Александър Грин
Златната верига (6)

VI

Това безвъзвратно скъсване се отрази веднага в сърцето и ума ми — сърцето ми се преобърна и аз видях, че съм постъпил прибързано. Да се опитам отново да отворя стената на библиотеката нямаше никакви основания — пред очите ми стоеше безизходен коридор, затворен с квадратен камък, който не разбираше какво е „Сезам“, и нямаше точки по себе си, които да предизвикат желание да ги натиснеш. Аз сам се бях затворил. Но към това огорчение се примесваше някакъв възвишен полустрах (втората половина нека наречем тържествуване) — че съм сам в тайнствени, забранени места. Ако се опасявах от нещо, то беше единствено от големия труд да се измъкна от тайното към явното ако стопаните на този дом ме откриеха тук, незабавно бих смекчил това с разказа за подслушания разговор и произтичащото оттук желание да се скрия. Дори един не много съобразителен човек, ако чуеше такъв разговор, трябваше да се настрои подозрително. Тези хора заради цели — откъде да зная какви? — разговаряха секретно, като се подсмиваха. Трябва да кажа, че заговорите изобщо, аз смятах за най-нормално явление и бих бил много неприятно засегнат от отсъствието ми в такова място, дето за всичко трябва да се досещаш; изпитвах огромно удоволствие, нещо повече — дълбоко интимна наслада, но тя, благодарение на крайно напрегнатото сцепление на обстоятелствата, които ме бяха вкарали тук, се проявяваше, освен в бързото въртене на мислите и в треперенето на ръцете и коленете; дори когато отварях, а после затварях уста, зъбите ми тракаха като медни пари. Аз постоях малко, огледах още веднъж тоя задънен коридор, като се опитвах да установя къде и как се отделя част от стената, но не забелязах никаква пролука. Долепих ухо, но не чух нищо, освен търкането на ухото о камъка и, разбира се, не почуках. Не знаех какво става в библиотеката. Може би чаках малко, може би бяха минали само пет-десет минути, но както става в такива случаи, чувствата ми изпревариха времето, защото бяха отмерили такъв срок, от който нетърпеливата душа естествено преминава към действие. Винаги, при всички обстоятелства, колкото и съгласно да действувах с някого, оставях нещо за себе си и сега също помислих, че трябва да се възползувам от свободата в собствения си интерес, за да се насладя до насита от изследванията си. Щом изкушението се мярна пред мене, аз неудържимо се устремих с цялото си същество към шеметната съблазън. Отдавнашна моя страст беше да скитам по неизвестни места и аз мисля, че много крадци свършват с тъмничната решетка благодарение на същото това чувство, за което е безразлично дали е таван или пущинак, диви острови или неизвестна чужда квартира. Както и да е, страстта се събуди, заигра и аз решително побързах да се махна.

Коридорът беше широк около половин метър и може би още четири-пет дюйма повече; на височина достигаше четири метра; по такъв начин той представляваше дълъг като тротоар процеп, в далечния край на който беше също тъй странно и тясно да гледаш, както в дълбок кладенец. На разни места от този коридор, отляво и отдясно, се виждаха тъмни вертикални черти — врати или странични проходи, застинали в нямата светлина. Далечният край ме зовеше и аз се спуснах към скритите чудодейни тайнства.

Стените на коридора бяха постлани отдолу до половината с кафяви плочки, подът — със сиви и черни в шахматен ред, а белият свод (както и останалата част от стените до плочките) блестеше с вдлъбнати кръгли стъкла, скриващи електрическите лампи, разположени на правилни разстояния една от друга. Стигнах до първата вертикална черта отляво, като я взех за врата, но отблизо видях, че е арка, от която в тъмната неизвестна дълбочина слизаше тясна извита стълба с чугунени ажурни стъпала и медно перило. Като оставих изследването на това място за после, когато ще обиколя колкото се може по-голямо пространство, за да имам що-годе общ поглед за обсъждане на по-нататъшните ми похождения, аз побързах да достигна далечния край на коридора, като поглеждах бегло откриващите се от двете страни ниши, дето намирах стълби, подобни на първата, с тая разлика, че някои от тях водеха нагоре. Няма да сбъркам, ако определя цялото разстояние от единия край на прохода до другия на 250 фута и когато претичах цялото разстояние, видях, обърнат, че в края, оставен от мене, нищо не се е променило; следователно никой не се канеше да ме залавя.

