Катрин О’Нийл
Венчана за риска (18)

Седемнадесета глава

Дъблин бе под обсада. Смелият ход на Джони бе удивил ирландците, бе възпламенил страстите им и ги бе изтръгнал от апатията. Докато бунтовните вълни разтърсваха града, а мъжете се събираха по кръчмите да говорят „предателски“, от Лондон продължиха да пристигат въоръжени части, решени да задушат всяко надигане.

В цялата противоречива история на англо-ирландските взаимоотношения, ситуацията никога не бе изглеждала толкова нажежена, фенианците, работещи на заден план, изграждаха образа на затворника като най-велик символ на ирландския национализъм, който размирната страна някога бе познавала. Мълвата бавно разпространи, че той е ирландски сирак, обучен от най-елитното и тайнствено ядро на фенианците, предвождано от самия Шеймъс Флин. Хората го знаеха само като Джони, но това име се разпространяваше като пожар, докато шепотът започна да отеква по улиците.

Английските власти се изправиха пред сложна задача. Трябваше да обесят затворника, и то бързо. Натискът от Лондон нарастваше всеки ден. Ала служителите с многогодишен опит в ирландските работи се страхуваха, да не го направят мъченик. Нуждаеха се и от време да разкрият мащабите на заговора зад убийството на лорд Стенли. Междувременно пред затвора се провеждаха демонстрации и тълпите искаха на висок глас, макар и без особена надежда, затворникът да бъде освободен. Изтичаха истории за зловещите мъчения над Джони, които възпламеняваха и одързостяваха тълпата още повече. Затворническите власти се страхуваха за живота си, докато прекосяваха побеснялата тълпа. Още по-лошо, страхуваха се от нападение, което щеше да развенчае мита за британската мощ.

Ситуацията бе достигнала най-трагични размери в Диърфийлд, седалището на главния британски секретар по ирландските въпроси. Светлините в резиденцията горяха до късно. Служители идваха и си отиваха. Емисари от Лондон долитаха всеки час с най-новите предложения от Уайтхол^[1] как да се справят най-добре с взривоопасното положение.

Точно тогава, през една светла юнска утрин, черна карета спря пред сградата на Финикс Парк. Млада жена в безупречно тъмно облекло слезе, подкрепяна от кочияша. Когато охраната се приближи, тя се представи като лейди Майлин, дъщеря на убития лорд Стенли.

След първоначалния шум и уверения я въведоха в салона на огромното здание. Охраната не можа да не забележи куража, с който тя държеше главата си високо вдигната пред лицето на такава катастрофа. Само миг след обявяването на идването й, лорд Пикни, главният секретар, дойде лично да я посрещне. Беше към петдесетте, но все още печелеше битката с възрастта, изискан в безличието си. Носеше телени очила, които се бяха смъкнали в бързината до върха на носа му, но той сякаш не забелязваше.

— Драга госпожице — извика той, като пое ръката й, — думите не могат да изразят моето отчаяние от нещастията, които ви сполетяха. Но мислехме, че отдавна сте в Лондон.

— Трябва да говоря с вас, милорд. Предприех това мъчително пътуване, за да обсъдя с вас нещо жизненоважно. Няма да скрия, че се страхувам за безопасността си при повторното идване в прокълнатия ви град.

— Но, скъпа моя, едва ли кръстосвате улиците сама.

— Слугата ми чака в каретата. Сега той е и моя охрана. Но на въпроса. Нали мога да ви отнема малко време?

— Може би друг път — Пикни хвърли разтревожен поглед към кабинета си отгоре, където даже сега се провеждаше разгорещено съвещание. — Трябва да разберете в каква криза сме изпаднали — рече той разсеяно. Очевидно разговор с нея бе последното нещо, от което се нуждаеше.

— Милорд, кой би осъзнал кризата по-добре от мен? Разбойникът, когото държите затворен и когото мислехме за английски благородник, ни направи на глупаци всичките с коварното си превъплъщение. Убеди ме да се оженя за него, а сетне уби баща ми брутално и хладнокръвно. В името на загиналия ми баща, чувствам, че имам право да бъда изслушана.

