Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bride of Danger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
plqsak (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Катрин О’Нийл. Венчана за риска

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1998

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–034–7

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора

Беше късно, когато пристигнаха у Хелмзли. Минаха часове, преди да си тръгнат. Трябваше да се обадят на инспектор Уъртингтън от Скотланд Ярд и да му обяснят какво се е случило. Доведоха отец Куентин от приема, за да извърши опелото. Успяха да убедят инспектора да позволи на свещеника да върне тялото на Дагет в Ирландия и да го погребе в скъпата земя, за чието освобождение се бе борил и загинал. След това дойдоха безкрайните въпроси на гостите и трескавото бързане, за да успеят да хванат влака за Солсбъри.

Но това бе вече зад гърба им. Сега яздеха конете, които бяха наели от странноприемницата. Пресичаха тъмните варовити поля, които се простираха пред тях, около тях, толкова обширни и пусти, като че двамата пътуваха в друг свят. Яздеха тихо, в нарастващо очакване, внимателно разглеждаха уелския пейзаж, като напрягаха погледи в търсене на дългоочакваното светилище.

Докато яздеха през пасището, Майлин усети как напрежението, което тегнеше през целия ден върху нея, се смъква от раменете й. Бе се чувствала непрекъснато преследвана от трагедията — булка, заплашвана от възможността никога да не познае брачното щастие. Новото появяване на Дагет и достойната му за съжаление смърт, бяха хвърлили сянка върху този ден, за който се надяваше да бъде най-щастливия в живота й. Дори след като разбра закъде пътуват и се развълнува от избора, който беше направил Джони за меден месец, все още чувстваше тежката магия на тъжната и заблудена любов на Дагет. Чувстваше се обвързана с миналото, преследваше я страха, че никога няма да бъде истински щастлива в прегръдките на съпруга си. Щом обаче се качи на седлото, веднага й се стори, че дивите, призрачни равнини я зоват. Отново усети присъствието на онези, които са били тук преди нея, които я викаха мълчаливо, водеха я през неравната местност, шепнеха й с полъха на вятъра, че най-после си е у дома. Това невидимо присъствие не криеше заплаха. Тя усещаше усмивките им, топлото, открито посрещане в огромния простор на тази древна земя.

Взря се в тъмнината към Джони, чийто силует се очертаваше на звездното небе. Откакто напуснаха Лондон, той беше тих и замислен. Сякаш също като нея се нуждаеше от време да подреди мислите си, да намери начин да остави всички неприятни преживелици зад себе си. Това обаче бе уютна тишина, мълчанието на двама души, които се познават толкова добре, че не чувстват нужда от безполезно бърборене.

Ритмичното полюшване върху конете, чистият хладен въздух, безкрайната гледка, която излъчваше тайнствена смесица от спокойна тишина и трептящи, невидими сили, им позволяваха да споделят чувствата си в безмълвна взаимност.

Яздеха с вперени напред погледи, отпиваха от спокойствието на нощта, която ги обгръщаше, за да ги предпази от всяко зло.

Сега обаче Майлин започна да чувства, че има неща, които трябва да си кажат. Преди да стигнат дотам, закъдето се бяха запътили, тя трябваше да се опита да възстанови душевния си мир.

Тя извика и вятърът меко понесе гласа й:

— Усещаш ли духовете?

Той й хвърли бърз поглед.

— Да.

— Мислиш ли, че духът на Дагет е тук? Мислиш ли, че ще ни преследва?

Той я погледна внимателно, като че усети ужаса, който се таеше зад тези думи. Дръпна поводите на коня си, така че двамата да се озоват един до друг, протегна ръка, хвана юздата на нейния кон и го накара да спре. Като се обърна с лице към нея, той леко я погали по бузата:

— Не, скъпа. Мисля, че той беше призрак, който ни преследваше през целия ни досегашен живот, независимо дали го знаехме или не. Въпреки лудостта си имаше добро сърце и ме обичаше, по единствения познат му начин. Струва ми се, че в края на краищата намери покой.

