Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (7)

Седма глава

— Видях те да попълваш чек за братовчед ти Ралей — каза Моли, докато закопчаваше колана си.

Беше рано привечер, лятното слънце вече започваше да се спуска по-ниско към хоризонта.

— Така ли? — Хари си сложи чифт слънчеви очила.

— Да, така. Не можеш да го отречеш.

Хари постави едната си ръка на облегалката на седалката и обхвана с поглед хаотичното движение на паркинга.

— В такъв случай разбираш защо не обичам да идвам на панаира — отвърна той и подкара леко на заден ход своя Снийт Р2. Колата излезе изпод сянката на дърветата, където бе паркирана. — Това ми струва цяло състояние.

Моли се поколеба за момент, но любопитството й надделя.

— Знам, че не е моя работа, но как точно накара Леон да отстъпи?

Изражението му не можеше да се разгадае зад тъмните слънчеви очила, но устните му се изкривиха в горчива усмивка.

— Чрез комбинация от подкуп и заплахи.

— За подкупа разбирам. Но каква точно заплаха използва?

— Такава, която можа да изплаши дори Леон — с ловко движение Хари смени скоростите и се насочи към изхода.

Моли искаше да попита за повече подробности, но когато забеляза здраво стиснатата му челюст, прочутото Абъруиково любопитство се изпари.

— Разбирам — задоволи се да измънка тя.

Хари сякаш напълно бе погълнат от шофирането, като че ли се бе превърнал в неразделна част от автомобила. Черните очила му придаваха далечен, отчужден израз.

Моли бе започнала да разпознава това изражение. Явно бе изпаднал в едно от своите мрачни настроения. Луташе се из мрачната джунгла на мислите си; очевидно размишляваше за нещо, което не можеше или не искаше да обсъди с нея. Тя се облегна удобно на седалката и се загледа в променящия се пейзаж през прозореца, докато лъскавата спортна кола се насочваше право срещу залязващото слънце.

Сиатъл бе окъпан в меката светлина на последните слънчеви лъчи за този юнски ден, когато Хари излезе от Междущатска магистрала номер пет и се насочи право към центъра на града. Бавно излизаше от вцепенението, което го бе обхванало. На светофара на „Стюърт“ и Трето авеню хвърли поглед към Моли. Бе му много приятно да усеща присъствието й до себе си, но изведнъж се сети, че не бе казал и дума, откакто тя го попита за срещата му с Леон. За кой ли път се упрекна, че не е добър събеседник. По дяволите! Закъсняло звънче биеше тревога някъде в съзнанието му. Жените не обичаха дългото мълчание. Бе научил този урок от Оливия. Към края на тяхната връзка тя постоянно се оплакваше от все по-честите му мрачни настроения, през време на които той дълго не обелваше дума. И колкото повече се сърдеше тя, толкова по-дълги ставаха тези периоди на мълчание.

Запита се дали не е провалил безвъзвратно целия следобед, като дори не се опита да поддържа някакъв разговор по обратния път от Хидън Спрингс. Трябваше да измисли нещо, за да поправи злото, което бе сторил. Изкашля се леко.

— Вече е почти осем. Ще оставя колата в гаража и после можем да отидем пеша до някой от ресторантите наблизо за вечеря.

Моли се обърна и го погледна по-скоро замислено, отколкото обвиняващо. Нямаше вид на засегната. Дори се усмихна.

— Добре.

Хари изпусна въздишка на облекчение. Изпита неимоверна радост от факта, че Моли не бе от онези жени, които се мръщеха и се оплакваха, когато някой мъж помълчи известно време. Въпреки това се почувства задължен да се извини.

— Съжалявам, не бях много добре компания по пътя — зави по алеята зад жилищния блок й отвори стоманената врата на гаража с дистанционното управление. — Просто размишлявах.

— Знам. Това наистина те притеснява, нали?

Хари свали очилата си, излишни в полуздрача на гаража.

— Какво ме притеснява?

