Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (2)

Втора глава

— Много добре, Хари — непознатият започна одобрително да ръкопляска. — Много добре. Както винаги, кондицията ти е отлична.

— За нещастие не мога да кажа същото за теб — Хари остави чайника и ножа на най-близката масичка. — Опитвам се да проведа тук една делова среща.

Смаяна от бързата промяна в обстановката, Моли се обърна неразбиращо към Хари.

— Какво става тук? Кой е този човек?

— Позволи ми да ти представя моя братовчед Джош Тревилиън — Хари хвърли неодобрителен поглед към момъка. — Той има склонност към драматичните появи. Това е семейна черта. Джош, това е Моли Абъруик.

— Здравей — обади се весело Джош.

— Здравейте — окопити се Моли.

Тя си позволи да го разгледа по-обстойно. Виждаше се, че Джош е много млад, вероятно две-три години по-голям от сестра й Келси. Това означаваше, че е най-много на двадесет години. Двамата с Хари необикновено много си приличаха. Същата черна като абанос коса, само че тази на Джош не притежаваше още сребърните нишки, които бяха започнали да се появяват по слепоочията на Хари. Същата слаба елегантна фигура. Наистина Джош още не притежаваше онази скрита, овладяна, но толкова осезателна сила на Хари, но Моли имаше чувството, че и това ще стане.

Главната разлика при двамата мъже, освен възрастта, беше в лицата им. И при това огромна. Джош Тревилиън беше несъмнено красив, с онази класическа красота, налагана от Холивуд. С дългите си черни мигли, тъмни романтични очи и чудесно оформени нос и уста той като че ли бе слязъл направо от екрана. Чертите на Хари бяха грубо и остро изрязани. Той имаше лице на аскет, на човек, който дълги години се е взирал в кипящите в колбите вещества в търсене на недостижимите истини. Хари изглеждаше като човек, който толкова дълго е практикувал самоконтрол и самодисциплина, че тези качества бяха проникнали в самата му същност и бяха станали неразделна част от него. На Моли й се струваше, че в кехлибарените му очи горят някакви древни огньове. Силните му ръце с дълги пръсти бяха способни да създадат истински голямо изкуство, но внушаваха и безпределно отчаяние.

— Следващият път опитай да почукаш — предложи Моли, като се отпусна на страничната облегалка на кожения диван.

Не бе в състояние да остане права и миг по-дълго. Все още трепереше вътрешно от неприятния инцидент.

— Съжалявам, Моли — Хари погледна косо младия си братовчед. — Мис Абъруик е моя клиентка. Тази вечер имахме делова среща. Следващият път първо почукай, преди да влезеш.

Джош се засмя, раздразнението на Хари не му направи никакво впечатление.

— Не исках да ви изплаша толкова.

— Радвам се да го чуя — измърмори Моли.

Все още изплашена от внезапното нахлуване, тя обърна поглед към Хари, търсейки обяснение. Очите му срещнаха нейните с израз на печално огорчение. Моли почувства съвсем ясно, че той не е съвсем сигурен какво да направи.

Осъзнавайки това, тя почувства внезапно вълнение и интерес. Никога не бе виждала Хари да проявява дори сянка от несигурност. До тази вечер бе демонстрирал такава самоувереност, та човек би казал, че е най-малкото член на сектата на дзенбудистите. Явно ситуацията за него сега беше необичайна. Непоклатимото му самообладание и търпение, заедно с необикновената му интелигентност и начетеност, бяха я накарали да застане нащрек още при първата им среща. И да изпита дълбоко, необяснимо любопитство. Бе стигнала до заключението, че това е нещо като случая с пеперудата и пламъка. Много опасно. Особено за жена, която винаги е била прекалено обременена с отговорности, за да поема рискове.

Бе поразена, когато осъзна, че Хари я привлича, и то много. Разбра това още в момента, когато го видя, бе положила неимоверни усилия, за да го скрие. Имаше нужда от време, за да реши как да се справи с това чувство. Все още не бе намерила разрешение. Най-напред помисли, че Хари й влияе по този начин, защото водеше много затворен живот. Леля Вениша, сестра й Келси и помощничката й Теса постоянно й повтаряха, че трябва да излиза и да има свой собствен живот.

