Александър Грин
Златната верига (2)

II

Скочих, щом чух стъпки и гласове отгоре; но това не бяха гласове на наши. Палубата на „Еспаньола“ се намираше по-ниско от кея, така че на нея можеше да се спуснеш без стълба. Един глас рече: „Няма никого в това свинско корито“. Това начало ми хареса и аз с нетърпение чаках отговора. „Все едно“ — отговори вторият глас, толкова нехаен и нежен, че помислих дали жена не отговаря на мъж. „Хей, кой е там? — рече по-високо първият. — В кубрика има светлина, хей юнаци!“

Тогава аз излязох и видях — по-скоро различих в тъмнината — двама души, загърнати в непромокаеми плащове. Те стояха и се озъртаха, после ме забелязаха и оня, който беше по-висок, рече:

— Момче, къде е шкиперът?

Стори ми се странно, че в такава тъмнина може да се установи възрастта. В този миг ми се искаше да бъда шкиперът. Бих казал — гръмовито, широко, с пресипнал глас — нещо много смело, например: „Да те разкъса адът!“ или: „Нека се изпокъсат в мозъка ми всички въжета, ако разбирам нещо!“

Обясних, че съм сам на кораба и казах също тъй къде са отишли останалите.

— В такъв случай — заяви спътникът на високия човек — не е ли добре да слезем в кубрика? Хей, юнга, приеми ни при себе си и ние ще поприказваме — тук е много влажно.

Помислих… Не, нищо не помислих. Но това беше странно появяване и като разглеждах непознатите, за един миг отлетях в любимата страна на битките, героите, съкровищата, дето преминават като сенки гигантски корабни платна и се чува вик, песен, шепот: „Тайната е очарование! Тайната е очарование!“ „Мигар започна?“ — питах се; коленете ми трепереха.

Има минути, когато, размишлявайки, не забелязваш движенията, затуй се опомних чак когато се видях седнал в кубрика срещу посетителите — те бяха седнали на второто легло, дето спеше Егъл, другият матрос, и седяха приведени, за да не се ударят о тавана палуба.

„Ето, това са хора!“ — помислих, докато разглеждах почтително фигурите на гостите си. И двамата ми харесваха всеки по свой начин. По-старият, широколик, с бледо лице, строги сиви очи и едва забележима усмивка, беше по мое мнение подходящ за ролята на смел капитан, у когото матросите имат какво да ядат на обед, освен сушена риба. По-младият, чийто глас ми се струваше женски — уви! — имаше неголеми мустаци, тъмни пренебрежителни очи и светли коси. Той беше на вид по-слаб от първия, но слагаше хубаво ръцете си на хълбоците и великолепно се смееше. И двамата седяха в противодъждовните си плащове. Тънкият кант на високите им ботуши с лачени възбърнати краища на коленете блестеше — следователно тези хора имаха пари.

— Да поприказваме, млади приятелю — рече по-възрастният. — Както можеш да забележиш, ние не сме мошеници.

— Кълна се в гръмотевицата! — отговорих. — Какво пък, да поприказваме, дявол да го вземе!

Тогава и двамата се люшнаха, сякаш между тях пъхнаха греда, и взеха да се смеят. Познавам този смях. Той означава, че или ви смятат за глупак, или вие сте казали някоя безкрайна глупост. Известно време гледах обидено, без да разбирам каква е работата, после поисках обяснение във форма, достатъчна да спре веселието и да даде да се почувствува обидата.

— Хайде — рече първият, — ние не искаме да те обиждаме. Смяхме се, защото сме пийнали малко — и той разправи каква работа ги е довела на кораба, а аз, слушайки, облещих очи.

Откъде пътуваха тия двама души, които ме въвлякоха в отвличането на „Еспаньола“, не разбрах хубавичко — така бях възбуден и щастлив, че солената, суха риба на бай Гро изчезна в цветната мъгла на едно истинско, неочаквано приключение. С една дума, те пътуваха, но бяха закъснели за влака. Закъснели за влака, бяха закъснели благодарение на това и за парахода „Стим“, единственият кораб, който обикаляше веднъж през деня бреговете на двата полуострова, обърнати един към друг с острията си. „Стим“ заминава в четири, лъкатуши между лагуните и се връща сутрин. А неотложна работа им налага да бъдат на нос Гарден или както ние го наричаме „Тримата близнаци“ — по образа на тия три скали, които се издигаха във водата край брега.

