Александър Грин
Златната верига (3)

III

От брега по стъпалата, разположени в полукръг, ние се изкачихме на една огромна права алея и тръгнахме между редица гигантски дървета. Понякога отляво и отдясно блясваше светлина, която показваше в дъното на сплетените растения колони или ъгъл от фасада с масивния мотив на корнизите. Отпред чернееше хълм; и когато ние дойдохме по-близко, той се оказа група човешки мраморни фигури, сплетени над колосална чаша в белееща като сняг група. Беше един фонтан. Алеята се издигаше нагоре на стъпала, други стъпала — ние минахме по-нататък — показваха завой наляво; аз се изкачих и минах арката на вътрешния двор. В това голямо пространство, от всички страни и над главата ми, ярко озарено от големи прозорци, а също и висящи фенери, видях в първия етаж една втора арка, по-малка, но достатъчна, за да влезе през нея кола. Зад нея беше светло като ден; три врати от разни страни, отворени широко, показваха редица коридори и лампи, които горяха под тавана. Като ме заведе в ъгъла, дето сякаш нямаше къде да се отива по-надалече, Том отвори една врата и аз видях множество хора около огнища и кухненски печки; пари и горещина, смях и бъркотия, грохот и викове, звън от чинии и плисък на вода; тук имаше мъже, юноши, жени и аз сякаш попаднах на шумен площад.

— Я почакай — рече Том, — ще поприказвам тук с един човек. — И като се отдалечи, изгуби се. Тутакси почувствувах, че преча — блъснаха ме в рамото, закачиха ме за краката, една безцеремонна ръка ме накара да отстъпя настрана, а веднага след това една жена ме удари по лакътя с леген и няколко души ми викнаха сърдито и бързо да се махам от пътя. Отдръпнах се настрана и се сблъсках с един готвач, който тичаше с нож в ръка, със светнали очи, като луд. Едва свари да ме наругае и едно момиченце с дебели крака, бързайки, се просна на плъзгавите плочи с кошницата си и вълна от бадеми долетя до краката ми; в същото време трима, повлекли една огромна риба, оттласнаха мене на една страна, готвача на друга и разораха бадемите с опашката на рибата. Беше весело, с една дума. Аз, приказен богаташ, стоях, стиснал в джоба си шепа жълтици, и безпомощно се озъртах, докато най-сетне при едно случайно разкъсване на тези бързащи, тичащи и викащи хора, улучих миг да избягам към далечната стена, дето седнах на едно столче и дето ме намери Том.

— Да вървим — рече той, като явно избърсваше весело устата си. Този път ние не ходихме далече — пресякохме ъгъла на кухнята и след две врати се изкачихме в един бял коридор, дето в широко помещение без врати имаше няколко легла и прости маси.

— Мисля, че няма да ни попречат — рече Том и като измъкна от пазвата си една тъмна бутилка, важно я обърна в устата си така, че изгълголи три-четири пъти. — Хайде, пий, а после ще ти донесат каквото трябва — и Том ми предаде бутилката.

Действително аз се нуждаех от това. За два часа бяха станали толкова събития, а главно — всичко това беше тъй неразбираемо, че нервите ми не издържаха. Аз не бях на себе си — по-точно, бях едновременно в пристанището на Лис и тук, тъй че трябваше да отделя миналото от настоящето с вразумителна глътка вино, подобно на което не бях опитвал никога. През това време дойде един тромав човек в престилка, със смачкано лице и вирнат нос. Той сложи на кревата пакет неща и попита Том:

— За него ли е?

Том не го удостои с отговор, а като взе дрехите, предаде ми ги и ми каза да се облека.

— Ти си в дрипи — рече той. — Ето, ние ще те пременим. Хубавичък рейс си направил — додаде Том, като видя, че изсипвам на дюшека златото, което сега нямаше къде да пъхна. — Добий приличен вид, вечеряй и легни да спиш, а утре можеш да заминеш където искаш.

