Уилям Шекспир
Кориолан ^[0] (24)

Седма сцена

 

АВФИДИЙ

А продължават ли да се лепят

по римлянина?

 

ВОЕНАЧАЛНИКЪТ

                Да. Не знам с какво

привлича толкоз твоите войници,

но неговото име е за тях

молитва преди ядене, беседа

по време на храна и благодарност

при ставане от масата. В тоз поход

дори най-преданите ти бойци

те подценяват, вожде!

 

АВФИДИЙ

                Сам го чувствам,

но всякое лекарство срещу туй

ще спъне похода ни. Той към мене

дори държи се много по-надменно,

отколкото могъл бих да допусна,

когато го приех. Въпрос на нрав.

За нещо независещо от него

не мога да го съдя.

 

ВОЕНАЧАЛНИКЪТ

                И все пак

по-хубаво за тебе би било,

ако не беше разделил поравно

главнокомандването на войската,

а беше го за себе си запазил

или изцяло предоставил нему.

 

АВФИДИЙ

Разбирам те, ала бъди спокоен:

до сметките щом дойдем, той не знае

какво аз мога да му предявя.

Привидно — а за него е така

и тъй го вижда простото око —

той води честно похода, загрижен

за нашата държава, и се бие

с тъй змейска ярост, че печели боя,

невдигнал меч; и въпреки това

онуй, което най-накрай ще счупи

гръбнака му или заплаши моя,

е в бъдещето.

 

ВОЕНАЧАЛНИКЪТ

Дали ще вземе Рим, как мислиш, вожде?

 

АВФИДИЙ

Без битка го приемат град след град,

пък в Рим и знатни, и Сенат са с него,

трибуните не знаят да воюват,

а простолюдието на града

тъй спешно ще го викне, както бързо

го е пропъдило. Той Рим ще глътне,

тъй както албатросът глътва рибка —

по силата на своята природна

върховна власт^[41]. В началото той беше

служител тачен, но — уви — не смогна

да удържи спечеленото име.

Дали причината е в гордостта,

с която всекидневните успехи

ни опетняват винаги; или

във липсата у него на способност

да схваща как най-пълно би използвал

възможностите си; или най-сетне,

във твърдия му нрав, поради който

не се е променил, като е сменял

седлото за креслото, а е искал

да дава заповеди на мира,

тъй както ги е давал на войната —

не зная; но един от тез недъзи —

понеже има по зрънце от трите, —

един от тях (не всичките, признавам!)

направил го е гледан със уплаха,

омразен и прогонен. А е имал

заслуги, но от тез, които чезнат

при споменаване. Защото тъй

човешките ни качества зависят

от тълкуванията на деня:

дори за най-способния държавник

гроб сигурен е първата трибуна,

прославяща делата му… Но тръгвай!

Плам пламъка гаси, клин клин избива,

власт власт препъва, нощ нощта надвива.

Превземай Рим, о, Кай! Щом стане твой,

за мене ще сте плячка ти и той!