Тя видя колебанието в светлокафявите му очи и почти прочете мислите, въртящи се в главата му. Нямаше да му приляга като джентълмен, да откаже да изслуша една дама подложена на такова невероятно изпитание. А думата „загинал“ му припомни собствената му вина, че баща й е паднал в жертва, докато е посещавал неговия град.

— Разбира се. Седнете. Да поръчам ли чай?

— Не, благодаря — Майлин седна в златистото кресло от брокат, а той се настани на ръба на отсрещния стол и скръсти ръце, за да прикрие нетърпението си.

— Да, милейди, с какво мога да ви услужа?

— Разбирам, милорд, че процесът срещу убиеца на моя баща отново е бил отложен.

Секретарят се раздвижи и се сети да нагласи очилата си.

— Признавам, че всъщност не знаем как да се справим с това положение. Има заплахи за бунтове, ако процесът започне.

— Чух, че тълпата може да щурмува затвора.

Пикни подскочи пред това обвинение.

— Мадам, цяло отделение е заобиколило затвора.

Трябва ли да казвам, сър, че такива събития не би трябвало да се допускат? — Майлин извади носна кърпичка от ръкава си и си избърса очите. — Не мога да ви опиша каква болка и страдание ми причинява тази нерешителност. Преди няколко дни говорих за това с лорд Хелмзли.

Пикни побледня с вид на човек, който знае, че може да има проблеми.

— Лорд Хелмзли каза, че не може да разбере какво правят нашите хора тук. Нищо не помръдва. И ме помоли специално да попитам, защо още не сте обесили негодника.

— Сложността, мила моя, е в това, че рискуваме да направим от негодника светец. Вече имаше улични бунтове. Ако позволим разбойникът да се превърне в жертва, не можем да си представим какъв хаос ще настъпи. Грабежи, убийства, а може би, както споменахте, дори и атака на затвора. Не се осмеляваме дори да го изведем на улицата да го закараме до съда, защото рискуваме да го отвлекат.

— Значи ходовете ви, или по-скоро липсата им, са продиктувани от страх, милорд?

Пикни въздъхна, очевидно измъчван от същите въпроси, с които се срещаше всеки ден.

— Не разбирате как работи ирландският мозък, милейди. Трябва да бъдем много внимателни. Можем да си навлечем големи неприятности. Не само сега, но и в близко бъдеще. Тези дипломатически въпроси са твърде деликатни и не е зле, осмелявам се да кажа, да се оставят на професионалистите.

— Страхувате се да го отведете в съда. И се опасявате да не го направите мъченик. Просто не правите нищо. В такъв случай, милорд, разрешението е очевидно, нали?

Той вдигна поглед и се взря празно в нея.

— Доведете негодника в Англия и го съдете там.

Пикни се раздвижи на стола си и се прокашля.

— Ирландските затворници обикновено не се водят на съд в Англия.

Ала жестовете на тялото му подсказваха, че не му достига смелост. Нейното предложение можеше да го избави от сегашните му грижи, но със същия успех би могло и да срине репутацията му. Ако той си измиеше ръцете и стовареше проблема на властите в Англия, приятелите му от висшето общество щяха със сигурност да се намръщят и да помислят, че му липсват смелост и умения да решава сам. Особено при положение, че лорд Стенли бе такава важна личност.

Майлин се приведе напред.

— Уверявам ви, милорд, че приятелите на баща ми в парламента ще погледнат благосклонно на тази идея. Сам лорд Хелмзли ми призна този факт, преди да тръгна.

В този момент Пикни грейна и се изпъчи.

— Всъщност, и на мен ми се въртеше подобна мисъл. А вашите думи само я потвърдиха.

— Значи всичко е уредено — Майлин мушна кърпичката обратно в ръкава и се изправи. — Кога мислите, че можете да изпратите затворника? Трябва да знам за свое собствено успокоение, че това е приключило, преди да напусна страната.