Заключението на тази реч възстанови правата ми, иначе аз вече почвах да мисля, че от мене като от глина ще почнат да извайват каквото им хрумне. Двамата ми наставници седнаха и взеха да гледат как се събличам. Смутен, забравих подлата татуировка и едва когато свалих ризата, успях да забележа, че Том, навел настрана глава, се взира над нещо много внимателно.

Като погледна голата ми ръка, той прекара по нея пръст.

— Всичко ли знаеш? — избъбри той озадачен и взе да се киска, като се взря безсрамно в лицето ми. — Санди! — викаше той и друсаше злополучната ми ръка. — А знаеш ли ти, че си момък с характер? Виж, ловко! Джон, погледни насам, та тук е написано по най-безсрамен начин: „Аз знам всичко!“

Стоях, притисках полугол към гърдите си ризата и бях така побеснял, че виковете и смехът на наставниците ми привлякоха купчина народ и отдавна вече се водеха взаимни горещи обяснения — „в какво се състои работата?“ — а аз само се обръщах и сразявах с поглед присмехулниците: около десетина души се бяха натъпкали в стаята. Носеше се глъчка: „Ето този! Знае всичко! Я покажете дипломата си, млади човече“, „Как варят сос тортю?“, „Хей, хей, какво имам в ръката?“, „Слушай, моряко: обича ли Тилда Джон?“ „Ваше образование, обяснете ни течението на звездите и останалите планети!“. Най-сетне някакво изцапано момиченце с черен като на врабче нос ме съсипа окончателно, като изпищя: „Татенце, знаеш ли колко прави три по три?“

Аз съм склонен да се гневя и ако гневът е размътил главата ми, малко трябва, за да се спусна, забравил всичко, в кипящата тъмнина на бесния устрем да троша и да чупя каквото ми попадне. Яростта ми беше ужасна. Забелязали това, присмехулниците ми сториха път, някой рече: „Как побледня сиромахът, веднага се вижда, че се е замислил над нещо!“ Светът посиня за мен и като не знаех какво да хвърля в навалицата, грабнах първото, което ми попадна — шепата злато, и я запокитих с такава сила, че половината хора избягаха, като се кискаха до припадане. Вече налитах на обхваналия ръцете ми Том, когато изведнъж всичко стихна: влезе човек на около двайсет и две години, слаб и прав, много меланхоличен и прекрасно облечен.

— Кой хвърли парите? — сухо попита той.

Всички млъкнаха, задните прихнаха от смях, а Том, като се посмути за миг, но веднага се развесели, разказа каква беше историята.

— Той наистина има на ръката се тези думи — рече Том. — Покажи си ръката, Санди, какво има, та с тебе просто се пошегувахме.

Влезлият беше Поп, библиотекар на домовладелеца, както научих после.

— Съберете му парите — рече Поп, после се приближи към мене и с любопитство огледа ръката ми. — Това сами ли сте го написали.

— Бих бил последният глупак — рекох. — Над мене се подиграха, пиян бях, бяха ме напили.

— Така… а все пак може би е добре да се знае всичко — усмихвайки се, Поп гледаше как се обличам гневно, как бързам да се обуя. Едва сега, когато почнах да се поуспокоявам, забелязах, че тези неща — куртката, панталонът, обущата и бельото — бяха, макар и със скромна кройка, от прекрасно качество и аз, като се обличах, се чувствувах като ръка в топла сапунена пяна.

— Когато се навечеряте — рече Поп, — нека Том прати Паркер, а Паркер нека ви отведе горе. Иска да ви види Ганувер, стопанинът. Вие сте моряк и навярно храбър човек — додаде той, като ми подаваше събраните пари.

— При случай няма да се посрамя — рекох, като скривах богатството си.

Поп ме изгледа, аз — него. Нещо се мярна в очите му — искра на неизвестни съображения.

