Александър Грин
Блестящият свят (11)

XI

Нея нощ, когато Друд разлюшка тайните води на хорските души, Руна прекара в остра безсъница. Призори тя вече не помнеше какво е правила до този час, когато, просветлял от зората, градът възобнови движението си. Струваше й се, че е ходила по осветените празни зали без цел, без размисъл, в онова състояние, когато мислите възникват непроизволно, без усилия и план, отразявайки пожара на огромното впечатление, както хвърлен от стръмнината камък, който, блъсвайки и увличайки другите камъни, чужд вече на движението на хвърлилата го ръка, се спуща като лавина. В сърцето й възникна цел, която показа за една нощ всичките й сили, досега останали скрити, които я поразиха и леко тласнаха такива тежести, за които тя не беше дори и чувала. Така често от незнание човек стои дълго гърбом към тайно желаното: отстрани изглежда, че дреме или се забавлява с дребни наблюдения, но внезапно обърнал глава и затреперал, приветствува с възторжен вик чудесната близост на съкровището, а после, съсредоточил цялата възбуда вътре в себе си, стремително овладява плячката. Тя живееше вече с непобедимото видение, което объркваше всички числа на съдбата.

Като се приближаваше към затвора, Руна с учудване си спомни какво е направила през тези двайсет и четири часа. Не беше уморена; макар конете да летяха бързо, непрекъснато й се искаше да стане, да се наведе напред: това сякаш, така й се струваше, пришпорва движението. Тя пристигна за петнайсет минути.

„Ето значи тъмницата!“ Тук, по глухия площад, бродеха сенки на кучета; фенерите на черната порта, притиснати от куличките, озаряваха решетестото прозорче, в което се показаха мустаци и лакирана козирка. Дълго ехтя ключалката; по сложния й мъртъв екот на човек му се струваше, че веднъж в хиляда години се отваря тази порта, обкована с един дюйм дебело желязо. Тя мина през нея с чувството на Роланд, който разсича скалата. Пазачът, отметнал мушамената качулка на плаща си, я поведе през огромния двор; отпред светеха мъждиво прозорците на седем етажната сграда, напомняща планина, осеяна с блещукащи огньове.

Домът на коменданта се намираше сред градината, граничеща с тъмницата. Прозорците му светеха уютно, по завесите се плъзгаха сенки. Камериерката поведе Руна; изглежда, поразена от такова небивало явление в този късен час, тя, след като отвори вратата на гостната, почти хвърли един стол на посетителката и стремително полетя с писмото към далечните стаи, откъдето проникваше лек шум, пълен с мирно оживление, смях и възклицания. Там комендантът си почиваше в семеен кръг.

Той излезе веднага, щом дочете писмото. С прозорливостта на своето изключително душевно напрежение Руна видя, че говори с един механизъм, действуващ точно, но един голям механизъм, между колелата на който можеш да вмъкнеш топлината на ръката си без страх, че ще я нараниш. Комендантът беше едър, снажен, с прошарени коси над отвесно чело; от сивите му очи гледаха войник и дете.

Щом видя Руна, той сподави вълнението на любопитството с чувството за служебното положение, което заемаше. Сякаш малко бегло, смутен, той заграби със своята огромна длан мустаците и устата си, пусна ги, прокашля се и с равномерен, дебел глас продума:

— Получих заповед. Съгласно нея аз трябва веднага да ви придружа в килия петдесет и три. Свиждането, както сигурно ви е съобщил вече господин министърът, следва да стане в мое присъствие.

— Това не знаех. — Поразена, Руна седна, почувствувала отведнъж такъв прилив на настойчиво отчаяние, че скочи за миг, за да събере куража и мислите си. — Моля да ми разрешите да вляза сама.

— Но аз не мога — рече комендантът, неприятно обезпокоен в простата схема на движенията си. — Аз не мога — повтори строго той.

Девойката, побледняла, се усмихна кротко.

— Тогава ще бъда принудена да говоря с вас по-подробно. Вашето присъствие ще развали моя разговор с Айшер; ще изчезне целият смисъл на посещението. Ние, той и аз, се познаваме. Разбрахте ли?

Като каза това, тя искаше само да извика мъглявата мисъл за личното си страдание. Но по един странен начин смисълът на тази тирада съвпадна в едностранчиво насочения ум на коменданта с желанието на министъра.

