Еврипид
Електра (2)

Пролог

 

Селянинът

Ти, аргоска старинна твърд! Инахови

води^[1]! Оттук с хиляда ратни кораба

потегли Агамѐмнон за троянската

земя, уби Приама, властелина й,

превзе Дардановата славна столица^[2]

и се завърна. По високи храмове

положи неизбройна плячка варварска.

Щастлив бе той, но там, а тук, в палатите,

умря от Клитемнестрините хитрости

и под ръката на Егист, потомъка

Тиестов. Падна и напусна древния

Танталов скиптър, и сега Егист е цар,

и той прие съпругата на мъртвия.

Когато царят тръгваше за Ѝлион,

остави син — Орест, и нежна вейчица —

Електра. Възпитател Агамѐмнонов

Ореста скри — че смърт Егист му готвеше —

и прати го при Строфия, фокидеца.

Електра си остана в двори бащини.

Когато тя разцъфна, я заискаха

най-първите момци от цяла Гърция.

От страх да не роди от някой аргосец

мъстител за баща си тя, затворил я

Егист и празни връщал годежарите.

А тъй като живеел в страх, че може би

тя тайно ще роди дете от знатен мъж,

решил да я погуби, ала майка й —

тя, страшната! — осуетила удара.

Предлог да умъртви мъжа си имала,

но се бояла да срази децата си.

Тогава той, Егист, измислил ето що:

на онзи, който би убил изгнаника

Орест, отрежда златен дар; на мене пък

Електра дава за жена. Наистина

микенци-кореняци са предците ми —

това не ми оспорва никой. Знатен съм

по род, ала бедняк по положение,

та от това погива благородството:

нищожен мъж — нищожни опасения!

Че ако с мъж достоен би се свързала,

той би събудил спящото възмездие,

и правдата ще порази убиеца.

Заклевам се в Киприда: аз, съпругът й,

не съм я осквернил и тя е девствена.

Срамувам се от дързост към потомката

на знатни люде — зная, недостоен съм.

Оплаквам своя мним роднина, клетият

Орест, дали ще дойде в Аргос някога

да види брака на сестра злочестница!

А който казва, че като държа дома

девойка и я пазя недокосната,

съм глупав, съди мъдростта ми с правила

превратни: той самият съди себе си.

 

Електра

О черна нощ, хранителко на златните

звезди! С ведрото на глава съм тръгнала

към изворите речни. Не оскъдица

ме води тук — аз искам пред безсмъртните

да сторя видна дързостта Егистова,

баща си да оплача сред просторите.

Проклетницата Тиндарида, майка ми,

от къщи ме прокуди, на съпруга си

да угоди. От него и деца роди,

а ние двамата с Орест — ненужни сме!

 

Селянинът

Защо заради мен се мъчиш, клетнице,

да работиш, ти, расла сред безгрижие?

Нали ти казвам, стига тая работа!

 

Електра

Същински бог си ти за мен, приятелю.

Че ти не ми се подигра в бедата ми.

А щастие голямо е за клетника

да найде лекар, както найдох тебе аз.

Аз трябва както мога, не принудена,

да улеснявам твоя труд, по-лек да е,

да нося с тебе мъките ти. Доста е

трудът ти на полето. Домакинството

ще бъде мое. Радва се работникът,

като се върне, ред да види в къщи си.

 

Селянинът

Щом смяташ тъй, отивай. Пък и изворът

не е далеко. А пък аз на ранина

ще изведа воловете, сеитба е.

Ленивецът, макар че от устата му

не слиза бог, не ще спечели хляба си.

 

Орест

Пиладе, ти си първият сред хората,

когото смятам за приятел истинен.

Единствен между всички ти почиташе

Ореста даже в страшните му бедствия:

баща ми падна от Егист и моята

проклета майка. Тук, в земята аргоска,

ме води тайно божие вещание

като убиец на убийци бащини.

Споходих снощи гроба на баща си аз,

там сълзи лях, положих къдърец коса,

след туй заклах връз огън агне жертвено

потайно от тъдявашните властници.

В града не искам да проникна. Двойна е

причината да спра на тази граница:

ако ме зърне някой от пазачите,

да мина мигом в чужди край; освен това —

сестра си диря. Тя била омъжена

и, казват, изоставила моминството.

Аз искам да ми бъде съучастница

и тъй да зная вътрешните работи.

Ала Зората вдига взори бляскави

и затова да свърнем от пътеката.

Или орач, или робиня някаква

ще се покаже, нея ще запитаме

дали е тук Електриното жилище.

Но ето виждам някаква прислужница,

тя носи съд с вода върху подстригана

глава^[3]. Да седнем и да я запитаме,

дано ни каже думица по делото,

което ни доведе тук, приятелю.

 

Електра

 

        Хайде, време е, бързай!

О, стъпвай, стъпвай, с горък вопъл!

Горко, горко ми!

        Цар Агамѐмнон е мой баща,

        майка ми е Клитемнестра,

омразната щерка на Тиндарѐй.

        Моят град ме нарита тъй:

        бедна, клета Електра!

        Ах, нечовешки теглила,

        ах, омразен живот!

        Ах, Агамѐмноне, татко мой,

сред адски мрак лежиш, сразен

от жена си и от Егиста!

        Хайде, наново извий тоя плач

и вкуси многосълзна утеха!

        Хайде, време е, бързай!

О, стъпвай, стъпвай с горък вопъл!

Горко, горко ми!

        Где е градът и домът ти, где,

        бедни братко мой, робуваш,

оставил в старинния бащин дом

        мене, клетата своя сестра

        с тежка, претежка участ?

        Чакам, злочеста аз, ела,

        ти, спасителят мой,

        ти, мъстителят за смъртта,

за жалката бащина смърт, и спри

нозете скитнишки в Аргос!

Нека сваля тоя съд от главата си,

да призова с предутринен плач

убития татко!

        Татко, адският химн е то,

        адската песен. Чуй ме:

        пращам ти по̀дземи скръбта си.

        С нея живея всеки ден.

        Впиват се в моето лице

        моите нокти, а тази ръка

        блъска главата остригана

при спомена за смъртта ти.

        Ах, раздирай лице!

        Както лебедът с ясен глас

тъжно сред речните води

        вика любимия свой баща,

        в гибелни мрежи умъртвен,

        тъй за злочестия татко

        аз безутешно ридая.

        В сетната баня изкъпа снагата си,

        в ложе на най-покъртителна смърт.

Горко ми, горко ми!

        Страшно брадвено острие,

        татко, и страшна клопка,

        след като ти си дойдѐ от Троя!

        Не с диадеми, не с венци

        срещна те твоята жена,

        не — на двуострия меч на Егист

        подло и срамно предаде те тя

и взе за съпруг подлеца!