Лесно им е да го кажат, помисли си Моли. С всичките грижи по Келси, управлението на бизнеса, ръководенето на фондацията не й оставаше много време за личен живот.

Моли излизаше понякога с мъже, когато имаше време и възможност. Преди година си бе помислила, че може да установи една съвсем задоволителна връзка с Гордън Брук, собственик на магазин за кафе близо до „Абъруик тий енд спайс“. Двамата с Гордън имаха много общи неща, а той бе привлекателен мъж. Но тази връзка се бе провалила след броени месеци.

От доста дълго време съзнаваше, че е погълната повече от напрегнатото си ежедневие, отколкото от мечти за романтика и любов. Дори напоследък данъчните фактури й се струваха по-интересни от мъжете, с които се срещаше. Вече бе започнала да се пита дали не се е случило нещо с женските й хормони. Тези съмнения изчезнаха в момента, в който погледна Хари в очите с цвета на кехлибар. Всичките й хормони веднага обявиха присъствието си остро и недвусмислено, все едно запяха благодарствен химн.

Здравият й разум обаче не й позволяваше да се отдаде на чувствата си. Имаше нещо в Хари Тревилиън, което я предупреждаваше да не избързва и да стои настрани. За нещастие, Моли не бе наследила семейната склонност към гениални изобретения, но за сметка на това бе придобила в пълна степен една по-малко известна семейна черта — любопитството. Никога и към нищо в живота си не бе изпитвала по-голямо любопитство, отколкото към Хари.

Тя обърна поглед към него и се намръщи.

— Всички ли от рода Тревилиън се поздравявате по този сърдечен начин?

Хари направи болезнена гримаса. Джош се засмя и пристъпи по-близо към тях.

— Номерът с ножа е стар трик, който с братовчеда Хари практикуваме от време на време, просто за да не го забравим.

— Стар трик? — Моли пое няколко пъти дълбоко дъх в безуспешен опит да се успокои. След това впи поглед в Хари. — Това, което направи, е просто невероятно.

— Не и за братовчеда Хари — увери я Джош. — Той има най-бързите ръце в семейството.

— Какво, за Бога, означава това?

— Не му обръщай внимание — обади се Хари. — Да уловиш нож във въздуха е просто един фокус. Баща ми ме научи как да го правя. А аз на свой ред научих Джош. Което, като се замисля, може да се окаже грешка.

— Дядо казва, че бащата на Хари е бил истински виртуоз с ножа — отвърна Джош. — Хари знае всички тайни на този номер.

— Наистина ли е само трик? — Моли продължи да фиксира изпитателно Хари.

— Да — кимна той.

Джош го погледна с укор.

— Това е нещо повече от обикновен трик. Хари не ви ли е казвал за голямата си дарба?

— Не, всъщност не — тя вдигна учудено вежди. — Имам чувството, че има много неща, за които Хари не ми е разказвал.

— Той има прочутото шесто чувство и интуицията на рода Тревилиън — довери й Джош, а очите му заблестяха весело, когато забеляза изражението на Хари.

— Интуиция ли? — Моли не отместваше поглед от Хари.

— Джош има не много уместно чувство за хумор — отвърна той. — Мога да те уверя, че номерът с хващането на ножа е само един трик, прост и ясен.

— Ха! Ето тук грешиш, Хари — усмихна се лукаво Джош. — Определено не е просто. Изисква се страхотна бързина. А ти си много, много бърз — Джош смигна на Моли. — Знаете ли, Хари притежава също прочутите рефлекси на рода Тревилиън.

— Много интересно — измърмори тя.

Тъй като произхождаше от семейство на изобретатели, бе свикнала с множество странни и необичайни неща, но това определено бе нещо уникално.

Хари хвърли отегчен поглед на братовчеда си.

— Покажи на Моли ножа, който тя си помисли, че хвърли по мен.

Джош бе искрено ужасен.

— Не мога да направя това! Против правилата е.

— Тук аз диктувам правилата — отвърна Хари. — Покажи й ножа.

— Само ако обещаеш, че няма да кажеш на братовчеда Ралей или на леля Еви.

— Имаш думата ми.

— Добре — с театрален жест Джош извади от ръкава на ризата си блестящото острие и й се усмихна. — Ето, сега го виждате — острието изчезна под маншета на ризата. — Сега вече не го виждате.

