Агата Кристи
Азбучните убийства (34)

Тридесет и четвърта глава
Поаро обяснява

Седяхме и напрегнато слушахме Поаро.

— В това дело — произнесе той — най-много ме безпокоеше въпросът „защо?“. Оня ден Хейстингс заяви, че случаят е приключен. Аз му отговорих, че случаят е самият човек. Тайната не бе в убийствата, а в самия ABC. Защо му е било необходимо да извърши тези убийства? Защо избра мен за противник?

Да се посочи, че човекът е душевно болен, не е отговор. Да се обясни, че върши безумни неща, защото е луд, е глупаво и неинтелигентно. Лудият е също така логичен в действията си, както и нормалният човек, но има своя особена гледна точка. Например, ако някой настоява да излезе вън и да клекне на земята само с една препаска около бедрата, неговото поведение ще ви се стори крайно ексцентрично. Но щом той самият е твърдо убеден, че е Махатма Ганди, поведението му ще ви се види обяснимо и логично.

В случая ми бе необходимо да си представя такава психика, че да е обяснимо и логично от нейна гледна точка да се извършат четири или повече убийства и да се съобщи за това предварително на Еркюл Поаро.

Моят приятел Хейстингс може да потвърди, че от момента, в който получих първото писмо, бях силно обезпокоен и разтревожен. Веднага ми се стори, че нещо в това писмо не е наред.

— Били сте напълно прав — сухо каза Франклин Кларк.

— Да. Но в самото начало направих непростима грешка. Позволих на моето предчувствие, на моето много силно предчувствие, да остане само едно впечатление. Помислих си, че е интуиция. А в един уравновесен, здравомислещ ум няма място за интуиция! Естествено, човек може да предполага и предположението е или вярно, или погрешно. Ако е вярно, казваме, че е интуиция. Ако е погрешно, най-често не го споменаваме повече. Но всъщност интуицията е впечатление, основано на логично умозаключение или на лично преживяване. Когато един експерт усеща, че има нещо нередно в някоя картина, мебел или подпис на чек, чувството му се основава на множество подробности и признаци. На него не му е необходимо да ги изучава в детайли, опитът прави излишно вдълбочаването в тях и в резултат се получава общо впечатление, че нещо не е наред. Но това не е предположение, а впечатление, основано на опита.

Eh bien, признавам, че не погледнах на това писмо достатъчно сериозно. Само усетих неспокойство. Полицията го сметна за глупава шега. Но на мен не ми се стори шега. Бях убеден, че в Андоувър, както пишеше в писмото, ще бъде извършено убийство. И както знаете, точно така стана.

Още тогава схванах, че на този стадий няма начин да разберем кой го е извършил. Единственият отворен път бе да опитам да разбера какъв човек е убиецът.

Имаше откъде да тръгна — писмото, начина, по който бе извършено престъплението, жертвата. Трябваше да открия подбудата за убийството и за писмото.

— Слава — подсказа Кларк.

— Разбира се, комплексът за малоценност обяснява всичко — добави Тора Грей.

— Да, на пръв поглед това бе пътят, по който трябваше да тръгна. Но защо аз? Защо Еркюл Поаро? Би постигнал много по-голяма известност, като изпрати писмата в Скотланд Ярд, а още повече в някой вестник. Навярно вестникът нямаше да публикува първото писмо, но с второто азбучно убийство сигурно щеше да получи всичката слава, която пресата може да му даде. Защо тогава Еркюл Поаро? Имаше ли някаква лична причина? В писмото явно се долавяше предубеждение към чужденците, но не дотам силно, та да се задоволя с подобно обяснение.

После пристигна второто писмо, последвано от убийството на Бети Барнард. Този път стана ясно (както и подозирах), че убийствата ще продължат в азбучен ред, но този факт, задоволителен като решение за много хора, остави в моето съзнание основния въпрос непроменен.

Мегън Барнард се размърда на стола си.

— Не съществува ли жажда за кръв?