— Това добре, да… — рече той и като ме погледна странно, си отиде. Зрителите се бяха вече разотишли; тогава, като ме заведоха за ръка до масата, Том ми посочи поднесената вечеря. Яденетата бяха в чинии, но вкусно ли е — не разбирах, макар да изядох всичко. Не бързах да ям. Том излезе и останал сам, аз се опитвах заедно с яденето да усвоя станалото. Понякога вълнението се надигаше с такава сила, че лъжицата не попадаше в устата ми. В каква ли история бях попаднал и какво ми предстои по-нататък? Или прав беше скитникът Боб Перкантри, който казваше, че „ако случаят те е боднал на вилицата, знай, че ще прелетиш на друга“.

Когато размишлявах за това, в съзнанието ми се мярнаха чувство на съпротива и въпрос: „А какво, ако след като се навечерям, си туря шапката, поблагодаря любезно на всички и като се откажа гордо, тайнствено от следващите, види се, готови да ме вдигнат «вилици», изляза и се върна на «Еспаньола», дето този случай завинаги ще си остане «случай», за който можеш да си спомняш цял живот, като правиш каквито щеш предположения относно онова, което е могло да стане и си е останало неразяснено“. Щом си представих това, от ръцете ми сякаш изтръгнаха на най-интересното място книгата, която е накарала сърцето ми да бие. Почувствувах силна мъка и действително, ако се случеше така, че ми заповядаха да се върна у дома, навярно бих легнал на пода и бих почнал да удрям с крака в пълно отчаяние.

Ала нищо подобно засега не ми предстоеше — напротив, случаят, или както и да наречем това, продължаваше да суче своята припламваща връв, като я разстилаше в хитроумна примка под краката ми. Зад стената (а както казах, помещението беше без врата — заменяше я сводест широк проход) няколко души, опрени, или събрани случайно, водеха разговор, неразбираем, но интересен — по-вярно, той беше разбираем, но аз не знаех за какво става дума. Думите бяха такива:

— Е, какво, пак, разправят, се разболял?

— Имаше такова нещо, попийнали си. Ще го напият, не ще и дума, или сам ще се пропие.

— Та той се е пропил вече.

— Той не бива да пие, а всички пият, такава е компанията.

— А тази шмекерка Диге какво гледа?

— А на нея пък какво й е?

— Как какво? Казват, имали голяма дружба или просто флирт, а може би той ще се ожени за нея.

— Чух как тя каза: „Сърцето ви е здраво; вие, казва, сте много здрав човек, не като мене“.

— Значи, пий, значи може да пие, а всички знаят, че докторът каза: Абсолютно ви запрещавам виното. Каквото искате, дори кафе, но от виното можете да умрете, тъй като имате порок на сърцето.

— Порок на сърцето, а утре ще се съберат двеста души, ако не и повече. Ние имаме поръчка за двеста. Как да не пиеш тогава?

— Да имах такъв палат и аз бих пил по тоя случай.

— Ама какво? Видя ли нещо?

— Мигар ще видиш? Според мене, брътвеж, само слух. Никой нищо не е виждал. Има наистина някои затворени стаи, но и да минеш всички етажи — нийде нищо няма.

— Да, затуй това е тайна.

— А защо е тайна?

— Глупак! Утре ще бъде открито всичко, разбираш ли? Ще има тържество, това трябва да се направи тържествено, а не само със закани. За да се получи съответното впечатление. Аз чух едно-друго, но няма да ти кажа.

— Пък да не мислиш, че ще питам?

Те се скараха и се разотидоха. Тъкмо утихна, чу се гласът на Том — отговаряше му сериозен старчески глас. Том рече:

— Всички тук са много любопитни, а аз май съм по-любопитен от всички. Какво нещастие! Разправят, мислили сте, че никой не ви вижда. А ви видял — и той се кълне — Квал; Квал се кълне, че с вас вървяла зад ъгъла, дето е стъклената стълба, една младичка такава фръцла и си покрила лицето с кърпата.

Гласът, в който имаше повече мекота и търпение, отколкото досада, отговори:

— Оставете това, Том, моля ви. На мене ли, стареца, ще правите интриги? Квал обича да измисля.