— Пътуването по суша — рече по-старият, когото наричаха Дюрок — ще отнеме два дни, вятърът за лодка е силен, а ние трябва да бъдем там сутринта. Ще кажа направо — колкото по-рано, толкова по-добре… и ти ще ни закараш до нос Гарден, ако искаш да изкараш нещо. Колко искаш да получиш, Санди?

— Тогава вие трябва да поприказвате с шкипера — рекох и предложих да отида в кръчмата, но Дюрок сбърчи вежди, извади портмонето си, сложи го на коляното и звънна с две стълбчета жълтици. Когато ги разгърна, в дланта му се изля блестяща струя и той почна да си играе с нея, да я подхвърля и да говори в такт с този вълшебен звън.

— Ето възнаграждението ти за днешната нощ — рече той, — тук са трийсет и пет жълтици. Аз и моят приятел Естамп познаваме кормилото и платната и целия бряг вътре в залива; ти не рискуваш нищо. Напротив, бай Гро ще те обяви за герой и гений, когато с помощта на хората, които ще ти дадем, се върнеш утре сутринта и му предложиш ей тази банкнота. Тогава вместо един галош той ще има два. Що се отнася до този Гро, ние, откровено казано, се радваме, че го няма. Той ще чеше здраво брадата си, па ще каже, че трябва да отиде да се посъветва с приятелите си. После ще те прати за пиячка, „да полее“ отплуването, ще се напие и ще трябва да го предумваме да се откъсне от стола — да застане на кормилото. Изобщо ще бъде така удобно с него, както ако наденеш на краката си чувал и речеш да танцуваш.

— Мигар го познавате? — учудено попитах, защото в тази минута бай Гро като че беше с нас.

— О, не! — рече Естамп. — Но ние… хъм… сме слушали за него. И тъй, Санди, да тръгваме.

— Да тръгваме… О, земен рай! — Нищо лошо не чувствувах със сърцето си в думите на тези хора, но виждах, че грижата и припряността ги гризат. Духът ми напомняше трамбовачка по време на работа. Предложението ми спря дъха и ме ослепи. Сгрях се изведнъж. Ако можех, бих предложил на тези хора чаша грог и пура. Реших се без уговорки, искрено, съгласявайки се с всичко, тъй като всичко беше истина и Гро сам би измолил тази банкнота, ако беше тук.

— В такъв случай… Вие, разбира се, знаете… Няма да ме излъжете — избъбрих аз.

Всичко се промени: дъждът стана весел, вятърът игрив, самият мрак, който бълбукаше от вода, казваше „да“. Отведох пътниците в каютата на шкипера и като бързах да не ни свари и задържи Гро, развързах платната — две полегати платна с подемна рея, свалих швартовете, поставих кливера и когато Дюрок завъртя кормилото, „Еспаньола“ се отдалечи от кея, без никой да забележи това.

Ние излязохме от пристанището при силен вятър с хубаво надлъжно клатушкане и когато завихме зад носа, на кормилото застана Естамп, а ние с Дюрок се озовахме в каютата и аз се вгледах в този човек, като чак сега ясно си представих как се чувствува бай Гро, ако се е върнал с брат си от кръчмата. Какво ще помисли за мене, не смеех дори да си представя, тъй като мозъкът му навярно беше пълен с юмруци и ножове, но ясно виждах как казва на брат си: „Онова ли място е или не? Не мога да разбера.“

„Навярно онова — ще каже братът, — същото място си е — ето стълба, а ето отместената плоча; наблизо стои «Мелузина»… пък и изобщо…“

Тогава видях самия себе си в ръката на Гро, вчепкана в косите ми. Въпреки разстоянието, което ме отделяше от нещастието, това впечатление ми се стори толкова страшно, че като премигах, бързо почнах да разглеждам Дюрок, за да не се измъчвам.

Той седеше странишком на стола, провесил дясната си ръка през облегалото му, а с лявата придържаше свлечения си плащ. В тая му ръка димеше особена плоска цигара със злато на оня край, който се туря в устата и димът й, който закачаше лицето ми, ме лъхна като хубава помада. Кадифената му куртка беше разкопчана на гърлото и разкриваше белия триъгълник на ризата; единият му крак беше издаден далече напред, другият — под стола, а лицето му мислеше, загледано нейде над мене; в тази поза той беше изпълнил цялата мъничка каюта. Тъй като исках да бъда на мястото си, отворих шкафчето на бай Гро с един свит гвоздей, както правех винаги, когато не ми достигаше нещо от кухнята (после го затварях), и сложих една паница с ябълки, а също и едно синьо шише, до половината наляно с водка, и избърсах с пръст чашата.