Поаро се обърна към нея:

— Права сте, мадмоазел, съществува. Желанието да убиваш. Но то не се покриваше с фактите от нашия случай. Човек, обзет от манията да убива, обикновено се стреми да убие колкото може повече хора. Тласка го непреодолимото желание, което не го напуска. Главната цел на такъв убиец е да скрие следите си, а не да ги разгласява. Като погледнем четиримата убити или поне тримата (защото не знам почти нищо за мистър Даунс и мистър Ърлсфилд), ще ни стане ясно, че стига да е искал, убиецът е можел да ги ликвидира, без да навлече подозрение върху себе си. Полицията щеше да заподозре Франц Ашър, Доналд Фрейзър, Мегън Барнард, евентуално мистър Кларк, дори и да няма преки доказателства срещу тях. Никой не би се сетил да търси вината у психопат. Защо тогава е било необходимо да привлече вниманието върху себе си? Нужно ли е било да оставя до всеки труп по един „ABC“? Или тъкмо тук се крие причината? Дали комплексът не е свързан с железопътните справочници? За мен ставаше невъзможно да разбера убиеца. Не бе правдоподобно да го прави от благородство, от угризение убийството да не бъде приписано на невинен човек.

Въпреки че не успявах да си отговоря на главния въпрос, все пак научавах някои неща за убиеца.

— Какви? — попита Фрейзър.

— Първо — много е повърхностен. Убийствата му растяха по азбучен ред, което, изглежда, беше много важно за него. От друга страна, не подбираше жертвите си — мисис Ашър, Бети Барнард, сър Кармайкъл Кларк — това са съвсем различни хора. Няма нито сексуален комплекс, нито възрастов и този факт ми се видя много интересен. Ако един човек убива безразборно, обикновено той го прави, за да премахне някого, който му пречи или го дразни. Но азбучният ред показва, че случаят не е такъв. Вторият тип убийци обикновено подбира определена категория жертви, най-често от другия пол.

Позволих си да направя малък извод. Справочникът ме упъти към човек с железопътен комплекс, както го наричам аз. Среща се по-често у мъжете, отколкото у жените. Малките момчета обичат влаковете повече от момиченцата. Това сочеше и към недоразвит ум. „Детското“ все още преобладава в този човек.

Смъртта на Бети Барнард и начинът, по който бе убита, ми дадоха нови сведения. Особено показателен бе начинът (простете, мистър Фрейзър). Преди всичко тя беше удушена със собствения й колан, което говори, че е била в приятелски или интимни отношения с убиеца. И когато научих някои неща за характера й, направих си извод.

Бети Барнард е обичала да флиртува. Обичала е мъжете да й обръщат внимание, и то представителни мъже. Следователно, за да я убеди ABC да излезе с него, той трябва да е бил привлекателен, да е имал сексапил. Трябва да е умеел, както казват англичаните, „да блесне“. Трябва да е бил от мъжете, които успяват с жените. Представям си сцената на плажа така: той се любува на колана й. Тя го сваля, той игриво го плъзва по врата й. Казва нещо от рода на „сега ще те удуша“. Повтарям, всичко е много игриво. Тя се смее и той тегли…

Доналд Фрейзър скочи, смъртно бледен.

— Мосю Поаро, за бога!

Поаро махна с ръка.

— Свърших. Нямам какво повече да кажа по този въпрос. Преминавам към следващото убийство — на сър Кармайкъл Кларк. Тук убиецът се връща към първия начин — удар по главата. Същият азбучен комплекс, но един факт ме обезпокои. За да бъде последователен, убиецът би трябвало да избира градовете по някаква закономерност.

Например, ако Андоувър е сто петдесет и петата гара на A, то убийството B би трябвало да стане на сто петдесет и петата гара на B или пък на сто петдесет и шестата, а убийството C на сто петдесет и седмата и т.н. А вместо това при градовете също изборът е прекалено безразборен.

— Да не би да ти се струва така, защото ти самият си побъркан на тема ред, Поаро? — прекъснах го аз. — При теб е направо мания.

— Не, не е мания! Quelle idée^[1]! Но, признавам, че може би прекалено много наблягам на това обстоятелство. Минавам нататък.

Кърстънското убийство не ни помогна много. Нямахме късмет, защото адресът на писмото беше сбъркан, то се забави и не можахме да се подготвим.

Но по времето, когато беше обявено убийството, вече бяхме изработили ефикасна система за отбрана. Стана ясно, че на ABC няма да му се разминат още дълго престъпленията.