— Разбрах, да. — Като не желаеше да се разпростира по-нататък върху това, от страх да не премине официалните граници, той все пак погледна отново в писмото и рече: — Вие мислите, че по такъв начин… — И като помълча, добави: — Обяснете, тъй като не разбрах съвсем.

Но това беше достатъчно за Руна. От дълбоката сянка на двусмислието при нея за миг долетя една прозрачна догадка. Тя пламна като мак, което между другото затвърди у коменданта неговото почтително и дълбоко затаено презрение към нея; а на нея й донесе болка и радост. Тя продължи, като наведе очи:

— Така ще бъде по-добре.

Комендантът, разсъждавайки, я гледаше със съзнанието, че тя е права; по отношение пък на оскъдността на обясненията й остана в простотата си напълно уверен, че без да го смята за тъпак, тя го оставя да я разбере от половин дума. Докато той размишляваше, тя повтори молбата си и като забеляза как смутено комендантът сви рамене, добави:

— Ще си остане между нас. Положението е изключително; вие няма да направите по-голямо изключение.

Макар писмото на министъра да отстраняваше всякакви подозрения, комендантът се колебаеше още, задържан от формална добросъвестност към думите на писмото „във ваше присъствие“. Него лично го измъчваше това задължение и той помисли, че ще е хубаво да се избави от натрапеното му положение, още повече че явно нямаше никакъв риск. Ала не тези съображения дадоха тласък на душата му. Нещо между нашите действия и намерения, подобно на отблъскваща удар ръка, оказа решително влияние на волята му. Тази непроизволна черта се нарича различно: „нещо ме тласна“, „моментно настроение“, „сам не знам защо така стана“ — ето изразите, с които ние описваме лицето на могъщия съветник, действуващ в нашите отношения с неуловими средства, толкоз по-поразителни, когато са против всички доводи на разсъдъка и чувството, което в дадения случай не съществуваше. Той помисли още, още и най-сетне, взел решение, престана да се колебае:

— Ако вие ми обещаете… — рече той. — Извинете ме, но като отговорно лице аз съм длъжен да говоря така, ако вие ми обещаете, че няма да злоупотребите в никакъв случай с моето доверие, ще ви оставя в килията за посоченото в писмото време.

Около минута, не по-малко, го гледаше тя открито и твърдо и тази тежка пауза придаде на думите й цялата тежест, цялата значителност на нравствената борба, която комендантът разбра като учудване. Тя не наведе очи, чудното й лице не се промени, когато той чу нейния дълбок и горд глас:

— Обещавам ви това. — Тя не съзнаваше колко много й струваше да каже това, само й се стори, че вътре в нея, като че от взрив, се срути стройната сграда на чистотата, но над пушека и калта блесна чистият огън на жертвата.

— В такъв случай — рече след кратко мълчание комендантът — моля ви да ме последвате.

Той си тури фуражката и се запъти през вратата, противоположна на вратата, през която влезе Руна. Те излязоха на завоя на един ярко осветен коридор; той беше прав, дълъг като улица, прохладен и еклив. В края му се намираше решетчеста желязна врата; часовият, чийто очи блеснаха зорко, завъртя ключа; звукът на метала прогърмя в бездните на огромната сграда със страшно ехо. Зад тази врата се издигаше, през всичките седем етажа, тесен отвор; по етажите от всяка страна се простираха тротоари, оградени с железни перила. На равно разстояние един от друг тротоарите се съединяваха със стоманени вити стълбички, чрез които се свързваха етажите. Вратите на единичните килии се редяха по дължината на всяка галерия; всичко заедно напомняше вътрешността на гигантски пчелни пити, озарени от неподвижна електрическа светлина. По тротоарите се разхождаха безшумно или застанали на съединителните мостчета, гледаха долу часовите. На шеметна височина по стъкления таван светеха дъгови фенери; множество по-малки лампи блестяха по зидовете между вратите.

Никога по-рано Руна не беше ходила в тъмницата; тъмницата вече я потискаше. Всичко поразяваше, всичко довеждаше тук до мълчание и мъка; тази чистота и отчетливост смазваха безпощадно всичките й мисли освен една: „тъмница“. Асфалтовите, ярко лъснати коридори блестяха като локви; медта на дръжките, бялата и сива боя на стените бяха почистени и измити безукорно; един разкош на отчаяние, предвиден за дълги години. Тя живо си представи, че няма да излезе оттук; кръвта заби в нея, а краката й натежаха.

