Катрин О’Нийл
Венчана за риска (5)

Четвърта глава

Яздеха вече часове в непрогледната нощ, пресичаха огромни пространства гори и поля, хълмове и долини, а априлската мъгла ги преследваше по пътя. В един момент на това самоубийствено пътуване, когато Майлин потрепери в скута на Джони, той бръкна и извади наметка. Наметна й я, а сетне отново я обви с ръка. Тя потъна в топлината на пелерината с неохотна благодарност. Треперенето й бе само отчасти заради студения, влажен въздух и най-вече, заради гнева във вените й.

Позна по звездите, че напредваха на юг. Над тях се нижеха облаци, които ги закриваха, а мъглата овлажняваше лицето й и оставяше дребни капчици по клепачите й. Ала когато облаците се разнесоха и най-после видя небето, разбра, че Джони прикрива следите им с вещина, като язди на юг и запад, и маневрира за заблуда, докато всъщност следва неотклонно западна посока.

През първите часове тя се бореше и сипеше проклятия към Джони с гняв, който подхождаше на огнените й коси. Няколко пъти се наложи той да спира внезапно, за да не паднат.

— Ако не спреш веднага — предупреди я той, — ще те хвърля на коляното си и ще те нашибам с камшика, както заслужаваш.

— Хайде да те видим! Не можеш да ме пребиеш нито ти, нито сто други фенианци!

— Не ме предизвиквай, момиче — продължи той. Ала продължи да язди до следващия път, когато съпротивата й го накара да спре.

Майлин беше силна, но не можеше да се бори с него. Най-накрая тялото й се умори от усилието да се противопоставя на здравата му хватка, физически изтощена, тя се примири да използва само езика си, за да го уязвява.

— Какъв патриот си само, а, Джони! Такъв подвиг пред цяла Англия, пред самия Уелски принц. Сега те търсят и от двете страни. Много си незабележим, точно както планираше, нали? Фенианците ще ни преследват. Роджър и семейството му също ще ни гонят до дупка.

— Забрави. Те не знаят кой съм, нали?

— А да не мислиш, че ще им убегне фактът, че новопристигналият лорд Уитни е изчезнал случайно точно в деня, когато отвлякоха булката от собствена й сватба? Едва ли, бих казала.

— Погрижил съм се за това.

— И как, ако смея да попитам?

— Не. Не смей.

Усилията да разкрие подробностите от плана му пропадаха едно след друго. Той бе обучаван от същите експерти като самата нея… обучаван, всъщност, от самия Шеймъс Флин в деликатното изкуство на увъртанията и уловките. Трябваше да мисли бързо, за да предугажда действията на Джони. Не се съмняваше, че ще успее. Знаеше слабостите му и щеше да ги използва, за да избяга. Не че щеше да я нарани. Но можеше…

Спомни си думите на Дагет. Да не би, Джони, да я искаш, само за себе си? Да бъде с теб там, където никой не може да се намеси? Потрепери. Не искаше да си мисли, какво би направил той с нея, когато я отведе на безопасно място.

Да, но тя ще избяга, ако ще това да е последното нещо, което ще направи през живота си. Той нямаше право да я отвлича по този начин и после да се измъква. Нямаше право да й диктува какво да прави и какво не, със собствения си живот. За какъв се мислеше той, по дяволите? Да, щеше да избяга. Можеше да се обзаложи. Дотогава обаче трябваше да отвлича вниманието му, за да не прозре той тайните й планове. Това й бе станало втора природа, но пък Джони беше опасен противник!

Да я хвърли на коляното си, виж ти! Нека само опита!

Маневрите му през дългите часове езда бяха толкова умели, че тя изгуби дирята на маршрута им. Ромонът най-после отслабна и луната започна да се показва иззад облаците. Само веднъж Майлин видя огромната бяла сфера от мистична светлина, която изглеждаше призрачно сред гарвановочерното небе. Пълнолуние. Древните вярвания учеха, че това е време за съграждане, узряване на реколтата, разцъфването на женствеността и всичко останало, за което си се борил и насладата, от което си заслужил. Време за пируване и празненства. Ала я имаше и влудяващата жизненост, чувството на необуздана страст, вакханалия на духове, които кръжат и вършат неща, които иначе биха пропуснали. В нощта на пълнолунието можеше да се случи всичко. Абсолютно всичко.

Та Джони я отвлече от църквата като същински кървав Чингис хан!