Нещо повече — именно тогава попаднах на чорапите. Стана съвсем ясно, че присъствието всеки път на местопрестъплението на продавач на чорапи не е случайно. Оттук следваше, че именно той е убиецът. Трябва да кажа, че описанието, което ми даде мис Грей, не съответствуваше на портрета, който си бях изработил за човека, убил Бети Барнард.

За останалото ще спомена накратко. Бе извършено и четвърто убийство, този път на някой си Джордж Ърлсфилд. Изказа се предположение, че е бил убит по грешка вместо друг човек — Даунс, който прилича на него по телосложение и е седял в киното на съседен стол.

И тук най-после настъпи обрат! Обстоятелствата се обърнаха против ABC, а не в негова полза, както досега. Той вече е белязан, преследван и накрая арестуван.

Делото, както каза Хейстингс, е приключено.

Така е, що се отнася до публиката. Човекът е в затвора и по всяка вероятност ще бъде изпратен в Бродмур^[2]. Няма да има повече убийства! Край!

Но не и за мен! Аз не знам нищо, абсолютно нищо. Нито защо, нито с каква цел.

И още един обезпокоителен факт. Къст има алиби за нощта на бексхилското убийство.

— Това безпокоеше и мен през цялото време — обади се Франклин Кларк.

— Да, то ме накара да се замисля здравата. Защото, както изглежда, алибито е истинско. А то не може да бъде истинско освен — и тук стигаме до две много интересни предположения.

Да предположим, приятели, че Къст е извършил три от убийствата, A, C и D, но не е извършил B.

— Мосю Поаро, това не е…

— Тихо, мадмоазел! — Погледът му принуди Мегън Барнард да замълчи. — Аз искам преди всичко истината! Да предположим, казах, че ABC не е автор на второто убийство. Спомнете си, че то стана през първите часове на двайсет и пети — деня, в който е пристигнал в града. Да предположим, че някой го е изпреварил. Как ще постъпи той при тези обстоятелства? Ще извърши ли второ убийство, или ще приеме първото като подарък?

— Мосю Поаро! — каза Мегън. — Вашето предположение е фантастично! Всички престъпления трябва да са извършени от един и същ човек!

Той не й обърна внимание и продължи спокойно:

— Заслугата на тази хипотеза беше, че обясняваше несъответствието между личността на Александър Бонапарт Къст (който не би могъл да се хареса на нито едно момиче) и личността на убиеца на Бети Барнард. А е имало случаи убийци да се възползуват от извършени от други хора убийства. Например не всички убийства на Джак Разпорвача са извършени от него. Дотук добре.

Но сега се изправих пред една трудност.

До бексхилското престъпление нито един факт от азбучните убийства не бе направен публично достояние. Андоувърското събуди слаб интерес. Разтвореният справочник „ABC“ изобщо не бе споменат в пресата. Оттук следваше, че който и да е извършил това убийство, трябва да е имал достъп до факти, известни само на ограничен кръг хора — на мене, на полицията и на някои близки или съседи на мисис Ашър. И затова тази следа ме доведе до глуха улица.

Лицата, обърнати към него, бяха озадачени и смутени.

Доналд Фрейзър промълви замислено:

— В края на краищата и полицаите са хора. Някои дори са симпатични…

Той замълча и погледна въпросително към Поаро.

Поаро поклати глава.

— Не, отговорът е по-прост. Нали подчертах, че има и втора хипотеза.

Да предположим, че Къст не е отговорен за убийството на Бети Барнард. Да предположим, че някой друг я е убил. Възможно ли е този някой да е извършил и другите убийства?

— Но това звучи съвсем безсмислено! — извика Кларк.

— Така ли мислите? Тогава аз направих онова, което трябваше да сторя още в самото начало. Разучих внимателно писмата, които бях получил, но от съвсем различна гледна точка. От самото начало бях усетил, че в тях има нещо нередно, както един познавач на изкуството би усетил от пръв поглед, ако нещо в картината не е наред…

Бях решил, без да се замислям много, че ги намирам за смущаващи, щото са писани от луд. Сега отново ги разгледах и стигнах до съвсем различно заключение: нередното в тях бе това, че са писани от напълно нормален човек.

— Какво! — извиках аз.

— Да, точно така. Те, както и картината, са имитация. Предявяват, че са дело на луд, но в действителност няма нищо такова.

