Александър Грин
Златната верига (7)

VII

Не се учудвах, когато стената се отмести и в ярката дълбочина на широката разкошна стая видях Поп, а след него — Дюрок в пъстър халат. Дюрок вдигна, но веднага спусна револвера, и двамата се втурнаха към мене, като ме вмъкваха вътре за ръцете, за краката, тъй като аз не можех да стана. Отпуснах се на един стол, като се смеех и с все сила плясках по коляното си.

— Да ви кажа — продумах аз, — те ще се женят! Аз видях! Онази млада жена и вашият домакин. Той беше пийнал. Бога ми! Целуна ръката й. Кълна се. Златна верига лежи там, зад стената, четирийсет завоя през четирийсет прохода. Аз видях. Бях попаднал в шкафа и сега ме съдете, както искате, но на вас, Дюрок, аз ще бъда верен и баста!

Току пред лицето си видях чаша с вино. Стъклото дрънкаше в зъбите ми. Изпих виното, като в мрака на налегналия ме сън още не успях да схвана думите на Дюрок:

— Нищо, Поп! Санди получи своята порция; той утоли жаждата си по необикновеното. Безполезно е да приказваме сега с него.

Когато се опомних, стори ми се, че моментът на загубване съзнание е бил кратък и шкиперът веднага ще смъкне куртката ми, за да ме накара студът да скоча по-бързо. Ала нищо не беше изчезнало през времето на съня. Дневната светлина надничаше през процепите между завесите. Аз лежах на софата. Поп го нямаше. Дюрок ходеше по килима с наведена глава и пушеше.

Като отворих очи и осъзнах отлетялото, отново ги затворих, за да намисля как да се държа, тъй като не знаех дали ще ме обсипят с ругатни или всичко ще мине благополучно. Разбрах все пак, че най-доброто е да бъдеш какъвто си. Седнах и рекох в гърба на Дюрок:

— Виновен съм.

— Санди — рече той, като трепна и седна до мене, — че си виновен, виновен си. Когато заспиваше, ти бъбреше за някакъв разговор в библиотеката. Това е много важно за мене и затуй не се сърдя. Но слушай: ако така тръгне по-нататък, ти действително ще знаеш всичко. Разправяй какво е станало с тебе.

Исках да стана, Дюрок ме бутна с длан по челото и аз пак седнах. Дивият сън още се издигаше на валма в мене. Той стягаше с клещи ставите ми и чекнеше скулите ми от прозявка; и сладост, неутолима сладост размекваше всичките ми крайници. Набързо събрал мислите си, а също тъй запушил, което беше моя утринна привичка, аз разказах, като си припомних колкото се може по-точно разговора на Галуей с Диге. За нищо така не ме разпитваше Дюрок, както за този разговор.

— Ти трябва да благодариш на щастливия случай, който те е довел тук — забеляза той най-сетне, очевидно много угрижен, — впрочем виждам, че ти върви. Наспа ли се?

Дюрок не дочу отговора ми: той, замислен, търкаше тревожно челото си; после стана, отново почна да ходи. Часовникът на камината показваше шест и половина. Слънцето рязна одимения въздух с тънък лъч иззад завесите. Седях и се озъртах. Великолепието на тази стая с огледала в рамки от слонова кост, с мраморна облицовка на прозорците, със странни, украсени с резба мебели и цветна коприна, усмивките на красотата в светналите от злато и синя далечина картини, краката на Дюрок, които стъпваха по кожи и килими — всичко това беше премного за мене, уморяваше ме. Сега най-добре бих дишал в морето, когато стоиш на палубата и примижаваш срещу слънцето от острия морски блясък. Всичко, което гледах, ме възхищаваше, но аз не бях свикнал с него.

— Ние ще отидем, Санди — рече Дюрок, като престана да ходи, — после… но защо са необходими предисловия! Искаш ли да заминеш в експедиция?

Като мислех, че той предлага Африка или друго някое място, дето приключенията са неизчерпаеми, както ухапванията на комарите сред блатата, казах с голяма привързаност:

— Да! Хиляди пъти да! Кълна се в кожата на леопарда, ще бъда навсякъде, където бъдете и вие.

Казвайки това, скочих. Може би той отгатна какво мисля, тъй като уморено се разсмя:

— Не е тъй далече, както може би ти се ще, но — в „страната на човешкото сърце“. В страната, където е тъмно.

