Агата Кристи
Азбучните убийства (7)

Седма глава
Мистър Партридж и мистър Ридъл

Инспектор Глен беше много мрачен. Разбрахме, че цял следобед се опитвал да направи списък на хората, забелязани да влизат в магазинчето.

— И никой никого не е видял? — попита Поаро.

— Напротив. Трима високи мъже с тайнствени физиономии, четирима ниски с черни мустаци, двама с бради, трима дебели, всичките не оттук и всички, ако се вярва на очевидците, със зловещи изражения. Чудя се как никой не е забелязал банда маскирани мъже с револвери.

Поаро се усмихна съчувствено.

— Някой твърди ли, че е видял Ашър?

— Не, никой. И това е в негова полза. Току-що казах на дежурния полицай, че тази работа е за Скотланд Ярд. Едва ли е наше местно престъпление.

Поаро изрече важно:

— Съгласен съм с вас!

Инспекторът продължи:

— Нали разбирате, мосю Поаро, отвратителна история… Никак не ми харесва…

Преди да се върнем в Лондон, се срещнахме с още двама души. Първият беше мистър Джеймс Партридж. Мистър Партридж бе последният човек, за когото беше известно, че е видял мисис Ашър жива. Той направил покупката си от нея в пет и половина надвечер.

Беше ниско човече, с пенсне, много слаб и изсушен и точен в изискванията си, работеше като банков чиновник. Живееше в малка къщичка, спретната и подредена като самия него.

— Мистър… ъ… Поаро — каза той, като хвърли поглед върху визитната картичка, която моят приятел му връчи. — Инспектор Глен ли ви изпраща? С какво мога да ви услужа, мистър Поаро?

— Доколкото разбрах, мистър Партридж, вие сте последният човек, видял мисис Ашър жива.

Мистър Партридж преплете пръсти и изгледа Поаро, сякаш беше чек без покритие.

— По този въпрос може да се спори, мистър Поаро. Има вероятност много хора да са купували от мисис Ашър след мене.

— Ако е така, не са дошли да го съобщят.

Мистър Партридж се изкашля.

— Има хора, мистър Поаро, без чувство за обществен дълг.

И ни изгледа през очилата си като кукумявка.

— Вярно — промърмори Поаро. — Вие, доколкото разбрах, сте отишли в полицията по собствено желание.

— Разбира се, че по собствено. Още щом научих за тази поразителна случка, разбрах, че моите сведения могат да бъдат полезни, и съответно се явих в полицията.

— Много уместно сте постъпили — тържествено заяви Поаро. — Ще бъдете ли така добър да повторите разказа си и пред мен.

— Разбира се. Прибирах се вкъщи и точно в пет и половина…

— Извинете, откъде знаете с такава точност часа?

Мистър Партридж се подразни, че го прекъснаха.

— Църковният часовник тъкмо биеше. Погледнах моя и видях, че е с една минута назад. Това беше точно преди да вляза в магазина на мисис Ашър.

— Винаги ли купувахте оттам?

— Доста често. Магазинът ми е на път към къщи. Един-два пъти в седмицата купувам две унции мек тютюн за лула „Джон Котън“.

— Познавахте ли изобщо мисис Ашър? Знаехте ли нещо за живота или за миналото й?

— Абсолютно нищо. Освен във връзка с покупката или някоя случайна забележка за времето не говорех нищо друго с нея.

— Знаехте ли, че мъжът й е пияница, който често я заплашвал, че ще я убие?

— Не, нищо не знаех за нея.

— Все пак сте я познавали на външен вид. Да ви е направило снощи впечатление нещо във вида й? Да е изглеждала развълнувана или разстроена?

Мистър Партридж се замисли.

— Доколкото забелязах, изглеждаше както винаги.

Поаро стана.

— Благодаря, мистър Партридж, че отговорихте на въпросите ми. Случайно да имате в къщата „ABC“? Искам да погледна кога има влак за Лондон.

— На етажерката точно зад гърба ви.

На въпросната етажерка имаше „ABC“, един „Брадшо“, годишната борсова книга, „Кой какъв е?“ и местният телефонен указател.