Докато яздеха като фантоми през вихрите, изминаха още часове. Пресичаха хълмове, долини и прокълнати поля, които се простираха, докъдето им видят очите. Лунната светлина чертаеше чудати сребристи следи пред копитата на коня, като че ги водеше с някаква свръхестествена сила към място, предизвестено от зората на цивилизацията. Като че ги отвеждаше там, където те трябваше да отидат, независимо, че все още не го знаеха.

Майлин притихна, докато гледаше полята и се мъчеше да определи накъде отиваха. Местността стана безлюдна и призрачна. Чувствителна към тайнствени сили и мистични влияния около нея, тя усети отново присъствието на духовете, които се криеха в сенките на лунните пътеки.

И тогава ги видя. Грамади от камъни, които се извисяваха над пустия пейзаж към луната и звездите. Мълчаливите фигури се издигаха и сякаш ги притегляха като в някакъв древен храм.

Джони дръпна юздите, спря и замръзна на седлото като нея, сякаш също усети чудото на тези камъни и, че те ги привличаха по силата на някакво невероятно предначертание.

— О, Джони — възкликна Майлин шепнешком, като забрави за момент противоречията им и всичко останало заради чувството на свещен съюз пред тази чудна гледка.

Джони бе притихнал като пейзажа, разпростиращ се пред тях. Двамата познаваха келтската история и знаеха какво е това. Стоунхендж — „висящите камъни“. Смятаха ги за най-значителните сред друидските останки, които изпълваха Британските острови. Джони и Майлин бяха виждали по книгите рисунки на огромните източени стълбове с трегерите на върха, някои съборени по земята, така както са паднали преди хиляди години. Никой не знаеше кой ги е построил. Рядко някой се опитваше да отгатне. Някои бяха суеверни — вярваха, че това е някакво езическо капище, дори място за почит към дявола. Други пък бяха мислили да използват камъните за други цели, но те се оказаха твърде тежки за преместване. Та така си и бяха останали — насред огромната равнина на Солсбъри, изоставени, не погледнати, обрасли в трева през вековете.

Това беше историята от учебниците. Ала Джони и Майлин знаеха и още. Отец Ку, докато ги запознаваше с тайнствените летописи на тяхната земя, бе споделил с тях нещо, които християнската църква смяташе за ерес. Древните, неписани друидски учения се бяха промъкнали тайно през вековете, за да не се загубят с времето. Двамата бунтовници знаеха, че камъните не са построени от друидите, както вярваха всички, а са по-древни, дело на митичния народ от загубените западни континенти — преследвачите на елени. Управлявани от богинята, вярващи, че всички божества са едно, те устроили огромни каменни храмове, в които да се молят и да напредват в пътя си към небето. Друидите, дошли след това, презрели мисълта да се кланят на безсмъртни богове в храмове, създадени от човешка ръка. Те не искали да се доближават към каменните спирали, а се молели на тайни места из гората. Ала тези, които чувстваха силата на земята, все още усещаха магията им…

Наричаха я Земя на истината…

Истината…

Джони пусна коня в тръс. Приближаваха се бавно, крачка по крачка, тихо, с уважение и страхопочитание. Скоро се спряха в сенките на огромните камъни и се почувстваха малки и незначителни сред това величие.

Джони се плъзна от гърба на коня и пристъпи в огромния, празен кръг. Майлин го последва, сякаш в транс, като съзерцаваше гигантските обелиски, които я обгръщаха от всички страни. Почувства се част от всичко това, някак свързана с примитивната тайнственост от езическото минало на това място. Дивата растителност се разделяше пред крачките й, а тежката сватбена рокля мачкаше тревата зад нея. Едва забелязваше коня, който преживяше извън великолепието на вековните колони.

Била съм тук и преди, помисли си тя. И не сама. А с един мъж, призван да бъде мой, откакто свят светува…

Без да усети, сякаш по волята на една сила, по-мощна от самата нея, очите й се спряха на Джони, който стоеше сред камъните като млад бог. Джони… Сърцето и душата й го разпознаваха, сякаш от вечността на много предишни животи… Бе стоял с нея в този храм и преди… колко пъти и в колко още превъплъщения? Като че ли се връщаха отново и отново в един тайнствен сценарий, който все се объркваше и все започваше отново. За да бъде всичко както трябва. За да се изпълни съдбата, предначертана за тях, в това най-мистично кътче на света.