— Кълна се в брамсела — рекох, — прекрасна водка! Няма ли да пожелаете вие и другарят ви да пийнете с мене?

— Добре, чудесно! — рече, като излезе от замислеността си, Дюрок. Задният прозорец на каютата беше отворен. — Естамп, да ви донеса ли чаша водка?

— Отлично, дайте — долетя отговор. — Мисля си, няма ли да закъснеем?

— А аз искам и се надявам всичко да излезе лъжлива тревога — викна Дюрок, като се полуобърна. — Минахме ли Флоренския фар?

— Фарът се вижда отдясно, минаваме с бейдевинд — Дюрок излезе с чашата и когато се върна, рече:

— Сега да пием с тебе, Санди. Ти, виждам, не си страхливо момче.

— В семейството ми не е имало страхливци — рекох със скромна гордост. Всъщност нямах никакво семейство. — Морето и вятъра — ето какво обичам аз!

Изглежда отговорът ми го учуди; той ме изгледа съчувствено, сякаш бях намерил и бях му подал изгубена от него вещ.

— Ти, Санди, си или голям хитрец, или странен характер — рече той, като ми подаваше цигара. — Знаеш ли, че и аз обичам морето и вятъра?

— Вие трябва да ги обичате — отговорих.

— Защо?

— Имате такъв вид.

— Никога не съди по външността — рече с усмивка Дюрок. — Но да оставим това. Знаеш ли ти, гореща главо, къде отиваме?

Аз, колкото можах, зряло поклатих глава и крак.

— На нос Гарден се намира домът на моя приятел Ганувер. По външната фасада в него има сто и шейсет прозореца, ако не повече. Домът му е от три етажа. Той е голям, приятелю Санди, много голям. И там има множество потайни ходове, има скрити помещения с рядка красота, множество забавни изненади. Някогашните вълшебници биха се изчервили от срам, че толкова малко неща са измислили на времето си.

Изразих надежда, че ще видя тези толкова чудни неща.

— Е, как да кажа! — отговори Дюрок разсеяно. — Боя се, че ние няма да можем да се занимаваме с тебе — той се обърна към прозореца и викна: — Ида да ви сменя!

Той стана. Изпи прав още една чаша, после, като оправи и закопча плаща, прекрачи в тъмнината. Тозчас дойде Естамп, седна на оставения от Дюрок стол и като си триеше вкочанените ръце, рече:

— Третата смяна ще бъде твоя. Е, какво ще направиш с парите си?

В тази минута аз седях, блажено омаян от загадъчния дворец, и въпросът на Естамп ми отне нещо. Аз вече направо свързвах бъдещето си с целта на пристигането. Вихър, мечти.

— Какво ще направя ли? — попитах. — Може би ще купя рибарска лодка. Много рибари живеят от занаята си.

— Виж ти! — рече Естамп. — А аз мислех, че ще подариш нещичко на изгората си.

Аз избъбрих нещо, защото не исках да призная, че изгората ми — изрязана от едно списание женска глава, която беше ме пленила страшно — лежи на дъното на сандъчето ми.

Естамп пи, взе разсеяно и нетърпеливо да се оглежда. От време на време питаше къде отива „Еспаньола“, колко товар взима, често ли ме тупа бай Гро и други подобни дреболии. Виждаше се, че се отегчава и мръсничката, тясна като курник каюта му е противна. Той съвсем не приличаше на своя приятел, замисления, снизходителен Дюрок, в чието присъствие същата зловонна каюта изглеждаше блестяща каюта на океански параход. Този нервен млад човек почна още по-малко да ми харесва, когато ме нарече, може би от разсеяност, Томи — и аз е дебел глас го поправих:

— Санди, Санди ми е името, кълна се в Лукреция!

Бях прочел, не помня къде, тази дума и непогрешимо вярвах, че тя означава неизвестен остров. Като се закиска, Естамп ме хвана за ухото и извика: „Какво? Наричат я Лукреция, ах ти, коцкар! Дюрок, чувате ли? — извика той през прозореца, — приятелката на Санди се наричала Лукреция.“

Едва по-късно узнах колко храбър и добър е този присмехулен, повърхностен човек, но в този миг ненавиждах нахалните му мустачки.

— Не дразнете момчето, Естамп — отговори Дюрок.

Ново унижение — от човека, когото бях вече направил свой кумир. Аз трепнах, обидата изкриви лицето ми и като видя, че паднах духом, Естамп скочи, седна до мене и ме хвана за ръката, но в този миг палубата се издигна нагоре и той се просна на пода. Помогнах му да стане, като тържествувах вътрешно, но той издърпа ръката си от моята и живо скочи сам, почервенял силно, от което разбрах, че е самолюбив като котка. Известно време мълчаливо и надуто ме гледа, после се развесели и продължи брътвежа си.

