Включено в книгата
Оригинално заглавие
Золотая цепь, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2011)

Издание:

Александър Грин. Корабът с алените платна. Златната верига

Издателство „Народна младеж“, София, 1967

Редактор: Люба Мутафова

Коректор: Нели Златарева


XVI

А през това време всички се разотидоха; малцината останали се съветваха за нещо настрани, далеч от напуснатата трапеза. Слугите, които претичваха напред-назад, задържани с жестове от самотни трупи, разперваха безпомощно ръце или пък даваха със свиване на рамене да се разбере, че събитията от тази вечер за тях са напълно тъмни. Около тревожната пустота на разлетялото се в прах тържество без възхищение блестяха иззад черните колони напуснатите чудеса на златната верига. Никой вече не влизаше тук. Аз станах и излязох. Когато преминавах третата поред зала, дето забелязвах понякога отдалечаваща се сянка или чувах далече от себе си стъпки, пътя ми пресече Поп. Щом ме видя, той трепна.

— Къде сте вие? — рече Поп. — Аз ви търся. Елате с мене. Всичко свърши много лошо!

Аз се спрях в уплаха, така че, бързайки, изпреварил ме вече, Поп трябваше да се върне:

— Не е тъй страшно, както мислите, но дяволски противно. Той имаше припадък. Сега там са всички и той поиска да ви види. Не знам какво значи това. Но вие ще отидете, нали?

— Да отърчим! — извиках аз. — На нея сигурно й е много тежко!

— Той ще се оправи — рече Поп, като вървеше с бързи крачки, но сякаш тъпчеше на едно място — така бързах аз. — На него му е вече значително по-добре. Дори се посмяхме малко. Знаете ли, той е занемарил болестта и никому не е казал дума за това! Отначало мислех, че всички сме виновни. А вие какво мислите?

— Защо питате мене? — възразих с обида. — Та аз знам най-малко от всички!

— Не сме много виновни — продължи той, като отмина отговора ми. — В нищо не сме виновни, чувствувам. Ах, как се радваше той! Ето! Това е спалнята му.

Той почука на затворената висока врата и когато се канеше да почука пак, Естамп отвори отвътре, като се отдръпна веднага и доизричаше настрана от леглото прекъснатото от нашето появяване изречение:

— … затова трябва да спите. Има граница за впечатленията и усилията. Ето, дойде Санди.

Аз видях най-напред седналата до кревата Молли; Ганувер държеше ръката й, легнал с високо повдигната от възглавницата глава. Устата му беше полуотворена и той дишаше тежко, като говореше с прекъсвания, с тих глас. Между краищата на разкопчаната му риза се виждаше компресът на гърдите.

В тая голяма спалня беше така хубаво, че видът на болния не ми направи тежко впечатление. Едва когато се вгледах в неговото като че озарено от мъждива светлина лице, почувствувах отвратителното настроение на минутата.

На другия край на кревата седеше, преметнал крак върху крак, Дюрок, Дон Естебан стоеше насред спалнята. На масата лекарят се разправяше с лекарствата, Капитан Орсуна ходеше от един ъгъл до друг, сложил на широкия си гръб своите опалени от вятъра къси ръце. Молли беше много нервна, но се усмихна, когато влязох.

— Сандерсче! — рече тя и нейната живост, която нищо не беше смазало, блесна за миг. — Толкова хубавичък беше с кърпата! А сега… Пфу! Да не сте плакали?

Тя замаха към мене със свободната си ръка, после ме повика с пръст и прибра от съседния стол вестника.

— Седнете. Пуснете ръката ми — рече тя гальовно на Ганувер. — Ето така! Нека седнем всички прилично.

— Той трябва да спи — троснато заяви докторът, като поглеждаше мене и другите многозначително.

— Пет минути, Джонсон! — отговори Ганувер. — Дойде една жива душа, която също, мисля, не търпи самотията. Санди, повиках те — отде да знам дали ще се видим пак с тебе — повиках те за две приятелски думи. Видя ли целия тоя кошмар?

— Ни една дума, казана там — рекох в своя най-добър стил на потресен възрастен, — не е била тъй дълбоко скътана и запомнена, както в моето сърце.

— Хайде, хайде. Ти много се хвалиш. Може би и в моето също. Благодаря ти, момче, ти ми помогна, макар и да беше сам като птица, която не знае къде ще кацне утре.

— Ох, ох! — рече Молли. — Как да не е знаел? Той имаше на ръката си такъв надпис — аз не съм го видяла, но съм чула за него.

— Ах, вие! — извиках аз, засегнат по болното място от оная, която трябваше да ме пощади в тази минута. — Човек може да си помисли — и как още, — че вие сте на преклонна възраст! — уплашен от собствените си думи, едва се сдържах да не кажа нещо излишно, но мислено повтарях: „Момиченце! Момиченце!“

Капитанът престана да ходи, погледна ме, щракна с пръсти и тежко седна до мене.

— Не споря — рече девойката в същото време, когато затихваше смехът, предизвикан от моята разпаленост. — А може би наистина съм по-стара от тебе!

— Ние ставаме понякога по-млади, понякога — по-стари — рече Дюрок.

Той седеше в същата поза, както на „Еспаньола“, издал крак напред, излегнат, леко навел глава, с лакът върху облегалото на стола.