— Защо… ако ми оставите името на хотела си, ще бъда повече от щастлив да ви доставя тази информация. Разбира се, ще измъкнем негодника тайно. Мисля, че ще се спрем на нощно плаване. В ранните сутрешни часове, когато бунтовниците още спят. Да, мисля, че така ще стане добре.

Майлин протегна ръка.

— Благодаря ви за загрижеността, милорд. И ви обещавам, че лорд Хелмзли ще бъде уведомен как сте подкрепили идеята му.

Тя излезе, като кимна на охраната. В каретата погледна Дагет, докато кочияшът подкарваше.

— Толкова на първо време — каза.

 

 

Един шрапнел удари Майлин в гърба, но тя потисна болката. Когато вдигна поглед и се обърна, тя видя как големия кораб се накланя и започва да потъва.

Джони се размърда под нея. Тя чу лекото му стенание и си спомни каква болка сигурно му причинява. Ала когато експлозиите продължиха една след друга, остана на място и скри лице до рамото му, като се опитваше да го опази.

— Всичко ще бъде наред, Джони — прошепна тя.

Чу тропота на ботушите.

— Заведете затворника обратно — извика един от войниците. Майлин позна гласа на Дагет. Почувства как я вдигат и видя лицето му. И Джони го видя. Огледа се шокиран.

— Не — рече той само, но бе толкова слаб, че прозвуча като шепот.

Дагет я бутна и вдигна Джони, като го преметна през рамо. Сетне, заобиколен от куп униформени, се затича към конете надолу по улицата. Докато останалите войници се измъкваха от мястото на катастрофата, Майлин тичаше след Дагет. Видя как той мята Джони пред себе си на коня, качва се и изчезва в нощта.

Един войник я сграбчи. Тя се стресна и го загледа с целия си страх, изписан в очите й. Едва сега осъзна, че шапката й е паднала и косата й се вее. Хванаха я. Издаде се.

Ала той просто я завлече до най-близкия кон и я качи.

— Следвай ме отблизо — предупреди той с характерен ирландски акцент. Без да се замисли, тя срита коня и го последва в галоп.

Яздеха по улиците на града, като разблъскваха сънливи граждани, които бяха чули експлозията и бяха излезли по пижами в нощта. Движеха се на запад по задните улички, докато най-сетне излязоха от града. Носеха се стремглаво из тъмните поля цели часове. Когато разбра, че са избягали, Майлин започна да се страхува как ли ще се отрази тази луда езда на Джони в това състояние. Ала Дагет начело на колоната така и не намали. Яздеше с увереността на човек, който знае точно къде отива.

Докато най-сетне позабавиха, Майлин бе схваната и капнала. Приближиха се до куп призрачни здания сред полето, наоколо нямаше нищо. Докато напредваха, тя видя руините на стар замък. По-голямата чест от крепостта се бе срутила заедно със стените. Дагет измърмори заповеди и нареди на мъжете да доведат Джони, докато той прекосяваше обрасналия двор.

Майлин ги последва по безкрайните каменни стълби. Единствената светлина бе фенерът, който Дагет носеше. Тя избърза, за да предупреди мъжете да бъдат внимателни с Джони. Най-накрая, след много завои и чупки, влязоха в една тъмна и огромна стая. Дагет вдигна фенера и тя видя, че това е стара тъмница. Имаше вериги, вкопани в здрави стени и килии, използвани някога за военнопленници. Беше влажно и мухлясало, но далеч от нощния вятър.

— Сложете го тук — нареди Дагет.

Мъжете вкараха Джони в една от килиите и го сложиха на стар дървен нар, като му отключиха веригите. Майлин изтича покрай тях и коленичи до любимия си.

— Донесете вода — помоли тя, докато сваляше вълнената си куртка и я подвиваше под главата на Джони.

Мъжете останаха неподвижни с поглед, вперени в Дагет.

— Донесете ми вода да изчистя раните — повтори тя.

Онези стояха, сякаш вкопани в земята.

— Какво чакате, глупаци? — кресна тя.

