мина размаха крака над него, после откри къде да стъпи и започна да се спуска, като скимтеше уплашено. Стъпенките наистина бяха твърде раздалечени за нея. Някъде над главата си Джин чуваше псувните на Ворлинкин, ботушите му хрущяха по чакълената настилка на покрива. Сфинксът не спираше да крещи: „Огън! Лоши! Огън!“, а после, изглежда, се обърка и вресна: „Храна!“

Ворлинкин извика от болка — изглежда, беше изостанал, ако се съдеше по силата на звука, — после продължи да псува. Джин стигна до земята и протегна ръце да поеме Мина, чиито гуменки опипваха безпомощно въздуха под последната стъпенка.

— Няма страшно! Просто се пусни! — Тя падна отгоре му и го събори на земята; двамата се претърколиха, после станаха и погледнаха нагоре.

В този момент Джин откри, че сфинксовете все пак могат да летят — Нефертити се стрелна над парапета, като размахваше трескаво криле. Не падна като камък, нито се спусна грациозно като Жиро, но все пак се приземи на крака като котка — доста твърдо кацане, но не толкова, че да си счупи нещо.

Ворлинкин най-сетне се прехвърли през парапета и заслиза. На два метра от земята скочи, приземи се със свити колене като сфинкса, залитна, но не падна. По лицето му се стичаше кръв от дълбока тройна драскотина под лявото око.

— Джин! — каза той с глас, който не търпеше възражения. — Заведи Мина право при майка ви и прави каквото ти каже доктор Дърона. Ако пожарът се разпространи, може да се стигне до евакуация на всички сгради в комплекса. — Вдигна комуникатора към устните си и започна да изрежда кодове за връзка.

Джин се спусна след Нефертити, която пляскаше с криле и пищеше.

— Остави го това проклето животно! — озъби му се Ворлинкин и хукна по алеята. — Тичайте и двамата!