— О, аз не ви разбирам — рекох, без да откъсвам поглед от стиснатата му като менгеме уста, надменна и снизходителна, от сивите му остри очи под строго чело. — Но право да си кажа, всичко ми е все едно, щом това ви трябва.

— Много ми трябва, защото ми се струва, че ти може да потрябваш и аз още вчера мислех за тебе. Кажи ми колко време ще трябва да пътуваме до Сигналния пущинак?

Той питаше за предградието на Лис, наречено така от старо време, когато почти не съществувал градът, а на каменните стълбове на полуострова, кръстен с името „Сигнален пущинак“, горели нощем бурета смола, които запалвали с разрешение на колониалните отреди като знак, че корабите могат да влязат в Сигналния залив. Сега Сигналният пущинак беше доста населено място със своя митница, поща и други подобни учреждения.

— Мисля — рекох, — че половин час ще бъде достатъчен, ако вятърът е добър. Искате да отидете там ли?

Той не отговори, отиде в съседната стая и като се забави там доста време, върна се облечен като крайбрежен жител, така че от светското му великолепие беше останало само лицето. Той носеше кожена куртка с двойни маншети, червена жилетка със зелени стъклени копчета, тясна лакирана шапка, която напомняше похлупено върху тиган котле; около шията — карирано шалче, а на краката си — върху кафявите от камилско сукно панталони — меки ботуши с дебела подметка. Хората в ей такива дрехи, както бях виждал много пъти, държат за копчето от жилетката някой зачервен от виното капитан, застанали под слънцето на кея, между прострени въжета и редица бурета, и му разправят какви изгодни предложения има от фирмата „Купи в дълг“ или „Застраховай се без нужда“.

Докато му се чудех, без да смея, разбира се, да се усмихна или да направя някоя забележка, Дюрок се приближи до стената между прозорците и дръпна висящия шнур. Част от стената тозчас падна в полукръг, като образува лавица с пезул зад нея, дето пламна светлина; зад стената нещо взе да бръмчи и аз не смогнах да съобразя ясно какво е станало, когато наравно с падналата лавица от стената се издигна един вид маса, на която имаше чаши, кафеник с горяща под него спиртна лампичка, кифли, масло, сухари и закуски от риба и месо, приготвени сигурно от ръцете на кухненския вълшебен дух — толкова изпечени неща, масло, цвъртене и аромат усетих между белите блюда, украсени с рисунка от зеленикави цветове. Захарницата напомняше сребърен сладкиш. Лъжичките, щипците за захар, салфетките в емайлирани халки и покритото със златна плетеница от дребни лозови листа карминово шише с коняк — всичко се яви като слънце от облаците. Дюрок взе да пренася изпратеното от магичните същества на голямата маса, като казваше:

— Тук човек може да мине без прислуга. Както виждаш, нашият домакин се е обзавел доста странно, а в дадения случай просто остроумно. Но да побързаме.

Виждайки как бързо и ловко яде, като налива на себе си и на мене от хвърлящото по покривката трепетливи розови отблясъци шише, аз се обърках в темпото, взех всяка минута да изпущам ту ножа, ту вилицата; по едно време стеснението едва не ме измъчи до смърт, но апетитът надделя, и аз се справих с яденето много бързо, като се престорих, че уж бързам повече от Дюрок. Щом престанах да обръщам внимание на движенията си, работата тръгна от добре по-добре; аз хващах, дъвчех, гълтах, отхвърлях, пиех и останах много доволен от себе си. Докато дъвчех, не преставах да обмислям едно нещо, което не се решавах да кажа, но исках много да кажа и може би нямаше да кажа, но Дюрок забеляза упорития ми поглед.

— Какво има? — рече той разсеяно, далеч от мене, нейде в своите планински върхове.

— Кой сте вие? — попитах аз и се учудих на себе си.

„Изтървах се все пак — помислих с горчивина. — Сега, дръж се, Санди!“

— Аз ли? — рече Дюрок с най-голямо учудване, като устреми в мене сив като стомана поглед. Той се разсмя и като видя, че се вцепених, додаде: — Нищо, нищо! Но аз искам да видя как ще зададеш същия въпрос на Естамп. Ще отговоря на простосърдечието ти. Аз съм шахматист.

За шахмата имах смътна представа, но по неволя се задоволих с този отговор, като смесих в ума си шахматната дъска със заровете и картите. „С една дума — играч“ — помислих, без да се разочаровам ни най-малко от отговора, като затвърдих, напротив, възхищението си. Играч значи юначина, отракан мъж, човек на риска. Но, насърчен, възнамерявах да попитам още нещо, когато завесата на вратата се отмести и влезе Поп.

