Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Блистающий мир, –1923 (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
rumboni (2011)
Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2011)
Корекция
Niya (2011)

Издание:

Александър Грин. Избрани произведения в четири тома. Том I

Блестящият свят

 

Превод от руски

 

Съставител: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Рецензент: Анастасия Цонева

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева

Код 11 95376 / 6101–3–84

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Националност руска. Издателски номер 965. Дадена за набор 20.II.1984 г. Подписана за печат 29.V.1984 г. Излязла от печат 25.VI.1984 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 24,50. Издателски коли 24,50. Усл. изд. коли 24,49. Цена 2,65 лв.

 

ДИ „Отечество“, София, 1984

ДП „Г. Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

VIII

Как често, приветствувайки спокойната светлина на живота, ние се отдаваме доверчиво на нейната успокоителна власт, без да мислим за нищо нито в миналото, нито в бъдещето; само настоящето, както листата пред очите на седналия под дървото пътник, се люлее и блести, скривайки от нас всички далечини. Но това затишие не е продължително. Млъкнала ли е или не онази музика, гърмът на която е откъсвал нашето неспокойно „аз“ от уютните мигновения, е все едно; възкръсва, усилвайки се, и ни предизвиква да се надигнем, подобен на вик, дългият звуков трепет. Той мощно звъни и дали в забравения любим образ, дали в надеждата, която ни е протегнала бялата си ръка от черните пустини на бъдещето или в поразилото мисълта остро длето на чуждата мисъл — демонът на спомена каца, свил крила, в твоите крака и те целува по очите…

От оня ден, когато завинаги си отиде Друд, животът на Руна Бегуем се обърка; тя не забеляза отведнъж това. По начало и външният й живот течеше неизменен, но подкопавайки спокойната форма, обърка се този свеж, студен тон на царствената душа, със силата на който тя владееше своите дни и нощи. Нямаше в нея ни гняв, ни съжаление, ни разочарование, ни тъга, ни завист; студено се отвърна тя от мечтите, студено погледна онова, което беше се вдигнало непокорно пред нейната воля, и го остави извън себе си. Почна да живее, както живееше по-рано; малко по-весело, малко само по-просторно и по-общително. Гал замина с полка си в една далечна колония; тя съжали за това. Все по-рядко, все по-бездушно както болест или прищявка, за която няма с кого да говориш така, че правилно да те разбере и оцени, тя си спомняше дните, които бяха паднали като взрив в пяната на нейния живот, и си спомняше за Друд по-скоро като хрумване, блеснало с човешката си форма, отколкото като живо лице, чиято ръка е държала в своята. Но този спокоен единствен месец мина бързо като отдих; мракът беше вече близо; той почука и влезе.

b_svyat_6.png

Той влезе през един сив мъглив ден в мозъка, нервите и кръвта отведнъж, както, едва заръсил, завалява после дъждът. Това беше след един безпокоен сън. Едва се развиделяваше още; Руна се събуди и седна, като не знаеше как да върне съня; сън нямаше, нямаше ни мисли, ни дразнене — нищо.

Погледът й блуждаеше плавно, като се насочваше от пода и мебелите нагоре, както ние гледаме, когато търсим опорна точка за мисълта. И ето тя видя, че спалнята е висока и светла, че музите и гениите, сплели се на изрисувания таван, са обхванати от строен полет и с чудовищна живост си представи неподвижните създания на багрите. „Те летят, летят“ — рече си притихнала девойката; широко разтворила очи, тя гледаше с душата си сега още по-високо и по-далеч, зад отлитащите предели на сградата, в нощната пустота на небето. Тогава с остротата на игла, допряна до самите очи, в спомена й се яви изведнъж Друд, целият; високо над себе си видя сянката, движението и лицето му. Той летеше, свирейки като хвърлен нож. Тогава не остана и най-малко кътче от паметта, в което да не запламти нетърпимата светлина на точното, второ преживяване; тя видя отново тълпата, цирка и себе си; хорът на музиката я лъхна по лицето с вятъра на мелодията и над озарената арена, въззет с неуловим тласък, се появи като вдигната свещ оня човек с прекрасното и ужасно лице.

