Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Блистающий мир, –1923 (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
rumboni (2011)
Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2011)
Корекция
Niya (2011)

Издание:

Александър Грин. Избрани произведения в четири тома. Том I

Блестящият свят

 

Превод от руски

 

Съставител: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Рецензент: Анастасия Цонева

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева

Код 11 95376 / 6101–3–84

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Националност руска. Издателски номер 965. Дадена за набор 20.II.1984 г. Подписана за печат 29.V.1984 г. Излязла от печат 25.VI.1984 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 24,50. Издателски коли 24,50. Усл. изд. коли 24,49. Цена 2,65 лв.

 

ДИ „Отечество“, София, 1984

ДП „Г. Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

X

На другия ден й донесоха рози от Ард; този окръг се славеше с цветя и отглеждаше най-съвършените сортове с райска простота. Тя се вглеждаше в тяхната влажна красота с внимание и любов на майка, която сресва разбърканите къдри на момчето си. Чак сега, когато всичко изключително, сякаш добило първия си тласък от Друд, спокойно я надделяваше подобно магнит, който нарежда железните стърготини в рисунка, тя се проникна и учуди от естественото вълшебство на цветето, създадено да покори света. Пред нея на кръглата маса лежеше благоухаеща купчина от тъмнозелени листа и твърди стебла с боцкаща хлъзгава гладкост. Проникващият всичко наоколо аромат сякаш беше онази розова светлина, която се топеше между листната и от която са лишени изкуствените рози. Самите цветя почиваха сред смелите си листа в чудесното разнообразие на толкова прелестно-безсрамна красота, каквато има заспалата просната девойка. Бледият свят на атласно свилите се листенца отсеняше нежно патрицианския разкош на аленото като нощ венче, чиито твърди листенца бяха сякаш свързани от някакво обещание, руменееха, без да се разпускат. Сред техния пурпур и заря като сняг, паднал през май, пъстрееха белите рози, с които, оцветявайки ги неволно, думата „роза“ придава уютна жизненост, дишаща бяло очарование. И жълтите — да ги наречем ли така, като повторим отдавнашния грях на невярната дума — не, не златните, не жълтите, не онова, което в ярката особеност на тези думи ще остане недоизказано — бяха между останалите царици, подобни на рядко кадифе, в чиито гънки е паднал гъст лъч.

Руна ги разпредели, сложи ги във вазите и там, по-ярки от всички тънки шарки на скъпо стъкло, те почнаха по предназначените им места да срещат погледите.

Докато девойката се занимаваше с това, в душата й се стъкмяваше писмо; но не отведнъж разбра тя, че това е писмо. Като се потапяше разсеяно в цветята и техния аромат, който можеше да се сравни със самата любов, тя чу думи, възникващи в рисунъка на усилията, в душата на движението на пръстите и розите, в самото докосване. Ето раздвоиха се стеблата, които й се искаше да съедини зарад ефекта, на това й пречеше увилата се вътре пъпка, и без звук започнаха думите „Аз искам да се срещна с вас, да се проверя и разбера.“ Тези думи бяха обърнати към твърда и надеждна ръка, която не приличаше на женствената ръка на Лидс, изпратил й този букет, с който увлечено се занимаваше тя сега, към една въображаема ръка се обръщаше тя, несъществуваща, но необходима, и в тази ръка мислено виждаше своите рози. „Вземете ги — рече оня, чието лице Руна не виждаше, — не се страхувайте от нищо близо до мене.“ На ръката й падна едно листенце. „Чакам да ми пишете“ — подсказа й то; в същия миг, убола пръста си, поради което движението на ръката й съедини случайно две рози, бяла и бордо, тя ги видя притиснати в толкова различна, но толкова вътрешна близка и взаимно необходима красота, че това не можеше да не бъде. „Какво знаем ние за себе си и ако аз ви пиша, случайно ли е това? Да бъдем заедно е засега всичко, за което мисля аз. Радвате ли се вие на тези думи?“ — така без мисъл за невидимото длето, което ваеше настроението, тя импровизираше речта си към твърдата ръка; в тоя момент й подадоха едно писмо.

Руна остави цветята и почна да чете любезното и остроумно повествование на смелия шегобиец — ласкателства, шеги, наблюдения, остроти и химни, — оня лек, само на спокойното сърце понятен натиск на мъжката пара, с която действуват психолозите на сърдечния спорт. Тя прочете без усмивка обикновеното изкусно ласкателство, но там имаше послепис, където едно име — Гал — я развълнува тежко: „Ето една черна новина, която, естествено, предизвиква почтително мълчание, и аз оставям перото: капитан Гал почина в Азуджа от треска. Мир на прекрасната му душа.“

Нещо като че я шибна по очите и като ги досегна със студена ръка, Руна още веднъж прочете красноречивия послепис. Все същото прочете тя — ни повече, ни по-малко; но разбра в душата си, че писмото, което едва се беше родило в нея, докато тя нареждаше цветята, е вече смачкано от този удар; че тя го мислеше и предназначаваше за Азуджа — за спасение — на погиналия офицер.