— Надявам се да е така. Не мога да го обвинявам за това, че те обичаше, когато аз самата те обичам толкова много. Мога да му се сърдя само за това, че се опита да застане между нас, за това, че насочи несподелената си любов в правенето на злини, колкото и добри да бяха намеренията му.

Джони я улови за брадичката и повдигна главата й, за да я погледне в очите.

— Докато Ирландия не бъде свободна, ще има и други призраци, Майлин. Други като Дагет, които ще гледат на насилието, като на единствен начин да постигнат целта си. Аз съм късметлия. С твоята обич и търпение, ти ме научи, че има и други, по-добри пътища към това. Мекото ти сърце, за което някога те проклинах, сътвори чудо за клетата ми душа.

— Ще бъдем ли щастливи, Джони?

Усмивката му беше изпълнена с копнеж.

— Да. Ние си принадлежим и имаме цел, която и двамата обичаме. Ще направим каквото можем. Аз ще заема мястото на лорд Уитни и ще се боря с думи вместо с оръжие. Не зная какво ще постигнем. Но ще се борим заедно. Ако на нас животът не ни стигне, то нашите деца или внуци ще доживеят… един ден Ирландия ще бъде свободна. Това, което има значение е, че ще работим заедно. Надеждите ми, мечтите ми, всичко, което желая, намирам в теб.

Неговите думи я поласкаха, но в дълбините на съзнанието й нещо все още я измъчваше.

— Продължавам да си мисля за нещо, което Дагет каза: „Да знаеш кой си… това е всичко…“

Ръката му отпусна брадичката й.

— Да — каза той.

— Ние никога няма да разберем кои сме в действителност, нали, Джони?

Точно в този момент луната се показа над равнината. Светлината, която тя излъчваше, просветваше със сребрист блясък и прогонваше мрака и сенките на нощта. Джони погледна встрани и Майлин видя как израз на задоволство преобрази лицето му.

— Ето там — каза той, като посочи нещо зад гърба й.

Тя се обърна да види. Пред тях, на скалистия хълм се издигаха мощните очертания на Стоунхендж, възправени в цялата си загадъчност, като че току-що са израснали от земята и от изгубената мъгла на времето. Камъните проблясваха като монети в сиянието на зората, като обетована земя.

— Ето кои сме ние — каза нежно Джони, а гласът му беше изпълнен с благоговение. Така се чувстваше и Майлин. — Виждаш ли ни, скъпа? Как стоим под лунната светлина сред кръга от камъни и знаем, че сме родени да бъдем заедно на това свято място.

Зрението й изглежда си правеше шеги. Гласът на Джони й действаше успокояващо и тя наистина видя техните образи, така както беше преди месеци: тя — в сватбената си рокля, прикована към грамадния стълб като затворник, той — дивият млад похитител, решил тя да бъде само негова. Чу и ехото от думите, които той й каза в тази съдбоносна нощ:

— Ти си моя, Майлин. Ще бъдеш моя до смъртта си.

Поразена от яснотата на видението, тя погледна Джони, като се чудеше дали не е произнесъл думите на глас. Но той гледаше някъде в далечината, към светилището, където още витаеха духовете на техните предишни превъплъщения.

— Ето кои сме ние, Майлин — повтори той, — двама души отвъд времето и пространството, двама, които се събраха заедно, защото това е мястото, на което принадлежат.

Той отмести очи към лицето й. В очите му тя съзря същото разбиране, същия радостен порив, който заливаше душата й.

— Няма значение кои са били семействата ни — каза той — или, защо са ни изоставили. Сега ние сме семейство и това е нещо, което никой не може да ни отнеме. И знаеш ли защо? Защото така е било предопределено.

Тя разбра, че той беше прав. Нищо не можеше да унищожи това, което бе предопределено още в зората на времето.

Това магическо място й помогна да го осъзнае. Хвърли поглед назад към големите камъни. Сега там нямаше никой.

— Отишли са си — промълви тя.

— Ние ще заемем местата им.

Очите им се срещнаха. Изведнъж цялата им изпълнена с копнеж тъга изчезна. Джони се усмихна широко:

— Нека да не ги караме да чакат — предложи той.