Странно привлечена, упоена от магията на нощта, Майлин пристъпи в лунната светлина. Джони се обърна и я видя. Жилавото му тяло се стегна, сякаш удивено от гледката и от очакването. Гледаше я със страхопочитание и удивление, като богиня. Ала имаше и още нещо. Копнежът в погледа му бе толкова силен, че дланите й се изпотиха. И той се чувства така, разбра тя. Знае, че сме били тук и преди. И Майлин видя как на крилете на желанието идва твърдата решителност, че е време той да обяви пред света, че тя е негова.

Отърси се от упоението и отстъпи от светлината, която я бе окъпала във великолепие. Видя презрението като зелено пламъче в очите му. Да не мислиш, че това ще ме спре, сякаш казваше той.

А на глас промълви: „Ще останем тук през нощта“. Тонът му бе властен, а гласът — странно притихнал. Сякаш се бе слял с вятъра и луната, с тайнствената магия, която бе част от тази свещена земя.

Майлин отново отстъпи — заради нетърпящото възражение нареждане и неизказаната заплаха — и едва не се спъна във високата трева и тежкия шлейф. Внезапно почувства някаква стена зад гърба си. Погледна нагоре и видя един от извисяващите се камъни. Преграда. Символ на това, че е пленница. И не може да избяга.

Той отиде да потърси нещо в дисагите, а тя се облегна и притисна длани към студения, гладък камък. Дишането й се учести, задъхваше се и се бореше за всяка глътка въздух. Няма да му позволя да го стори, закле се тя, като се противеше на чувството за съдбовност и омаята да го последва. Ще се боря с него от цялото си сърце и душа. Няма да ме има като някаква бойна плячка.

Внезапно той се появи пред нея. Стори го толкова тихо, че стъпките му потънаха в безмълвието на нощта. Пулсът й биеше тъй силно в ушите, че едва ли би чула и оръдеен залп.

Джони държеше някаква примка.

— Дай си ръцете — рече той нежно.

И тя разбра какво е това. Въже. Да я държи вързана до него.

Майлин се хвърли и го блъсна с рамо, като се опитваше да се отскубне. Ала Джони я сграбчи грубо, с брутална и едновременно сковаваща сила, която парализираше крайниците й. Обърна я с гръб към себе си и, като държеше ръцете й с една ръка, започна да омотава с другата въжето около китките й. Тя се бореше сърцато и риташе изпод сковаващите дрехи, мъчеше се отчаяно да му попречи да изпълни зверското си деяние, докато накрая отстъпи с вик.

— Чудовище! — гласът й отекна сред камъните. — Звяр! Изчадие адово! Ще те мразя, докато умра!

Той я повдигна с въжето, което свързваше треперещите й ръце. Обърна я, хвана я за раменете и я погледна дълбоко в очите.

— Не, няма — отвърна й.

Звучеше толкова уверено, че гневът й експлодира като вулкан. Опита се да избяга отново, но той бързо и ловко я върна с края на въжето. Изглеждаше подивял и брутален, езичник също като онези, които се бяха молили тук преди векове. Черната му коса бе разпиляна по челото. Очите му блестяха странно, сякаш отразяваха душата й, виждаха укорите й и заличаваха оплакванията. Взираше се в нея с лудешко, мрачно удоволствие, което тя не бе виждала преди. И с непоклатима убеденост, че всичко, което някога е искал, е вече негово… а противенето й може да върви по дяволите.

Въжето се врязваше в китките й и ги жулеше при всяко мръдване. Майлин погледна коня, който пасеше недалеч. Още можеше да язди. Ако трябва, щеше да държи юздите със зъби. Ще остави Джони тук, в средата на нищото, да изпита същото страдание, каквото причиняваше на нея. Само да можеше да стигне до коня…

Обърна се към Джони и разбра, че е отгатнал плана й. Той пристъпи и тя залитна назад към колоната, а сетне коравото му тяло я притисна като в клетка.

— Няма да ми избягаш — закле се той.

— Ами!

— Не, Майлин — продължи той меко. — Няма.

Една зловеща нотка подчерта увереността му.

— Това е моят сватбен ден — промълви тя през буцата в гърлото си.

— Беше. Двадесет и втори април вече не е деня на твоята женитба. А денят, когато ти ще разбереш веднъж завинаги на кого принадлежиш.

— Вземаш нещо, което не ти принадлежи.

— Вземам от англичаните нещо, което никога не е било тяхно. Нещо, откраднато като всичко, което преди е било наше.

— За това ли е цялата работа? — извика тя. — Някаква зле разбрана война в името на Ирландия?