— Начинът, по който семейството ти настоява, че притежаваш Дарбата.

— Понякога е дяволски досадно — за момент вниманието му бе ангажирано с паркирането на точно определеното за него място. — За щастие съм подложен на този натиск само от страна на рода Тревилиън. Стратънови мислят, че това са смехории. Както си е всъщност.

— Но те не те карат да се смееш — Моли се загледа в профила му. — Когато се засегне този въпрос, се ядосваш и изпадаш в мрачно настроение.

Хари отвори рязко вратата откъм своята страна.

— Ако това е заобиколен начин да ми кажеш, че те отегчих до смърт…

— Не е — тя също слезе и го погледна над покрива на колата. — Просто констатация. Темата за медиумните способности на семейство Тревилиън те кара да се ядосваш. Ще отречеш ли?

— Наистина ме ядосва — всъщност, точно в тази минута отново започваше да се нервира, затова си наложи да затвори вратата с изключително внимание.

— И защо?

— Защото всичко това са пълни глупости.

И защото понякога се страхувам, че не са глупости. Понякога се питам дали не е някаква друга реалност, съществуването, на която може да ме докара до лудост.

Хари си пое дълбоко дъх и запрати тази мисъл в най-тъмните дебри на подсъзнанието си. Моли продължаваше да го наблюдава изпитателно.

— Според мен в реакцията ти има нещо повече от това, че тези твърдения влизат в противоречие с логиката и с научните ти познания.

Той почувства как цялото му тяло се стегна, готвейки се за битка. От самото начало си знаеше, че поема риск с тази жена.

— Например?

Интелигентното й лице придоби замислено изражение.

— Може би всичките тези приказки за дарбите и талантите в семейство Тревилиън ти напомнят твърде болезнено за един свят, от който едва си избягал. Свят на гадатели, мошеници и каскадьори…

Можеше да си отдъхне спокойно. Не бе успяла да се добере до опасните води. Облегна се с две ръце на покрива на колата.

— До известна степен имаш право. Ще ти разкрия една малка тайна.

— Каква? — наостри уши тя.

— Ако си мислиш, че изпадам в лошо настроение всеки път, когато стане дума за Дарбата на семейство Тревилиън, трябва да ме видиш, когато се налага да изслушам лекциите на някой от роднините ми от семейство Стратън за това как не съм успял да последвам примера на четири поколения Стратънови в света на големия бизнес. Светът, където истинските мъже са акули и вълци и всякакъв друг род хищници, и които измерват ценностите с размера на инвестициите или броя на ценните книжа.

Моли примигна учудено. След това тихо се засмя.

— Ужасно. Основната ти житейска грешка е, че не си си дал труда да последваш желанията на нито една от двете фамилии.

— Точно така — Хари бе омаян от веселите пламъчета в зелените й очи. И последните останки от лошото му настроение изчезнаха. — Стратънови нямат повече уважение към научния свят, отколкото Тревилиънови. И двете семейства мислят, че аз нарочно съм избрал един живот, посветен на безполезни академични проучвания, и че се занимавам с наука единствено за да ги ядосам. Фактът, че с професията си изкарвам добри пари, ги кара да се ядосват още повече.

— Всички действаме по свои собствени убеждения. Какво от това, че роднините ти се ядосват? Ти си си създал достатъчно престиж и авторитет в науката, за да се тревожиш от техните подхвърляния.

— Тревожи ме единствено твърдението на чичо Леон, че кръвта на Стратънови в жилите ми е довела до генетични увреждания — усмихна се дяволито Хари. — Той е убеден, че мъжествеността ми е мутирала, поради което съм се превърнал в жалък книжен плъх.

— Господи! Нищо чудно, че нямаше настроение по обратния път. През целия си живот ли си балансирал между двете семейства?

— Да — Хари вдигна ръка, за да възпре следващия й въпрос. — Не ме питай защо.

— Няма нужда да питам. Никой не избира роднините си.