— Великолепно! — прошепна Моли, впечатлена. — Можех да се закълна, че видях как го хвърлихте.

— Точно в това е трикът — отвърна Джош.

Тя се извърна към Хари.

— Откъде взе ножа, който уж хвана във въздуха?

— От един кожен калъф, който носи на глезена си — обясни Джош.

Моли впи удивен поглед в Хари.

— Господи! Ти носиш нож?

— Семейна традиция в тази част на клана Тревилиън — заяви нехайно младежът. — Покажи й, Хари.

— Не по този начин възнамерявах да прекарам тази вечер — измърмори Хари.

Моли гледаше очарована как той се сниши с невероятно гъвкаво движение — несъзнателно бе започнала да свързва такава грациозност и гъвкавост с мъжа Хари Тревилиън — светкавично плъзна ножа в малък кожен калъф, привързан за глезена му, и ловко го прикри с крачола на панталона си.

— Дори не забелязах как го направи — поклати в недоумение глава Моли.

— Защото вниманието ти бе привлечено от величественото нахлуване на Джош — сви рамене Хари.

— Вие двамата случайно да не сте бивши каскадьори? — попита Моли, като започна да изучава внимателно лицето на Джош.

— Не съвсем — Джош хвърли към Хари многозначителен поглед. — Като че ли братовчед ми не ви е разказвал много за семейство Тревилиън.

— Не, ако трябва да говорим истината, не.

— Бащата на Хари, моят чичо Шон, притежаваше увеселително шоу — обясни Джош.

— Което отдавна вече не съществува — добави тихо Хари.

— Само внимавай леля Еви да чуе това — продължи Джош с предупредителен тон. — Вече достатъчно я ядоса с факта, че загърби наследството си по този начин.

— Какво наследство? — попита Моли удивена.

— Добър въпрос — отвърна Хари.

— Хайде сега, Хари, шокиран съм от липсата ти на уважение към традициите на семейство Тревилиън — Джош се обърна към Моли. — От поколения представители на нашето семейство са проявявали медиумните си способности в цирка, изпълнявали са каскади с мотоциклети, предсказвали са бъдещето, хвърляли са ножове и са се състезавали с коли.

Моли зяпна от изумление. Хари Стратън Тревилиън, доктор на философските науки — наследник на цяло поколение циркови артисти, каскадьори и автомобилни състезатели! Изобщо умът й не можеше да го побере!

— Това е някаква шега, нали?

— Изобщо не е шега — увери я Джош. — Погледнете мен. Аз самият продължавам традицията. Поне до края на лятото. През есента се връщам във Вашингтонския университет.

— Каква е работата ви през лятото? — попита Моли.

— Организирам и провеждам състезателно шоу в „Смоук енд мирърс амюзмънт къмпани“ — отвърна Джош. — Този бизнес е собственост на леля Еванджелин. Няколко от членовете на моето семейство работят тук. Дядо също пътува с шоуто.

— Дядо ви?

— Точно така. През целия си живот дядо е участвал в състезания — Джош хвърли кратък поглед към Хари. — В момента „Смоук енд мирърс“ организират панаир в Хидън Спрингс. Довечера ще има надбягване със състезателни коли. Дядо е един от най-добрите механици, които могат да се намерят. Стои винаги в ремонтния канал и на мястото за смяна на гуми.

— Разбирам — отвърна Моли. — Къде се намира Хидън Спрингс? Никога не съм чувала за такова място.

— Може би защото е толкова добре скрито^[1] — заяви Джош. — Намира се на около час път оттук. Пътува се на север, след това се завива леко на изток по посока към Каскейдс. Това е скучна провинция. Затова „Смоук енд мирърс“ имат толкова голям успех там. В тези малки градчета не е имало никакво друго развлечение досега от местния панаир миналото лято.

— Тъй като заговорихме за това, какво правиш тук? — прекъсна го Хари. — Би трябвало да си на работа.

— Леля Еванджелин каза, че бих могъл да се измъкна и да прескоча до Сиатъл да те видя, Хари — веселието изчезна от погледа на Джош. — Исках да поговоря с теб по един въпрос. Съжалявам, че ти прекъснах вечерта.

— Трябваше да се обадиш — изсумтя Хари.

— Опитах се — Джош сви рамене. — Отговаряше ми само телефонният секретар.

