Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Блистающий мир, –1923 (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
rumboni (2011)
Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2011)
Корекция
Niya (2011)

Издание:

Александър Грин. Избрани произведения в четири тома. Том I

Блестящият свят

 

Превод от руски

 

Съставител: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Рецензент: Анастасия Цонева

Редактор: Жела Георгиева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Мая Лъжева

Код 11 95376 / 6101–3–84

 

с/о Jusautor, Sofia

 

Националност руска. Издателски номер 965. Дадена за набор 20.II.1984 г. Подписана за печат 29.V.1984 г. Излязла от печат 25.VI.1984 г. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 24,50. Издателски коли 24,50. Усл. изд. коли 24,49. Цена 2,65 лв.

 

ДИ „Отечество“, София, 1984

ДП „Г. Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

II

Момичето, за което стана дума, пристигна в Лис с нощния влак. То беше на деветнайсет години — почти пълни, тъй като деветнайсет щеше да навърши точно на другия ден, в десет часа вечерта. Не без съжаление си спомняше то за това: в безгрижни условия рожденият й ден можеше да бъде ознаменуван със сладка баница и весело седене в къщи сред подобни на нея момичета — дружки с припрени и пламенни глави. А между това в отговор на неговата обява в „Лиский вестник“ дойде писмото на Торп, който й предлагаше място на компаньонка и четец.

Париж заслужава литургия. Вестникът сбърка, като отпечата скромната обява в рубриката разни, което на свой ред накара Торп да сбърка. „Как ви наричат?“ — бе попитана младата пътешественица на гарата от един приветлив, плешив човек, преждевременно сбръчкан, с потреперващ крак, заинтересуван от нейния начин да поглежда малкото си краче в лачени пантофки, неотдавна купени с последните пари — повече от хляба и зрелищата момичето ценеше хубавите угледни обувки. „Тави“ — рече то чистосърдечно, като се изчерви с оная тънка и обаятелно чиста руменина, която не се продава със златна пломба, нито се предизвиква от изкуствено душевно движение. „А вашето фамилно име?“ — Лявата вежда се издигна като полумесец, момичето го погледна сърдито, като изстреля „Тум“ така, че то прозвуча като „Бум“ — със стоманения тон на ясното желание да прекрати разговора. „Тра-та-та!“ — тананикаше франтът, като се отдалечаваше с високо вирната глава, а Тави Тум — нека решим да я наричаме просто Тави — седна да чака разсъмването върху една мраморна пейка. Като закусваше хляб с шунка, тя четеше „Двете Диани“, до нея се приближаваха комисионери, предлагаха й хотели, но не виждайки нужда от това, тъй като още тази сутрин трябваше да се настани у Торп, Тави оставаше да седи сред шума и тълпата на гарата.

През това време един след друг пристигаха утринните влакове; като се вълнуваха и се зовяха, пътниците се носеха в шумен водовъртеж; гърмолът на екипажите, свирките, звукът от съдините, които бюфетната прислуга разнасяше, и дрънченето на вагонните композиции проникваше под високите сводове с отлитащо ехо. Когато Монтгомери хвана долния край на въжената стълба, която водеше към форта Кале[1], шумът на гарата натрапчиво заглуши стремителното му дишане; Тави затвори книгата, въздъхна и се огледа.

Забавило се поради мъглата в лоното на нощта, утрото надви най-сетне мрака. Електрическата светлина още разпростираше своята вездесъща машинна жълтевина, но към нейния застинал блясък се примесваше вече денят, който светеше на пода и по лицата като свежо петно. Зад прозорците от локомотива шуртеше пара и се разсейваше по покривите на гаровите постройки; върху сивото стъкло сините облаци и зелената ивица на ранното небе обвиваха изгрева, готов да се разлее над събудения Лис.