Той извади покупките й от предната седалка.

— Ще ги оставя в багажника, докато вечеряме.

След вечеря щеше да намери начин да убеди Моли да остане през нощта с него. Трябваше да успее да я накара да се съгласи. Жаждата му за нея в този миг бе по-силна от всякога. Може би ако я държеше тази нощ в прегръдките си, нямаше да лежи буден и да мисли за червения поп, който беше изтеглил от тестето на Еванджелин. Мразеше да се случват такива неща.

Поведе Моли към асансьора и натисна бутона за фоайето. Само миг по-късно вратите се отвориха и първото нещо, което Хари видя, бе бившата си годеница Оливия. Тя крачеше нервно напред-назад пред будката на портиера.

— По дяволите! — изруга тихо той.

Мрачно си помисли, че ситуацията неоспоримо доказваше пълна липса на всякаква екстрасензорна дарба у него. Ако притежаваше поне малка част от онова, което му приписваха, със сигурност трябваше да изпита някакво предчувствие за предстоящи неприятности.

Когато го съзря, Оливия се закова на място. Пръстите й се сключиха силно около дръжката на тъмнокафявата й чанта от естествена кожа.

— Хари!

Изглеждаше чудесно, както винаги. Склонността й към перфекционизъм бе едно от нещата, заради които й се възхищаваше в началото на тяхната връзка. Това означаваше самоконтрол. Означаваше, че бе жена, която има отговори на много въпроси. Днес Оливия бе облечена в кремава копринена блуза, ръждивочервени свободни панталони и леко бежово яке. Златистата й коса бе прибрана елегантно зад ушите. Само красивите черти на лицето й бяха изопнати от напрежение, а сивите й очи — потъмнели от безпокойство.

Хари устоя на импулса да се върне обратно в асансьора.

— Здравей, Оливия — спря в средата на фоайето и стисна по-здраво ръката на Моли. — Позволи ми да ти представя Моли Абъруик. Моли, това е Оливия Хюз. Съпругата на братовчед ми Брандън.

— Здравейте — усмихна се учтиво Моли.

— Здравейте — някак сковано кимна Оливия.

— Тръгнали сме да вечеряме — продължи Хари. — Ще ни извиниш ли?

Безупречно очертаните вежди на Оливия се събраха и лицето й се изкриви в недоволна гримаса.

— Хари, чакам те от часове. Икономката ти си замина в пет. Каза ми, че ще се прибереш тази вечер.

— Вече се прибрах, но, както виждаш, имам други планове.

Оливия хвърли кратък поглед към Моли и изглежда реши, че не си струва да обръща особено внимание на присъствието й.

— Искам да говоря с теб, Хари. По семейни въпроси.

— Някой друг път. Сега нямам време.

Той направи опит да я заобиколи, тъй като Оливия не даваше никакви признаци, че възнамерява да се отмести от пътя им.

— Хари, става дума за нещо много важно.

— Хари? — Моли се опита да издърпа ръката си от неговата.

Оливия сви устни в тънка права линия.

— Наистина трябва да поговорим. Въпросът не търпи отлагане.

Моли леко освободи пръстите си и се усмихна на Хари.

— Изглежда нещата са сериозни. Не се тревожи за мен. Ще взема такси.

— По дяволите, Моли, каквото и да е, може да почака. Двамата с теб отиваме да вечеряме.

— Не! — намеси се Оливия. — Под въпрос е бъдещето на Брандън, Хари. А вината е изцяло твоя. Ти си отговорен за цялата тази бъркотия. Трябва да оправиш нещата.

— Аз? — Хари впи поглед невярващо в нея.

— Довиждане, Хари — Моли се отправи бързо към изхода. — Благодаря ти за чудесния ден.

Той понечи да я последва, но Оливия го хвана за ръката и го възпря.

— Трябва да поговорим — продължи настойчиво тя. — Въпросът не може да чака.

— Всичко е наред! — извика Моли от вратата. — Наистина. Няма проблеми.

