Агата Кристи
Азбучните убийства (15)

Петнадесета глава
Сър Кармайкъл Кларк

Кърстън е разположен между Бриксъм и Торки по средата на залива Торбей. Преди десетина години представляваше само игрища за голф, от които се спускаше към морето разкошна зелена площ с една-две селски къщи. Но през последните години между Кърстън и Пейнтън се разви голямо строителство и брегът сега е осеян с къщи, вилички, нови пътища и т.н.

Сър Кармайкъл Кларк притежаваше парцел от два акра с прекрасен изглед към морето. Къщата, която беше построил, бе в модерен архитектурен стил — бял, радващ окото правоъгълник. Без двете просторни галерии, където бе подредил колекцията си, къщата не беше голяма.

Пристигнахме към осем часа. Един местен полицай ни посрещна на гарата и ни запозна с положението.

Сър Кармайкъл Кларк имал навика да се разхожда след вечеря. Когато от полицията му позвънили малко след двадесет и три часа, за да го предупредят, оказало се, че не се е прибрал. И тъй като обикновено се разхождал по един и същ маршрут, не след дълго трупът му бил открит. Смъртта настъпила в резултат на силен удар отзад по главата. Върху трупа намерили разтворен „ABC“.

Пристигнахме в Коумсайд (така се казваше къщата) в около осем часа. Отвори ни възрастният домоуправител, чиито треперещи ръце и развълнувано лице показваха колко го е разстроила трагедията.

— Добро утро, Деверил — каза полицаят.

— Добро утро, господин Уелс.

— Това са господата от Лондон.

— Заповядайте, господа.

Той ни покани в дълга трапезария, където бе сервирана закуска.

— Сега ще съобщя и на мистър Франклин.

След една-две минути в стаята влезе едър рус мъж със загоряло лице. Беше Франклин Кларк, единственият брат на убития.

Той имаше решителния маниер на човек, свикнал да се справя с всякакви непредвидени обстоятелства.

— Добро утро, господа.

Инспектор Уелс ни представи:

— Това е инспектор Кроум от криминалния отдел, мистър Еркюл Поаро и… ъ… капитан Хейтър.

— Хейстингс — хладно го поправих.

Франклин Кларк се ръкува с всеки от нас, като същевременно ни оглеждаше изпитателно.

— Мога ли да ви предложа малка закуска? — каза той. — Ще обсъждаме положението, докато се храним.

Никой не възрази и скоро удостоихме с нужното внимание отличните яйца с бекон и кафето.

— Сега да си дойдем на въпроса — започна Франклин Кларк. — Инспектор Уелс ми разказа набързо какво се е случило снощи, макар че, трябва да призная, това е най-невероятната история, която съм чувал през живота си. Добре ли разбрах, инспектор Кроум, че бедният ми брат е станал жертва на убиец психопат, че това е третото му убийство и всеки път до трупа е намиран разтворен „ABC“.

— В общи линии така стоят нещата, мистър Кларк.

— Но защо? Каква полза може да извлече от такова убийство дори най-болното въображение?

Поаро поклати одобрително глава.

— Вие улучихте същността на въпроса — призна му той.

— Няма да постигнем много, ако търсим подбуда в този случай, мистър Кларк — рече инспектор Кроум. — Това е работа за психиатър, макар че, смея да твърдя, аз също имам опит с психически разстроени престъпници и зная, че подбудите им са най-различни. Често това е желанието да наложат собствената си личност, да направят сензация в обществото — с една дума, убиецът цели да покаже, че е някой, а не никой.

— Така ли е, мосю Поаро?

Кларк като че ли не вярваше. Зададеният въпрос не беше приет добре от инспектор Кроум, който се намръщи.

— Самата истина — отговори моят приятел.

— Такъв човек не може да не бъде заловен лесно — замислено каза Кларк.

— Vous croyez^[1]? Но те са хитри — ces gens là^[2]. И не бива да забравяте, че обикновено такъв човек е невзрачен на външен вид. Той е от хората, покрай които минаваме, без да ги забележим, които пренебрегваме, дори им се подиграваме.

— Ще ми разрешите ли да ви задам няколко въпроса, мистър Кларк? — намеси се Кроум.

— Естествено.

— Брат ви, доколкото разбрах, се е чувствувал снощи както винаги? Не е получавал неочаквано писмо? Нещо, което да го разстрои?

— Не, държеше се както винаги.

— Не беше нито разтревожен, нито разстроен?

— Извинете, инспекторе, не съм казал това. Да бъде обезпокоен и разстроен, бе нормалното състояние на брат ми.

