Агата Кристи
Азбучните убийства (28)

Двадесет и осма глава
(Не от капитан Хейстингс)

Инспектор Кроум седеше в кабинета си в Скотланд Ярд.

Телефонът на бюрото му тихо иззвъня и той вдигна слушалката.

— Обажда се Джейкъбс, сър. При мен дойде млад мъж, когото, струва ми се, трябва да изслушате.

Инспектор Кроум въздъхна. Около двадесетина души на ден идваха с така наречени „важни сведения“ относно делото ABC. Някои от тях бяха безобидни глупаци, други идваха с добри намерения и искрено вярваха, че техните сведения са ценни. Сержант Джейкъбс изпълняваше ролята на сито — преценяваше кое заслужава да се препрати по-нагоре.

— Добре, Джейкъбс, пусни го.

Няколко минути по-късно на вратата се почука и сержант Джейкъбс въведе висок симпатичен младеж.

— Това е мистър Том Хартигън, сър. Той има да каже нещо, което може да хвърли светлина върху делото ABC.

Инспекторът стана и учтиво се ръкува.

— Добро утро, мистър Хартигън. Заповядайте, седнете. Пушите ли? Една цигара?

Том Хартигън седна неловко и погледна със страхопочитание този, когото в себе си наричаше „голяма клечка“. Външният вид на инспектора леко го разочарова. Изглеждаше съвсем обикновен!

— Така — подхвана Кроум. — Имате ли да ни съобщите нещо важно? Говорете.

Том започна притеснено:

— Разбира се, може да се лъжа. Това е само хрумване… Нищо чудно да ви загубя времето…

Инспектор Кроум въздъхна незабелязано. Колко време губеше, за да уверява хората, че не му губят времето!

— Ние най-добре ще преценим. Вие само ни изложете фактите, мистър Хартигън.

— Ето каква е работата, сър. Майката на моето момиче дава стаи под наем. По пътя за Камдън Таун. В задната стая на втория етаж вече от около година живее един човек на име Къст.

— Къст ли?

— Да, сър. Той е на средна възраст, малко невзрачен, мекушав и неуспял в живота, бих казал. От този тип хора, дето муха не могат да убият, и на мене през ум не би ми минало, че има нещо нередно, ако не се бяха случили някои странни работи.

Объркано и като повтаряше някои неща, Том описа срещата си с мистър Къст на Юстънската гара и инцидента с изтървания билет.

— Виждате ли, сър, може и да е смешно, приемете го както искате. Лили — моето момиче, сър, твърди с положителност, че той бил казал Челтнъм и майка й също си спомня, че сутринта, преди да замине, споменал за Челтнъм. Разбира се, тогава не обърнах внимание. Лили, приятелката ми, издума, че се надява той да не пострада от този ABC, тъй като отива в Донкастър, и добави, че е странно съвпадение, дето по време на предишното убийство бил в Кърстън. На майтап я попитах дали не е бил в Бексхил, когато стана второто убийство, а тя ми рече, че знае със сигурност, че е бил някъде на море. Тогава й подхвърлих: „Ами ако той е ABC!“, а тя ми отвърна, че горкият мистър Къст не би убил дори муха. Повече не говорихме за това, нито пък се сещахме… Но тази мисъл не ме оставяше на мира. Започнах да се питам дали този Къст, колкото и безобиден да изглежда, не е в края на краищата малко откачен.

Том си пое дъх и продължи. Сега инспектор Кроум го слушаше съсредоточено.

— И тогава, сър, след донкастърското убийство всички вестници писаха, че се търси някой си A. B. Кейс или Каш, а описанието съвпадаше с това на мистър Къст. Още през първата свободна вечер отидох у Лили и я попитах какви са инициалите му. Тя не можа да си спомни, но майка й каза, че са A. B. Тогава седнахме да направим сметка дали Къст е отсъствувал от къщи по време на андоувърското убийство. Както знаете, сър, не е толкова лесно човек да си спомни неща отпреди три месеца. Поизмъчихме се, но накрая успяхме, понеже братът на мисис Марбъри се върна от Канада на 21 юни. Той дошъл неочаквано и мисис Марбъри искала да го подслони; Лили предложила да му дадат леглото на мистър Къст, тъй като него го нямало. Но мисис Марбъри не се съгласила, понеже не било честно спрямо нейния квартирант, а тя обича всичко да е честно и почтено. Ние определихме датата с точност, защото параходът на Бърт Смит пристига същия ден в Саутхамптън.

Инспектор Кроум го слушаше внимателно, като си водеше бележки.

— Това ли е всичко?

— Това е, сър. Нали не мислите, че правя от мухата слон?

Том се изчерви.

— Съвсем не. Много правилно постъпихте, че дойдохте. Разбира се, сведенията ви подлежат на проверка — тези дати и сходството в имената може да са чисто съвпадение. Но вашите показания ще ми свършат работа. Мистър Къст! Той вкъщи ли е сега?

— Да, сър.

— Кога се върна?

— Вечерта след донкастърското убийство, сър.

— Какво прави оттогава?

— Нищо, сър, само седи. Мисис Марбъри каза, че се държи странно. Чете много вестници — излиза заран за сутрешните вестници, а като се стъмни, купува вечерните. Мисис Марбъри твърди, че си говори сам. Бил станал много особен.

— Какъв е адресът на мисис Марбъри?

Том му го даде.

— Благодаря. Сигурно ще намина по някое време. Едва ли има нужда да ви предупреждавам да сте внимателен към мистър Къст, ако случайно го срещнете.

Той стана и се ръкува.

— Направихте добре, че дойдохте. Довиждане, мистър Хартигън.

— Е, господа — запита Джейкъбс, когато отново влезе в стаята няколко минути по-късно. — Мислите ли, че е възможно?

— Обещаващо е — рече Кроум, — ако фактите се окажат каквито ги описа момчето. От производителите на чорапи все още няма нищо. Беше крайно време да се насочим по следа. Дайте ми папката с кърстънското дело.

Той се рови из нея известно време.

— А, ето. Едно от показанията пред полицията в Торки. Млад мъж на име Хил. Казва, че на излизане от кино „Торки Паладиум“, където гледал филма „Нито едно врабче“, забелязал човек, който се държал странно. Говорел си сам. Хил го чул да ломоти: „Това е идея“. „Нито едно врабче“ ли беше филмът, който прожектираха в „Ригал“ в Донкастър?

— Да, сър.

— В това може да има нещо. Тогава не обърнахме внимание на тези показания, но нищо чудно именно там да му е дошла идеята как да извърши следващото убийство. Имаме адреса на Хил, както виждам. Описанието, което дава, е доста неясно, но съвпада до голяма степен с това на Мери Страуд и на Том Хартигън.

Той кимна замислено.

— Започва да става горещо — отбеляза твърде неуместно инспектор Кроум, тъй като беше всеизвестно колко е зиморничав.

— Някакви указания, сър?

— Поставете двама-трима души да следят къщата в Камдън Таун, но внимавайте да не подплашите птичката! Трябва да уведомя министерството. А след това най-добре да повикаме Къст и да го попитаме дали желае да даде показания. Вече е така наплашен, че няма да чакаме дълго.

Долу Лили Марбъри чакаше Том Хартигън.

— Всичко наред ли е, Том?

Той кимна.

— Прие ме самият инспектор Кроум, на когото е възложено делото.

— Как изглежда?

— Кротък, но предвзет, не както си представям един детектив.

— Това е новият тип детектив — отсъди Лили с уважение. — Някои от тях не падат по-долу от старите. Е, и какво рече?

Том й разказа накратко.

— Значи според тях наистина е той?

— Мислят, че е вероятно. Във всеки случай ще наминат да му зададат няколко въпроса.

— Горкият мистър Къст.

— Няма за какво да му викаш „горкия мистър Къст“, моето момиче. Ако той е ABC, на неговата съвест тежат четири жестоки убийства.

Лили въздъхна и поклати глава.

— Наистина звучи ужасно.

— А сега, момичето ми, ела да обядваме. Помисли само, ако излезем прави, името ми ще се появи във вестниците.

— Ах, Том, наистина ли?

— Разбира се. И твоето също, и на майка ти. Нищо чудно и снимките ни да поместят.