— В думите ви няма никакъв смисъл — повтори Франклин Кларк.

— Mais si^[3]! Размислете малко. Какво се цели с изпращането на тези писма? Да се привлече вниманието върху автора, да се съсредоточи то върху убийствата. Наистина на пръв поглед това е безсмислено. И тогава прозрях! Те трябваше да привлекат вниманието към няколко убийства, към цяла серия убийства… Нали вашият велик Шекспир е казал: „В гората едно дърво ще мине незабелязано“.

Не поправих литературното изказване на Поаро. Опитвах се да разбера накъде бие. Изведнъж ми стана ясно. Той продължи:

— Кога няма да забележите една топлийка? Когато е на игленика. Кога няма да обърнете внимание на едно убийство? Когато е включено в група сходни убийства.

Имах работа с необикновено умен, изобретателен убиец — безскрупулен, смел и комарджия по душа. НЕ мистър Къст! Той никога не би могъл да извърши тези убийства. Не, сблъсках се със съвсем друг тип човек — човек с момчешки темперамент (за това говорят писмата и железопътният справочник), който се харесва на жените, за когото човешкият живот не представлява нищо и който неминуемо е свързан с някое от убийствата.

Помислете — когато стане убийство, кои са първите въпроси, които задава полицията? Възможност — къде са били всички в момента на убийството? Подбуда — кой е облагодетелствуван от тази смърт? Ако мотивът и възможността са пределно ясни, какво ще направи бъдещият убиец? Ще си изработи алиби — ще нагласи някак си времето според действията си. Но това е винаги рисковано. Нашият престъпник е измислил много по-фантастична защита. Създал е убиец психопат!

Сега ми остава само да разгледам произшествията и да открия възможния убиец. Андоувър? — Този, който веднага ще е заподозрян, е Франц Ашър, но не можех да си го представя как замисля и изпълнява толкова сложен план, нито пък го виждах предварително да се подготвя за такова нещо. Бексхил? — Може да е Доналд Фрейзър. Той е умен, способен и методичен. Но единствената подбуда да убие годеницата си е ревност, а ревността не е склонна към предварително обмисляне. Освен това разбрах, че е взел отпуската си в началото на август, което прави невъзможна връзката му с убийството в Кърстън. Последва Кърстън и изведнъж се озовахме на много по-благоприятна почва.

Сър Кармайкъл Кларк е много богат. Кой наследява парите? Жена му, която умира, е най-заинтересована, а след това богатството преминава в ръцете на брат му Франклин.

Поаро бавно се обърна, докато очите му срещнаха Франклин Кларк.

— Тогава вече бях сигурен. Човекът, който дълго време живееше в съзнанието ми, бе същият като човека, с когото се запознах в действителността. ABC и Франклин Кларк бяха една и съща личност! Дръзкият, авантюристичен характер, скитническият живот, привързаността му към Англия, която се забелязваше в тънката насмешка към чужденците. Привлекателното, свободно и непринудено държание — за него няма нищо по-лесно от това, да се запознае с някое момиче в кафене. Методичният ум — един ден състави тук план за действие и педантично номерира всяка точка — първо, второ, трето. И най-накрая момчешкият темперамент, за който спомена лейди Кларк и който се изразява дори в литературния му вкус (проверих, и в библиотеката му наистина имаше книга от Незбит със заглавие „Децата на железничарите“). Повече не се съмнявах. ABC, човекът, написал писмата и извършил убийствата, е Франклин Кларк.

Кларк избухна в смях.

— Много хитроумно! А какво ще кажете за нашия приятел Къст, хванат на местопрестъплението? Какво ще кажете за кръвта по сакото му? А ножът в квартирата му? Той може да отрича, че е извършил убийствата…

Поаро го прекъсна:

— Грешите. Той призна.

— Какво! — Кларк изглеждаше наистина слисан.

— О, да — учтиво продължи Поаро. — Малко след като се заприказвах с него, ми стана ясно, че Къст действително се мисли за виновен.

— И това ли не ви задоволи, мосю Поаро? — попита Кларк.