Хари присви устни в недоволна гримаса.

— Вярно, изключих телефоните.

— Наистина ли? — Джош изглеждаше искрено изненадан. — Нали винаги приемаш телефонни обаждания от семейството по частната линия, когато си вкъщи?

— Тази вечер направих изключение — отвърна хладно Хари. — Защо портиерът не ми съобщи по интеркома, че идваш?

— Защото казах на Крис, че искам да те изненадам.

— Хей, не се притеснявайте за това — намеси се бързо Моли, преди Хари да успее да нахока отново братовчед си. — Така или иначе, аз тъкмо си тръгвах.

В кехлибарените очи на Хари проблесна нетърпение.

— Няма нужда да си тръгваш. Все още не сме свършили.

— Няма проблеми. Можем да го обсъдим и утре — отвърна Моли.

Надяваше се покрай суматохата от неочакваната поява на Джош той да е забравил, че се бе ядосала и го бе уволнила. Какво, за Бога, й бе станало? Уволнението на Хари означаваше никога да не може да си намери извинение да го види отново. От тази мисъл я облъхна студ и цялата потрепери. След това стана от мястото си.

— Не си тръгвайте заради мен — Джош отстъпи бързо назад към входната врата. — Просто ще сляза във фоайето и ще помета нещо. Крис няма да има нищо против. Той обича да има компания.

— Глупости — Моли бързо наметна жакета си. — Почти единадесет е. Вие двамата очевидно имате да обсъждате лични неща, а аз имам нужда да поспя малко. Утре ме чака напрегнат ден. Хари, ще ми повикаш ли такси?

— Ще те откарам вкъщи — отвърна Хари със стиснати зъби.

— Няма нужда. Ще се прибера с такси.

— Казах, че ще те откарам вкъщи — повтори той с равен, но нетърпящ възражение тон.

Моли срещна решителния му поглед и реши да не спори.

— Щом настояваш.

— Настоявам.

„Може пък в крайна сметка той да е решил да ми позволи да го уволня“, помисли си Моли. Искаше да предотврати такава възможност. Хари беше невъзможен, арогантен и ужасно упорит, но въпреки това последното нещо, което искаше Моли, бе да го уволни.

Моли живееше на „Кепитъл хил“, на дванадесет пресечки от апартамента на Хари, но краткото пътуване по безлюдните улици й се стори най-дългото, което бе предприемала някога. Не можеше да разбере дали Хари е ядосан или просто бе потънал в размишления. Самата тя бе очарована от начина, по който Хари въртеше волана, сменяше скоростите и натискаше педалите. Личеше, че той извлича подсъзнателно чувствено удоволствие от шофирането на автомобила. Шофираше така, както би яздил кон.

— Ти пътувал ли си с шоуто? — попита Моли, когато мълчанието се проточи твърде дълго.

— Не. Пътуваше баща ми. Както ти каза Джош, той притежаваше развлекателно шоу. Продаде го скоро след като избягаха с майка ми. С парите откри магазин за водолазни принадлежности на Хаваите. Там израснах.

— Бях сигурна, че произхождаш от семейство на академици.

Уличните светлини осветиха за миг лицето му и Моли забеляза горчивата му усмивка.

— Аз съм единственият член на клана Тревилиън, ако изключим първия Хари Тревилиън, който се занимава с нещо друго, освен с предсказване на бъдещето, състезателни коли и хвърляне на ножове.

— Кога първият Хари Тревилиън е дал началото на семейната традиция?

— В началото на миналия век.

— Ами майка ти? — полюбопитства Моли.

— Тя беше Стратън.

Моли чак сега разбра значението на второто му име.

— Тя е от семейство Стратън от Сиатъл? От посредниците за наемане и продажба на недвижимо имущество?

— От поколения това означава богатство, влияние и политическа власт — добави Хари с безизразен глас.

Моли се замисли.

— Необичайна комбинация — промълви след миг. — Имам предвид майка ти и баща ти.

— Между обикновения човек и богатата светска дама? Да, „необичайна“ е един от епитетите, с които може да се охарактеризира тази връзка. Семейство Тревилиън от една страна и Стратън от друга използват цял арсенал други епитети, повечето от които цензурата не би харесала.

— От думите ти разбирам, че и двете семейства не са одобрявали тази женитба?