В тоя миг те влязоха и се приближиха до мене; спътникът на Том дойде по-близо от него. Той се спря на входа и рече:

— Да, да не познаеш момъка. И лицето му стана друго, откак си хапна. Да бяхте видели как потъмня, когато прочетоха неговия скоропечатан афиш.

Паркер беше лакей — бях видял на картина такава дреха като неговата. Побелял, остриган, леко плешив, този набит човек в бели чорапи, син фрак и отворена жилетка носеше кръгли очила и примижаваше леко, когато гледаше над стъклата. Умните набръчкани черти на бодра старица, правилна брадичка и прозиращото вътрешно спокойствие ме накараха да помисля дали старецът не е главен управител на дома, за което и го попитах. Той отговори:

— Струва ми се, вас ви наричат Сандерс. Да вървим, Санди, и постарайте се да не ме произвеждате в по-горна длъжност, докато тук не сте стопанин, а гостенин.

Осведомих се дали не съм го обидил с нещо.

— Не — рече той, — но аз не съм в настроение и ще се заяждам за всичко, което ще ми кажете. Затова по-добре е да мълчите и да не изоставате от мене.

Действително той вървеше, макар и със ситни стъпки, толкова бързо, че аз го следвах с усилие.

Изминахме коридора до половината и завихме в прохода, дето зад стената, белязана с линия от кръгли светлинни отвори, имаше витлообразна стълба. Като се изкачвахме по нея, Паркер дишаше хрипкаво, но и често, ала не намали бързината си. Той отвори една врата в дълбока каменна ниша и ние се озовахме сред пространства, слезли сякаш от страните на великолепието заедно, сред пресичащите се линии на светлината и дълбочината, надигнали се изневиделица. Почувствувах, макар тогава да не разбирах това, как може да бъде досегнато чувството за форма, като се предизвика работата на силните впечатления за пространството и обстановката, дето невидими ръце издигат все по-високо и по-ярко осветено самото впечатление. Това впечатление на внезапна прекрасна форма беше остро и ново. Всичките ми мисли изскочиха, като станаха онова, което видях наоколо. Аз не подозирах, че линиите, съединени с цвета и светлината, могат да се усмихват, да спират, да задържат въздишката, да променят настроението; че те могат да помрачат вниманието и да събудят странна неувереност в крайниците.

Сегиз-тогиз забелязвах огромния венец на мраморна камина, въздушната далечина на картина или скъпоценна мебел в сянката на китайски чудовища. Виждайки всичко, не улавях почти нищо. Не помнех как завивахме, къде вървяхме. Когато погледнах под краката си, видях мраморна резба от ленти и цветове. Най-сетне Паркер се спря, изправи гръб и издал гърди напред, ме въведе отвъд една грамадна врата. Той рече:

— Ето го Санди, когото вие желаехте да видите.

После изчезна. Обърнах се — него го нямаше.

— Елате насам, Санди — уморено рече някой. Огледах се и зърнах в мъгливо синьото, озарено отгоре пространство, изпълнено с огледала, блясък и мебели, няколко души, които бяха се разположили по канапета и кресла с лица, обърнати към мене. Те бяха разпилени и образуваха неправилен кръг. Като се вглеждах, за да отгатна кой каза „елате“, аз се зарадвах, щом видях Дюрок и Естамп; те стояха, пушейки, до камината и ми правеха знак да се приближа. Отдясно в един голям люлеещ се стол се беше полуизлегнал човек на около двайсет и осем години, с бледо, приятно лице, загърнат с шал и с превръзка на главата. Отляво седеше жена. До нея стоеше Поп. Аз погледнах само бегло жената, тъй като веднага видях, че е много красива, и от това се смутих. Никога не съм запомнял как е облечена една жена, която и да е била тя, така и сега можах само да забележа в тъмните й коси бели искри и че тя е обхваната от прекрасна синя рисунка с леко очертание. Когато се обърнах, отново видях лицето й до себе си — малко дълго, с ярка мъничка уста и големи очи, които гледаха сякаш в сянка.