Хари местеше поглед от едната към другата жена. Знаеше, че е победен.

— Ще кажа на Крис да ти повика такси.

— Разбира се, мистър Тревилиън — портиерът посегна към телефона.

— Няма нужда — отвърна Моли, излязла наполовина на улицата. — Има едно такси отсреща до тротоара, ще взема него.

— Ще ти се обадя по-късно! — извика Хари.

Ръцете му се свиха в юмруци. Не искаше тя да се прибира вкъщи. Искаше я до себе си.

— Не се притеснявай, скоро ще се видим — увери го Моли. — Всичките ми покупки са все още в багажника ти.

Помаха му с ръка, а на него не му оставаше нищо друго, освен безсилно да гледа как тя пресича улицата и влиза в таксито.

 

 

— Отново си изпаднал в някое от мрачните си настроения, нали? — в гласа на Оливия, докато минаваше пред него през отворената врата на апартамента му, се долавяше леко раздразнение. — Знаеш, че това е депресия. Можеш да спреш да се преструваш, че не е. От отричането няма никаква полза.

— Съвсем определено съм в много лошо настроение — Хари затвори, отправи се към прозореца и остана там.

Последните отблясъци на залязващото слънце се скриха зад Олимпикс. Над града се спускаше нощ. Старомодните кръгли светофари на „Пайк плейс маркет“ хвърляха златисто сияние. Хари се опита да открие таксито, което откарваше Моли към старата й причудлива къща на „Кепитъл Хил“, но, разбира се, колата отдавна бе изчезнала от поглед.

— По дяволите, Хари, трябва ли винаги да бъдеш толкова вглъбен в себе си? Дойдох тук, за да поговорим сериозно. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми обърнеш внимание. Защото само ти носиш цялата вина за случилото се.

Хари не се обърна.

— Предполагам, че всичко това е свързано с разговора, който имах с Брандън вчера сутринта?

Последва кратка, напрегната тишина.

— Брандън е говорил с теб? — попита объркано и несигурно Оливия.

— Да.

— И? Опита ли се да го убедиш да не напуска „Стратън пропъртис“?

— Той не е дете, а зрял мъж, Оливия. Отнася се за неговото бъдеще и решението си е негово. Защо трябва да се меся?

— Защото той никога не би си помислил да върши това, ако не беше ти! — избухна Оливия. — По дяволите, Хари, той иска да напусне, за да докаже нещо, а не защото това е най-доброто за нашето бъдеще. Опитах се, но не мога да го накарам да погледне рационално на положението.

Хари й хвърли поглед през рамо.

— Какво мислиш, че се опитва да докаже?

— Че е толкова силен и независим като теб — Оливия гневно захвърли чантичката си на дивана. — Той те ревнува, Хари.

— Ревнува ли ме? Защо, дявол да го вземе, трябва да ме ревнува? Ти ме напусна, за да се омъжиш за него.

Тя гневно се обърна към него.

— Трябва ли да повдигаш този въпрос?

— Виж какво, не се опитвам да съживявам миналото. Просто обърнах внимание на факта, че ако е имало някакво съперничество между Брандън и мен, то той е спечелил.

Оливия се изчерви.

— Но сега не е заради мен, а заради някаква глупава мъжка гордост. Както и да го наречеш, това е унищожителна стъпка от страна на Брандън. Той иска да докаже на самия себе си, че притежава същия кураж като теб. Винаги тайно ти се е възхищавал за начина, по който си обърнал гръб на парите на Стратънови. Сега е решен да разбере дали ще може да се справи извън семейството.

— И какво от това? Остави го да опита. Какво лошо има в това?

Тя примижа от безсилна ярост.

— Лошото е, че дядо му ще го накаже за това, че следва твоите стъпки! И двамата го знаем. Паркър ще отреже Брандън от завещанието си. Даниел е на ръба на нервна криза. Пожертвала е заради Брандън толкова много, а сега всичко отива по дяволите.