— Това е твърде меко казано. Семейство Тревилиън побеснели, защото скоро след сватбата баща ми продал шоуто. Според техните разбирания той бил обърнал гръб на семейството, повечето членове на което по това време работили в същото шоу. Новият собственик си назначил нови хора.

— Хм, това означава, че най-неочаквано върху главите им се е стоварил проблемът с безработицата?

— Точно така.

— А семейство Стратън?

— Нека просто кажем, че от майка ми се е очаквало да се омъжи за богат станфордски възпитаник с голяма тежест в определени тесни среди. Вместо това тя избягва с един обикновен човек, нито особено богат, нито с някакви връзки в обществото, да не говорим за университетско образование — Хари я погледна с горчива ирония в очите. — Как мислиш, биха реагирали повечето семейства при тези обстоятелства?

— Не много ентусиазирано, предполагам.

— Тук си права.

— И после? Какво се е случило?

Хари вдигна учудено вежди.

— Много си любопитна.

— Съжалявам — смути се Моли. — Това е семеен недостатък. Знаеш, че произхождам от семейство на изобретатели.

— Знам.

— Виж какво, не е необходимо да ми отговаряш, щом не искаш. Не исках да проявявам прекалено любопитство.

— Стратънови направили всичко възможно, за да разтрогнат този брак. Паркър Стратън, дядо ми, опитал, използвайки връзките си, да го анулира. Когато това се провалило, опитал с развод. Една от причините, поради които родителите ми се преместили на островите, била да оставят достатъчно голямо разстояние между себе си и двете семейства. Това бил единственият начин да заживеят в мир.

— Нещата успокоили ли са се, след като си се родил?

— Не. Враждата между семействата продължава до ден-днешен.

— И ти си хванат в капан по средата?

Хари едва забележимо сви рамене.

— Понякога се получава точно така.

На пръв поглед обикновеният, дори леко небрежен тон, с който Хари говореше за проблемите на семейството си, заблуждаваше. Но Моли потрепери от болката, която долови в думите му. Връхлетя я като вълна, която я накара да затаи дъх. Каквито и чувства да изпитваше Хари към семействата Стратън и Тревилиън, те бяха всичко друго, но не и безразличие. Разбра също, че той криеше дълбоко в душата си тези чувства и не допускаше никого до себе си.

— Родителите ти все още ли живеят на островите? — попита тя.

— Родителите ми са мъртви. Бяха убити от двама въоръжени крадци преди девет години.

Гласът му бе тих и студен. Но Моли бе поразена от пороя от чувства, които струяха от него. Дори не посмя да се опита да ги разбере. Гняв? Отчаяние? Упрек? Да, всички те бяха налице, но имаше и още нещо…

— Господи! — не намираше думи да каже нищо повече. — Господи!

Хари не отвърна нищо.

— Съжалявам — каза тя по-късно, чувствайки се ужасно безпомощна.

— Твоите родители също не са живи — отбеляза Хари. Като че ли подчертаваше, че двамата имат нещо общо, което могат да споделят.

— Да — сега бе неин ред да потъне за известно време в мълчание.

Чувствата й не бяха дори наполовина толкова сложни като тези на Хари. Всеки път, когато мислеше за родителите си, изпитваше чувство на тиха тъга. Първоначалната остра болка от загубата бе преминала с течение на времето, както и гневът и страхът, които на времето не бе лесно да приеме. Отдавна вече не се будеше нощем, чудейки се как да плати вноските по ипотеката и как да отгледа сестра си. Бе успяла да се справи с отговорностите и проблемите, които някога изглеждаха толкова непреодолими.

Пред тях се появиха светлините на къщата, която сестра й на шега наричаше „Резиденцията на семейство Абъруик“.

— Ето че пристигнахме. Благодаря ти, че ме докара до вкъщи.

— Ще те изпратя до вратата — Хари спря автомобила до масивните железни порти.

Моли припряно започна да рови в чантичката си за електронната карта, с която вратите автоматично се отваряха. Най-накрая я намери и му я подаде. Хари свали прозореца и пъхна картата в определения за това отвор. Тежките врати се плъзнаха навътре.

— Много надеждна защита — отбеляза Хари.