— Вие наблюдавайте навън — проговори Дагет. — Предупредете ме, ако видите приближаващи хора на коне. Вие двамата, извадете малко вода и медовина от запасите и ги донесете.

Джони лежеше в безсъзнание, но когато Майлин нежно повдигна главата му, за да постави куртката отдолу, той изстена и бавно отвори очи.

Тя скъса парче плат от ръкава си и леко изтри с него кръвта от лицето му. Погледът му с мъка се съсредоточаваше. Очите му примигваха и се опитваха да прогледнат.

— Майлин — изхърка той като човек, който не бе проговарял със седмици.

Тя се наведе и внимателно целуна подутите му устни.

— Тук съм, мили. Всичко ще бъде наред. Ще те оправим, Джони, ще видиш. О, мили мой, как са могли да ти сторят това?

Той повдигна ръка, но веднага я отпусна.

— Дагет…

— Тихо — предупреди го тя и сложи пръст на устните му. — Дагет е тук. Обясни ми всичко. Знам, защо си убил лорд Стенли. Убедена съм, че е трябвало. Само си почивай, съкровище. Не се тревожи за нищо.

Тя чу как хората на Дагет се връщат.

Със страхотно усилие Джони се привдигна и сграбчи кичур от блестящата й коса. Притегли я и прошепна през разранените си устни:

— Не аз убих лорд Стенли, а Дагет.

Като че времето спря за миг. Тя се втренчи в Джони и в жестокото предупреждение в очите му. Сетне се обърна и видя Дагет да стои зад нея, достатъчно близо, за да е чул думите на Джони. Гледаше я с жестока гримаса.

— Хванете я — нареди той на хората си.

И преди да я обхване шок, мъжете я хванаха през раменете и я извлякоха от килията.

 

 

— Ти си го убил — извика Майлин, като се бореше срещу хватката на мъжете.

Дагет я погледна укорно.

— Да.

— Но защо?

— Направих го заради Ирландия. И заради нас — погледна Джони, когато изрече последното.

— Но ти ми каза, че Джони…

— Казах ти, каквото трябваше, за да ми помогнеш да измъкнем Джони от онова проклето място.

— А срещата с Шеймъс Флин?

— Шеймъс не знаеше нищо. Аз го организирах.

— За да убиеш баща ми.

— Баща ти да върви по дяволите — изплю Дагет.

— Даже не си казал на Шеймъс, нали? — извика тя разгорещена.

— Шеймъс Флин е нищо — изсумтя Дагет. — Още един ирландски мечтател, който преследва независимостта от Англия, като че някога ще стане. Човек, който крие лицето си и няма куража да издигне Ирландия обратно, където й е мястото.

— Но накара всички да вярват, че Джони го е убил. Погледни го!

— Да, погледни го — Дагет вдигна бутилката медовина и я вкара в килията. Погледна Джони, сетне съблече куртката си, махна и ризата, и я напои с алкохол: — Погледни го само. Невероятен ирландски герой. Най-големият от двеста години насам.

— И лорд Уитни ли уби? — попита тя.

Дагет се спря, несигурен дали да признае.

— И още как. Не можех да си позволя риска той да избяга и да разкрие нашето момче Джони.

Майлин видя гнева и удивлението, които проблеснаха в очите на Джони, и разбра колко е била несправедлива, като е повярвала на приказките на Дагет. Джони попита глухо:

— Ти… си убил невинен човек? Човек, който не ти е сторил нищо?

Дагет вдигна рамене, като че въпросът бе маловажен.

— Няма такова нещо като невинно английско куче.

Седна на ръба на нара и започна да разкопчава затворническите дрехи на Джони, който гледаше гневно. Гърдите му бяха нашарени със следи от камшик. Майлин изкрещя и отново се заизвива в усилие да се измъкне — мъжете обаче я държаха здраво.

Когато Дагет поднесе ризата към гърдите на Джони, той го сграбчи за ръката.

— Ако си искал герой, Даг — изхърка той, — защо аз? Защо не ти?