Тя трепна, скочи, опомни се и страхът се притисна плътно до нейната запъхтяна гръд. В уверената тишина на спалнята се сведе разкошна пустота; в тази пустота се издигна и полетя от душата й всичко еднакво с висотата — сенки на птици, дим от облаци и същества, лишени от форма, подобни на силуети, които се мяркат около фенера на карета. Тя държеше ръка на сърцето си, което се страхуваше да погледне назад, където беше звънецът — с изстинали и безчувствени крака. И ето право срещу нея се смъгли и стана прозрачна стената; от стената излезе, усмихна се и като я повика тихо с ръка, изчезна, както бе дошъл, Друд.

Тогава сякаш под нея извадиха пода; страхът и кръвта нахлуха в главата й; сред блясъка и тишината на своето разкошно жилище тя се озова като в тъмна гора, чувствувайки наоколо тайнствена, прокраднала се нечуто опасност.

Като се боеше да не падне, тя се наведе над килима, сдържала от гордост вика си. Но вцепененото й сърце, забило отново, почна да бучи; мислите й се върнаха. Звънецът! Спасителната процеланова точка! Тя я натисна, като се задъхваше и изнемогваше от нетърпение, като се страхуваше да се обърне, за да не види онова, което, струваше й се, гледа от всички ъгли в гърба й. С насладата на уморена въздишка гледаше Руна практично-здравото лице на младата жена, чийто прекъснат сън беше спокоен като нейния пухен дюшек. Вихърът се разсея, обикновеното стана отново обикновено наоколо.

— Поседи тук и поприказвай с мене — рече Руна на камериерката, — не ми се спи, не се чувствувам добре; разкажи ми нещо.

И докато изгревът не огради транспаранта със светла черта, слугинята от дума на дума мина към този род брътвеж, който не те уморява и не те развлича, а ти помага да мислиш сам. Как е живяла, къде е служила по-рано; какво било при господарите смешно, лошо или отлично. Руна я слушаше наполовина, вслушвайки се като болна в свиващото болезнено душата жило на заплахата; слушаше и се съвземаше.

Не минаха много дни и хората от обществото, когато се срещаха или си пишеха, почнаха да повтарят: „Ще бъдете ли вечерта у Бегуем?“, „Беше ли у Руна Бегуем?“, „Кой е бил на празника на Бегуем?“, „Представете ме на Руна Бегуем“, „Разкажете ми за Руна Бегуем.“ Като че се беше родила пак хубавицата Бегуем и отново беше почнала да живее. Нейните безумни поръчки хвърляха в пот и жар най-добрите фирми на града; пред златарите, шивачите, по-важни и знаменити дори от някои фамилии, пред вилите и театрите, пред ярките нощем като пожар входни врати на аристокрацията се спираше сега всеки ден каретата на Бегуем, която беше смесила живота с упоителното еднообразие на празник. Сякаш озърнала се назад и се стреснала, тя си спомни, че е само на двайсет и две години; че отчуждението, макар и оригинално, постепенно гаси желанията, лишава сърцето от златните шарки и цветните гирлянди на безбройните наслади. Тя завъртя с щедра ръка ключовете и приветствувайки я шумно, екнаха от всички врати хоровете на поздрава; тя стана кралица на обществото, щастие и цел на толкова много обич, че вече в стискането на мъжката ръка само чуваше цяла реч — признание или завистлива въздишка, или пък онзи нервен трепет на студените натури, който обгаря като лед и действува понякога по-силно от всички монолози. Сякаш тържествата и баловете, приемите и вечерите добиха несравнен блясък, вълнение с най-тънък аромат, откакто тази нежна и силна красота почна да се усмихва сред тях; по-остроумни ставаха остроумните; по-елегантни — франтовете; особена светлина, отблясък от възхитителен лъч, се предаваше дори на грозните и стари лица, ако тези хора се намираха в нейното общество. Всичко се обръщаше към нея, всичко я отбелязваше. Всеки, който я слушаше или следеше как се върти в двойка с някой красив фрак, където прическата и осанката, гордото око и кадифеният мустак тлеят, заличени от близостта до този млад огън, който развява своя бял шлейф сред богатата и свободна тълпа, мислеше, че тук е пределът на жизнерадостния покой, озарен от крилото на щастието, че няма по-щастлива от нея; и като мислеха така, никой не знаеше нищо.

