Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотая цепь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Александър Грин. Корабът с алените платна. Златната верига

Издателство „Народна младеж“, София, 1967

Редактор: Люба Мутафова

Коректор: Нели Златарева


XI

Ние минахме през ослепителните лъчи на залите, по които вчера вървях след Поп в библиотеката, и заварихме Ганувер в картинната галерия. С него беше Дюрок, той ходеше по диагонал от масата до прозореца и обратно. Ганувер седеше, подпрял брадичка върху сложените си на масата ръце и замислено следеше как ходи Дюрок. Две бели статуи в края на галерията и ярката светлина на големите прозорци от цели стъкла, които стигаха чак до паркета, придаваха на огромното помещение открит и весел характер.

Когато ние влязохме, Ганувер вдигна глава и кимна. Аз погледнах Дюрок, който ми отговори с втренчен поглед, изпълнен с ясно предупреждение, и се приближих до Ганувер. Той ми посочи стол, аз седнах, а Поп продължаваше да стои, като прекарваше нервно пръст по брадичката си.

— Здравей, Санди — рече Ганувер. — Как ти харесва тук? Напълно ли се нареди?

— О, да — рекох. — Все още не мога да се опомня.

— Така значи? — замислено продума той и млъкна. После, като ме погледна разсеяно, додаде с усмивка: — Повиках те ето защо. Аз и моят приятел Дюрок, който говори за тебе във висок тон, решихме да уредим съдбата ти. Избирай, ако искаш, не сега, а след като обмислиш строго: какъв искаш да станеш. Можеш да назовеш каквато щеш професия. Но само не бъди оня знаменит шахматист, който, като получил през нощта телеграма, заминал сутринта на състезанието в Лис и спечелил от самия Капабланка пет от шестте игри. В противен случай ти ще свикнеш да напущаш приятелите си в трудните минути на живота им, за да излезеш с кон право пред царя.

— Една от тези партии — забеляза Дюрок — аз нарекох партия на Ганувер и представете си, спечелих я само с четири хода.

— Както и да е, Санди ви осъди в дъното на сърцето си — рече Ганувер. — Нали така, Санди?

— Извинете ме — отговорих, — задето не разбирам нищо от това.

— Тогава говори за желанията си!

— Аз съм моряк — рекох, — тоест поел съм по тоя път. Ако ме направите капитан, струва ми се, че не ми трябва нищо повече, тъй като всичко останало ще получа сам.

— Отлично. Ще те пратим в адмиралтейската школа.

Аз седях, топях се и се усмихвах.

— Сега трябва да си отида, нали? — попитах.

— Не. Ако ти си приятел на Дюрок, значи си и мой, затова те присъединявам към нашия план. Ние всички ще отидем да видим туй-онуй в тази колиба. Това може да принесе полза на тебе, с твоето живо въображение. Засега, ако искаш, седи или гледай картини. Поп, кой пристигна днес?

Аз станах и се оттеглих. Бях разсечен на три: едната част гледаше картината, която изобразяваше рой хубавици в туники до колони, сред рози, на фона на морска далечина, другата част виждаше себе си на тази картина в пълна капитанска униформа да вика на хубавиците: „Левият галс! Стегнете грота, рифовете и брасите!“, а третата, по естественото устройство на ухото, слушаше разговора.

Не мога да предам как действува такова отношение на човек, който само с едно обръщане на езика заповядва на съдбата да пренесе Санди от небитието в чин капитан. От краката ми до темето се издигаше нервна топлина. Едва се заемах да мисля за промяната в живота си и тези мисли бяха прекъсвани от картините, галерията, Ганувер, Молли и всичко, което бях изпитал тук, и мене ми се струваше, че а-ха ще полетя. В това време Ганувер казваше тихо на Дюрок:

— Това няма да ви се стори странно. Молли беше единствената девойка, която съм любил. Не за нещо — макар да имаше „за какво“, но по тази магнитна линия, за която ние всички не знаем нищо. Сега всичко е наболяло в мене и вече не е сякаш болка, а парлива тъпост.

— Жените са досетливи — рече Дюрок, — а Диге сигурно е проницателна и умна.

— Диге… — Ганувер за миг затвори очи. — Все едно. Диге е по-добра от другите, тя може би е съвсем добра, но сега аз не виждам добре хората. Аз съм вътрешно уморен. Тя ми харесва.

— Така млада и вече вдовица — рече Дюрок. — Кой е бил нейният мъж?

— Нейният мъж бил консул в колония, коя — не помня.

— Братът напомня много сестрата — забеляза Дюрок, — говоря за Галуей.