Той се наведе и мускулите му притиснаха гърдите й под роклята. С ръмжене на див звяр от устата му се отрони:

— Да не мислиш, че ще позволя на друг мъж да те има? Който и да е? Ти си моя, Майлин. Още от деня, когато отец Ку те доведе в „Света Колумба“. Чак до смъртта.

— Грешиш, Джони. Сега принадлежа на Роджър.

В очите му проблесна пламъче на дръзко презрение.

— Сериозно? Да видим дали ще те иска, след като свърша с теб.

Тя знаеше, че той не се шегува. Потърси в отчаяние някакъв аргумент, който да обърне нещата.

— Това не си ти. Ти не би искал да ме нараниш.

— Да те нараня, е последното нещо, което би ми дошло на ум. Но ти ми кажи. Англичанин ли искаш? Благоприлични ласки? — той докосна бузата й нежно, като с перце. — Свенливи целувки? — наведе се и докосна студено устните й със своите. — Или пък копнееш за един истински ирландец в леглото си?

Ръцете му обхванаха главата й и я отметнаха, а устата му засмука нейната. Тя почувства нещо обезпокоително, което я отслаби в ръцете му, докато той завладяваше тялото й със силна прегръдка.

— Ирландец — добави той с устни върху нейните, — който би дал живота си, за да те освободи?

— На това свобода ли му викаш?

— Да, момиче. Да обичаш така, както си родена. Да си жената, която си, а не тази, на която се правиш. Да се наслаждаваш на плодовете на истинската, вечна любов, а не на фалшивите окови на един брак с човек, когото никога не ще опознаеш или обикнеш.

Той отново я целуна. Гореща, пареща целувка, която спря дъха й, докато той се опитваше да завладее душата й. Трябваше да се бори, за да го отблъсне — да се бори, защото властта му над нея бе толкова силна, защото тялото й бе започнало предателски да изпитва удоволствие.

Тя промълви, като освободи устата си:

— Не си толкова зъл и коварен, че да изнасилиш булката на другиго.

Устните му, които изсмукваха нейните, настръхнаха при тежката дума. Той обаче я погледна в очите и каза с тиха решимост:

— Достатъчно съм зъл и коварен, за да взема това, което по право ми принадлежи. От онази нелепа сватба остава само този парцал.

Той се втренчи в дантелата на сватбената рокля, която се бе набрала на гърдите й. И тя разбра, че ще я скъса — а заедно с нея и безопасността на внимателно подредения й живот.

Ръката му тръгна към гърлото й. В един миг тя си помисли, че ще я удуши. Ала той продължи към ключицата й, където спря. Сетне погали с опакото на кокалчетата си копринената кожа, изучаваше я, без да бърза, и се наслаждаваше на мекотата й. Единият пръст се придвижи по-надолу. Тя едва дишаше. А докато гледаше в забрава, й се струваше, че дъхът й следва пръста, който описваше трепетни спирали около трапчинката между гърдите й, открита от роклята.

— Как — прошепна тя — можеш да ме оскверняваш така?

Когато той проговори, тя сякаш никога не бе чувала този глас. Акцентът на ирландски бунтовник го нямаше. Тонът се сливаше с вятъра, като че ли в магията на нощта бе събрал в себе си всеки миг от живота, който двамата бяха споделили. — Мислиш, че те осквернявам. Мислиш, че се стремя към нещо, което нямам право да притежавам. Че те желая и искам да те обладая като звяр, против волята ти. Така и ще направя, ако ми дадеш повод. Защото съм чакал твърде дълго. Ала що се отнася до теб, от сила нямам нужда. Знаеш не по-зле от мен, че тази нощ е предопределена от звездите, които подреждат съдбите на всички ни. Знаеш, че сме били тук и преди, аз и ти, в Земята на истината, където никой не може да скрие лице от боговете. Ти ме отблъсна веднъж. Знаеш го — виждам го в очите ти. Усещам го в ритъма на сърцето ти. Ала ние сме тук, за да изпълним едно обещание, дадено много преди да се родим. Не знам откъде го знам. Сигурно някаква магия. Но наистина сме били тук като мъж и жена, на прага на това да се отдадем един на друг и да си принадлежим. Нямах намерение да те водя тук. Не знам как стана. Но ето ни, за да извършим нужното — нашата съдба от край време. Чувстваш го, знам, както чувстваш всичко останало. Защото си вълшебница по сърце. Затова можеш да измъкваш от хората тайните им. Ти ги омагьосваш и те са твои. Но сега ти казвам — магията ти е предназначена за мен.