— Не знаех, че хората все още изпадат в нервни кризи — отвърна Хари. — Мислех, че вие, психолозите, сте измислили по-модерен термин за това състояние.

Лицето на Оливия бе побеляло от напрежение.

— Това не е шега, Хари.

— Нито пък е мой проблем.

— Със сигурност е. Ти причини всичко това, като стана модел за подражание на Брандън.

— Никога не съм имал намерение да ставам модел за подражание на когото и да било — отвърна тихо той.

— Моля те, Хари, не ми говори с този тон! Знаеш, че това ме разстройва.

— Аз пък си мислех, че предвид обстоятелствата се държа забележително възпитано и цивилизовано.

— Когато изпаднеш в такова настроение, всяка дума, която произнесеш, е студена като лед.

Хари скръсти ръце на гърба си.

— Какво очакваш от мен?

— Поговори с Брандън. Накарай го да разбере, че да напусне не е най-умното решение.

— Ако той е дори наполовина решен да докаже нещо, едва ли изобщо ще иска да ме изслуша.

— Най-малкото, което можеш да направиш, е да се опиташ да го разубедиш. Хари, трябва да направиш нещо, преди той да е стигнал твърде далеч. Паркър никога няма да му прости, ако напусне „Стратън пропъртис“. Даниел ще бъде съкрушена. А Брандън ще съжалява много, че е направил такава голяма грешка.

 

 

Значи това беше бившата му годеница!

Моли седна до кухненската маса с чиния спаначени равиоли, украсени с листа от босилек. Набоде с вилицата две равиоли и започна да прелиства купчината предложения за спонсориране пред себе си. Трябваше да има някое, което Хари все пак би одобрил.

Оливия наистина е хубава. Не, не е съвсем така. Тя е истинска красавица.

Докато се хранеше, Моли се питаше какво ли се е случило между тях, за да се разделят. Часове, изпълнени със скука, разнообразявани от време на време от истински ужас? Оливия не изглеждаше ужасена от Хари тази вечер. Изглеждаше като жена, твърдо решена да използва част от времето и вниманието му за себе си. Моли се зачуди какво ги бе сближило. Оливия със сигурност не изглеждаше от типа жени, които Хари харесва. Разбира се, собственото й мнение по този въпрос бе основано на лични пристрастия.

Набоде на вилицата още едно парче от равиолите и отгърна друга страница. Нямаше смисъл да продължава да мисли за това. Каквото и да бе имало между тях, то очевидно бе приключило и Оливия се бе омъжила за неговия братовчед. Но беше интересно, че сега бе дошла за помощ тъкмо при Хари.

Опита се да прогони тази неприятна мисъл и да се концентрира върху предложенията, разтворени на масата пред нея.

Старата къща се приготвяше за сън, като скърцаше и въздишаше тихо. До слуха й долиташе далечно жужене от горния етаж, което показваше, че роботът чистач вършеше работата си.

След известно време Моли си даде кратка почивка и сложи съдовете на конвейерната линия, която щеше да ги откара в автоматичната миялна машина. Щом машината свършеше работата си, съдовете щяха автоматично да бъдат извадени и прибрани. Младата жена дори не вдигна поглед, когато облечените с гума механични ръце наредиха съдовете в най-близкия шкаф.

 

 

— Връзката ти с тази Моли сериозна ли е? — попита Оливия, вземайки чантичката си.

Хари се обърна с лице към нея.

— Да.

— Спиш ли с нея?

— Не е твоя работа.

Тя прояви достатъчно приличие да изглежда смутена.

— Да, предполагам, че не е. Просто се питах дали няма… хм, усложнения.

— Какви усложнения?

— Такива, каквито имахме двамата с теб — отвърна безцеремонно тя.

— А, такива ли? Доколкото си спомням, ти казваше, че те нервирам.

— Няма нужда да ставаш саркастичен. Само се опитвах да помогна.