— Напротив, съвсем не прилича!

Дюрок млъкна.

— Знам, че не ви харесва — рече Ганувер, — но е много забавен, когато е в настроение. Неговата весела хумористична злоба напомня куче-лъв.

— И таз хубава! Аз не съм виждал такива лъвове.

— Пудел — рече Ганувер повеселял, — остриган пудел! Най-сетне ние се събрахме! — извика той, като се запъти към вратата, откъдето влизаха Диге, Томсон и Галуей.

На мене, свидетеля на сцената при златната верига, ми се случи да видя сега Диге в затворения образ на млада дама, чието отношение към домакина се определяше само от положението й на мила гостенка. Тя вървеше с усмивка, кимаше и бъбреше. Томсон погледна над очилата: голямо удоволствие беше се разляло по неговото широко мускулесто лице; Галуей вървеше, раменете и бузата му потрепваха.

— Очаквах да заваря голямо общество — рече Диге. — Прислужницата е направила сметка и уверява, че тая сутрин са пристигнали двайсетина души.

— Двайсет и седем — намеси се Поп, когото сега не познах. Той се държеше ловко, почтително и беше свой човек, а аз бях чужд и стоях, изпулил мрачно очи.

— Благодаря ви, ще кажа на Микелета — студено се обади Диге, — че е сбъркала.

Сега видях, че тя не обича и Дюрок. Забелязах това по ухото й. Не се смейте! Краят на мъничкото й като листенце ухо беше насочено към Дюрок с неприязнена острота.

— А кой ще ви навести? — продължаваше Диге, като питаше Ганувер. — Много съм любопитна.

— Това ще бъде смесено общество — рече Ганувер. — Всички поканени са живи хора.

— Моргата в пълен състав би била малко мрачна за тържеството — обясни Галуей.

Ганувер се усмихна.

— Изразих се несполучливо. И все пак по-добра дума от думата „жив“ не мога да измисля за човек, който умее да запълня живота.

— В такъв случай ние всички сме живи — обяви Диге, — ако приложим вашето тълкование.

— Пък и без него — рече Томсон.

— Аз ще приемам вечерта — заяви Ганувер, — а сега предпочитам да скитам из дома с вас, Дюрок и Санди.

— Вие обичате моряците — рече Галуей, като ме поглеждаше изкриво, — навярно вечерта ще видим цял екипаж от капитани.

— Нашият Санди сам струва колкото един военен флот — рече Дюрок.

— Виждам, той е под особено покровителство и аз не се осмелявам да се приближа до него — рече Диге, като докосна с ветрилото брадичката си. — Но на мене ми харесват вашите капризи, мили Ганувер, благодарение на тях си спомня човек и вашата младост. Може би ние ще видим днес възрастните Сандиевци, които пъхтят поне с усмивка.

— Не принадлежа към светското общество — рече Ганувер добродушно, — аз съм един от случайните хора, на които идиотски е провървяло и които бързат да обърнат парите в живот, защото са лишени от традициите на натрупването. Признавам личния етикет и отхвърлям кастовия.

— Аз си получих заслуженото — рече Диге, — ваш е редът, Томсон.

— Аз се отстранявам и отстъпвам мястото си на Галуей, ако той го иска.

— Ние, журналистите, сме неуязвими — рече Галуей — като кралете и никога не точим ножовете така, че да ни чуят.

— Сега да тръгнем — рече Ганувер, — да отидем да чуем какво ще каже за това Ксаверий.

— Вие римлянин ли имате? — попита Галуей. — И също е жив?

— Ако не се е развалил; миналия път започна да дрънка глупости.

— Нищо не разбирам — Диге сви рамене, — но сигурно е нещо завладяващо.

Всички излязохме от галерията и изминахме няколко стаи, дето беше хубаво, както в градина от скъпи неща, ако има такава градина. Поп и аз вървяхме отзад. При завоя той ме хвана за ръката:

— Спомняте ли си нашето съглашение? Дървото можем да не закачаме. Сега всичко е замислено и ще бъде другояче. Току-що научих това. Има нови съображения по тази работа.

Бях доволен от съобщението му, защото почвах да се уморявам от подслушване, и кимнах така усърдно, че брадичката ми се чукна в гърдите. През това време Ганувер се спря на вратата и каза: „Поп!“ Младежът побърза да отвори с ключ помещението. Тук видях странна като сън вещ. Тя произведе на мен, а, струва ми се, и на всички, неизгладимо впечатление: ние се намирахме пред човек-автомат, една играчка за триста хиляди, която умееше да говори.