— Не е много близко — рече комендантът, — още толкова остават долу. — И той се приближи до завоя; откри се една галерия, подобна на изминатата. По средата й стръмната спирала на една стоманена стълба водеше в долния етаж. Тук те минаха по сводестия таван на приземния етаж до самия край на сградата, дето зад арката, в напречното деление на коридора се намираха тъй наречените секретни килии. Пред една от тях комендантът спря отведнъж. Щом го видя, от столчето при прозореца стана въоръжен часови; той козирува и рапортува.

— Отворете 53 — рече комендантът.

Със суетливост, която показваше извънредно, но мълчаливо учудване, часовият приведе в движение ключа и резето. После издърпа тежката врата.

— Заповядайте — обърна се комендантът към Руна, като я пусна пред себе си; тя и той влязоха и вратата се затвори плътно.

Руна видя обстановката на килията, но не я съзнаваше, а си я спомни едва след това. На кревата, навел глава, седеше един човек. Краката и ръцете му бяха в окови; яка стоманена верига се точеше от железния колан, заключен на кръста, до халката в стената.

— Да не би да искат да ме показват на любопитните? — рече Друд, като стана и загърмя с веригата. — Нека гледат.

— Разрешено ви е свиждане в извънредни условия. Дамата ще остане тук двайсет минути. Такава е волята на висшата власт.

— Така значи! Да видим. — Лицето на Друд, което гледаше Руна, изразяваше яд. — Да видим на какво още сте способни.

Комендантът се смути; той бегло погледна бледото лице на Руна, която му отговори с поглед, изразяващ спокойно неразбиране. Но той вече разбра, че Друд не я познава. В него се надигаха подозрения.

— Виждам, че не ме познахте — многозначително и свободно рече Руна, като се усмихна така безгрижно, че и комендантът едва скри усмивката си, отстъпил пред нейното самообладание. — Но тази светлина… — Тя отиде на средата на килията и отметна дантеленото си покривало. — Сега познахте ли ме? Да, аз съм Руна Бегуем.

Друд разбра, но от предпазливост не каза нищо, само кимна и стисна трепналата студена ръка. Камъкът на халката натисна дланта му. Като се поклони сухо на девойката, комендантът се запъти към вратата; на прага се спря.

— Предупреждавам ви, 53-тий, че не бива да се възползувате от краткото преимущество на положението си за никакви цели, нарушаващи тъмничния устав. В противен случай ще бъдат взети още по-строги мерки за вашето задържане.

— Да, няма да избягам за тези двайсет минути — рече Друд. — Ние се разбираме.

Комендантът го погледна мълком, прокашля се и излезе. Вратата се затвори плътно.

Сега девойката, несмущавана от нищо, можеше да разгледа на две крачки от себе си човека, който й беше вдъхнал великата мечта. Той беше в арестантско облекло от груба фланела на черти; сплъстените коси му придаваха вид на заспал; лицето му беше отслабнало. Очите му бяха хлътнали дълбоко; в тях се криеше сянката, която потулваше недоловимото блещукане на огромните зеници, където сякаш се движеше безкрайна тълпа или търкаляйки вълни, се люлееше море, или се събуждаше за нощния си живот пустиня. Тези очи навяваха на оня, който ги гледаше, безмерно и безименно впечатление. Така може би гледа заекът в очите на лъва, или детето — в лицето на възрастния. Студ прониза Руна, но гъвкавата душа на жената скоро се съвзе. През цялото време на свиждането обаче тя се чувствуваше като под огромна камбана в оглушителната власт на вибрациите й.

— Дълбока нощ — рече Друд. — Вие с разрешение ли сте тук? Коя сте вие? Защо?

— Нека говорим по-тихо. Имаме малко време. Не питайте, ще ви кажа сама всичко.

— Но аз още не ви вярвам. — Друд поклати глава. — Всичко това е необикновено. Вие сте много красива. Може би ми гласят капан. Какъв? За какво? Не знам. Хората са изобретателни. Но побързайте да кажете; аз не искам да ви дам време за тайни лъжливи съображения.

— Няма лъжа. Аз съм искрена. Искам да ви направя отново свободен.