Хари я погледна изненадано.

— Как?

— Казвала съм ти, че страдаш от посттравматичен стресов дискомфорт заради начина, по който са загинали родителите ти — продължи тихо Оливия. — Не е необичайна реакция, но оставя дълбоки последици. Съветвам те да се обадиш на доктор Шроптън. Той има голям опит с такива проблеми. Освен това има и лекарства, които могат да помогнат.

— Ще го запомня.

— Няма да предприеме нищо, нали? — избухна тя. — Нямаш намерение да потърсиш медицинска помощ, да поговориш със специалист за твоето неадекватно поведение. Дори няма да признаеш, че имаш някакъв проблем!

— Виж какво, Оливия…

— Нека ти кажа нещо, Хари. Като професионалист мога да ти гарантирам, че проблемите ти няма да се решат, ако продължаваш да отричаш съществуването им. Те ще съсипят връзката ти с Моли, така както съсипаха и нашата.

— Благодаря за предупреждението — поклони се Хари. — Но не мисля, че трябва да хвърляме вината само върху моите лични проблеми за провала на връзката ни.

— Дори не се опитвай да ми кажеш, че някога си ме обичал, Хари! Каквото и да си чувствал към мен, не беше любов.

Той остана като прикован.

— Ти обичаше ли ме?

— Опитах се — прошепна Оливия. — Наистина се опитах, Хари.

— Колко благородно от твоя страна!

Не знаеше по какъв начин би могъл да й каже, че той също се бе опитал да я обикне. Никога не би могла да разбере, че точно опитът му да я обича я бе накарал да развали годежа. „Моменти на истински ужас.“

— Беше безнадеждно — продължи Оливия. — Ти не се чувстваш свободен да обичаш никого, Хари. За известно време си мислех, че нещата можеха да се получат. Мислех си — само ако можеше да се научиш да говориш за тези неща. Само ако можеше да развиеш у себе си някакво съпричастие. Да споделиш чувствата си. Но това бе невъзможно.

— Да, предполагам, че така беше.

— А и сексът между нас стана… някак особен, Хари. Знаеш за какво говоря.

Той почувства как вътрешно се вледени.

— Съжалявам — нямаше какво друго да каже.

— Знам, че нямаше намерение да ме плашиш, но наистина се получи така. Винаги изглеждаше толкова далечен, толкова студен в леглото. Имах чувството, че правя любов с робот, а не с теб — Хари притвори очи. — А последният път, когато бяхме заедно, ти изглежда загуби контрол или нещо такова. Беше толкова неочаквано… — тя затърси подходящите думи: — Беше ужасно, ако искаш да знаеш истината.

В този миг той се закле, че няма да допусне същата грешка с Моли. Добре знаеше, че жените, с които бе имал връзка, го описваха като труден и невъзможен. С течение на годините бе чувал всякакви обвинения по свой адрес. Твърде дистанциран, твърде далечен, твърде мълчалив, твърде студен.

Докато не срещна Оливия, всичките му връзки, които не бяха чак толкова много, завършваха със скука или раздразнение. Но с нея той се бе поддал на растящото чувство на отчаяние. Беше вече на доста години. Копнежът за истинска връзка с жена бе станал толкова силен, че се предаде на изкушението. Много внимателно започна да й разкрива душата си.

Резултатът бе катастрофален. Тя беше права. Сексът между тях се бе превърнал в нещо наистина странно. Хари разбираше, че вината бе негова. Докато поддържаше известна емоционална дистанция спрямо нея, докато нещата бяха само във физическата или в интелектуалната сфера — тогава бе в състояние да държи всичко под контрол.

Но идваха и онези моменти, когато жадуваше за нещо друго, нещо, което не можеше да назове. А с течение на времето те идваха все по-често. Жадуваше за такава връзка, каквато дори не можеше да разбере. Миговете на копнеж и желание го караха да изпада в необясними мрачни настроения, каквито не познаваше преди. Връхлиташе го страх, че може да полудее. И всеки път му беше нужна все повече и повече сила на волята, за да го преодолее.