Сега се намирах на мястото, дето краят на прохода се пресичаше под прав ъгъл с друг, съвсем подобен на първия. Както наляво, тъй и надясно се откриваше нова, еднообразна перспектива, все тъй неправилно набелязана с вертикалните черти на страничните ниши. Тук ме овладя, тъй да се рече, равновесието на намерението, защото нито в една от открилите се пред мене страни или крила на напречния проход нямаше нищо, което да ги отличава една от друга и би могло да обуслови някакъв избор — те бяха във всичко напълно равни. В такъв случай достатъчно е едно изпуснато на пода копче или някоя друга подобна дреболия, за да изскочи решението „къде да отида“ от лепкавото равновесие на впечатленията. Такава дреболия би дала тласък. Но ако погледнеше в едната посока и се обърнеше към противоположната, човек можеше еднакво лесно да си представи дясната страна за лява, лявата за дясна или обратно. Странно е да се каже, аз стоях неподвижно, като се оглеждах и не подозирах, че някога магарето между две купи сено се е огорчавало като мене. Сякаш бях срасъл с пода. Правех опити да се движа ту в една, ту в друга посока и неизменно се спирах, като почвах да решавам отново онова, което още никак не беше решено. Възможно ли е да се изобрази тази физическа мъка, това странно и тъпо раздразнение, за което си давах сметка дори тогава. Като се колебаех безпомощно, чувствувах как в съзнанието ми почва да се прокрадва, затъмнявайки вече мислите ми, страхът, че ще остана да стоя завинаги. Спасението беше в това, че държах лявата ръка в джоба на куртката и въртях с пръсти шепата монети. Взех една от тях и я хвърлих наляво, с цел да предизвикам решително усилие; тя се търкулна и аз тръгнах подир нея само защото трябваше да я вдигна. Като настигнах монетата, поех по втория коридор със съмнение дали неговият край няма да се окаже пресечен също тъй, както там, откъдето едва тръгнах така разстроен, че още чувах биенето на сърцето си.

Ала когато стигнах този край, видях, че заемам положение, по-сложно от предишното — ходът се затваряше, тоест беше сякаш отрязан със съвсем плътна стена. Обърнах се назад, взех да разглеждам стенните отвори, зад които, както и по-рано, можеше да се различат спускащите се в сянката стъпала. Една от тези ниши имаше не железни, а каменни стъпала, пет на брой; те водеха до глуха, плътно затворена врата, ала когато я бутнах, тя се открехна и ме пропусна в тъмнината. Запалих кибритена клечка и видях, че стоя на нешироко пространство от четири стени, оградени с тесни стълби, с по-малки площадки горе, които граничеха с арките на прохода. Високо нагоре се простираха други стълби, съединени с кръстосани мостчета.

Целите и ходовете на тези сплитания аз, разбира се, не можех да зная, но като имах тъкмо сега изобилен избор от всякакви посоки, помислих, че би било добре да се върна. Тази мисъл стана особено съблазнителна, когато кибритената клечка угасна. Запалих втора, но не забравих при това да потърся ключа, който се оказа на вратата, и го завъртях. По такъв начин, като си осигурих светлина, почнах отново да гледам нагоре, но изтървал кутийката кибрит, се наведох. Какво е това? Чудовища ли са надошли при мене от породилата ги тайна или аз шеметно полудявам? Или ме е обхванал кошмар?

Така затреперих, изстинал за миг в мъката и тъгата на ужаса, че, безсилен да се изправя, се опрях с ръце на пода и се строполих на колене, пищейки вътрешно, тъй като не се съмнявах, че ще пропадна долу. Ала това не се случи. В краката си видях разпилени неразумни очи на същества с муцуни, които напомняха страшни маски. Подът беше прозрачен. Забити под него, нагоре към самото стъкло стърчаха устремно към мене множество очи със зловеща окраска; кръг от странни контурни извивки, игли, плавници, хриле, шипове; други, още по-чудновати, изплуваха отдолу като набучени с гвоздеи мехури или ромбове. Техният бавен вървеж, неподвижност, сънливо мърдане, сред което изведнъж прорязваше зеления полумрак нечие гъвкаво, врътливо тяло, отскачайки и мятайки се като топка — всичките им движения бяха страшни и диви. Вцепенявайки се, чувствувах, че ще падна и свърша от прекъсване на дишането. За мое щастие избухналата по такъв начин мисъл побърза да съедини указанията на веществените отношения и аз тутакси разбрах, че стоя върху стъкления таван на гигантски аквариум, достатъчно дебел, за да издържи падането на тялото ми.