Всъщност Майлин беше тази, която не можеше да чака. Нямаше търпение да влезе в свещения кръг, да отхвърли всички безпокойства и тревоги и да започне живота си наново. Прочете същото нетърпение и в неговите усмихнати очи.

Пришпориха задрямалите си коне. Стреснатите животни препуснаха в галоп, през хълмове и долини. Високата трева се разделяше под копитата им. Под лунните лъчи ездачите препускаха и препускаха около гигантските камъни, възбудени, преливащи от щастие. Чувстваха се напълно свободни.

Изведнъж Джони, пресече пътя на Майлин. Конят й рязко спря, той скочи от седлото и се приближи, за да й помогне да слезе. Тя се отпусна в ръцете му и той я пое, прегръщайки я през раменете и коленете. След това я понесе, като се движеше с бързи, широки крачки през диплещата се трева под прага на вечните камъни.

Като я държеше в прегръдките си, той прекоси възвишението и стигна до средата на кръга. Там спря. Окъпани в лунна светлина, те изглеждаха толкова малки сред грамадните камъни, които ги заобикаляха и в същото време някак странно значителни и извисени, с пълно съзнание за цялото благородство и величие на душите си.

Луната се беше издигнала по-високо в небето и ги осветяваше като прожектор. Те се притискаха един към друг под нейните сияйни лъчи.

— О, Джони — въздъхна тя. — Съвършено е.

Той намери устните й и й подари една дълбока, спираща дъха целувка. Тя се отпусна в ръцете му, наслаждавайки се на близостта им. Никъде не се бе чувствала така добре, така защитена и сигурна, както в топлите му ръце, които я държаха здраво.

— Нашият сватбен ден — каза тя възхитено и си спомни, че бе изрекла нещо подобно и последния път, когато бяха тук.

Тогава обаче не знаеше всичко това, което й бе известно сега — че мисълта да се омъжи, за който и да е друг мъж, освен Джони, е подигравка със съдбата.

— Толкова съм щастлива — прошепна тя, когато Джони я положи нежно на тревата. — Но, Джони…

— Какво има, любов моя? — попита той, като се сгуши до нея и отново я прегърна.

— Не мога да спра да мисля за отец Ку и за положението на „Света Колумба“. Ако само ни бе казал, Джони, ние можехме да помогнем. Бих искала да използвам парите на лорд Стенли, за да направя това, което той беше обещал — да помогне да се пристрои приют и болница, така че наистина да можем да помагаме на децата.

— И предполагам, че ще искаш да ги осиновим и да ги отгледаме под нашия покрив — подразни я той.

— Ще възразиш ли?

— Не, любов моя. Ще напълним пет къщи с бедни деца, ако така искаш.

Тя се усмихна.

— Кажи ми, Джони — промълви нежно. — Защо не исках да се омъжа за теб? Трябва да съм била луда.

Той вдигна глава и я погледна влюбено в очите.

— Предполагам, че има нещо общо с липсата на фамилно име.

Тя усети как лунните лъчи обливат лицето й.

— И двамата сме все още тайни агенти — напомни му тя. — Никой от нас не е това, за което го смятат англичаните. Ще трябва да се преструваш на лорд Уитни до края на живота си. Дали ще можеш?

Той се усмихна замислено.

— Правили сме това през целия си живот. Не мога да правя нищо друго. Това не е проклятие, а дар. Ако наистина бях лорд Уитни, нямаше да мога да го понеса. Не знам как да бъда той. Знам само, как да се преструвам на него.

— Тогава ще се преструваме заедно, ти и аз. Но у дома…

Той повдигна вежди и се усмихна широко.

— Да, какво у дома?

— У дома ти няма да бъдеш лорд Уитни. Ще си просто Джони, моят Джони, шпионинът, когото обожавам.

И под процеждащите се отгоре лъчи на луната, в сенките на грамадните каменни колони, където двамата най-накрая намериха покой, Майлин притисна устни към устните на любимия си шпионин и те скрепиха клетвата си за вярност с целувка.

Край
Читателите на „Венчана за риска“ са прочели и: