Агата Кристи
Азбучните убийства (5)

Пета глава
Мери Драуър

Струва ми се, че същинският ми интерес към делото се пробуди именно след онова първо споменаване на железопътния справочник „ABC“. Дотогава всичко минаваше някак покрай мен, без истински да ме засегне. Жестокото убийство на някаква си старица в забутано дюкянче с нищо не се отличаваше от обичайните краткотрайни вестникарски сензации и не бе приковало вниманието ми. Вътрешно бях убеден, че датата в анонимното писмо и датата на убийството са обикновено съвпадение, а мисис Ашър е станала жертва на онзи пропил се нехранимайко, мъжа й. Но сега вече споменаването на железопътния справочник (известен съкратено като „ABC“, защото изброяваше гарите в азбучен ред) прониза възбудително цялото ми същество. Нима… Не, изключено да е второ съвпадение.

Започнах да виждам това банално престъпление в друга светлина.

Кой ли бе тайнственият непознат, убил мисис Ашър и оставил като следа железопътния справочник „ABC“?

Излязохме от полицейското управление и най-напред посетихме моргата, за да огледаме трупа. Странно чувство ме обзе, докато се взирах в сбръчканото старческо лице с рядка прошарена косица, опъната силно назад към темето. То излъчваше такова спокойствие, изглеждаше тъй небивало чуждо на всякакво насилие.

— Изобщо не е разбрала кой с какво я е ударил — поясни сержантът. — От доктор Кър го знам. Радвам се, че така си е отишла, горкичката. Беше много свястна жена.

— Изглежда, е била хубавица — обади се Поаро.

— Ами?! — не повярвах аз.

— Разбира се. Погледни само овала, скулите, формата на главата.

Той въздъхна, покри я отново с чаршафа и ние напуснахме моргата.

Следващата ни стъпка беше кратък разговор със съдебния лекар.

Доктор Кър беше на средна възраст и имаше много компетентен вид. Говореше забързано и делово.

— Не открихме оръжието. Не е възможно да се каже какво именно е било. Тежък бастун, тояга или чорап, напълнен с пясък — кое да е от тях би свършило работата.

— Според вас необходима ли е била голяма сила, за да се нанесе ударът? — попита Поаро.

Лекарят го стрелна с проницателните си очи.

— Въпросът ви, предполагам, означава дали немощен седемдесетгодишен старец е бил в състояние да стори това. Да, напълно. Ако краят на оръжието, с който е бил нанесен ударът, е достатъчно тежък, дори съвсем слаб човек може да постигне желания резултат.

— В такъв случай еднакво възможно е убиецът да е бил както мъж, така и жена?

Предположението дойде малко неочаквано за доктора.

— Жена ли? Да си призная, и през ум не ми бе минало да свържа жена с този вид престъпление. Но е възможно, естествено, напълно възможно. Само че от психологична гледна точка не бих казал, че е женско престъпление.

Поаро енергично закима с глава в съгласие с доктора.

— Именно. От тази гледна точка е крайно неправдоподобно. Но трябва да се вземат предвид всички вероятности. В каква поза лежеше тялото?

Докторът старателно описа положението, в което е била открита жертвата. Според него тя е стояла с гръб към тезгяха, а следователно и към убиеца, когато ударът е бил нанесен. Свлякла се е зад тезгяха така, че ако е влязъл по-късно друг клиент, не я е забелязал.

След като благодарихме на доктор Кър и излязохме, Поаро заключи:

— Ето, Хейстингс, още едно доказателство за невинността на Ашър. Ако той е ругаел и заплашвал жена си, тя щеше да стои зад тезгяха с лице към него. А е била обърната с гръб към убиеца си. Следователно явно е искала да вземе тютюн или цигари за клиент.

Аз потреперах.

— Какъв ужас!

Поаро кимна мрачно.

— Pauvre femme^[1]!

После погледна часовника си.

— Струва ми се, че Оувъртън не е много далеч. Да прескочим ли дотам за един разговор с племенницата на убитата?

— Не трябва ли да видиш по-напред магазина, където е извършено престъплението?

— Предпочитам да сторя това по-късно. Имам съображения.

Той не даде повече обяснения и след няколко минути вече се носехме по пътя за Оувъртън.

Адресът, който ни даде инспекторът, ни отведе пред голяма къща на около миля извън селището в посока към Лондон.

На позвъняването ни отвори едно хубаво тъмнокосо момиче със зачервени от плач очи.

Поаро попита любезно:

— Вие ли сте Мери Драуър, прислужницата в тази къща?

— Да, сър. Аз съм Мери.

— Ще можем ли да поговорим с вас няколко минути, ако вашата господарка няма нищо против? Отнася се за леля ви, мисис Ашър.

— Госпожата излезе, сър. Сигурна съм, че не би имала нищо против. Заповядайте вътре.