— Героите спят — рече той дрезгаво; беше уморен, с бледо, безсънно лице и тозчас тревожно се втренчи в мен. — Всички втори лица са на крака. Ей сега ще дойде Естамп. Обзалагам се, че той ще дойде с вас. Ех, Санди, ти си направил голяма глупост, но си имал късмет, че не са те забелязали в тези места. Ганувер е могъл просто да те убие. Пазил те бог да приказваш за всичко това. Бъди на наша страна, но мълчи, щом си попаднал в тази история. Та какво станало вчера с тебе?

Аз разказах отново за разговора в библиотеката, за асансьора, аквариума и златната верига.

— На, видите ли! — рече Поп на Дюрок. — Човек от отчаяние е способен на всичко. Точно завчера той каза пред мене същото на Диге: „Ако всичко тръгне така, както върви сега, ще ви помоля да изиграете най-ефектната роля“. Ясно за какво става дума. Всички очи ще бъдат обърнати към нея и тя с автоматичната си тясна ръка ще съедини тока.

— Така. Нека го съедини — рече Дюрок. — Макар че… да, разбирам ви.

— Естествено — горещо подхвана Поп. — Аз положително не съм виждал такъв човек, който би вярвал така, би бил така убеден. Погледнете го, когато е сам. Ще ви стане страшно. Санди, идете в стаята си. Впрочем вие пак ще се объркате.

— Оставете го — рече Дюрок, — той ще ни бъде нужен.

— Не е ли много? — Поп взе да мести очи от мене към Дюрок и обратно. — Впрочем както знаете.

— Какви са тия съвещания без мене? — рече Естамп, като се появи, блеснал от чистота. — И аз искам също. Къде сте се наканили да отивате, Дюрок?

— Трябва да опитаме. Ще направя опит, макар да не знам какво ще излезе от това.

— А! Внезапно нападение в треперещите траншеи. Ех, когато ние се появим — двама такива юнаци като вас и мене, — обзалагам се сто срещу единайсет, че няма да устои дори телеграфният стълб. Какво? Ядохте ли вече? И пихте? А аз още не! Както виждам — капитанът е с вас и мъдрува. Отлично, капитан Санди! Чувах, че си слагал цялата нощ мини в тези стени.

Аз прихнах, тъй като не можех да се обидя.

Естамп седна на масата, като си прислужваше и слагаше в устата каквото намереше, а също тъй облекчаваше шишето.

— Послушайте, Дюрок, аз съм с вас.

— Мислих, ще останете засега с Ганувер — рече Дюрок. — При това в такава деликатна работа…

— Да, да прибавя ли овреме една дума?

— Не. Ние можем да смутим…

— И да развеселим. За здравето на тази упорита гъсеница!

— Говоря сериозно — настояваше Дюрок, — на мене най-много ми харесва мисълта работата да се извърши не толкова шумно.

— Как ям аз! — Естамп вдигна падналия нож.

— Ако се съди по всичко, което знам — намеси се Поп, — Естамп ще ви послужи много.

— Разбира се! — извика младият човек, като ми смигна. — Ето и Санди ще ви каже, че съм прав. Защо ми е да се вмесвам във вашия деликатен разговор? Ние със Санди ще клекнем нейде в храстчетата, ще ловим мухи… Нали така, Санди?

— Ако говорите сериозно — отговорих, — ето какво ще кажа: щом работата е опасна, всеки човек може да бъде само полезен.

— Какво? Дюрок, чувате ли гласа на капитана? Как изрече той това?

— А защо мислите за опасност? — сериозно попита Поп.

Сега бих отговорил, че опасността беше необходима за душевното ми спокойствие. „Пламтящ мозък и студена ръка“ — както се пее в песента на Пелегрина. Бих казал още, че от всички тия думи и недомлъвки, приготовления, преобличания и златни вериги лъха също тъй на опасност, както от млякото — на скука, от книгата — на мълчание, от птицата — на полет, но тогава всичко неясно беше за мене ясно без доказателства.

— Защото такъв, е разговорът — рекох, — и кълна се в гандшпуга, няма защо да питаме оня, който знае най-малко от всички. Аз няма да питам. Ще извърша работата си, ще направя всичко, което искате.

— В такъв случай ще се преоблечете — рече Дюрок на Естамп. — Идете в спалнята ми, там има нещичко — и той го отведе, а сам се върна и почна да говори с Поп на език, който не знаех.