— Ах, Том! — Лили сграбчи въодушевено ръката му.

— А дотогава какво ще кажеш да обядваме в Корнър Хаус?

Лили още по-силно му стисна ръката.

— Добре, момент само. Трябва да телефонирам.

— На кого?

— На една приятелка, с която имах среща.

Тя притича на другия тротоар и след няколко минути се върна зачервена.

— Хайде, Том.

И го хвана под ръка.

— Разкажи ми нещо повече за Скотланд Ярд. Видя ли другия?

— Кой другия?

— Белгиеца, на когото ABC изпраща писмата.

— Не, нямаше го.

— Хайде, разкажи ми всичко. Какво направи, като влезе? С кого говори, какво каза?

 

 

Мистър Къст бавно окачи телефонната слушалка, обърна се и видя мисис Марбъри, която стоеше на прага, разкъсвана от любопитство.

— Не ви се обаждат често, мистър Къст?

— Не… ъ… не много често, мисис Марбъри.

— Надявам се, че не е нещо лошо…

— Не, не. — Каква досадна жена! Очите му се спряха на светските новини във вестника, който държеше в ръка. „Раждания… Женитби… Починали…“

Сестра ми току-що родила момче — изтърси той.

Той, който никога не бе имал сестра!

— Боже мой! Това наистина е чудесно! („А да не спомене цели три години, че има сестра. Като всички мъже“ — помисли си тя.) Така се учудих, когато една дама поиска да говори с мистър Къст. В първия миг ми се стори, че е гласът на мойта Лили, много приличаше на нейния, но по-нахален, по-високомерен, нали разбирате… Е, мистър Къст, поздравявам ви! Това първото ли е, или имате и други племенници?

— Този е единственият. Единственият, който имам и който вероятно ще имам… мисля, че трябва да тръгвам веднага. Искат… да отида там. Мисля, че ще хвана влака, ако побързам.

— Дълго ли ще отсъствувате, мистър Къст? — извика след него мисис Марбъри, докато той се качваше нагоре.

— Само два-три дена.

И изчезна в стаята си. Мисис Марбъри се оттегли в кухнята и разчувствувано потъна в мисли за „сладкото детенце“.

Изведнъж някаква мисъл я стресна.

Предишната вечер… Том, Лили и цялото ровене из минали дати… Опитваха се да изкарат, че мистър Къст е онова чудовище ABC. Само заради инициалите му и някои дребни съвпадения.

„Едва ли са го мислили сериозно — успокои се тя. — А сега сигурно ще се засрамят от себе си.“

По някакъв странен начин, който тя самата не би могла да обясни, вестта, че сестрата на мистър Къст е родила, разсея напълно съмненията, които хранеше към наемателя си.

„Надявам се, че не се е мъчила много, горката“, помисли тя, като опита ютията, преди да започне да глади копринения комбинезон на Лили.

Акушерските теми напълно завладяха мисълта й.

Мистър Къст слезе тихо по стълбата с чанта в ръка. Погледът му спря за миг на телефона. Краткият разговор отново прозвуча в ума му:

„Вие ли сте, мистър Къст? Може би ще искате да знаете, че един инспектор от Скотланд Ярд ще дойде да ви види…“

А той какво каза? Не можеше да си спомни.

„Благодаря ви, много благодаря… Много мило от ваша страна.“

Нещо от този род.

Защо му телефонира? Възможно ли е да се е досетила? Или просто е искала да му съобщи, за да си стои вкъщи и да чака инспектора?

Тогава откъде знае, че ще идва инспектор?

И после гласът й. Беше си преправила гласа за пред майка си…

Изглежда… като че ли знае…

Но нали, ако знае, не би…

Впрочем нищо чудно. Жените са много особени. Неочаквано жестоки и добри. Беше видял веднъж Лили да пуска една мишка от капана.

Мило момиче…

Мило, хубаво момиче…

Спря в коридора пред натоварената с палта и чадъри закачалка.

Дали да…

Слабият шум от кухнята го накара да вземе решение.

Не, няма време за губене.

Мисис Марбъри може да се появи всеки момент…

Той отвори външната врата, излезе, затвори след себе си…

Накъде…?