Когато смущението ми се уталожи, аз, изплезил език на рибите, за да си отмъстя, загдето ми устроиха такава халюцинация от опулени очи, се проснах и взех жадно да гледам. Светлината не проникваше през цялата маса вода; значителна част от нея — долната — беше засенена отдолу, като издаваше нагоре части от изкуствени пещери и коралови разклонения. Над този пейзаж шаваха медузи и неизвестно какво, подобно на висящи растения, накачени по тавана. Под мене изплуваха и потъваха фантастични форми, които светеха с очи и блестяха със заострените си от всички страни брони. Сега не се страхувах; като се нагледах до насита, станах и се промъкнах до стълбата; крачейки през едно стъпало, се изкачих на горната площадка и влязох в нов проход.

Както беше светло там, дето вървях по-рано, тъй беше светло и тук, но видът на прохода се отличаваше съществено от кръстовищата на долния коридор. Този проход с мраморен под от сиви плочи със сини шарки беше значително по-широк, но забележимо по-къс; съвсем гладките му стени бяха пълни с шнурове, опънати с порцеланови затегалки като струни от единия край до другия. Таванът се издигаше в готически розетки; лампите блестяха в центъра на клинообразните вдлъбнатини на свода и бяха поставени в рамка от червен мед. Без да се задържам на нещо, достигнах заграждащата прохода двукрила врата от не съвсем обикновен вид: тя имаше почти квадратни размери, а половините й, разтворени, се губеха в стената. Зад нея се оказа някаква своего рода вътрешност на голям шкаф, където можеха да застанат трима души. Тази клетка, обшита с тъмен орех, с малко зелено канапенце трябваше, както ми се стори, да съставя някакъв ключ към по-нататъшното ми поведение, макар и загадъчен, но все пак ключ, тъй като никога не бях срещал канапенца там, където, види се, нямаше нужда от тях; но щом имаше, имаше го, разбира се, за пряката си цел, тоест да сядат на него. Не беше мъчно да се съобрази, че тук трябва да се седи само когато се очаква — кого или какво? — това предстоеше да се узнае. Не по-малко внушителна беше редицата бели кокалени копчета над канапенцето. Като изхождах все пак от напълно разумно съображение, че тези копчета не са поставени за вредни или изобщо опасни действия, така че, като ги натисна, мога да сбъркам, но съвсем не рискувам главата си — аз вдигнах ръка с намерение да направя опит…

Напълно естествено е, че в моменти на действие с неизвестното, въображението бърза да предвиди резултата и аз, насочил вече пръста, спрях бутащото му движение, като помислих внезапно: няма ли да се разнесе тревога по целия дом, няма ли да загърми оглушителен звън? Хлопане на врати, тропот на тичащи крака, викове: „Къде? Кой? Хей! Насам!“ — ми се представиха тъй ясно в обкръжаващата ме пълна тишина, че аз седнах на канапенцето и запуших. „Хъм, да! — рекох. — Ние отидохме далече, бай Гро, а тъкмо по това време вие щяхте да ме вдигнете от жалкото легло и като ме сгреете с един юмрук, щяхте да ми заповядате да отида да тропам по тъмния прозорец на кръчмата «Завий към нас», за да дадат една бутилка.“ Възхищаваше ме, че нищо не разбирам от работите на този дом, особено пък пълната неизвестност как и какво ще стане след час… ден… минута… като в игра. Махалото на мислите ми правеше чудовищни колебания и му идеха всякакви картини, дори появяване на джуджета. Аз не бих се отказал да видя процесията на джуджетата — белобради, с калпаци и мантии, промъкващи се покрай стената с хитър огън в очите. Тогава ми стана страшно; решен, станах и мъжествено натиснах копчето, като очаквах дали няма да се открие стената отстрани. Веднага нещо ме люшна, клетката, с канапенцето тръгна надясно тъй бързо, че коридорът се скри в миг и се замяркаха промеждутъчни стени, като ту ме затваряха, ту откриваха други проходи, покрай които почнах да се въртя неспирно, като се хващах с ръце за канапето и тъпо гледах пред себе си смяната на преградите и перспективите.