— Не. Щом го видях, аз разбрах, че той не може да е убиецът! Не притежава нито здрави нерви, нито смелост, нито дори, бих казал, ума, за да състави такъв план! През цялото време усещах двойствената личност на убиеца. Сега проумях къде се крие тя — има замесени двама души; истинският убиец, хитър, изобретателен и дързък, и псевдоубиецът, глупав, нерешителен, поддаващ се на внушение. Поддаващ се на внушение — точно тук се крие тайната на мистър Къст! За вас не е било достатъчно, мистър Кларк, да измислите цяла поредица убийства с цел да отвлечете вниманието от едно убийство. На вас ви е било нужно и прикритие.

Мисля, че идеята се е породила в съзнанието ви при една случайна среща в закусвалня със странна личност с две бомбастични лични имена. По онова време сте обмисляли различни планове как да убиете брат си.

— Така ли? А защо?

— Защото сте били силно разтревожен за бъдещето. Не знам дали разбирате, мистър Кларк, но вие ми помогнахте, когато ми показахте писмото на брат си. В него той изразява недвусмислено обичта си към мис Тора Грей. Може да е била бащинска или да е предпочитал да е такава. Така или иначе, съществувала е голяма опасност след смъртта на вашата снаха в самотата си той да се обърне към красивото момиче за съчувствие и утеха и (както става с доста възрастни мъже) да се ожени за нея. Страхът ви се усилил, след като сте опознали мис Грей. Виждам, че сте добър, макар и циничен, познавач на характери. Вие сте разбрали, че мис Грей е от тези млади жени, които са готови на всичко, за да си пробият път в живота. Не сте се съмнявали, че тя няма да пропусне случая да стане лейди Кларк. Брат ви бил много здрав и жизнен. От този брак е можело да се родят деца и тогава вашият шанс да наследите богатството пропада.

През целия си живот дълбоко в себе си сте били разочарован, непостоянен човек, който не успява да се задържи на едно място. И горчиво сте завиждали на брат си заради голямото му богатство.

Повтарям, че докато сте прехвърляли най-различни планове в ума си, сте срещнали мистър Къст, който ви е навел на идеята. Неговите необикновени лични имена, епилептичните му припадъци и болките в главата, цялата му боязлива и незабележителна натура ви накарали да го изберете за оръдие. Планът за азбучната последователност се ражда изведнъж в съзнанието ви — инициалите на Къст, фактът, че името на брат ви започва със „С“ и че живеете в Кърстън са били ядката на вашия замисъл. Дори сте отишли тъй далеч да споменете на Къст за възможния му край, макар че едва ли сте се надявали вашето предложение да пожъне големия успех, който то в действителност пожъна!

Приготовленията ви били отлично направени. От името на Къст сте изписали чорапи, които да бъдат изпратени на него. А самият вие сте му изпратили железопътни справочници „ABC“, опаковани в подобни кутии, и писмо от името на фирмата, в което сте му предложили заплата и комисионна. Действията ви били така добре подготвени, че дори сте напечатили писмата, които сте изпращали след това, и сте му подарили машината, с която сте си послужили.

Оставало ви само да намерите две жертви, чиито имена да започват съответно с A и B и които да живеят в места, започващи със същите букви.

Избрали сте Андоувър като подходящо място и предварителното познаване на градчето ви насочило към магазина на мисис Ашър като сцена на първото убийство. Името й е изписано ясно над вратата, а от собствени наблюдения сте разбрали, че тя е обикновено сама в магазина. За нейното убийство са необходими здрави нерви, дързост и късмет.

За буквата B е трябвало да смените тактиката. Самотните притежателки на магазини може евентуално да са били предупредени от полицията. Предполагам, че сте започнали да посещавате често кафенетата и сладкарниците, шегували сте се и сте ухажвали сервитьорките, търсейки тази, чието име да започва с нужната буква и която е подходяща за целта.

В лицето на Бети Барнард откривате точно този тип момиче, който търсите. Извели сте я веднъж-два пъти, обяснили сте й, че сте женен и поради тази причина трябва да се срещате тайно, на скрити места.

Щом подготовката приключва, пристъпвате към действия. Изпращате на Къст андоувърския списък с нареждането да бъде там на посочената дата и ми изпращате първото писмо от ABC.

На определената дата отивате в Андоувър и убивате безпрепятствено мисис Ашър. Убийство номер едно е изпълнено успешно.