— Нищо такова не знам — рече тя в отговор, макар гласът й да бе слаб и неубедителен.

Той я хвана за косата и я придърпа към себе си. После се наведе и близна с език първо едната й буза, а после и другата. Жестът бе див и първичен, открито властен, като че набелязваше територия в някакъв древен ритуал. Неговата коса докосна рамото й и тя потрепери.

— Така ли? — попита той, а езикът му изследваше лицето й. — Тогава чуй това. Обичам те, както никой и нищо друго на света. Мислиш, че искам да те притежавам — така е. Мислиш, че копнея за плътта ти — права си. Но от теб аз искам и повече. Искам ние двамата да свържем душите си. Ти си моето друго „аз“, Майлин. Без теб не съм цялостен. Господ ми е свидетел, че съм се опитвал. Опитвах се да те забравя в прегръдките на други жени, доста по-сговорчиви от теб.

Тя почувства прилив на нещо непознато и потресена разбра, че е ревност. В ума й проблеснаха образи на други жени. Как целуват Джони… как го докосват с ласкави, подканващи ръце. Докосват тялото, което тя така и не познаваше. Нейният Джони… нейният!

— Но никога — продължи той — не успях да те изтрия от съзнанието си. Ти винаги беше там — в мислите и в мечтите ми. Всяка жена, която съм целувал, имаше твоето лице. Всеки кичур, който съм докосвал, бе твой. Всяка ласка, всяка частица удоволствие, която съм давал, бе предназначена за теб.

— Млъкни! — извика тя, защото не издържаше повече.

Той се изправи и я погледна в очите.

— Грабнах те като викинг от сватбата ти, защото те щяха да ти причинят зло, ако бе извършила този фарс. Това обаче не е част от плана им. Даже и да не се възпротивяха, даже и да скочеха до небето от радост, аз пак щях да те грабна. Страдах неимоверно. А ти щеше да се примиряваш с прегръдките на друг мъж и щеше да желаеш през цялото време да си с мен в леглото. Бих убил, за да те имам до себе си. И нещо повече дори.

Прималяваше й. Божичко, чувстваше как се срива. Той я обичаше… искаше я заради самата нея. Би отхвърлил даже Ирландия и свещената си кауза, за да бъдат заедно. Магията на думите му, на неземния му глас я разтапяше. Гърдите й, сякаш по собствена воля, се притискаха към ръката му и търсеха силата, която той задържаше с небрежния си допир.

— Те не знаят това, което ние знаем. Аз съм част от тебе и ти от мене. Че кръвта ни и дъхът ни са едно. Случайно ли бе, че отец Ку те намери в онзи ден? В деня, когато бе избрала да се продадеш евтино на човек, който няма това право? Да става, каквото ще, никой не може да застане между нас. Защото връзката ни е отвъд времето и пространството. Ти принадлежиш на мен, Майлин, и само на мен. И ще те имам, каквото и да ми струва това.

Ръката му повдигна брадичката й и тя се принуди да го погледне в очите.

— Кажи, че ме обичаш — заповяда той.

Тя се опита да се отскубне с последни сили. Той обаче не й позволи и я загледа втренчено.

— Кажи го.

Бе прекалено силен, за да му се откаже. Сърцето й биеше лудо и избухна с цялата потисната любов и копнеж, които бе чувствала към него в скритите кътчета на душата си. Тя разтвори устни, за да проговори, но протестът заседна в гърлото й.

Той прошепна безмълвно: Кажи го!

Когато Майлин го стори, словата излязоха задавено.

— Обичам те — извика тя. — Обичам те, Джони. Господ ми е свидетел, че е така.

С бързо движение Джони събра двете си ръце на деколтето на роклята й. Разпра дантелата и Майлин почувства гърдите си свободни. В същия миг и самата тя се освободи от спомена за другия мъж, който стоеше пред олтара, внезапно узнал истината. Освободи се и от знака му, който бе носила доскоро като златна верижка, и от всяка претенция, която той би имал. Освободи се, за да потъне в грубите длани на любимия си, преди той да зарови лице в разкошната й плът.

Почувства устните му върху зърната си и топлина, твърде различна от хладния полъх на вятъра. Почувства как и последната следа от мисъл отлита от нея и се разтваря в омая и копнеж, каквито никога преди не бе изпитвала. Почувства как се слива с топлата влажна уста, как душата й се съединява с неговата в свещен съюз, който годините потискана страст не бяха разрушили. Нямаше страх. Тя забрави, че е девица, недокосната от мъж. Почувства как се разтваря под трепетните му устни, а жената у нея разцъфва като цвете, окъпано от слънчевата светлина. Изпитваше сладостно спокойствие, като че ли наистина се беше завърнала в своята родина, а в същото време се усещаше жива както никога преди.