Всичко това стана с онова категорично темпо на машина, против което нищо не е в състояние да спори вътре у нас, тъй като е безсмислено да се протестира. Аз се въртях, описвайки затворена черта вътре в един широк комин, пълен със стени и отвори, които правилно се сменяха, и тъй бързо, че не се решавах да изскоча в някой от безпощадно изчезващите коридори, които, появили се за миг наравно с клетката, изчезваха, както изчезваха на свой ред разделящите ги плътни стени. Въртенето беше навито, види се, задълго, тъй като не намаляваше, и веднъж почнало, караше като воденичен камък във ветровит ден. Да знаех начина, по който може да се спре това търкаляне около себе си, незабавно бих престанал да се наслаждавам от изненадата, но от деветте копчета, още неизпробвани от мене, всяко представляваше загадка. Не зная защо представата за спиране се беше свързала у мене с най-долното от тях, но решил, след като започна вече да ми се върти главата, че е невъзможно да се въртя цял живот, натиснах със злоба това копче, като си мислех: да става каквото ще става. Незабавно, без да спира въртенето си, клетката запъпли нагоре и аз бях издигнат високо по вълнообразна линия, дето моят затвор се спря, като продължаваше да се върти в стената с точно такова количество от стени и коридори. Тогава натиснах третото копче — като се брои отгоре — и се совнах надолу, но както забелязах, по-високо, отколкото това беше в началото, и също тъй неумолимо се въртях на тая височина, докато не взе да ми прилошава. Уплаших се. Поред почти, без да съзнавам какво правя, почнах да натискам копчетата както попадне, като се носех нагоре и надолу с бързината на парен чук, докато не бутнах — разбира се, случайно — онова копче, което трябваше да закача най-напред.

Клетката се спря отведнъж срещу коридора на неизвестна височина и аз излязох, като се олюлявах.

Сега, ако знаех как да насоча обратно въртящия се асансьор, незабавно бих се върнал да чукам и да искам да вляза в стената на библиотеката, но нямах сили да преживея повторно въртящото се пленничество и се запътих накъдето ми видят очите с надежда да срещна някакво открито пространство. По това време бях много уморен. Умът ми беше помрачен: къде ходех, как се спущах и се изкачвах, като срещах ту странични, ту пресичащи ходове, моята памет не може сега да възстанови с оная нагледност, която имах тогава; помня само теснотата, светлината, завоите и стълбите като една блестяща забъркана черта. Най-сетне, подбил краката си така, че петите ми горяха, седнах в гъстата сянка на една къса странична вдлъбнатина, която нямаше изход, и се втренчих в отсрещната стена на коридора, където ярката тишина изчакваше светло и пусто тази безумна нощ. Натрапчиво, до болка в главата, бе напрегнат закопнелият ми слух, който си въобразяваше стъпки, шумолене, всевъзможни звуци, но долавях само дишането си.

Изведнъж далечни гласове ме накараха да скоча — идеха няколко души; от коя страна — не можех още да различа; най-сетне шумът все по-ясен, и по-ясен, почна да се чува отдясно. Установих, че идат двама души, жена и мъж. Те говореха сдържано, с големи паузи; думите прелитаха смътно под свода, тъй че не можеше да се разбере разговорът. Притиснах се до стената с гръб към страната, откъдето приближаваха, и скоро видях Ганувер с Диге. И двамата бяха възбудени. Не знам стори ли ми се това или действително беше така, но лицето на стопанина светеше с нервна нажежена бледност, а жената се държеше остро и леко като нож, вдигнат за удар.

Естествено, тъй като се страхувах да не бъда открит, аз чаках да минат покрай мене, макар че изкушението да изляза и да издам присъствието си беше силно. Но аз се надявах да остана отново сам, на свой риск и страх, и колкото можах по-дълбоко се скрих в сянката. Щом минаха задъненото място, дето се криех, Диге и Ганувер се спряха; спряха се тъй бързо, че подал иззад ъгъла глава, можех да ги видя почти срещу себе си.

Тук се разигра една картина, която никога няма да забравя.

Говореше Ганувер.