Тъй като не знаех какво ще правят на Сигналния пущинак, аз бях там мислено през това време, както съм ходил много пъти през детството си. Да, там аз се биех с момчетата и ненавиждах техния начин да тикат в очите ми разперената си длан. Презирах тези жестоки, безчовечни хитрости и предпочитах верния силен удар в брадата пред всички тънкости, измислени от хулиганите. За Сигналния пущинак се носеше поговорката: „На пущинака и през деня е нощ“. Там живееха мършави, жилести, бледи хора с безцветни очи и изкривени уста. Те си имаха свои нрави, свой светоглед, свой странен патриотизъм. На Сигналния пущинак се намираха най-ловките и опасни крадци, там процъфтяваха пиянството, контрабандата и шайките — цели съдружия от възрастни момчета, всяко от които си имаше предводител. Познавах един матрос от Сигналния пущинак — подпухнал човек с очи във вид на два остри триъгълника; никога не се усмихваше и не се разделяше с ножа. Беше се установило мнение, което никой не се опитваше да опровергае, че с тези хора е по-добре да нямаш работа. Матросът, за когото говоря, се отнасяше презрително и с омраза към всичко, което не беше на пущинака, и когато спореха с него, бледнееше неприятно, като се усмихваше тъй страшно, че човек изгубваше желание да спори. Той ходеше винаги сам, бавно, с ръце в джобовете, като се поклащаше едва, и втренчено оглеждаше и изпращаше с поглед всеки, който задържаше на подпухналото му лице своя поглед, като че искаше да го спре, за да почне от дума на дума някоя свада. Неговият вечен припев беше: „У нас, там…“, „Ние не правим така“, „Какво ни е еня за това!“ — и други подобни неща, поради които ти се струваше, че се е родил на хиляди мили от Лис, в упоритата страна на глупците, дето, изпъчили гърди, ходят самохвалковци с ножове в пазвата.

След малко се яви Естамп, пременен в син кител и сини панталони на огняр, с поизносена фуражка; той се приближи право към огледалото и се огледа от глава до пети.

Тези преобличания много ме интересуваха, ала не ми стигаше смелост да попитам какво ще правим тримата на пущинака. Изглежда предстояха смели дела. Колкото можех, държах се сурово, като поглеждах намръщено наоколо с многозначителен вид. Най-сетне Поп обяви, че е вече девет часа, а Дюрок — че трябва да вървим, и ние излязохме в светлата тишина на пустите великолепни стени, минахме през прииждащите сияния на перспективите, в които се губеше погледът, после излязохме при витлообразната стълба. Понякога се виждах в някое голямо огледало, виждах един невисок млад човек с гладко сресани назад тъмни коси. Очевидно моето облекло не изискваше промяна, то беше просто: куртка, обикновени нови обувки и сиво кепе.

Забелязах, когато поживях достатъчно, че нашата памет усвоява най-добре правата посока, например улицата; ала представата за скромната квартира (ако тя не е ваша), когато сте били в нея само веднъж, а после се опитвате да си припомните разположението на предметите и стаите, е наполовина собствени ваши упражнения в архитектурата и обстановката, така че, когато посетите отново това място, вие го виждате другояче. Какво да кажа за гигантската сграда на Ганувер, дето, разкъсван от необичайност и учудване, се лутах като водно конче между светлините на лампите в сложни и разкошни пространства? Естествено аз запомних смътно ония части от сградата, дето беше нужно самостоятелно да вниквам в тях, а там, дето вървях след другите, запомних само, че имаше лабиринт от стълби и стени.

Когато се спуснахме по последните стъпала, Дюрок взе от Поп един дълъг ключ и го пъхна в ключалката на една решетеста желязна врата; тя ни изведе на полутъмен канал с каменен свод. На площадката между другите лодки се намираше една ветроходна ладия и ние се качихме в нея. Дюрок бързаше; аз, който правилно бях заключил, че ни предстои бърза работа, веднага се хванах за веслата и развързах платното. Поп ми предаде един револвер; като го скрих, надух се от гордост като гъба след дъжд. После началниците ми си махнаха един другиму с ръка. Поп си отиде и ние излязохме с весла през теснината на влажните стени в открита вода, като минахме на края една каменна арка, обрасла с шубраки. Вдигнах платното. Когато ладията се отдалечи от брега, досетих се защо отплувахме от този миши пристан, а не от пристанището срещу двореца: тук никой не можеше да ни види.