— Свободен — рече Друд, като пристъпи към нея, колкото му позволяваше веригата. — Вие не употребихте точната дума. Аз съм свободен винаги, дори тук. — Той беззвучно мърдаше устни, обмисляше нещо. — Но тук не искам да остана повече. Мене ме приспаха. Аз се събудих окован.

— Всичко зная.

— Внимание! Слушам ви.

Руна извади от гънките на роклята си мъничък свитък, дебел колкото един молив, и го разкъса. Там блестяха две острия, две стоманени, тънки като стръкче пилички — съвършенство на техниката, която обслужва тайните усилия. Тези изделия, закалени по сложен начин, употребяван в Азия, разрязваха стоманата като дървесина и ограничаваха работата до минути.

— Сдобих се с тях случайно, почти по чудо, в последния час, преди да изляза; лицето, което ми ги даде, ме увери, че няма по-добър инструмент.

Друд взе подаръка, загледан в Руна тъй втренчено, че тя се смути.

— Вземам ги — рече той, — благодаря — учуден съм и ми стана добре. Коя сте вие, чудесна гостенко?

— Аз принадлежа към обществото, силно с връзките и богатството си; всичко ми е достъпно на земята. Бях в цирка. От онази паметна вечер — знайте и си представете по-подробно онова, което не успея да кажа — минаха две нощи; те ми струват колкото столетия. Дойдох при вас като при необичайна сила; съдбата ме доведе. Аз съм от онези, които вярват в себе си. Аз нямам дребни планове, немощни съображения, нямам задни мисли и хитрости. Ето откровеност… на която имате право да разчитате. Искам да ви опозная в по-свободен и подробен разговор, там, където ми определите. Аз съм една от силите, извикани от вас към съзнание; то ме увлича; целта не е още ясна, но огромна. Може би също тъй вие имате неизвестни за мене цели: всичко трябва да бъде казано в следващия разговор. За много неща сега нямам израз и думи. Те ще дойдат. Главното е да зная къде да ви намеря.

Тя се разпали — бавно, отвътре — като облак, който отстъпва миг след миг на блясъка на слънцето. Красотата й намери сега висшия си израз — в стойката, в девствено смелия поглед и звучащия неотразимо глас. Сякаш преминаха образи от поема, чута в мрачно уединение; все по-тънко, все по-лъчезарно овладяват те душата, като я покоряват на яркото въплъщение на прелестните тайни на духа и тялото; и Друд разбра, че в този свят, който беше напуснал заради другия свят, той не е срещал по-хармонична сила на женско тържество.

Тя искаше отново да заприказва, но Друд я спря с едно замахване на окованите си ръце.

— Тогава вие — уверено рече той, — вие и никой друг ми извикахте. Аз не чух думите. Руна Бегуем — жена, която носи освобождение с такава смелост, може да поиска за това всичко, дори живота. Макар да има нещо по-важно. Но времето минава. Ние ще се срещнем. Аз ще изчезна сутринта, а вечерта ще бъда при вас; тези вериги, които ме оприличават на куче или на буен луд, са единствената пречка, но вие я разсякохте. О! Мене ме дебнат. Специално поставен часови е винаги тук, пред вратата, със заповед да ме убие, ако потрябва. Но какво сте намислили вие? Едно е вярно: стига да поискам — а аз знам този Път, — и цялото човечество ще тръгне отведнъж към страната на Цъфтящите лъчи, като отърси миналото от краката си без ни една въздишка.

— Като направих всичко, научих всичко, което е нужно, отивам си, но не ви оставям. Избягайте. Сбогом!

— Бог да ви благослови — рече Друд, — това е извън благодарността, но в сърцето ми.

Той се усмихна, както се усмихват с цялото лице, когато усмивката е препълнила човека. Лишен от възможността да протегне едната ръка, той протегна двете, свързани и разделени от веригата на белезниците; двете си ръце му протегна и Руна. Той ги стисна, тръсна ги меко и девойката си отиде.

В същия миг — като че те бяха отгатнали времето — вратата скръцна и се отвори: на прага застана комендантът, като скриваше часовника:

— Времето измина, аз ще ви изпратя.

Руна кимна, излезе и по същия път се върна при каретата си.

Когато гледаш дълго ярко горяща печка, а после обърнеш погледа си към тъмнината, тя дълго пази запечатания блясък на въглищата, въздушното им сияние. Отивайки си, сред сградите и улиците Руна не преставаше да вижда тъмницата.