— Хайде, кажи, какво си направил с приятелите ми? — рече загърнатият човек, като се мръщеше и търкаше слепоочието си. — Откакто са пристигнали с твоя кораб, те не престават да се възхищават от твоята особа. Мене ме наричат Ганувер; седни, Санди, по-близо до мене.

Той ми посочи кресло, в което седнах — не отведнъж, тъй като то се огъваше и огъваше под мене, но най-сетне се закрепих.

— И тъй — рече Ганувер, от когото лъхаше леко на вино, — ти обичаш „морето и вятъра“?

Аз мълчах.

— Каква сила има, нали, Диге, в тези прости думи — рече Ганувер на младата жена. — Те се срещат като две вълни.

В тоя миг забелязах останалите. Бяха двама немлади хора. Единият — нервен човек с черни бакенбарди и пенсне с широк шнур. Той гледаше втренчено, като кукла, без да мига, и лявата му буза потрепваше някак странно. Бялото му лице с черни бакенбарди, избръснатите му устни, които имаха леко надут вид, и орловият му нос сякаш се подсмиваха. Той седеше, свил в триъгълник единия си крак върху коляното на другия, като придържаше горното коляно с прекрасните си матови ръце и ме разглеждаше с леко сумтене. Вторият беше по-стар, набит, бръснат и с очила.

— Вълни и ескадрили! — рече високо с боботещ глас първият от тях, без да измени израза на лицето си, като се взираше в мене. — Бури и вихрушки, браси и контрабаси, облаци и циклони; цейлони, абордаж, бриз, мусон, Смит и Весон!

Дамата се разсмя. Всички останали се усмихнаха, само Дюрок остана — с донейде мрачно лице — безучастен към тази шега и като видя, че пламнах, дойде при мене и седна между нас с Ганувер.

— Какво пък — рече той, като сложи ръка на рамото ми. — Санди служи на призванието си както може. Ние ще попътешествуваме пак, а?

— Ще попътешествуваме далеко — рекох, зарадван, че си имам защитник.

Всички почнаха отново да се смеят, после между тях се поведе разговор, от който нищо не разбрах, но чувствувах, че говорят за мене, лекичко ли се подсмиваха или сериозно — не разбрах. Само някои думи като „приятно изключение“, „колоритна фигура“, „стил“, запомних в такова странно изопачаване на смисъла, че ги отнесох към подробностите на пътешествието ми с Дюрок и Естамп.

Естамп се обърна към мене:

— А помниш ли как ме напои?

— Мигар вие се напихте?

— Че как, аз паднах, здраво си ударих главата о пейката. Признай си — „огнена вода“, „кълна се в Лукреция“ — извика той, — честна дума, той се закле в Лукреция! При това той „знае всичко“, честна дума!

Този предателски намек ме извади от глупавото вцепенение, в което се намирах; аз забелязах интригантската усмивка на Поп, разбрах, че той е разправил за ръката ми и изтръпнах.

Трябва да спомена, че до този миг бях прекомерно възбуден от рязката промяна на обстановката и обстоятелствата, от неизвестността какви хора се намират наоколо и какво ще стане с мене по-нататък, а също тъй от наивната, но твърда увереност, че ми предстои да направя нещо особено тъкмо в стените на този дом — иначе не бих седял в такова блестящо общество. Ако не ми казват какво се иска от мене — толкова по-зле за тях; като закъсняват, те може би рискуват. Аз имах високо мнение за силите си. Вече гледах на себе си като на част от някаква история, краят на която е скрит. Затова, без да си поемам дъх, със задавен глас, до такава степен изразителен, че всеки намек достигаше целта, аз станах и рапортувах:

— Ако знам нещо, то е следното. Забележете. Аз зная, че никога няма да се надсмивам над човек, ако той ми е гостенин и преди това съм делил с него един къшей и една глътка. А главното — тук аз разкъсах Поп с очи на дребни късчета като хартийка — аз зная, че никога няма да издам, ако случайно видя нещо, докато не разбера приятно ли ще е това някому.