— И това е дело на баща ми — Моли кимна с глава към градините, потънали в мрак. — Той монтира и пръскачките, които ги напояват. Сестра ми Келси върви по неговите стъпки. Тя е наследила научната и техническа гениалност на семейство Абъруик.

— А ти?

— Аз наследих сметките.

Хари подкара бавно по лъкатушещата алея и спря пред стълбите. Изключи двигателя, извади ключовете от таблото и отвори вратата. На сериозното му лице се появи лека усмивка, докато обхождаше с поглед старата неустойчива сграда. Моли без усилие можеше да прочете мислите му. Домът й изглеждаше като произведение на някой побъркан архитект. Представляваше невъобразима смесица от готически арки и викторианско изобилие. Идеалната обстановка за някой побъркан учен.

— Интересно — той не каза нищо повече, докато отваряше вратата откъм страната на Моли.

Излизайки от колата, тя се усмихна.

— Ако бъдеш откровен, ще признаеш, че къщата прилича удивително много на замъка на доктор Франкенщайн. Какво мога да кажа? Това е просто дом.

— В тази къща ли си отраснала?

— Да, това е фамилната ни къща. Родителите ми я купили по време на краткия си финансов просперитет преди тридесет години. Тогава татко току-що бил патентовал някакъв нов машинен инструмент. Направо се влюбил в това място. Казал, че има нужда от него за работилниците си. Парите скоро били похарчени, разбира се. Винаги така ставаше с татко. Но някак си успя да запази къщата.

— Разбирам.

Тя му подаде втората електронна карта, отваряща входната врата. Опитваше се да измисли учтив начин да го отпрати по-бързо.

— Не си довършихме разговора — сякаш отгатнал мислите й, подхвърли Хари, спирайки пред вратата.

— Не, не го довършихме. Но можем да го направим някой друг път. Сигурна съм, че бързаш да се прибереш вкъщи, за да разговаряш с братовчед си.

— Джош ще почака — Хари обгърна с поглед огромното фоайе, което се откри след щракването на електронната брава. — Мисля, че не ме разбра, когато по-рано ти споменах за нашата връзка.

Моли прекрачи прага и се обърна към него с най-приветливата си усмивка.

— Не се притеснявай. Реших да не те уволнявам.

Хари се облегна с рамо на рамката на вратата и скръсти ръце на гърдите си.

— Това сигурно ли е?

— Да — отвърна бързо тя. — Прав си, като каза, че нямам избор, що се отнася до специалист консултант.

— Радвам се, че си го разбрала.

— Така че продължавам да работя с теб.

— Радвам се, че съм ти необходим.

— Обаче искам да изясним едно нещо — нещата не могат да продължават по този начин. Трябва да действаме.

— Напълно съм съгласен с теб — Хари пристъпи напред.

Моли се намери в прегръдките му преди още да осъзнае намеренията му. Той покри устните й със своите и притисна тялото й към себе си. Бе толкова изненадана, че не можа изобщо да реагира. Вдъхна свежия му, топъл мъжки аромат, който действаше на сетивата й като силен наркотик. Опияняваше я прегръдката на мускулестите му ръце, мощта, която се излъчваше от здравото му гъвкаво тяло. Чувстваше силната му възбуда през панталоните.

Хари я желаеше! Тази мисъл накара хорът на женските й хормони отново да запее благодарствен химн. Обви ръце около врата му и се отдаде на целувката с въздишка на облекчение.

Той простена тихо и я притисна още по-плътно. Прониза я томителна чувствена вълна, в долната част на тялото й се зароди позабравена сладка топлина.

— Да влезем, вътре — прошепна тихо Хари и я побутна към вратата.

Моли сграбчи раменете му, за да запази равновесие.

— Нека аз да затворя — продължи той с дрезгав глас.

Тя не го чуваше. Хари лекичко хапеше ухото й, усещането беше чудесно. Моли като че ли никога не бе изпитвала нещо по-прекрасно. Чу как вратата се захлопна зад тях. Той отново я сграбчи в прегръдките си и я подпря на най-близката стена. Приведе се над нея и обхвана с две ръце главата й. Целуна шията и вдлъбнатинката под рамото й.

— Моли! Знаех си, че ще бъде хубаво, но не мислех, че чак толкова… Господи, желая те! — целувката му стана стократно по-настоятелна.