За второто вземате предпазни мерки и го извършвате предния ден. Аз съм твърдо убеден, че Бети Барнард е била убита на двайсет и четвърти юли.

Идва ред на номер три, най-важното, истинското убийство от ваша гледна точка.

И тук държа голяма благодарност на Хейстингс за простата и очевидна забележка, която направи и на която никой не обърна внимание.

Той изказа предположение, че третото писмо нарочно е било изпратено с грешен адрес.

И беше прав!

В този факт, тъй прост на пръв поглед, се крие отговорът на въпроса, който ме мъчи толкова време. Защо писмата бяха изпратени до Еркюл Поаро, който е частен детектив, а не до полицията.

Заблудих се, че изпитва лична неприязън към мен. Нищо подобно! Изпратили сте ги до мен, защото основна точка на вашия план е едно от писмата да бъде грешно адресирано и да се забави, а не е възможно това да стане, ако получателят е Скотланд Ярд. Необходим е частен адрес. Избрали сте мен като известна личност и човек, който с положителност ще съобщи за писмата в полицията. Освен това ви е доставяло удоволствие да се надсмивате над един чужденец.

Много находчиво сте адресирали писмото — Уайтхейвън, Уайтхорс, — грешката може да мине за естествена. Само Хейстингс беше достатъчно проницателен да не се поддаде на натрапващата се асоциация и да погледне очевидното!

Разбира се, адресът е бил преднамерено сбъркан. Било е жизненоважно полицията да тръгне по следите едва след като убийството е успешно извършено. Вечерните разходки на брат ви са предоставили удобния случай. А обществото е било така ужасено от ABC, че на никого и през ум не би му минало да ви заподозре.

Със смъртта на брат ви целта, разбира се, била постигната. Не сте имали никакво желание да убивате повече. Но, от друга страна, ако убийствата спрат безпричинно, би могло някой да заподозре истината.

Вашето прикритие, мистър Къст, успешно минал незабелязан поради невзрачната си външност и никой не се усетил, че и трите пъти един и същ човек е бил на местопрестъплението. За ваше голямо раздразнение дори посещението му в Коумсайд не привлякло внимание. Случката напълно излетяла от паметта на мис Грей.

Дързък, както винаги, вие решавате да извършите още едно убийство, но този път следата ясно да е насочена към мнимия убиец.

Избирате за сцена на действието Донкастър.

Планът е много прост. Поради създалите се обстоятелства, вие самият ще бъдете там. Мистър Къст ще бъде изпратен в Донкастър от фирмата. Намерението ви било да го следвате навсякъде и да се оставите на случая. Всичко тръгва добре. Мистър Къст отива на кино. Това е най-доброто разрешение за вас. Сядате през няколко стола от него. Когато той става да си върви, вие правите същото, преструвате се, че се препъвате, залитате, наръгвате един дремещ човек от предния ред, плъзгате един „ABC“ на коленете му, успявате да се блъснете в мистър Къст на изхода, изтривате ножа в ръкава му и го пускате в неговия джоб.

Изобщо не сте си направили труда да търсите човек, чието име да започва с D. Всеки би ви свършил работа! Вие сте предположили (и то много правилно), че това ще бъде сметнато за грешка. Сигурно е щяло да има някой от публиката, чието име да започва с D. Всички ще допуснат, че той е бил набелязаната жертва.

А сега, приятели, да разнищим случая от гледна точка на мнимия ABC, на мистър Къст.

Андоувърското престъпление не му говори нищо. Бексхилското убийство го изненадва и шокира — та той самият бил там по същото време. Следва Кърстън и заглавията във вестниците. Убийство ABC в Андоувър, когато той е бил там, убийство ABC в Бексхил, а сега предстои още едно… Три убийства и всеки път той е на местопрестъплението. Хора, страдащи от епилепсия, често имат празнини в паметта си и не помнят какво вършат в такива моменти… Спомнете си, че Къст е крайно невротизиран и лесно се поддава на внушение.

Тогава получава нареждане да отиде в Донкастър.

Донкастър! А следващото убийство ABC ще бъде в Донкастър. Сигурно е помислил, че това е ръка на провидението, загубва самообладание, въобразява си, че хазайката му го гледа подозрително, и я излъгва, че отива в Челтнъм. Заминава за Донкастър, понеже това е негов дълг. Следобед отива на кино. Може би е задрямал за малко.