„Забравете, забравете!“ — чуваше понякога Руна в избухналите ликуващи гласове, в отсечения цигулков такт или тропота на колелата, които като вятър я отнасяха към ново оживление; но това „забравете!“ само предателски напомня за онова, което се мъчи да заличи. Не любов, не съжаление, не страст чувствуваше тя, а болка; невъзможно й беше да обясни тази болка, нито дори да я разбере за себе си, както далеч от правилната мисъл често разбираме много неща, които са препречили пътя на нашите привични чувства. Тъгата я погубваше. Където и да отидеше, в каквото и положение да застанеше у дома си или другаде, тя нямаше защита от впечатленията, които прогризват ходовете си в недрата на нашата душа; ту като мълнии блясваха те внезапно, ту тихо и постепенно, трупайки тежест върху тежест, опипваха границите на страданието. Когато гледаше купола на театъра, вдигаше бавно ръка към очите, за да закрие онова, което почваше да възниква горе; височината се въртеше; въртеше се, треперейки, сводът; светлината на полилеите, като помръкваше или се разпалваше, ослепяваше, покриваше с мъгла блестящата извивка на балконите, в дълбочината на които като припадък светеше отвесна бездна. Тогава всички впечатления, цялата наличност на момента, на зрелището, на сцената и любезният полушепот на спокойните мъже зад гърба й, чиято близост само би била надеждна защита при всяка друга опасност, се превръщаха в непоносимо бреме; и изчакал удара на сърцето, удара, който се ражда едновременно в слепоочията и душата, до преградата на съседната ложа се приближаваше Друд.

Тогава, бледнеейки и усмихвайки се, тя казваше на околните, че не й е добре, после си отиваше в къщи, макар да знаеше, че няма да заспи. Цялата нощ в спалнята и в останалите помещения на къщата й гореше светлина; вслушвайки се в себе си, както във врата, зад която, дишайки тихо, стои враг, тя седеше или ходеше; ту разсмяла се презрително, но с такъв смях, от който в сърцето й ставаше още по-студено и по-празно, ту плачейки и треперейки, тя се бореше със страха, който се стремеше да нададе вик. Но викът беше само в душата й.

— Стига — казваше тя, когато няколко дни на спокойствие и добро настроение й даваха увереност, че този кошмар се е разсеял. Прекрасна, с прекрасна усмивка възлизаше тя по стълбата, където на завоите, отразена в огледалата, я съпровождаше от рамка до рамка една втора Руна, или сядаше в полукръга от кресла, сред трепкащите ветрила, или отпуснала поводите, яздеше по алеята, като казваше на спътниците си онези вълнуващи думи, в които, колкото и измамливо близки да са до щастливата черта на скритото обещание, виси като невидима студена гира великото „не“ — все с тази мисъл „стига“ и дори без тази мисъл, само в настроението на щастливата свобода, цялата стегната в пяна и стомана. Тогава, загледана в огледалото с внезапна мъка, тя виждаше, че в неговата дълбочина до нея върви замисленият Друд; че подобни на бисерни криле ветрила със свистене бръскат въздуха; че те стават все по-грамадни и по-бели и чувството за полет с остра и стремителна бързина я изпълваше с чудно мъчение. Тя галеше коня, но извърнал глава и събрал нозе, той затреперваше и не искаше да върви; като се дърпаше на мястото си, животното сякаш живееше в този момент с нервите на своята господарка, чието сърце биеше, както неговите копита биеха пясъка — навел глава, хванал със спокойна ръка юздата, до нея стоеше Друд. Той я погледна и изчезна.