Моли си помисли, че ще припадне. Кракът му се пъхна между бедрата й и тя почувства влага в най-чувствителното си място, въпреки че той все още не бе я докоснал там. През тялото й отново премина тръпка. Та тя цялата трепереше от желание! Това искрено я удиви. Не си спомняше да бе изпитвала нещо подобно досега. Беше си мислила, че този банален израз е просто някаква поетическа метафора.

Хари изглежда изпитваше същото, което бе още по-интересно. Той покриваше с целувки линията от върха на брадичката до лявото й ухо.

— Съблечи си сакото — гласът му бе тъмен, изкушаващ, и безкрайно съблазнителен. — Моля те.

За трети път Моли почувства как пропада в чувствена безтегловност. Някъде отдалеч едно разумно гласче настойчиво се обаждаше, казваше й да се овладее, но тя нямаше сили да се вслуша в него, камо ли да го направи. Владееше я едно съвсем чуждо за нея усещане — чисто, диво безразсъдство. Само за миг бяха изчезнали годините, когато бе внимателна, отговорна и твърде изтощена, за да се възползва от някоя възможност. Повдигна ръце и леко изхлузи сакото от раменете си. Искаше да бъде колкото е възможно по-близо до Хари.

В този момент наблизо до тях се разнесе тих жужащ звук.

— Какво, по дяволите… — Хари прекъсна целувката и рязко се извърна.

Малкият робот, който безшумно бършеше прах, спря на няколко сантиметра от крака му и започна да издава кратък, пиукащ звук, изразяващ неодобрение. Сензорите му протестираха срещу обекта, стоящ на пътя му. Роботът размаха парцала за прах, все едно търсеше мишена, по която да го хвърли.

Хари сложи ръце на хълбоци и в продължение на един дълъг миг разглежда металния домакински помощник. След това обърна озадачен поглед към Моли.

— Това да не би да е твоята икономка?

Моли се изкиска. „Но аз никога не се кискам!“, помисли си ужасена. Просто се чувстваше замаяна от неговите целувки. Преглътна мъчително и си пое дълбоко дъх, опитвайки се поне отчасти да си възвърне предишното самообладание.

— Това е истински патентован Абъруиков чистач — обясни тя. — На всеки етаж има по един такъв. Баща ми ги измисли. Преди да изляза, включих този да бърше прах. В момента приключва с почистването на первазите на дюшемето. А ти си застанал на пътя му.

— Лошо. Защото в коридора има място само за един от нас, а аз не съм готов да си тръгна.

— Ще се погрижа за това — Моли бързо се наведе и натисна един бутон.

Малката машинка покорно се обърна и пое обратно по коридора, като издаваше жужащи звуци. Хари го проследи с поглед до вратата на килера.

— Това нещо развали магията на момента, не мислиш ли?

— Ако трябва да съм искрена, толкова съм свикнала с роботите чистачи, че дори не ги забелязвам. Израснала съм с такива машини около мен. Всяка година, докато баща ми бе жив, се появяваха все по-нови и по-фантастични модели. Сестра ми продължава да експериментира с тях. Честно казано, не бих знаела как да се оправям из къщата без тях.

Хари бавно изпусна въздуха от дробовете си. В очите му все още гореше страст, но вече бе в състояние да я контролира.

— Може би прекъсването беше за добро. През цялата вечер се опитвах да поговорим за нашата връзка. Проклет да бъда, ако си отида, преди да съм свършил!

Моли зяпна от удивление.

— Ти такава връзка ли си имал предвид? Ти? С мен? Ние двамата?

— Да. Ние двамата. Искам да започнем връзка.

— Боже Господи — тя се облегна за миг на стената. След това се запъти много внимателно към кухнята. — Нямах никаква представа. Мислех си, че имаш предвид нашата… сам знаеш какво.

— Помислила си, че говоря за деловите ни отношения. Е, не беше това. Имам предвид любовна връзка. Наистина ли идеята ти се струва толкова изненадваща и странна?

— Ами…

— Поправи ме, ако греша, но от тази целувка добих впечатлението, че си допускала такава възможност.

Моли силно се изчерви, фантазиите бяха едно. Реалността — съвсем друго.

— Ами…

Хари нетърпеливо прекара красивите си пръсти през тъмната си коса.