В това време Дюрок извика: „Завивай“. Ние изскочихме и пренесохме платната към левия борд. Тъй като сега бяхме край брега, вятърът духаше по-слабо, но все пак ние тръгнахме със силен страничен наклон, понякога с плиснали вълни на борда. Тогава дойде време аз да държа кормилото и Дюрок наметна на раменете ми плаща си, макар да не чувствувах никакъв студ. „Карайте така“ — рече Дюрок, като сочеше румба, и аз сърцато отговорих: „Слушам, ще карам така“.

Сега и двамата бяха в каютата и аз чувах през вятъра туй-онуй от тихия им разговор. Запомних го като сън. Ставаше дума за опасност, за загуба, за опасения, за нечия болка, болест; че „трябва да се узнае точно“. Аз трябваше да държа здраво румпела и сам да се държа здраво на краката си, тъй като вълнението подхвърляше „Еспаньола“ като люлка; затова през време на вахтата си мислех повече как да удържа курса, отколкото каквото и да е друго. Но както преди бързах да доплуваме, за да узная най-сетне с кого имам работа и за какво. Ако можех, бих помъкнал „Еспаньола“ тичешком, хванал въжето между зъбите си.

След като постоя малко в каютата, Дюрок излезе; огънят на цигарата му се насочи към мене и скоро аз различих лицето му, наведено над компаса.

— Е, какво — рече той, като ме тупаше по рамото, — ето че пристигаме. Виж!

Отляво, в тъмнината, се виждаше златна мрежа от далечни светлини.

— Та това ли е оня дом? — попитах.

— Да. Никога ли не си идвал тук?

— Не.

— Тогава има какво да видиш.

Около половин час избикаляхме камъните на „Тримата близнаци“. Зад бреговата издатина едвам се беше набрал вятър, за да се движим към малкия залив, и когато това беше най-сетне направено, видях, че се намираме при един склон от градини или горички, които се бяха поотдръпнали около една черна огромна маса, неправилно белязана със светлини в различните си части. Беше малък вълнолом; от едната му страна се поклащаха, както разгледах, яхти.

Дюрок гръмна и след малко се яви човек, който ловко хвана въжето, хвърлено от мене. Изведнъж се пръсна светлина — на края на вълнолома пламна ярък фенер и аз видях широки стъпала, които се спущаха към водата, различих по-ясно горичките.

През това време „Еспаньола“ бе завързана и аз пуснах платната. Бях много уморен, но не ми се спеше, напротив — остро, болезнено весело и необятно се чувствувах в този неизвестен кът.

— Как е, Ганувер? — като скочи на вълнолома, попита Дюрок човека, който ни посрещна. — Познахте ли ни? Надявам се. Да вървим, Естамп. Ела с нас и ти, Санди, нищо няма да се случи с твоето корабче. Вземи парите, а вие, Том, отведете младия човек да се стопли и му създайте всички удобства, после ви предстои пътешествие — и той обясни къде да се откара корабът. — Засега прощавай, Санди! Готов ли сте, Естамп? Хайде да тръгнем и дай боже всичко да е благополучно.

Като каза това, той се присъедини към Естамп и те, слезли на земята, изчезнаха вляво, а аз вдигнах очи към Том и видях космато лице с огромна зверска паст, което ме гледаше от двойната височина на ръста си, навело огромна глава. Той сложи ръце на хълбоците си. Раменете му закриха хоризонта. Струваше ми се, че ще се сгромоляса и ще ме смаже.

От устата му, която въртеше разискрена лула, както воденичен камък върти сламчица, излезе мек, приятен гласец, подобен на струйка вода.

— Да не си капитанът? — рече Том, като ме обърна към светлината, за да ме разгледа. — У, какъв е посинял! Замръзнал ли си?

— Дявол го взел! — рекох аз. — И съм замръзнал, и главата ми се върти. Ако ви наричат Том, не можете ли да ми обясните цялата тази история?

— Каква е пък тази история?

Том говореше бавно като кротък, разсъдлив младенец и затова беше извънредно противно да чакаш кога ще се доизкаже докрай.

— Каква е пък тази история? Хайде да отидем да вечеряме. Ето това ще бъде, мисля, най-добрата история за тебе.

С тези думи устата му се затвори, сякаш падна капак. Той се обърна и тръгна към брега, като ми направи с ръка знак да го следвам.