Александър Грин
Златната верига (19)

III

Съединете няколко червени клинове от сурово месо и червеникави конски косми, без да се грижите за посоката, в която стърчат острията, разрежете това сцепление долу с напречна пролука, а горе поставете два гнили ореха — и ще получите подобие на физиономията на Гро.

Когато влязох, от стола в кръга на тази компания скочи, като се почесваше за ухото, един матрос и рече на приближилия до него другар: „Да го вземат мътните! Пак лъже като кандидат на избори!“

Гледах Гро с приятното чувство на безопасност. Интересно ми беше дали ще ме познае. Седнах на масата в съседство с неговата маса и нарочно високо поисках студен пунш, за да ми обърне Гро внимание. И действително старият шкипер, колкото и да беше увлечен от собствените си разкази, се обърна на моя вик и печално забеляза:

— Щурманът вдига шум. Май че има много пари!

— Много или малко — рекох, — няма вие да ги броите, почтений шкипере!

Гро несъчувствено облиза с език мустаците си и се обърна към компанията.

— Ето — рече той, — ето ви живо копие от Санди Пруел. Той също тъй отговаряше някога и вечно говореше дързости. Смея да ви попитам, нямате ли брат, който да се казва Сандерс?

— Не, аз съм едничък — отговорих аз, — но в какво се състои работата?

— Много приличате на един юнак, да го убие гръм! Такова неблагодарно говедо! — Гро беше пиян и държеше чашата си наведена, поради което виното течеше върху панталоните му. — Аз се държах с него като роден баща и наистина отгледах змия! Казват, този Санди сега бил разбогатял като набаб; не знам това, но че за една работа получи, като се възползува от кораба ми, сто хиляди банкноти — за това мога да се закълна в мачтите на целия свят!

На това място част от слушателите си отидоха, като не искаха да слушат повторно глупостите, а аз се престорих, че съм много заинтересуван от историята. Тогава Гро нападна мене и аз узнах за приключенията на Санди Пруел. Ето тази история.

Преди пет години станало нужда тайно да погребват родилия се от незаконна любов двуглав човек, израсъл в заточение и умрял от това, че едната му глава изсъхнала. Поради това, като подкупили матроса Санди Пруел, неизвестни хора вързали Санди, за да не падне върху него подозрение и изнесли трупа на остров Гарден, дето го скрили в обширните гробници на „Златната верига“. За тази работа Санди получил сто хиляди, а Гро само петстотин пиастра, наистина златни — но, както виждате, много малко в сравнение с хонорара на Санди. Скоро след това трупът бил изваден, покрит с лак и оживен с електричество, така че почнал като жив да отговаря на въпросите и досега го представят за механическа фигура. Що се отнася до Санди, той дълго време бе известен на полуострова като разсипник и пияница и бил арестуван в Зурбаган, но скоро пуснат срещу много пари.

На това място от легендата, която имаше може би още по-поразително заключение (колко странно, дори страшно ми беше да я слушам), влезе Дюрок. Той беше в палто, с шапка и затова имаше по-друг вид, отколкото през нощта в началото на моя разказ, но мене ми се стори, че аз отново потъвам в своята история, готова пак да започне. Поради това необяснима тъга ме обзе. Набързо станах, оставих Гро, който така и не ме позна, но като видя, че излизам, извика:

— Щурмане, хей, щурмане! Една чаша за Гро в памет на тая свиня Санди, която разори своя шкипер!

Повиках слугата и в присъствието на Дюрок, който следеше с любопитство как ще постъпя, поръчах на Гро и неговите сътрапезници осем бутилки портвайн. После, като тупнах Гро по рамото така, че той се олюля, рекох:

— Гро, ами че аз съм Санди!

Той врътна глава, изхлипа и се втренчи в мене. Настъпи общо мълчание.

— Осем бутилки — рече най-сетне Гро, като тършуваше машинално в джоба си и разглеждаше коленете си. — Лъжеш! — изведнъж извика той. После Гро се наведе и махна с ръка, като че отстраняваше тежки мисли.

— А, може би… Може би… — забъбри Гро. — Хм… Санди! Всичко може да бъде! Осем бутилки, бути…

На това място ние го напуснахме, излязохме и се разходихме по булеварда, дето седнахме в една каменна ротонда. Тук се чуваше далечният плисък на вълните; на другата алея, по-горе, свиреше оркестър. Прекарахме прекрасна вечер и за всичко, което тук е разказано, си спомнихме и поприказвахме с всички подробности. После Дюрок се сбогува с мене и изчезна по посока на хотела, дето живееше, а аз, като пушех, пиех и слушах музиката, се унесох в Чудесната страна и дълго гледах в тая посока, дето се намираше нос Гарден. Аз размишлявах върху думите на Дюрок за Ганувер: „Неговият ум жадуваше за жива приказка; душата му диреше спокойствие“. Струваше ми се, че пак виждам внезапното появяване на Молли пред пременената тълпа и чувам пресекливите й думи:

— Аз съм, мили! Дойдох, както обещах! Сега не тъжете!