Той стоеше, като се опираше с пръстите на лявата си ръка о стената и гледаше право пред себе си, поглеждайки от време на време жената със съвсем болни очи. Дясната си ръка държеше високо и махаше с нея в такт с думите. Диге, по-ниска от него, слушаше, леко извърнала наклонената си глава с печален израз на лицето, и беше много хубава сега — по-хубава, отколкото като я видях първия път; в чертите й имаше нещо човешко и просто, но като че принудено от учтивост или корист.

— В онова, което е неосезаемо — рече Ганувер, като продължаваше да говори за нещо неизвестно. — Аз като че се намирам сред множество невидими присъствия — той имаше уморен гръден глас, който предизвикваше внимание и симпатия. — Но очите ми сякаш са завързани и аз стискам, непрестанно стискам множество ръце, стискам до умора, макар да съм престанал вече да различавам корава или мека, гореща или студена е ръката, до която се докосвам; а аз трябва да се спра на една от тях и се страхувам, че няма да я улуча.

Той млъкна. Диге рече:

— Тежко ми е да чувам това.

В думите на Ганувер (той беше още пиян, но се държеше твърдо) прозираше необяснима скръб. Тогава с мене се случи нещо странно въпреки волята ми, нещо, което не се беше повтаряло дълго, към десетина години, докато не ми стана свойствено състояние — това състояние, което ей сега ще опиша. Аз почнах да си представям усещанията на разговарящите, без да разбирам, че държа това в себе си, а между туй ги възприемах като че отстрани. В тази минута Диге сложи ръка върху ръкава на Ганувер, като измерваше дължината на паузата и като ловеше, така да се рече, необходимото, без да изпусне потребното биене на времето, след което, колкото и незабележимо малка да е тази духовна мярка, ще бъде вече късно да се говори, но и на косъм по-рано не бива да бъде казано. Ганувер мълчаливо продължаваше да вижда онова множество от ръце, за което току-що беше говорил и мислеше за ръцете изобщо, когато погледът му се спря върху бялата ръка на Диге с представа за ръкостискане. Колкото и кратък да беше този поглед, той веднага се отрази във въображението на Диге с физическото докосване на нейната длан до тайнствена, невидима струна: отведнъж, схванала такта, тя свали от ръкава на Ганувер ръката си и като я простря нагоре с дланта, рече с ясен убедителен глас:

— Ето тази ръка!

Щом каза това, моето тройно усещане за себе си и другите свърши. Сега виждах и разбирах само онова, което виждах и слушах. Ганувер хвана ръката на жената, взе да се вглежда бавно в лицето й, както за опит четем на разстояние печатан лист — като отгатваме, на места прочитаме или пропущаме думите, за да поставим, свързали отгатнатото, в линията на смисъла и онова, което не сме разбрали. После той се наведе и целуна ръката й — без особено увлечение, но много сериозно, като каза:

— Благодаря. Аз ви разбрах правилно, добра Диге, и не излизам от тази минута. Да се отдадем на течението.

— Отлично — рече тя, като се развесели и изчерви, — мене много, много ми е жал за вас. Без любов… това е странно и хубаво.

— Без любов… — повторя той — може би тя ще дойде… Но и да не дойде, ако нещо…

— Ще я замени близостта. Близостта ще възникне понеже. Знам това.

Настъпи мълчание.

— Сега — рече Ганувер — нито дума за това. И тъй, аз обещах да ви покажа зърното, от което излязох. Отлично. Аз съм Аладин, а тази стена — какво мислите вие за стената? — той като че се развесели, взе да се усмихва. — Виждате ли тук врата?

— Не, не виждам тук врата — отговори, като се забавляваше с очакването, Диге. — Но знам, че има.

— Има — рече Ганувер. — И тъй… — той вдигна ръка, натисна нещо и невидима сила повдигна вертикалния стенен пласт и откри един вход. Колкото можех, проточих шия и намерих, че тя е много по-дълга, отколкото си мислех дотогава. С опулени очи и издадена глава гледах вътре, в новото скривалище, където влязоха Ганувер и Диге. Там беше осветено. Както скоро се убедих, те влязоха не в проход, а в кръгла стая; дясната й част беше скрита от мен — по оная полегата линия на посоката, по която гледах аз, но лявата страна и центърът, дето бяха се спрели тези двама души, се оказаха недалеч от мене, така че аз можех да чувам целия им разговор.