Представете си какво е почувствувал, когато при завръщането си в хотела открива, че на ръкава на сакото му има кръв, а в джоба — окървавен нож. Неясните му предчувствия се превръщат в увереност.

Той, самият той, е убиецът! Спомня си за своите главоболия, за празнините в паметта. Той, Александър Бонапарт Къст, е убиец психопат!

Държанието му след това е на преследвано животно. Завръща се в лондонската си квартира. Там е в безопасност, всички го познават, мислят, че е бил в Челтнъм. Но ножът е все още у него — много глупаво от негова страна. Скрива го зад стенната закачалка.

И един ден го предупреждават, че ще дойде полиция. Това е краят! Те знаят!

Преследваното животно хуква за последен път…

Не знам защо е отишъл в Андоувър; предполагам, че е бил преследван от болезнено желание да види къде е било извършено престъплението, престъплението, което е извършил той, макар че не си спомня нищо…

Остава без пари… той е изморен… краката му неволно го отвеждат в полицейския участък.

Но дори попадналото в капан животно продължава да се бори. Къст е твърдо убеден, че той е извършил убийствата, но упорито твърди, че е невинен. И отчаяно се вкопчва в алибито, което има за второто злодеяние. Поне него не могат да му припишат!

Както казах, още щом го видях, ми стана ясно, че той не е убиецът и моето име нищо не му говори! Освен това разбрах, че се мисли за престъпника.

А след като не се призна за виновен, ми стана по-ясно отвсякога, че моята теория е вярна.

— Вашата теория — каза Франклин Кларк — е нелепа!

Поаро поклати глава.

— Не, мистър Кларк, вие бяхте в безопасност до момента, в който никой не ви подозираше. Веднъж заподозрян, доказателствата можеха лесно да се намерят.

— „Доказателствата“?

— Да. Намерих бастуна, с който сте си послужили в андоувърското убийство, в един долап в Коумсайд. Обикновен бастун, с тежка дръжка във формата на топка. Част от дървото било изрязано и заменено с разтопено олово. Вашата снимка беше разпозната от двама души, които ви видели да излизате от киното, когато е трябвало да бъдете на надбягванията. Онзи ден бяхте идентифициран в Бексхил от Мили Хигли и от едно момиче от гостилницата „Червеният бегач“, където сте завели на вечеря Бети Барнард през фаталната вечер. Ала най-компрометираща е елементарната предпазна мярка, която сте пропуснали. Оставили сте отпечатък от пръст върху пишещата машина на Къст, която, ако бяхте невинен, не би трябвало да сте докосвали.

Известно време Кларк седя неподвижен, после каза:

— Rouge, impaire, manque!^[4] Вие печелите, мосю Поаро! Но си струваше да опитам!

С невероятно бързо движение той извади от джоба си малък автоматичен пистолет и го допря до челото си.

Аз извиках и неволно се отдръпнах в очакване на изстрела.

Но изстрел не последва. Спусъкът щракна безрезултатно.

Кларк погледна изумен пистолета и изруга.

— Не, мистър Кларк! — рече Поаро. — Може би забелязахте, че днес имам нов слуга. Един мой приятел — виртуозен джебчия. Той извади пистолета от джоба ви, изпразни го и го върна обратно, без изобщо да се усетите.

— Мръсно чужденче! — изкрещя пламналият от ярост Кларк.

— Да, да, представям си какво чувствувате. Не, мистър Кларк, няма лека смърт за вас! Казали сте на мистър Къст, че два пъти сте се спасили от удавяне. Знаете какво значи това — че съдбата ви е отредила друга смърт.

— Вие…

От ярост не му идваха думи. Лицето му беше мъртвешки бледо. Той стисна заплашително юмруци.

От съседната стая се появиха двама детективи от Скотланд Ярд. Единият беше Кроум. Той се приближи до Кларк и изрече познатата стереотипна фраза: „Предупреждавам ви, че всичко, което кажете, може да бъде използувано срещу вас“.

— Той каза каквото трябваше — рече Поаро и добави, обръщайки се към Кларк: — Вие сте много високомерен, но все пак намирам вашето престъпление неанглийско… непорядъчно… неспортсменско…