— Защо?

— Сигурно не знаете, че снаха ми, лейди Кларк, е в много лошо здравословно състояние. Между нас да си остане, но тя страда от рак и няма да живее още дълго. Нейната болест тегнеше на душата на брат ми. Аз самият неотдавна се завърнах от Изтока и бях поразен от промяната, настъпила в брат ми.

Поаро вмъкна един въпрос.

— Да предположим, мистър Кларк, че брат ви бе намерен под някоя висока скала или пък застрелян, с пистолет до него. Каква щеше да е първата ви мисъл?

— Откровено казано, веднага щях да си помисля, че се е самоубил.

— Encore^[3]!

— Какво искате да кажете?

— Факт, който се повтаря. Но няма значение.

— Така или иначе, това не е самоубийство — каза Кроум с остра нотка в гласа. — Доколкото разбрах, брат ви е имал навика да се разхожда всяка вечер?

— Да. Винаги се разхождаше.

— Всяка вечер?

— Е, освен когато валеше като из ведро, естествено.

— И всички в къщата знаеха за този навик?

— Разбира се.

— А външни хора?

— Не знам какво разбирате под „външни хора“. Градинарят може да е знаел, но не мога да твърдя с положителност.

— А в селото?

— Всъщност не може да се говори за село в пълния смисъл на думата. Има само поща и вилите в Кърстън Ферърс, но няма дори магазин.

— Предполагам, че непознат човек лесно ще бъде забелязан?

— Напротив. През август тук гъмжи от непознати. Всеки ден пристигат с коли, автобуси и пеша от Бриксъм, Торки и Пейнтън. Броудсандс, плажът, ей там долу (той посочи), е много известен, а заливът Елбъри е прочут с красотата си и много хора идват на пикник. Лично аз бих предпочел да не е така. Да знаете колко красиво и спокойно е тук през юни и в началото на юли.

— Значи не мислите, че един непознат ще бъде забелязан?

— Не, освен ако не изглежда особено.

— Този човек не изглежда особено — заяви Кроум убедено. — Нали разбирате, мистър Кларк, той е разузнал предварително почвата и е открил, че брат ви има навика да се разхожда вечер. Предполагам впрочем, че у вас не е идвал вчера някой непознат да иска среща със сър Кармайкъл?

— Знам, че не е идвал, но ще попитам Деверил.

Той позвъни на управителя.

— Не, сър, никой не е идвал при сър Кармайкъл. Не съм забелязал някой да се навърта около къщата. Прислужничките също, вече ги питах.

Управителят почака малко, после попита:

— Това ли е всичко, сър?

— Да, Деверил, свободен сте.

Управителят тръгна, но на вратата се отдръпна, за да стори път на млада дама.

Франклин Кларк стана при нейното влизане.

— Това е мис Грей, господа. Секретарката на брат ми.

Погледът ми веднага бе привлечен от изключително светлата, скандинавска красота на момичето. Косата й бе пепеляворуса, почти безцветна, очите — светлосиви, а кожата гладка и прозрачна, каквато се среща у шведки и норвежки. Изглеждаше на двадесет и седем години и имаше вид на толкова способна секретарка, колкото беше и красива.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя и седна.

Кларк й донесе чаша кафе, но тя отказа предложената закуска.

— Вие ли се занимавате с кореспонденцията на сър Кармайкъл Кларк? — попита Кроум.

— Да, изцяло.

— Предполагам, че не е получавал писмо или писма, подписани с ABC.

— ABC? — Тя поклати глава. — Не, сигурна съм, че не е.

— Споменавал ли е напоследък, че някой се навърта наоколо по време на вечерните му разходки?

— Не, никога не е споменавал такова нещо.

— А вие самата да сте забелязали някой непознат?

— Не точно „да се навърта“. Естествено, много хора, ако мога да се изразя така, „се шляят“ наоколо по това време на годината. Много летуващи се разхождат безцелно през игрищата или надолу по пътеките край морето. Така че почти всеки срещнат по това време човек не е местен.

Поаро замислено кимна.

Инспектор Кроум помоли да му покажат пътя, по който се е разхождал сър Кармайкъл. Франклин Кларк ни изведе през верандата; мис Грей се присъедини към нас.

Двамата с нея вървяхме малко зад другите.

— Трябва да е голям удар за всички вас — казах аз.

— Изглежда толкова невероятно. Бях си легнала, когато позвъниха от полицията. Чух долу гласове и слязох да видя какво става. Деверил и мистър Кларк тъкмо излизаха навън с фенери.