— Ах, Джони. Веднага ще ти отговоря. Но защо не ми позволиш да се погрижа за раните ти? Най-малкото, което мога да направя.

— Можеха да убият Джони заради теб — обвини го Майлин.

Дагет не обърна внимание. Стоеше с поглед, вперен в Джони. Когато най-накрая ръката му се отпусна, той притисна ризата нежно до една от раните и я задържа, докато Джони поемаше дъх през стиснати зъби.

— Знам, че боли, човече. Но ще се оправиш по-бързо. Това се почетни знаци, Джони.

— Защо аз? — повтори Джони в болката си.

— Защото не съм толкова добър, колкото теб, Джони. Никой не е. Ти си точно това, от което Ирландия се нуждае — роден водач. Виж хората по улиците, които викат името ти. Ти ги вдигна, Джони. Накара ги да се впуснат в битка. Ти си единствения, който съсредоточава магията на Ейре, дарбите на бардовете и на войните в едно. Единственият, който може да накара Ейре да тръгне след него.

— И накъде? — попита Джони, докато Дагет почистваше раните.

— Докато станеш крал на Ирландия, разбира се.

Думите му последва тишина. Джони погледна Майлин и тя прочете чувствата си в очите му. Изведнъж всичко започна да се връзва.

Двамата извърнаха поглед към Дагет, който говореше с радостното оживление на човек, който най-накрая разкрива душата си.

— Помисли, Джони. Помисли за славните дни, за кралете на Тара. От хиляда години не е имало човек, по-подходящ за короната. Откак се помня знам, че ти си специален. Ако някъде има човек с истински царствена натура, то това си ти, Джони. Истински орел сред врабчета. О’Нийл и Брайън Бору в едно. Аз прокарах пътя. Направих от теб символ, Джони. Хората си умират за човек, който страда за тяхната кауза. Защо да те гледаме, човече? Та ти си изглеждаш като крал.

Майлин забрави за съпротивата си. Кръвта й се смрази, когато разбра, че слуша бълнуванията на един луд.

— Боже господи, Дагет — извика Джони. — Как можеш да си толкова заблуден? Защо не ми каза, че мечтаеш за подобно нещо?

— Защото единственото нещо, което не притежаваш, Джони, е съзнанието за това какъв си. А аз го имам.

— Но не разбираш ли? Говориш глупости.

— Повярвай ми, ще стане. Нямаме нужда от никого другиго. Спомняш ли си двете хулиганчета от дъблинските улици, които можеха да сторят всичко? Сега сме пораснали, Джони, а все още можем да сторим всичко. Но по-голямо. Ето, пийни. Ще облекчи болката.

Дагет вдигна главата на Джони и му помогна да отпие от медовината. Ала и докато преглъщаше, Джони не отделяше поглед от стария си другар.

Когато Дагет взе бутилката, Джони с мъка обърса устата си в ръкава. Проговори с усилие, докато Дагет отново започна да чисти раните му.

— Разбирам какво казваш, но това е абсурдно. Ако се опитаме да провъзгласим мен, или когото и да е, за крал на Ирландия, англичаните ще ни се нахвърлят с все сила. Армията, флотът… могат да избият мъжете, жените и децата на Ирландия за седмица!

— Казвам ти, Джони, ние имаме оръжия, които никога не сме използвали. Лорд Стенли бе само началото, колкото да покажем на какво сме способни. За всеки живот на ирландец, който отнемат, ние ще отнемаме по пет. И няма да бъдат на обикновени хора. Целим се в цялото кралско семейство и половината членове на парламента. Съпругите, децата им… Всичко е нагласено, момчето ми. Какво си мислиш, че съм правил през последните седем години, докато Шеймъс Флин те превръщаше в звезда?

В този момент Джони стана внимателен, решен да не се противи на стария си приятел.

— Кога за пръв път ти хрумна тази идея?

Дагет се наведе, взе главата на Джони в ръцете си и го погледна напрегнато в очите.