 

 

Телефонът иззвъня точно когато Моли дочиташе заключителните редове на последното постъпило предложение. Тя се пресегна през масата и вдигна слушалката.

— Ало?

— Вечеря ли вече? — попита Хари без предисловие.

— Да, благодаря — усмихна се Моли. — Мога отлично да се грижа за себе си, както и да се храня сама.

— Знам.

— Хари, добре ли си? Звучиш някак странно.

— Направи ми една услуга и не ме наричай странен. Арогантен, педантичен, упорит или както искаш, само не и странен, окей?

— Окей. Звучиш не странно, а уморено. Това исках да кажа. Уморен. Какво стана?

— Оливия си тръгна преди няколко минути.

— Хм.

— Братовчед ми Брандън решил да напусне семейната фирма. Тя иска да го убедя да не го прави.

— Разбирам — Моли се поколеба. — Можеш ли да го направиш?

— Съмнявам се. А и не съм сигурен, че трябва изобщо да опитвам. Можем ли да осъществим утре пропадналата вечеря? — тя замълча за момент. — Моля те — настоя тихо Хари.

— Добре. Между другото, Хари, току-що прочетох най-новите предложения и мисля, че някои от тях са наистина интересни. Нямам търпение да ги погледнеш и ти.

— Също и аз.

— Като че ли не си особено ентусиазиран.

— Ще бъда, утре вечер.

— Добре. Днес бе дълъг ден.

— Да. Лека нощ, Моли. Благодаря ти, че дойде с мен в Хидън Спрингс.

— Прекарах наистина чудесно. Мисля, че Келси е права. Трябва да излизам по-често. Лека нощ, Хари.

Много бавно остави слушалката на мястото й. Постоя неподвижно известно време, заслушана в познатите успокояващи звуци, които издаваше старата къща. Това бе нейният дом. Спомни си съвета на Келси да го продаде. Може би най-логично бе да направи точно това, но в никакъв случай не можеше да приеме тази мисъл.

Остави плика с последното предложение върху купчината други такива и стана от масата. Когато излезе от кухнята, осветлението автоматично угасна. Изкачи се по извитото стълбище и се отправи към спалнята си. Не след дълго се мушна в леглото, подложи ръце под главата си и дълго време остана загледана в тъмния таван. Измина много време, преди да се унесе в дрямка.

Присъниха й се червени попове и разсичащи като светкавици въздуха ножове. В тези хаотично накъсани кадри се прокрадваше някакво приглушено жужене, което още повече усилваше чувството за надвиснала заплаха. Трябваха й няколко секунди, за да успее замъгленото й съзнание да отчете факта, че шумът не е част от съня. Най-сетне осъзнала, че нещо не е наред, бе обхваната от първичен страх, който я накара да се събуди окончателно.

Отвори очи и застина от ужас. Над нея бавно се издигаше тъмна фигура, увита в широко дълго наметало. Моли успя да зърне един зловещ череп на скелет със зеещи дупки, където би трябвало да бъдат очите, и една страшна костелива ръка.

В гърлото й заседна писък, фигурата се надвеси над леглото. Механичното жужене се усили. Ръката се издигна страховито нагоре. Движена от инстинкта за самосъхранение, Моли отметна завивката и се изтърколи в другата половина на леглото, тупна тежко на пода, изправи се бързо на крака и се втурна към вратата.

Осветлението в коридора се включи автоматично в отговор на трескавите й движения. Тя хвърли поглед през рамо, за да види дали преследвачът й е зад нея, и разбра, че скелетът, изпълзял изпод леглото й, не се беше помръднал, за да я последва. Той все още стоеше надвесен над разбърканите чаршафи със заплашително вдигната ръка. Жужащият звук рязко спря, като че ли бе изключен чрез натискането на някакво копче.

— О, не! — простена Моли. — Не отново!