Градът се събуждаше, но Тави отчаяно се прозяваше; умората и уталожената вече възбуда от пристигането се бяха превърнали в сънливост. Като се мъчеше да се разсъни, тя реши да се поразходи из улиците. Тъй като й беше безразлично къде ще отиде, тръгна направо и скоро забеляза една малка градинка. Тук, между дъбовете, които облъхнаха лицето й с влагата на едва размърдания листак, душата й се разведри; но не уморителен труд, не жестока зависимост виждаше тя пред себе си, а весело семейство, отворен щедър дом, където като другарка или желана гостенка тя ще живее, като извършва всичко, което е по силите й, драговолно и безгрижно. Като си мечтаеше така, Тави бързаше да изпревари времето. Тя трябваше да чете дневно по три часа на Самуил Торп. Неговото писмо, което подробно изброяваше твърде изгодните условия на ангажимента, не казваше защо Торп не обича или не може да чете сам; Тави, която толкова много обичаше книгите, че ги целуваше или захвърляше, сърдейки им се като на човек, не можеше да разбере странното удоволствие да чуваш четенето от втора ръка, с чужда интонация и в определени часове като служба или работа. Когато се умори да мисли за това, Тави изхъмка и се върна при Монтгомери.

Лесно ли е да се изкачваш на осемдесет фута височина, нощем, по въжена стълба, без да знаеш дали те чака горе приятелска ръка или удар? Треперейки цялата, Тави се изкачваше със смелия граф, като се люлееше и удряше в стената на форта Кале. Това ставаше през една бурна нощ, но от градинката се издигаха изпарения и тя блестеше в слънчевата светлина; на върха на форта ехтяха мечове, а по алеята подскачаха врабци, цвъртейки самоотвержено за всичко, което светеше и грееше наоколо; полъхна топъл вятър; по пясъка затрепка сянката на листата и стана невъзможно да се чете; грижата за настъпващото взе връх.

В това време, когато тя, затворила книгата, стана и се огледа дали няма да види отворените врати на кафене, до нея се приближи човек, който гледаше тъй открито и втренчено, че тя се отдръпна, но тозчас позна в него пътника, който беше се качил през нощта от неизвестната гара. Запомнила лицето му, тя по нищо не го отличаваше тогава от другите сънливи фигури, които дремеха облакътени на куфара си или стояха в коридора и разговаряха полугласно на прозореца в дима на пурите. Тя можеше с увереност да каже само, че той беше пътувал с нея в един и същ вагон. С живост, която отличаваше всичките й решения и постановления, тя тозчас намери, че непознатият е точен портрет на граф Монтгомери и въпреки че костюмът от онази епоха и напрашеното пътно палто на непознатия противоречаха на нейното впечатление, беше й все пак приятно да се усмихне открито на някой в чуждия град. Макар Тави отдавна да беше престанала да бъде момиченце, тя знаеше колко хубаво е да се усмихнеш или да кажеш нещо с леко чувство, бегло, без задна мисъл и връзка с каквото и да било.

— Аз ви познах, познах — рече тя, като му подаде ръка, — струва ми се, вие седяхте по диагонал от мене. Толкова мрачно. Сам със себе си. Какво хубаво има?

— Сутрин всичко е хубаво — рече непознатият. Тави се учуди от богатството на изражения върху лицето му; те мигновено леко се меняха и разполагаха към внимание и изслушване; думите като че придобиваха цвят, форма и тъждество с изразените с тяхна помощ явления. Стана й ясно, „сутрин всичко е хубаво“, и тя се разсмя. — Името ми е Вениамин Крукс. Не току-така се приближих до вас, вие, изглежда, сте самотна тук, затова искам да зная къде и у кого ще се настаните, за да ви бъда полезен с каквото мога. Щом си уредя работите, веднага ще ви съобщя своя адрес. Каквото и да се случи — говоря за черните часове, — обръщайте се смело към мен.