— Имам я, откакто се помня. Сънувах я нощем. Когато бяхме малки като зайчета… Внедрил съм трима души в Бъкингамския дворец на ключови постове. Една от личните камериерки на кралицата. Може да пререже гърлото на старата вещица и да се измъкне безшумно. Имам хора и в сградите на парламента, обучени лично от мен. Имам хора в половината видни английски семейства.

— Колко са?

— Петдесет, може би сто. А може и повече. Толкова са много, че съм им загубил нишката. Казвам ти, Джони, направо красота.

— Но… как координираш такъв огромен план?

Дагет се усмихна самодоволно.

— Уговорил съм сигнал. След една седмица, точно по обяд. Ще бъда в Лондон. Ще взривя някой от скъпите им паметници, нещо, което не биха пропуснали да видят. Когато стане, моите хора ще извършат убийствата и ще се разпръснат. Двеста, може би триста души от елита на проклетата империя. Целият остров ще бъде парализиран. Страшен план, а, Джони? Ще ги заличим с един удар и ще изпълним твоето предопределение.

— Кой паметник? — попита Джони, като че претегляше мащабите на плана.

Ала Дагет се засмя.

— Да видим дали ще отгатнеш, Джони.

Джони го изгледа.

— Нямам представа.

— Значи остава изненада. Ще видиш, когато ми помогнеш с експлозивите. Какъв момент, ние двамата отново заедно, във вихъра на това, което умеем най-добре.

Джони се извърна, като избягна ръцете на Дагет.

— А какво ще каже Шеймъс, когато чуе за това?

Дагет замълча само секунда повече от необходимото.

— Ще се погрижим и за Шеймъс.

За пръв път Майлин видя беса в очите на Джони.

— А отец Ку? И той ли е в списъка?

Дагет процеди по-меко:

— Разбира се, че не. Но щеше да одобри, ако знаеше. Кой не би бил горд да е ангел-хранител на новия крал на Ейре?

Майлин погледна ужасена Дагет. Изведнъж осъзна, че този човек, третият в детското им трио, всъщност беше непознат. Всичките тези години и думи — да не би да е подхранвал плана през цялото време? Даже насън? Сега тя виждаше, че границата е премината много отдавна, а тя не е забелязала. Ала как си бе мълчал толкова време! Да не каже нито думичка!

Джони започна с равен глас:

— Не разбираш ли, Даг, че това ще причини смъртта на стотици, хиляди наши сънародници? За тях какво?

Дагет вдигна рамене.

— Нашите сънародници умират бавно от векове. Два милиона през големия глад, когато онова прасе кралицата изпращаше зърното в Америка. И какво направихме ние? Молихме се за автономия, която никога няма да получим. Този абсурд продължи твърде дълго. Време е да вземем нашето си, по всякакъв възможен начин.

— Не се чуваш какво говориш. Не можеш да победиш.

— Сега мислиш така. Но когато свикнеш с идеята, ще видиш, че е единствения начин.

— Няма да го направя — рече Джони просто.

— Ще те убедя колко е добра.

— Няма да ме убедиш в нищо, Дагет. Няма да участвам в този налудничав план.

Дагет се спря с въздишка, а ризата се свлече на пода.

— Подозирах, че ще отговориш така. Така че предвидих… как да го наречем? Втори план? Мразя това, което правя, Джони, особено когато ти не си във форма. Но ако ще си упорит, не ми оставяш друг избор.

Той стана и прекоси килията. Излезе навън и посегна към тежкия ключ, който висеше на кукичка на стената. Извъртя глава към един от мъжете, хванали Майлин, и рече:

— Донесете камшика.

Човекът отиде до вързопа, който бе внесъл по-рано, и извади дълъг, черен кожен камшик. Дагет го уви майсторски около ръката си.

— Сега оголете гърба — заповяда той. — И донесете солта.

Майлин изхърка. Дагет не можеше да е толкова жесток, толкова луд, за да измъчва Джони в това състояние.

Ала докато мъжете наобикаляха нара на Джони, Дагет изкряска остро.

— Не него, глупаци! Нея!