След като казах това, седнах. Младата дама ме изгледа втренчено и сви рамене. Всички ме гледаха.

— Той ми хареса — рече Ганувер, — ала не бива да се караме, Санди.

— Погледни ме — рече сурово Дюрок. Аз го погледнах, видях пълно неодобрение и бях готов да потъна в земята. — С тебе са се шегували и нищо повече. Разбери това!

Аз се обърнах, погледнах Естамп, после Поп. Естамп, съвсем не обиден, ме гледаше с любопитство, после щракна с пръсти, рече: „Ба!“ — и заприказва с неизвестния, който носеше очила. Поп изчака да утихне смешният спор и тогава се приближи към мене.

— Брей, колко горещ сте, Санди — рече той. — Тук няма нищо особено, не се вълнувайте, само занапред обмисляйте думите си. Желая ви доброто.

През цялото това време аз като птица на клонче едва забелязвах в отношенията на всички събрани тук някакъв много бавно промъкващ се между тях тон на изразявана само с погледи и движения тайна зависимост, подобна на изплъзваща се от ръцете паяжина. Проявяваше ли се предивременният прилив на нервна сила, която с годините беше преминала в способност вярно да отгатвам отношението на първите срещнати хора към мене — но аз много добре долавях, че Ганувер мисли еднакво с младата дама, че Дюрок, Поп и Естамп са отделени от всички, освен от Ганувер, с особено, неизвестно на мене настроение и че, от друга страна, дамата, човекът с пенснето и човекът с очилата са по-близки един на друг, а първата група отива по отдалечен кръг към неизвестна цел, като си дава вид, че остава на едно място. Познато ми е пречупването на спомените — значителна част от тази нервна картина аз приписвам на развитието на по-нататъшните събития, в които участвувах, но съм убеден, че ония невидими лъчи от състоянията на отделните хора и групи сегашното усещане съхранява вярно.

Изпаднах в мрачно настроение от думите на Поп; той се беше вече оттеглил.

— С вас говори Ганувер — рече Дюрок.

Аз станах и се приближих до люлеещия се стол.

Сега по-добре разгледах този човек с блестящи черни очи, червеникаво къдрава глава и тъжно лице, на което се появи тънка и малко болезнена усмивка с рядка красота. Той се вглеждаше така, като че искаше да се порови в моя мозък, но, види се, докато говореше с мене, мислеше за нещо свое, може би твърде натрапчиво и трудно, тъй като скоро престана да ме гледа, говорейки с прекъсвания:

— Та ето, ние обмислихме тази работа и решихме, ако ти искаш. Върви при Поп, в библиотеката, там ти ще разгледаш… — той не се доизказа какво ще разгледам. — Харесва ли ви той, Поп? Знам, че ви харесва. Ако е малко скандалджия, това не е голяма беда. Аз самият съм бил такъв. Хайде, върви! Не вземай за довереник виното, мили ди Сантиляно. На твоя шкипер е изпратена приятна въздушна целувка — всичко е в ред.

Аз се трогнах, Ганувер се усмихна, после силно стисна устни и въздъхна. До мене отново се приближи Дюрок с желание да каже нещо, когато се разнесе гласът на Диге:

— Този млад човек е прекомерно опърничав.

Не знаех какво искаше да каже с това. Когато излизах с Поп, отмерих поклон на всички, но си спомних, че нищо не съм казал на Ганувер, и се върнах. Казах, като се стараех да не бъда тържествен, но все пак думите ми прозвучаха като команда в игра на оловни войничета.

— Позволете да ви поднеса искрената си благодарност. Много се радвам за работата, тази работа ми харесва много.

После се отдалечих, като отнесох в очите си добродушното кимване на Ганувер и мислех за младата дама с очите в сянка. Бих могъл сега без никакво смущение да гледам капризно красивото й лице, което имаше израз на човек, комуто бързо и тайно шепнат на ухото.