— Сутринта вървях по крайбрежния пясък и чух как свири някой на рояла в къщата, където ви намерих, Молли. Точно тъй беше преди седем години, почти в същата обстановка. Отивах тогава при една девойка, която не е вече между живите. Като чух тази мелодия, спрях се, затворих очи, помъчих се да се пренеса в миналото и станах по-млад с шест години.

Той се замисли. Молли го погледна крадешком, а после, изправена и усмихната, се обърна към Ганувер.

— Много ли ви боли? — рече тя. — Може би ще бъде по-добре, ако и аз си отида?

— Разбира се, не — отговори той. — Санди, Молли, която така те обиди сега, беше само преди четири години слабо чернооко пиленце с тънички крака. Аз нямах ни дом, ни място за нощуване. Спях в една запусната барака.

Девойката се завълнува и завъртя.

— Ах, ах! — извика тя. — Мълчете, мълчете. Моля ви. Спрете го! — обърна се тя към Естамп.

— Но аз вече свършвам — рече Ганувер. — Нека ме убие гръм, ако премълча това. Тя подскачаше, тананикаше, надничаше през пролуката на бараката три-четири дни. После ми бяха пъхнати през дупката в различно време две ябълки, стара престилка с печени картофи и един фунт хляб. После намерих веригата.

— Вие много ме обидихте — високо рече Молли, — много. — Веднага тя почна да се смее. — И там я заровихме, тази верига. Ех, че беше горещо! Сандерс, позволете да попитам защо мълчите?

— Нищо — рекох аз. — Слушам.

Докторът мина между нас и взе ръката на Ганувер.

— Още една минута спомени — рече той, — и утрешният ден е похабен. Идете си, моля ви!

Дюрок плесна ръка по коляното си и стана. Всички се приближихме до девойката — весела или тъжна, мъчно беше да се разбере, така тъгуваше, като за миг се озаряваше от усмивка или подвижното й лице ставаше внезапно разсеяно. Когато се сбогувах, рекох: „Молли, ако ви потрябвам, разчитайте на мене!…“ — и не дочакал отговор, бързо изскочих пръв, без да си спомням почти как студената ръка на Ганувер стисна моята силно.

На изхода се събрахме всички. Когато излезе доктор Джонсон, тежката врата се затвори бавно. Пролуката й се стесни, блесна с последна черта и изчезна, като скри зад себе си двамата души, които, мисля, са намерили да поговорят за туй-онуй без нас и по-иначе, отколкото при нас.

— И вие ли си отидохте? — рече Естамп на Джонсон.

— Такава е минутата — отговори докторът. — Аз се придържам о мнението, че лекарят трябва да гледа понякога на задачата си малко по-широко от закона, макар това да заплашва с усложнения. Ние невинаги знаем кое е по-важно при известни обстоятелства — животът или смъртта. Във всеки случай засега му е добре.

Като разговаряше тихо с Дюрок, капитанът се отдалечи в съседната гостна. След тях си отидоха дон Естебан и лекарят. Естамп вървя известно време с Поп и мене, но на втория завой кимна и „изчезна по свои работи“, както той се изрази. Оттук не беше далече до библиотеката, която Поп отмина, за да дойде с мене в стаята ми, дето седна явно изтощен; аз постоях и също седнах.

— Та ето — рече Поп. — Не знам ще заспя ли днес.

— Проследихте ли ги? — попитах. — Къде са те сега.

— Изчезнаха като камък, във вода. Дрек се изпотрепа да ги причаква на всички изходи, но един човек мъчно може да свари отведнъж на много места. Та тук има двайсет изхода, тълпата, бъркотията, тревогата и ако те са се преоблекли и са си изменили външността, напълно обяснимо е, че Дрек е сбъркал. Пък и той, трябва да се признае, имаше работа с първостепенни артисти. Всичко това ние научихме после от Дрек. Дюрок го измъкна с телеграма; може да си представите как е бързал, щом е заръчал за Дрек извънреден влак! Хайде, ние ще поговорим за това друг път. Часът е два през нощта, а всеки час от това денонощие трябва да се брои за три — така сме уморени всички. Лека нощ!

Той излезе, а аз се приближих до кревата, като си мислех няма ли неговият вид да предизвика у мене желание за спане. Нищо такова не стана. Не ми се спеше: бях възбуден и неспокоен. В ушите ми все още се носеше шум; отделни разговори без мое усилие звучаха отново с характерните интонации на всеки говорещ. Чувах смях, възклицание, шепот и затворил очи, се потопих в мяркането на лицата, които през тези часове бяха преминали пред мене…

Едва след пет години, при една среща с Дюрок, научих защо Диге или Етел Майер не могла в определения момент да отмести стената и защо това стана така мълниеносно при Ганувер. Молли била в павилиона с Естамп и жената на слугата Паркер. Тя сама поискала да се яви точно в дванайсет часа, като смятала може би да зарадва по-силно Ганувер. Закъсняла съвсем случайно. През това време, виждайки, че я няма, Поп, който дежурел при входа, се спуснал в стаичката, дето били електрическите съединения, и разединил тока, като решил, че каквото и да става, Диге няма да произведе предполагания ефект. Той прекъснал тока за две минути, след което Ганувер повторно дръпнал металичната извивка.