Стените и подът на тая стая — килия без прозорци — бяха облечени е лилаво кадифе, с шарки по стената от тънка златна мрежа с клетки от шестостенна форма. Тавана не можех да видя. Наляво до стената, на пъстър златист стълб стоеше черна статуя: жена със завързани очи, на която единият крак се докосваше въздушно с пръсти до едро колело, украсено от двете страни на оста с крила, а другият, приповдигнат, беше отхвърлен назад. Долу в свободно разгънати извивки лежеше сияеща жълта верига, със средна котвена дебелина, всяка халка на която тежеше вероятно около двайсет и пет фунта. Аз наброих около дванадесет извивки, всяка дълга от пет до седем крачки, след което трябваше с болка да затворя очи — така блестеше това великолепно въже, чисто като утринната светлина, с жарки безцветни точки на мястото, дето искряха лъчите. Сякаш димеше кадифето, безсилно да понесе ослепителното горене. В същата минута възникна тънък звън в ушите, настойчив като бръмченето на комар, и аз се досетих, че това е злато, чисто злато, хвърлено пред стълба на жената със завързани очи.

— Ето я — рече Ганувер, като пъхаше ръце в джобовете и буташе с върха на обувката си тежко отместената двойна халка. — Сто и четиридесет години под водата. Ни ръжда, ни миди, както би трябвало. Пирон е бил странен буканиер. Разправят, че водел със себе си поета Касторучио, за да опиша той в стихове всички битки и гуляи; ех, и хубавици, разбира се, когато се случвало. Тази верига той из ковал в 1777 година, пет години, преди да го обесят. На една от халките, както виждате, се е запазил надпис:

6 април 1777 година, по волята на Йероним Пирон

Диге рече нещо. Аз чух думите й, но не ги разбрах. Беше стих или откъс от стихотворение.

— Да — обясни Ганувер, — аз бях, разбира се, беден. Отдавна бях слушал да разказват как Пирон отсякъл тази златна верига заедно е котвата, за да избяга от английските кораби, които го били настигнали внезапно. Ето и следи — виждате ли, тук са секли — той приклекна и вдиша края на веригата, като показваше една разсечена халка. — Случаят или съдбата, както щете, ме накараха да се къпя твърде близо оттук, рано сутринта. Вървях до коляно във водата, все по-далеч от брега, навътре — и се препънах, като закачих нещо твърдо с големия пръст на крака. Наведох се и измъкнах от пясъка, размътил водата, тази сияеща тежка верига до половината на гърдите си, но, изтощен, паднах заедно с нея. Само един гмурец, полюляван от вълните, ме гледаше с черното си око, мислейки може би, че съм уловил голяма риба. Бях блажено пиян. Отново зарових веригата в пясъка и отбелязах мястото, като наредих на брега редица камъни по допирателната линия на моето откритие, а после пренесох находката в къщи, като работих пет нощи.

— Сам? Каква сила е била необходима!

— Не, двама — рече Ганувер, след като помълча. — Ние я разрязвахме с обикновен ръчен трион на парчета, като я изтегляхме малко по малко. Да, ръцете ни боляха дълго. После я пренасяхме в кофи, като я засипвахме отгоре с раковини. Това трая пет нощи и аз не спах тези пет нощи, докато не намерих човек толкова богат и сигурен, че да вземе целия златен товар в залог, без да изтърве някоя дума. Исках да я запазя… Моята… Моят другар по пренасянето танцуваше нощем на брега при лунна…

Той млъкна. Хубава, замислена усмивка изтръгна светлина на неговото разстроено лице и той я изтри, като прекара длан от чедото си надолу.

Диге гледаше Ганувер мълком, прехапала устни. Тя беше много бледа и свела поглед към веригата, сякаш отсъствуваше, така насред разговора изглеждаше лицето й, което приличаше на лице на сляпа, макар очите да отхвърляха хиляди мисли.

— Вашият… другар — рече тя много бавно — цялата верига ли остави на вас?

Ганувер вдигна края на веригата толкова високо и с такава сила, каквато беше трудно да се предположи у него, после я пусна.

Веригата изгърмя като тежка струя.

