Александър Грин
Блестящият свят (1)

I

Седем дни пъстра бъркотия от афиши възвестяваше на градските жители за необикновения номер на „Човека на Двойната звезда“ в цирка „Солейл“. Никога още не беше се говорило толкова много за неща от подобен род във веселящите се гостни и салони, зад кулисите на театъра, в ресторантите, пивниците и кухните. Действително цирковото изкуство никога още не беше обещавало толкова много — не беше предизвиквало вълнение в областта на любопитството, както сега. Дори атлетическата борба — любимо развлечение на изродените духовни наследници на Нерон и Хелногабъл — отстъпи на втори план, макар да бяха вече пристигнали и да се разхождаха на показ по булевардите зверските туловища на Грепьор и Ноар, негър от африканска Либерия, които пушеха дебели пури за почуда и сърдечен трепет на зрелите, но пламенни дами. Засенчен беше дори знаменитият атлет-жонгльор Мирей, който хвърляше във въздуха фойерверк от светещи гири. Накъсо казано, циркът „Солейл“ обещаваше истински небивалото. Като постоим около минута пред афиша, ние по-пълно от всякакви примери и сравнения ще разберем впечатлението, което той произвеждаше на тълпата. Какво ли е напечатано там?

„В сряда — казваше афишът, — 23 юни 1913 г., ще се състои първият, единствен и последен гастрол на никога досега не гастролиралия, поразителен, нечуван, изключителен феномен, който се нарича «Човекът на Двойната звезда».

Истинско летене във въздуха, което ще бъде изпълнено без помощта на скрити механични средства и каквито и да са приспособления.

Човекът на Двойната звезда остава да виси във въздуха три пълни секунди.

Човекът на Двойната звезда е най-великата научна загадка на нашия век.

Поради изключителността и неповторимостта на зрелището билетите ще се продават от 19-и до деня на представлението; цените — утроени.“

Агасиц, директорът на цирка „Солейл“, даде на журналистите следните обяснения: преди няколко дни при него дошъл неизвестен човек; дори изостреното око на такъв мошеник като Агасиц не е изкопчило от кратката среща с него нищо шаблонно. На визитната картичка на посетителя пишело: Е. Д. — само това; ни адрес, ни професия…

Като говореше така, Агасиц взе вид на човек, който знае много повече, отколкото може да се помисли, но е сдържан поради важни причини. Той рече:

— Видях несъмнено образован и богат човек, чужд на цирковата среда. Няма да правя тайна от това, което наблюдавах в него, но… да, той е нещо рядко дори за човек като мене, който за трийсет години е изпитал немалко неща. Не работи у нас. Нищо не поиска, за нищо не помоли. Аз не зная нищо за него. Адресът му ми е неизвестен. Нямаше смисъл да се мъча да узная нещо в тази насока, тъй като единственото негово излизане на арената не е свързано нито с неговото минало, нито с неговата личност. На нас това не ни трябва. Обаче „Солейл“ стои и ще стои на висота, за това не мога да изпусна такава рядка птица. Той предложи повече, отколкото би дал сам Барнум, ако възкръснеше и се явеше тук с всичките си зверове.

Предложението му е такова: той ще излезе пред публиката един път; действително един път, ни повече, ни по-малко — без хонорар, без угощение, без всякакво друго възнаграждение. — Тези три „без“ на Агасиц изсвистяха солидно и хубаво. — Аз му предлагах едно и друго, но той отказа.

По негова молба седнах в ъгъла, за да не попреча на упражнението. Той се отдръпна към вратата, смигна тайнствено и лукаво, а после — без скок, без всякакво видимо усилие, като се отдели плавно от земята, прелетя през масата, като се задържа над нея — над ей тази мастилница — не по-малко от две секунди, след което безшумно, без сътресение краката му отново докоснаха земята. Това беше толкова странно, че аз трепнах, но той остана спокоен, както клоунът Доди, след като Ернст Вит го повърти в зъбите си от трапеца. „Ето всичко, което мога — рече той, когато седнахме пак, — но това аз ще повторя няколко пъти, със затичване и от място. Възможно е да бъда в стихията си. Тогава публиката ще види повече. Но за това не гарантирам.“

Попитах го какво знае и мисли за себе си като небивал, чуден феномен. Той сви рамене. „За това знам не повече от вас; навярно не повече от онова, което знаят някои съчинители за своите сюжети и теми: те се явяват. Така и това се явява у мен.“ Той не обясни нищо повече. Бях потресен. Предложих му милион, той отказа и дори се прозина. Не настоях. Той отказа тъй решително и безспорно, че настойчивостта би се равнявала на унижение. Но, естествено, го попитах какви причини го карат да излиза пред публиката. „От време на време — рече той — дарбата ми отслабва, ако не я съживя; тя се възстановява напълно, когато има зрители на моите упражнения. Ето единственото ядро, към което съм прикован.“ Но аз не разбрах нищо; сигурно той се пошегува. Останах с впечатление, че съм говорил със забележителен човек, който пази най-строго инкогнито. Той е млад, сериозен като анатом и великолепно облечен. Носи брилянтена карфица за повече от триста хиляди. За всичко това заслужава да се замисли човек.

А на другия ден утринните и вечерни вестници отпечатаха интервюто с Агасиц; в един вестник се появи дори импровизиран портрет на странния гастрольор. Мустаците и косата от портрета биха направили чест на коя и да е реклама за гъста и хубава коса. Свиреп хубавец, изблещил очи, гледаше читателя.

А през това време виновникът за целия този смут, след като прегледа вестниците и се наблюдава до насита на интересния портрет, попита: „Е, Друд, ще бъдеш ли на двайсет и трети в цирка?“ Като си отговаряше сам, той добави: „Да. Ще бъда и ще видя как тоя силен повей, този вихрен удар ще угаси малкото лениво пламъче на невежествения разсъдък, с който се хвали «царят на природата». И капки пот ще покрият лицето му…“