— По кое време се прибираше обикновено от разходката си сър Кармайкъл?

— Около десет без четвърт. Влизаше най-често през страничната врата и понякога си лягаше направо или пък отиваше в галерията при колекцията си. Ето защо, ако не бяха позвънили от полицията, нямаше да забележим до тази сутрин, че го няма.

— Трябва да е голям удар за жена му?

— Лейди Кларк е повечето време под въздействието на морфиновите инжекции. Мисля, че е прекалено замаяна, за да разбере какво става.

Бяхме излезли през градинската врата на игрището за голф. Пресякохме го в единия край, минахме през ограда и излязохме на стръмна ветровита пътека.

— Тази алея води към залива Елбъри — обясни Франклин Кларк. — Но преди две години построиха отбивка от главния път през Броудсандс за Елбъри, така че сега пътеката почти не се използува.

Ние се спуснахме по нея. Долу, където тя свършваше, друга пътека се виеше между къпини и папрат към морето. Изведнъж се озовахме на потънал в зеленина хълм с изглед към застлан с бели камъчета плаж. Отвсякъде към морето се спускаха тъмнозелени дървета. Беше очарователно кътче — бяло, тъмнозелено и сапфиреносиньо.

— Колко е красиво! — възкликнах аз.

Кларк моментално се извърна към мен.

— Нали? Защо хората ходят на Ривиерата, когато има това? Обиколил съм цял свят и, бог ми е свидетел, никъде не съм видял нещо по-красиво.

После, като че ли засрамен от възторга си, додаде делово:

— Това е маршрутът на вечерната разходка на брат ми. Идваше дотук, после се връщаше по тази пътека, завиваше надясно, минаваше покрай чифлика и се прибираше през нивите.

Ние продължихме, докато стигнахме оградата недалеч от нивата, където е бил намерен трупът.

Кроум поклати глава.

— Всичко е било много лесно. Човекът се е криел тук в сянката. Брат ви не е забелязал нищо, докато не усетил удара.

Момичето до мен потрепера.

Франклин Кларк каза:

— Дръж се, Тора. Наистина е чудовищно, но няма смисъл да си затваряме очите пред истината.

Тора Грей — името й отиваше.

Върнахме се в къщата; трупът бе занесен там, след като го бяха фотографирали.

Като се качвахме по стълбите, от една стая излезе лекарят с черна чанта в ръка.

— Нещо да ни кажете, докторе? — попита Кларк.

Той поклати глава.

— Всичко е ясно. Ще запазя професионалните термини за следствието. Но поне не се е мъчил. Смъртта е била мигновена.

И си тръгна с думите:

— Ще отида да видя лейди Кларк.

От дъното на коридора се зададе медицинска сестра и докторът се запъти към нея, а ние влязохме в стаята, от която се бе появил.

Аз излязох оттам доста бързо. Тора Грей все още стоеше на площадката на стълбите. На лицето й беше замръзнал странен, изплашен израз.

— Мис Грей… — запънах се аз — да не ви е зле?

Тя ме погледна.

— Мислех си — каза — за D.

— За D? — зяпнах я глупаво.

— Да. За следващото убийство. Трябва да се направи нещо, това трябва да се прекрати.

Кларк излезе от стаята зад гърба ми и попита:

— Кое трябва да се прекрати, Тора?

— Тези ужасни убийства.

— Да! — брадичката му войнствено се вирна. — Искам да поговоря с мосю Поаро… Кроум способен ли е като полицай?

Думите му дойдоха неочаквано.

Отговорих, че го смятат за много добър в професията.

Тонът ми, изглежда, не беше достатъчно въодушевен.

— Държането му много дразни — продължи Кларк. — Дава вид, че знае всичко, а всъщност какво знае? Доколкото виждам — нищо.

Той помълча, после добави:

— Мосю Поаро е човек като за мен. Имам план. Но ще говорим по-късно.

Мина по коридора и почука на вратата, където влезе докторът.

Аз се поколебах. Момичето гледаше втренчено пред себе си.

— За какво мислите, мис Грей?

Тя обърна погледа си към мене.

— Чудя се къде ли е сега… имам предвид убиеца. Не са минали и дванадесет часа, откак се случи… Ах, няма ли истински ясновидци! Къде е сега и какво прави?…

— Полицията търси… — започнах аз.

Прозаичните ми думи я изтръгнаха от нереалния свят, в който блуждаеше, и тя дойде на себе си.

— Да, да, разбира се.

И тя слезе по стълбите. Аз останах горе още малко, прехвърляйки в ума си думите й.

ABC…

Къде ли е сега?…