Александър Грин
Блестящият свят (8)

VIII

В буйството на човешките отношения пробягва бърз и тънък лъч от студена светлина — фенерът на полицията. Когато прислужникът съобщи на управителя на хотела, че в стая 137 подскачала дръжката на вратата отвътре — лъчът на фенера внимателно се спря върху лицето на управителя и като блесна повелително, го повика при ръката, която държеше фенера. Ръката отдалеч изглеждаше обикновена ръка в маншета, с униформени копчета, но отблизо изрази целия човек, който я притежаваше. Пръстите й бяха твърди и плоски. Тя лежеше като каменна върху ъгъла на голямата маса. Фенерът изчезна, замени го светлината на ярката зелена лампа.

Нощта свърши; тази светлина също изчезна, отстъпила пред блясъка на ранното слънце, в който Бетси се яви пред изпитателните и равнодушни очи на управителя на хотела. Той взе острия тон на крайно неудоволствие:

— Вие прислужвате на горния етаж и така немарливо, че срещу вас почнаха да постъпват оплаквания. Това не ми харесва. Изслушах неприятни неща. Приборите не са почистени, мебелите са наредени нехайно, поднасяте тъпи ножове, разплисквате кафето и чая, донасяте смачкани салфетки. Досега не съм ви правил забележки, като съм смятал това за обикновена небрежност, но днес реших най-сетне да свърша с леността и безобразието.

— Господине — рече поразената девойка, — извинете, честна дума, абсолютно нищо не разбирам. Грехота е да ме обиждате така… — Тя повдигна престилката си, като я тикаше в очите си. — Аз така се старая неуморно, че нямам нито минута свободна за себе си. Сигурно са изклюкарствували пред вас. Кой ви се е оплакал? Кой? Кой?

— Който и да се е оплакал — аз вярвам на почтените квартиранти и смятам крясъците ви за истерика. Не се мъчете да се оправдавате. Впрочем аз измислих наказание, което едновременно ще ви бъде урок и ще ми даде възможност да се убедя верни ли са оплакванията. От този час, преди да занесете нещо по стаите, благоволете да ми покажете чиниите, ястията и напитките; аз сам ще видя правите ли както трябва онова, което трябва да се прави; а освен това, като прекратявам нашия разговор, ви предупреждавам, че следния път няма да се отървете евтино.

Камериерката излезе с натежало сърце, в сълзи и горчиво недоумение, като си обясняваше по своему заяждането.

„Той ме задиряше — реши тя, — изпощипа ми целите ръце, но без полза и сега си отмъщава, да бъде проклет — аз ще му занеса да прегледа не само чиниите, а всички килими и така ще ги тръсна пред носа му, че да изгълта пет-шест фунта прах.“

Като изобличи простодушно по такъв начин отношенията си към килимите, тя се изкачи горе, преследвана от звънците. На сигналната дъска изскочиха три номера и между тях номер 137; като огледа цифрите, Бетси усети лек, пълен с любопитство страх, навеян от брътвежите в кухнята. Двама от квартирантите поискаха сметката си и файтон; гласът от номер 137, след като се осведоми през завесата на вратата колко е часът, съобщи, че не е още облечен, поиска кафе и чашка ликьор; после Айшер се прозина.

„Да не си се оплакал ти? — помисли Бетси, като си припомни как прибираше стаята вчера малко набързо. — Ти си фалшива душа, щом се държиш така, като че нищо не е било; добре, ще ти дам да разбереш как умея да отговарям с достойнство.“

Споменът за някои други грешки внуши на подозрението й стоманена увереност.

„Все пак той е красив и кротък като ангел; първия път може би ще трябва да му се прости.“

И с тон на насилствено оживление, в което по мнението й прозираше скръбен укор, тя отговори, че часовникът показва седем и половина, че всеки се облича, когато иска, а кафе тя ще донесе веднага.

— Прекрасно — рече Айшер, — вие, Бетси, не сте прислуга, а съкровище. Много съм доволен от вас.

Бетси поиска да каже на Айшер за мъмренето на управителя и да го попита дали не й е докарал той тази беда, но в последните думи й се стори, че чува лека гавра. Тя изплези език и доволна от това, че актът на отмъщението е скрит от завесата на вратата, рече кисело:

— Страшно се радвам, господин Айшер, когато имам удоволствие да ви угодя. — И излезе, решила твърдо занапред да държи заключено сърцето си.

Тя слезе долу, където готвачът пред печката с бял калпак вече вълшебствуваше сред облаци пара. Като взе подноса с кафето, Бетси се възви към бюфетчията, който и капна в мъничката като полско звънче чашка огнено течно кадифе, и полетя към управителя. Тя реши да го накаже с оглушителни удари по вратата, но за нейно учудване управителят отвори веднага, щом тя почука.