Поаро взе справочника „ABC“, престори се, че търси разписанието на влака, поблагодари на мистър Партридж и се сбогува.

Следващата ни среща беше с мистър Албърт Ридъл и бе коренно различна. Мистър Албърт Ридъл беше кантонер и нашият разговор премина, съпроводен от тракането на чинии, които неговата явно нервна жена подреждаше, от ръмженето на куче и от неприкритата враждебност на самия мистър Ридъл — тромав великан с широко лице и малки подозрителни очички. Ядеше баница с месо, пиеше силен чай и ни хвърляше сърдити погледи.

— Съобщил съм вече всичко, което зная, не разбирате ли? — изръмжа той. — Какво общо имам с тая работа в края на краищата? Обясних се вече с проклетите полицаи, а сега наново да си отварям ченето заради двама мръсни чужденци!

Поаро ми хвърли развеселен поглед и го подкани:

— Искрено ви съчувствувам, но какво да се прави? Става дума за убийство, нали разбирате? Трябва да бъдем много, много внимателни.

— По-добре кажи на господина каквото иска, Бърт — рече нервно жената.

— Я си затваряй мръсната уста! — изрева великанът.

— Струва ми се, че не сте отишли в полицията по собствено желание.

Поаро вмъкна тази забележка много предпазливо.

— Защо, по дяволите, да ходя там? Това не ми влиза в работата.

— Въпрос на мнение — подхвърли безразлично Поаро. — Станало е убийство и полицията иска да разбере кой е бил в магазина. Мисля, че щеше да бъде… как да се изразя… много по-естествено, ако бяхте отишли доброволно.

— Аз си имам работа! Не съм казал, че нямаше да ида, ако имах време…

— А какво се получи? На полицията съобщили, че са ви видели да влизате в магазина на мисис Ашър, и се наложило те да ви потърсят. Останаха ли поне доволни от разказа ви?

— Защо пък да не са доволни? — озъби се Бърт.

Поаро само сви рамене.

— За какво намеквате, господине? Никой в нищо не може да ме обвини! Всички знаят кой утрепа старата — мръсният й мъж!

— Да, но той не е бил нея вечер на улицата, а вие сте били!

— Мен ли се опитвате да натопите? Няма да мине! За какво, по дяволите, ще извършвам такова нещо? Или мислите, че съм искал да задигна щипка от мръсния и тютюн? Или че съм мръсен насилник? Или мислете, че аз…

Той заплашително се надигна от стола си. Жена му проплака:

— Бърт, Бърт, не говори така. Ще си помислят, че…

— Успокойте се, мосю — обади се Поаро. — Искам само да ми разкажете за посещението си в магазина. И това, че се въздържате, ми се струва… как да се изразя… малко странно.

— Не се въздържам! — мистър Ридъл седна отново на мястото си. — Нямам нищо против да ви разкажа.

— Значи беше шест часът следобед, когато влязохте в магазина?

— Именно. Или по-точно минута-две след шест. Исках да си купя пакет „Голд Флейк“. Блъснах вратата…

— Значи беше затворена?

— Точно така. Помислих, че може би магазинът е затворен, ама не беше. Влязох вътре, нямаше никой. Почуках на тезгяха и почаках малко, но никой не дойде и си тръгнах. Това е всичко, разберете го веднъж завинаги.

— И не видяхте трупа зад тезгяха?

— Не, но и вие нямаше да го видите, освен ако не сте знаели, че е там.

— Имаше ли железопътен справочник на тезгяха?

— Да, имаше. Обърнат надолу. Мина ми през ум, че на старата й се е наложило да замине ненадейно с влака и е забравила да заключи магазина.

— Може би сте взели справочника в ръце или сте го отместили?

— Не съм докосвал кирливия ви справочник! Каквото казах, това беше.

— И не забелязахте никой да излиза от магазина, преди да влезете?

— Не видях нищо. И откъде накъде ще набеждавате мене?

Поаро стана.

— Никой не ви набеждава — поне засега. Bon soir, мосю.

Остави го със зяпнала уста и аз го последвах.

На улицата погледна часовника си.

— Ако побързаме, приятелю, може би ще хванем влака в деветнайсет часа. Трябва веднага да тръгнем.