Александър Грин
Блестящият свят (3)

III

На 23 юни прозорчето на цирковата каса не се отвори. Надписът гласеше:

Всички билети са продадени.

Въпреки високата цена бяха ги разпродали със светкавична бързина; с последните билети още на 20-ти бяха разиграли лотария, поради която те предизвикваха жесток спор между претендентите.

Един внимателен поглед, хвърлен тази вечер върху местата на зрителите, би забелязал малко необикновения състав на публиката. Така ложата на печата беше претъпкана, зад добавените столове блестяха пенснетата и яките на онези, които бяха осъдени стоешком да пристъпват от крак на крак. Беше също тъй пълна ложата на министъра. Там сияеше един нежен, прелестен свят от красиви очи и тънки лица на млади жени, от бяла коприна и скъпоценности, които горяха като полилеи върху фон от мундири и фракове; така лунният водопад в кадифето на черните сенки струи и разискря своите бързеи. Във всички ложи, които ограждаха алената бариера в пъстър кръг, биеше на очи разкошът и сдържаността на нагиздената тълпа; като се смееха леко и свободно, говореха тихо, но отчетливо, тези хора разглеждаха противоположните страни на огромния цирк. Над арената блестеше и витаеше въздушна пустота, сключена високо горе от купола със синевата на вечерно небе, което гледаше в откритите стъклени отвори.

Над креслата се помещаваше физиономичната пъстрота на интелигенцията, търговците, чиновниците и военните; мяркаха се познатите от портретите лица на писатели и художници; чуваха се духовита фраза, сполучлива забележка, изискан литературен обрат, сплетни и семейни спорове. Още по-високо на неразградените пейки се притискаше улицата — непресеяната тълпа: онези, които тичат, крачат и минават с хиляди чифта крака. А над тях отвъд високата преграда, облепена с циркови плакати, на лакти, на пръсти, на бради и гърди, притиснати от теснотата, свивайки се шестостенно като медна пита, се потяха париите на цирка — галерията; като се мъчеха да си освободят поне за миг ръцете, те понасяха мъчението на задухата и сърцебиенето; по-спокойни в тая тъпканица изглеждаха лицата на хората по-високи от седем педи. Тук ядяха орехи; шумът от счупените черупки се смесваше със свирканията и безцеремонните провиквания.

Осветлението a giorno^[1], възбуждащо такава ярка светлина, че всичко, близо и далеч, беше като че намазано със светъл лак, потапяше срещуположната страна в блестяща мъгла, където, спираше ли обаче погледът, всичко се виждаше с отчетливостта на бинокъл — и лица, и изражения. Залян от светлина, от закрепените под тавана тапети, от медните тръби на музикантите, които шумоляха с нотите си между черните пюпитри, до пресните стърготини, с които бе застлана арената, циркът беше във властта на електрическите полилеи, които сееха весело опиянение. Човек, затворил очи, можеше по слух да набележи всички точки от пространството — скърцането на стола, кашлицата, сдържания полутакт на флейтата, думкането на барабана, тихия развълнуван разговор и шума, подобен на шум от вода, шумоленето от движенията и дишането на десетхилядния човешки заряд, внедрен отведнъж в напречния разрез на кръглото здание. Носеше се остър мирис на топлина, на конюшни, на стърготини при тънки парфюми — традиционният аромат на цирка, сроден с пъстротата на представлението.

Началото се бавеше; нетърпение обхвана публиката; по галериите няколко пъти, избухнали с неравен трясък, прокънтяха аплодисменти. Но ето звънна и затрепера третият звънец. Издумка глухото сребро на литаврите, изрева тромбон, гръмна барабан; медта и струните в треперещото свирене на флейтите подеха войнствен марш и представлението почна.