— А! — рече той, като обгърна с бегъл поглед подноса. — Каква е тази кисела физиономия? Дайте го насам. Аз ще видя подноса при светлината на прозореца. Почакайте. — Той се отдалечи, като движеше над кафеничето пръсти, сякаш посолваше хляб и след минута излезе и подаде с усмивка подноса на камериерката. — И тъй, помнете: спретнатостта и чистотата са най-доброто украшение на жената.

Излишно е да казваме, че сервизът, винаги чист, блестеше сега ослепително. Като промърмори: „Учете жена си.“ — Бетси излезе и занесе кафето в 137-ма стая.

Друд се протягаше и сърбаше от бялата, украсена със злато чаша. Зад разтръгнатите завеси в прелъстителната чистота и свежест на ранното утро блестеше пред него яркият балкон.

„Изглежда, трябва да се махам оттук. Вече нещо ме кара да се вслушвам в тези стени.“

Но лекият прах, вдигнат от тайната работа, не засегна дишането му и размишлението му се съсредоточи върху сензацията. Макар градските вестници да бяха отминали историята с пълно мълчание, той още не знаеше това. Неговото вътрешно зрение навести всички кътища на света. Той виждаше как се носят по телеграфните жици, в пощенските пакети, на червените езици и в сивите мозъци ококорени, вятърничави известия, пищейки от нетърпение да се пласират колкото се може по-скоро на друга жица, на друг ум, пакет и език и как, подобно на човекоядец, ги гълта жадно Легендата, обвита с парцаливия плащ на Бъркотията, рождена сестра на всяка история.

Гърмът проехтя в обстановка и при условия, които неизбежно ще се явят начало на отрицание. Места като цирка не са твърде авторитетни; всяко впечатление от едно платено зрелище се разглежда във времето и на разстояние като изкуствено; усмивката и шегата са неговата вечна участ. Съществуват и ще съществуват явления, призрачни без всекидневието: за тях ще послушат и ще поприказват, но ако не се повторят — не им хващат вяра повече, отколкото на честната дума, веднъж вече нарушена. Събитието в цирка, изопачило окраската и формата, ще умре като смътно ехо, разкъсано от всевъзможни слухове на съставните си части, от които най-главната — човекът без крила под небето — ще стане мимолетна измислица, пожертвувана в безполезния разговор за чудесата, непосилни за човешката натура. И може би само някой изостанал любител на сънища, облаци и птици ще се замисли над страницата на някое празно списание с трепета на лека мечта; ще затвори книгата и разсеяно ще погледне наоколо.

Но ако… — Друд повдигна натежала глава, като сложи възглавницата по-горе, — ако реша да живея открито, науката ще бъде обхваната от гърчове. Чувам вече хилядата хиляди доклади, прочетени в душната баня на огромните аудитории. Там ще се помъчат да внушат игривата мисъл, че разглежданото явление е по същината си в съгласие с разните закони, че то е непредвиден акорд на сили, достъпни за изследване. А в тишината на кабинета, мъжествено ограден с купища книги, някакъв смутен, беловлас човек, преживял живота си с гордо вдигната глава, в слава и уважение, ще почне да търси между страниците криволичещата пътека, по която може да се влезе вътре в този, погълнал просмуканата с пот система „акорд“, докато не се убеди в безплодността на усилията и не махне ръка с думите: „Хикс. Извън науката. Илюзия“ — като празния остроумник, който доказал, че Бонапарт не е съществувал никога.

И пред него с яснотата, която има напрегнатото зрение, израсна един кръг от белобради мъже с мантии и перуки, които, хванали си един другиму езиците, се мъчеха да извикат нещо решително. Тогава Друд разбра, че заспива и гине, но този печален момент на уязвено съзнание потъна тутакси в слабост; той повдигна с усилие клепачи и подчинявайки се на някаква съдбоносна леност, отново ги затвори. В синята тъмнина заплаваха лъчисти петна; те угаснаха и лицето на заспалия побледня.

Последица на всичко това бяха малкото безработни хора, събрани пред входа на хотела, откъдето четирима санитари изнесоха на носилка едно неподвижно тяло, завито в платно. Лицето също така оставаше покрито. Управителят, който присъствуваше на тази сцена, в отговор на съболезнователните въпроси каза, че отвеждат един болен, който е заболял неочаквано и тежко; нещастникът е загубил съзнание.

— Може би обикновен нервен припадък — рече той. — Впрочем аз не съм лекар.

През това време сложиха болния в колата, служителите насядаха вътре, а на капрата, до кочияша, седна един блед човек с очила и сиво лице. Той пошепна нещо на кочияша. Кочияшът потегли в пълен тръс, заподканя конете и колата, завила зад ъгъла, се спусна към затвора.