Чувстваше ръцете му, които отмятаха последните сантиметри дантела, скриващи я от погледа му. Сетне почувства как ръкавите й се заплитат в завързаните ръце. Бе забравила и въжетата сред магията, която той правеше. Когато той откъсна ръкавите от треперещите й ръце, тя прошепна:

— Освободи ръцете ми, Джони. Толкова искам да те докосвам.

Ала устата му притисна нейната и я остави безмълвна в сладката агония от целувката му.

Тя потъваше в море от желание. Искаше да прокара ръка през бухналата му черна коса. Когато обаче опита, въжетата се врязаха в китките й и й припомниха, че е безпомощна пред желанията му. Не можеше да се движи, но това само увеличаваше удоволствието той да я докосва. Всеки опит да се освободи я караше да се чувства малка и безсилна, по-безпомощна отвсякога. И устните му бяха още по-сладки, защото не можеше да ги направлява.

Разголена, тя почувства, че я обхващат силни ръце, които я вдигнаха и я положиха на тревата. Той застана над нея и смъкна дрехите си, а тя забеляза как тялото му проблясва на лунната светлина, коравото, но изящно тяло на божество. Сетне той се намери гол върху нея, а плътта му се притискаше към меката й кожа. Устата му я обследваше, галеше я, опитваше вкуса й на неподозирани, удивителни места. Майлин бе изцяло под властта му, но, странно — докато той пируваше върху нея със страстта на дълго отхвърлян любим, стенейки ниско, гърлено, тя почувства как в кръвта й се надига женска сила, от която запламтява цялата. Джони я желаеше толкова много, че бе готов да рискува всичко заради нея. Даже собствената си душа.

Майлин се къпеше в удоволствие. Лунната светлина падаше върху тях и ги осветяваше бледо. Майлин се превърна в кълбо от нерви и женственост и се отдаваше с цялото спотаявано през годините чувство. Сетивата й се замаяха като от вино. Звуците, които издаваше, принадлежаха сякаш на другиго — леки стенания и викове, които се смесваха с влагата на езика му. И точно когато почувства, че вече не може да устои на удоволствието, усети, че престава да се владее. Шокът я накара да вдиша дълбоко, да се бори с оковите си, да се хвърля към него в пристъп на блаженство, който я възнасяше високо в небесата.

Той се притисна към нея, тежък и пламтящ, а тялото му бе влажно от пот. Целуваше я с толкова любов, че тя се разтапяше от удоволствие. Сетне той прошепна в ухото й:

— Майлин, моя любов. Вече си моя. Принадлежиш ми и тялом, и духом.

И той проникна в нея, така че блаженството секна в един вик на агония, който прозвуча в неземната нощ. Устата му покри нейната, погълна дъха и крясъка й. Джони бе все още върху нея, целуваше нежно бузите, слепоочията, устните й, галеше косата й ласкаво, докато най-накрая се почувства желан. Сетне започна да се движи, отначало бавно, за да го почувства тя в себе си, голям и твърд, а сетне на тласъци, докато тя започна да се повдига по инстинкт, познат от незапомнени времена. Сигурен, че вече го е приела, той я облада, както винаги бе искал — болката бе вече само спомен, а въздишките й още пареха в устата му. Сляха се под огромните каменни колони, прилични на стражи в нощта.

Майлин чувстваше, че у нея се надигат удоволствие и диво желание, любов и копнеж толкова дълбоки, че сякаш запълваха бездна. Бе не просто жена, а същество, погалено от божествен дъх. И се чувстваше също богиня, която най-после се свързва с божеството от мечтите си. Беше изгубила себе си, а после се бе открила отново, обновена, преродена, защото душите им бяха политнали и бяха станали едно.

А звездите и луната, които ги обливаха във величествена светлина, заживяха вътре в нея, защото с Джони бяха станали част от среднощното небе, а радостта им бушуваше неудържима. Възможно ли бе, чудеше се тя, да се чувства толкова близка с друго човешко същество? Да се усеща част от него без начало и без край?

Джони изчака, докато главата й започна да се извива и тя завика името му. Сетне отведе двама им в един свят по свой образ и подобие, където нищо нямаше значение, освен невероятния съюз, който ги бе свързал завинаги.