— Аз не забравих за него. Той умря — рече Ганувер, — то стана неочаквано. Впрочем той имаше странен характер. По-нататък беше така. Аз поръчах на верния човек да се разпорежда както иска с парите ми, за да бъда самият аз свободен. След година той ми телеграфира, че състоянието ми е нараснало на петнайсет милиона. Аз пътешествувах през това време. Докато пътешествувах в продължение на три години, получих няколко такива известия. Този човек пасеше моето стадо и го умножаваше с такъв успех, че то надхвърли петдесет. Той изсипваше златото ми където искаше — в нефт, каменни въглища, борсова треска, корабостроителство и… забравил съм вече къде. Аз само получавах телеграми. Как ви харесва това?

— Щастлива верига — рече Диге, като се наведе и се опита да повдигне края на веригата, но едва я размърда. — Не мога.

Тя се изправи. Ганувер рече:

— Никому не казвайте за онова, което видяхте тук. Откак я изкупих и я споих, вие сте първата, на която я показвам. Сега да вървим. Да, да излезем и аз ще закрия тази златна змия.

Той се обърна, мислейки, че тя иде, но когато поглед на, вече отдалечен, повика отново:

— Диге!

Тя стоеше, гледаше го втренчено, но тъй разсеяно, че Ганувер с недоумение отпусна протегнатата си към нея ръка. Изведнъж тя закри очи, направи усилие, но не помръдна. Изпод черните й мигли, които се повдигнаха страшно бавно, изпълзя треперещ и блестящ помраченият й поглед — странен и глух блясък; само миг сия той. Диге наведе глава, докосна с ръка очите си и въздъхна, изправи се, тръгна, но се олюля и Ганувер я подкрепи, като се вглеждаше в нея с тревога.

— Какво ви е? — попита той.

— Нищо, така. Аз… аз си представих труповете; хората, завързани за веригата; пленниците, които са били спущани на дъното.

— Това е правил Морган — рече Ганувер. — Пирон не е бил толкова жесток и легендата го рисува по-скоро като пияница чудак, отколкото като дракон.

Те излязоха, стената се спусна и отиде на мястото си, като че никога не е била обезпокоявана. Разговарящите се изгубиха в тая посока, откъдето се бяха явили. Тоз-час поисках да погледна подире им, но… исках да стъпя и не можех. Краката ми се бяха вкочанили, не ми се подчиняваха. Бяха сякаш изтръпнали от неудобното положение. Като се въртях на единия крак, аз повдигнах как да е другия и го преместих; той беше тежък и се отпусна като на възглавница, без усещане. Като потътрих към него втория крак, убедих се, че мога да вървя така със скорост десет фута в минута. Пред очите ми се носеше златен блясък, който на вълни, на вълни поразяваше зениците ми. Това състояние на омагьосаност трая около три минути и изчезна също тъй внезапно, както беше се появило. Тогава разбрах защо Диге закри очи и си припомних нечий разказ за един дребен чиновник французин в подземията на Националната банка, който, след като походил между купчините златни кюлчета, не могъл по никакъв начин да излезе, докато не му дали чаша вино.

— Та ето що — безсмислено повтарях аз, когато излязох най-сетне от засадата и се заскитах по коридора. Сега виждах, че съм бил прав, като се впуснах да правя открития. Жената ще овладее Ганувер и той ще се ожени за нея. Златната верига се извиваше пред мене, пълзеше по стените, заплиташе се в краката ми. Трябва да узная къде се е къпал, когато е намерил веригата; кой знае не е ли останало там нещо и за мен. Измъкнах златните си монети. Много, много малко! Главата ми се въртеше. Блуждаех, като с мъка забелязвах къде, как завивам, понякога сякаш потъвах, не съзнавах добре за какво мисля и вървях чужд на себе си, уморен вече да се надявам, че ще настъпи край на тези скитания в теснотията, светлината и тишината. Ала вътрешната ми тревога беше, трябва да се предполага, силна, защото през бълнуването на умората и опожареното, от нея вълнение аз, като се спрях, рязко, както над пропаст, си представих, че съм затворен и съм се заблудил, а нощта продължава. Не страх, но пълно отчаяние, проникнато от безкрайно равнодушие към това, че ще ме заловят тук, ме обхвана, когато, почти падайки от изтощение, промъкнало се у мене всесилно, се спрях пред задънения проход, който приличаше на всички останали. Легнах пред него и почнах да удрям о стената с крак така, че ехото забучало, почна да тътне по всички пространства, нагоре и надолу.