Тя отвори вратата на малка всекидневна и ние влязохме; Поаро седна близо до прозореца и погледна изпитателно момичето.

— Предполагам, че вече сте научили за смъртта на леля си.

Тя кимна. Очите й отново се изпълниха със сълзи.

— Тази сутрин ми съобщиха, сър. Дойдоха от полицията. Такъв ужас! Горката ми леля! Не стига, че животът й беше тежък, ами и такъв страшен край.

— Полицаите не ви ли извикаха да отидете в Андоувър?

— Казаха ми само да присъствувам на предварителното следствие в понеделник. Нямам къде да отседна в Андоувър — и кракът ми няма да стъпи в онова проклето място! Една нощ не преспивам там. А и не ми се ще да оставям господарката дълго време без прислужница.

— Вие обичахте леля си, нали, Мери? — ласкаво попита Поаро.

— Много, сър. Тя винаги е била много добра с мен. Взе ме да живея при нея в Лондон след смъртта на мама. Бях само единайсетгодишна. На шестнайсет започнах работа като прислужница, но почивните си дни все при леля изкарвах. Големи главоболия си имаше с този немец. Викаше му „моят стар дявол“. Мира не й даваше, търтеят му с търтей.

В гласа й прозвуча озлобление.

— Не се ли е опитвала да се освободи от него по законен начин?

— Та тя беше омъжена за него, сър! Как да се отърве?

Каза го простичко, но с убеждение.

— А да сте чували да я заплашва, Мери?

— Как да не съм чувала, сър? Ако знаете какви страхотии й говореше… Щял да й пререже гръкляна, и все от този род… Ругаеше и на немски, и на английски, много го биваше за това. Но независимо от всичко леля често казваше, че когато го взела, бил голям хубавец. Страшно е, като си помисли човек докъде стигат някои хора.

— Така е. Затова предполагам, че след като неведнъж сте го чували да я заплашва, станалото никак не ви е учудило.

— Напротив, сър, много се учудих. Никога и през ум не ми е минало, че може да изпълни заканите си. Все си мислех, че само приказва глупости и нищо повече. Пък и леля май никак не се боеше от него. Ако знаете колко пъти съм го виждала да се измъква с подвита опашка… Тя, леля, като се ядосаше, на нищо го правеше! По-скоро той се страхуваше от нея, ако искате да знаете.

— Все пак му е давала пари…

— Нали й беше мъж.

Поаро помълча, после рече:

— Ами ако не е той убиецът?

— Да не е той? — ококори се момичето.

— Да. Да допуснем, че не е той, а някой друг. Имате ли представа кой би могъл да бъде?

Мери го погледна още по-учудено.

— Не, сър, никаква представа нямам, дори ми звучи невероятно.

— Леля ви не се ли страхуваше все пак от някого?

— От никого страх нямаше! Езикът й беше остър и можеше всекиму да излезе насреща.

— Чували ли сте я да споменава, че някой й има зъб или нещо подобно?

— Не, сър.

— А да е получавала анонимни писма?

— Какви?

— Неподписани или подписани само с букви, например ABC?

Поаро я гледаше изпитателно, но момичето явно недоумяваше. После поклати глава, все тъй учудено.

— Освен вас леля ви има ли други роднини?

— Вече не, сър. Били са десет деца, но от тях само три са оживели. Вуйчо Том го убиха по време на войната, вуйчо Хари замина за Америка и оттогава от него ни вест, ни кост, мама също почина… Само аз й бях останала.

— А спестявания имаше ли?

— Имаше колкото за едно прилично погребение, както обичаше да казва. Иначе едва свързваше двата края. Какво може да се очаква с камък на шията като нейния хубостник?

Поаро кимна замислено, после каза по-скоро на себе си, отколкото на нея:

— Да… Мътна история… Няма за какво да се захване човек. Дано се поизясни. — И додаде, като се надигаше от мястото си: — Ако ми потрябвате отново, Мери, ще ви пиша на този адрес.

— Но аз напускам, сър. Не обичам провинцията. Стоях само заради леля, да ме има наблизо. Тя си нямаше друга утеха. Ала сега… — Очите й отново плувнаха в сълзи. — Какво да правя тук? Ще се върна в Лондон. За едно момиче там е къде-къде по-интересно.

— Много ви моля, щом се уредите там, съобщете ми адреса си. Ето визитната ми картичка.

Тя я взе, прочете написаното и го изгледа озадачено.

— Та вие нямате нищо общо с полицията!

— Да, аз съм частен детектив.

Мери стоеше и го гледаше безмълвно. После рече:

— Да не би да има нещо… особено, сър?

— Да, детето ми, има нещо особено. И може би ще ми помогнете, но това ще стане по-нататък.

— Ще направя всичко, каквото мога, сър. Не беше честно да я убиват.

Момичето се изрази особено, но думите му прозвучаха трогателно.

Малко по-късно вече бяхме на път за Андоувър.