Крукс изрази всичко това без ни най-малко смущение, бавно и спокойно като у дома. Тави чакаше дали няма да добави естественото в такъв случай извинение; дали няма да нарече сам своето предложение натрапчивост, ала Вениамин Крукс мълчеше, очаквайки отговора така непринудено, че момичето бързо рече:

— Е, да. Тоест аз не знам какво… Разбира се, аз ви благодаря, трогната съм и… какво друго? Всичко обърках. Наеха ме при Торп. Самуил Торп живее на улица Виз 7; аз трябва да живея у него и да му чета. Извинете, че ви задържам, но трябва все пак да си поприказваме чистосърдечно, щом веднъж е потрябвало това. Той ме извика по обявление. Не ми се искаше, ще ви кажа откровено, да пътувам вчера, тъй като утре… хм… е моят рожден ден, ако позволите. На този ден съм се родила. Но ми бяха пратени пари за път. А аз — как да ви кажа това — така се радвам на празника и ако имам пари, ще ги похарча. Затова с какви пари бих могла да пътувам след рождения си ден? Такъв си ми е характерът. Уви! Защо се смеете?

— О, не — продума бавно Крукс, — аз само се усмихнах на един спомен. Веднъж ми подариха едно малко ято от колибри — в бяла алуминиева клетка, пълна със зеленина. Аз ги пуснах. Тези птички сигурно са ви известни от рисунките в книгите. И тъй аз ги пуснах, като гледах как над съвременната улица с нейното скрибуцане на мелничка за кафе и светлина на доменна пещ излитаха нощем тези пърхащи скъпоценности — мънички като феи на цветята.

— Неподражаемо! — извика Тави. — А долитаха ли те после при вас?

— Аз ги виках със звука, на особена свирка, с къси трептения; щом чуеха сигнала, те се връщаха начаса.

Девойката се въодушеви:

— Също както восъчните лебеди, празни отвътре, обичат, ако ги докоснеш с намагнетизирана пръчица — те плават и се разхождат като живи. Това беше отдавна. Някой ми ги беше подарил. Аз много обичах понякога да ги движа с пръчицата.

Тя вътрешно клюмна, като затъгува с онова кътче от душата, което ни следи в миналото и сегашното.

— Ех, да, старостта не е радост, така е то, господин Крукс, впрочем всичко се нарежда.

— Бездруго — потвърди той — желая ви успех и твърдост. Вашата песничка е хубава.

— Тави Тум не пее — рече, като се изчерви и усмихна момичето. — Тави Тум може само да тананика за себе си.

— Но мнозина я чуват. Вървете и не се озъртайте.

Тави с недоумение възви покорно и се отдалечи, като кипеше от желание да се озърне, макар да я беше срам да покаже любопитството си; Крукс беше изрекъл странно тези думи — какво искаше да каже той? „Не мога“ — простена Тави и се обърна.

Зад решетката на градинката бяха се слели сенките, белите стени, блясъкът на стъклата. Тя видя смътно очертание на карета, на коне; към каретата се приближи Крукс, качи се и каза нещо с ръка. Невъзможно беше да се различи нито лицето му, нито тъмният кочияш — тази сцена тя видя като че през задимено стъкло. „Лъчите на слънцето бият право в очите“ — помисли Тави; тогава конете заприпкаха все по-бързо, колелата се завъртяха, стопиха; стопи се и каретата, Крукс; всичко изчезна, сякаш унищожено от собственото си движение на едно място, и зад решетката ветрецът вдигна прахоляк.

— Аз спя посред бял ден — рече Тави, като изтръпна и разтърка очи. — Разбира се! Очите вече са се слепнали. Той си отиде и толкова. Но как простичко хубаво може да ти стане от един нищо и никакъв разговор.

С чувството, че току-що е била в една топла ръка, момичето чу шум от резе — срещу градинката се отвори кафенето. Момичето бутна вратата му, прескочи ивица смет, която една сънлива прислужничка метеше, зае една масичка и почна да пие чай, като преглеждаше вестниците. То беше тъй уморено, че преседя тук в сладко вцепенение повече от час, после излезе, като преминаваше бавно от витрина на витрина и разглеждаше с огромно удоволствие изложените там предмети, от което се увлече до забрава, и чак когато видя часовника със стрелки, готови да защипят цифрата единадесет, трепна, взе един файтон и се отправи към Торп.

Бележки

[1] А. Дюма. Двете Диани. — Б.а.