Александър Грин
Златната верига (4)

IV

Ние преминахме електрическия лъч, който падаше през високата врата върху килима на неосветената зала, и като повървяхме по-нататък по коридора, попаднахме в библиотеката. С мъка сдържах желанието си да тръгна на пръсти — така изглеждах сам на себе си шумен и неуместен в стените на тайнствения дворец. Няма защо да казвам, че никога не съм бил не само в такива здания, макар да съм чел много за тях, но не съм бил дори в обикновено красиво наредено жилище. Вървях, зинал уста. Поп учтиво ме упътваше, но освен „натам“, „насам“, не казваше нищо. Когато се озовахме в библиотеката — кръгла зала, ярка от светлината на лампите в крехко като цветя стъкло — ние застанахме с лице един към друг и се втренчихме — всеки в новото за него същество. Поп беше малко объркан, но навикът да се владее скоро му развърза езика.

— Вие се отличихте — рече той, — отвлякохте кораба, славна работа, честна дума!

— Едва ли рискувах — отговорих аз, — моят шкипер, бай Гро, също сигурно не е в загуба. А кажете, защо така бързаха те?

— Има причини! — Поп ме заведе при една маса с книги и списания. — Да не говорим днес за библиотеката — продължи той, когато седнах. — Наистина през тези дни аз всичко занемарих — материалът се забави, но няма време. Знаете ли, че Дюрок и другите са във възторг? Те ви намират… вие… с една дума, на вас ви провървя. Имали ли сте работа с книги?

— Как! — рекох, като се радвах, че мога най-сетне да учудя този изящен младеж. — Аз съм чел много книги. Да вземем например „Роб-Рой“ или „Ужасът на тайнствените гори“, после „Конникът без глава“…

— Извинете — пресече ме той, — аз се заприказвах, но трябва да се върна назад. И тъй, Санди, утре с вас ще пристъпим към работа или по-добре — вдругиден. А засега ще ви покажа вашата стая.

— Но къде съм аз и какъв е този дом?

— Не се страхувайте, вие сте в добри ръце — рече Поп. — Името на стопанина е Еверест Ганувер, аз съм негов главен довереник в някои особени дела. Вие не подозирате какъв е този дом.

— Може ли — извиках — брътвежът на „Мелузина“ да е чиста истина? — и аз разказах на Поп за снощния разговор на матросите.

— Мога да ви уверя — рече Поп, — че относно Ганувер всичко това е измислица, но вярно е, че друг такъв дом няма на земята. Впрочем може би вие ще видите утре сам. Да вървим, мили Санди. Вие, разбира се, сте свикнали да си лягате рано и сте уморен. Свиквайте с промяната на съдбата.

„Настъпва невероятното“ — помислих, когато вървях след него в коридора, граничещ с библиотеката, дето имаше две врати.

— Тук живея аз — рече Поп, като посочи едната врата и отворил другата, додаде, — а ето вашата стая. Не се плашете, Санди, ние всички сме сериозни хора и никога не се шегуваме в работите си — рече той, като видя, че смутен, изостанах назад. — Вие очаквате може би да ви въведа в позлатени чертози? — (А аз тъкмо така мислех.) — Далеч не. Макар че тук ще живеете добре.

Действително това беше толкова спокойна и голяма стая, че аз се ухилих. Тя не внушаваше онова доверие, което внушава истинската ваша собственост — например джобното ножче, — но тъй приятно обхващаше влезлия. Засега се чувствувах гост на това отлично помещение с огледало, огледален шкаф, килим и писалище, без да говорим за другата мебел. Вървях след Поп с разтуптяно сърце. Той бутна вратата надясно, където в по-тясно пространство се намираше креват и други предмети за разкошен живот. Всичко това с изискана чистота и строга приветливост ме приканваше да хвърля последен поглед на оставения назад бай Гро.

— Мисля, ще се наредите — рече Поп, като оглеждаше помещението. — Малко тесничко е, но наблизо е библиотеката, дето вие можете да стоите колкото искате. Ще пратите да ви донесат куфара утре.

— О, да — рекох, като се изсмях нервно. — Комай така. И куфара, и всичко останало.

— Много ли неща имате? — благосклонно попита той.

— Как не — отговорих, — само куфари с якички и смокинги имам около пет.

— Пет? — той почервеня, като се отдръпна към стената до масата, дето висеше шнур с дръжка като на звънец. — Гледайте, Санди, колко удобно ще ви е да ядете и пиете: ако дръпнете шнура веднъж — по асансьора, устроен в стената, ще се изкачи закуската. Два пъти — обед, три пъти — вечеря; чай, вино, кафе, цигари можете да получите, когато поискате, като се ползувате от този телефон — той ми обясни как да звъня, после каза в блестящата слушалка: — Ало? Какво? Охо, да, тук е новият квартирант. — Поп се обърна към мене. — Какво желаете?

— Засега нищо — рекох с притаен дъх. — Че как ядат в стената?

— Боже мой! — Той се стресна, щом видя, че бронзовият часовник на писалището показва 12. — Трябва да вървя. В стената не ядат, разбира се, но… но се отваря прозорче и вие взимате. Това е много удобно както за вас, тъй и за слугите… Решително си отивам, Санди. И тъй, вие сте на мястото си и аз съм спокоен. До утре.

Поп излезе бързо; още по-бързи чух стъпките му в коридора.