— Виж какво, разбирам, че не сме идеалната двойка, но…

Моли най-накрая си възвърна дар слово.

— Тук си напълно прав. Аз принадлежа на деловия свят. А ти си учен, академичен тип.

Хари кимна, очевидно бе напълно съгласен с нея.

— По природа съм аналитичен и настроен да възприемам логично нещата. А ти си склонна към прекалена емоционалност.

— Ти си упорит.

— А пък ти си импулсивна.

— Ти си по-бавен и от костенурка, когато се наложи да се вземат решения — продължи Моли в същия дух. — В света на бизнеса няма да просъществуваш и пет минути. Конкуренцията ще те глътне.

— Така ли? — той я погледна замислено. — За твое сведение, ти пък не би се справила в академичния свят. Не ме разбирай погрешно, ти притежаваш основните познания, но мисловните ти процеси са хаотични.

— Значи аз казвам tomayto, а ти казваш tomahto — Моли започна да тананика мелодията на едно детска песничка.

— Какво?

— Нищо — тя се замисли над интересната възможност роботът чистач да го бе нападнал с парцала за прах. — Изглежда постигнахме съгласие по въпроса, че не сме създадени един за друг. Това не отне много време. И така, какъв е твоят логичен извод, доктор Тревилиън?

Хари се намръщи.

— Изводът ми е следният — искам да ти предложа двамата с теб да започнем любовна връзка.

— Говориш сериозно, така ли?

— Да.

Тя го погледна невярващо.

— Не мога да повярвам. Как ще я караме двамата? Ние сме пълни противоположности.

— Противоположностите се привличат — сви рамене той.

— Остави това, доктор Тревилиън. Не ми излизай с такава глупост. Очаквах от теб някакво логично обяснение.

— Това не е глупост, Моли. Това е основен принцип в науката за магнетизма.

Тя вдигна поглед към високия таван.

— Но ние не сме просто два магнита!

— Виж какво, Моли, не ти предлагам да се оженим. Предлагам ти просто връзка. Какво е толкова трудно за разбиране?

— Не мислиш ли, че звучи прекалено хладнокръвно и делово?

Хари се поколеба, усещаше, че се движи по ръба на опасна пропаст.

— Това, което си мисля, е, че звучи като съвсем практичен начин да започнем връзка. Очевидно двамата се привличаме физически.

— Да, но не можем да разговаряме нормално — възрази Моли. — Ако не друго, тази вечер поне това установихме със сигурност.

— И какво от това? Според психиатрите мъжете и жените рядко общуват пълноценно.

Тя бе заинтригувана.

— Ти четеш книги по психология?

— Известно време бях сгоден за една психоаналитичка. Преди около година и половина. Щом се движиш с такъв човек, научаваш някои неща.

— Нищо заразително, надявам се. Виж какво, Хари, не мисля, че идеята ти е много добра.

— Защо не?

— Защото най-вероятно ще те накарам да полудееш — въздъхна тя.

В погледа му се появи странно, неразгадаемо изражение, което изчезна още в следния миг.

— Мислих за такава вероятност — отвърна сухо той. — Но мисля, че ще мога да се справя с това.

— Господи, не мога да ти опиша какво облекчение изпитвам да чуя тези думи! — Моли се намръщи. — Ами аз? Вероятността да ме подлудиш е не по-малко реална.

— Искаш да кажеш, че не можеш да се справиш с моята арогантност и упоритост?

Неизвестно защо думите му я ядосаха.

— Ако мога да се справям с конкуренцията, грубите клиенти и планините от данъчни формуляри, означава, че съм достатъчно издръжлива, за да върви бизнесът ми. Вероятно мога да се справя и с теб.

— Имаш си някой друг ли? — попита тихо Хари.

Моли сви устни.

— Не — хвърли му дълъг поглед. — Предполагам, че ти също не си обвързан с никоя друга жена, иначе нямаше да водим този разговор.

— Права си. Няма друга жена. От доста време.

— Същото е и при мен. Изглежда ние двамата не водим бурен светски живот.

Той се усмихна.

— Надявам се това да се промени.

— Прав си, знаеш ли — въздъхна Моли. — Ние двамата нямаме абсолютно нищо общо. За какво, по дяволите, ще говорим, когато се срещнем, освен за фондация „Абъруик“?

— Не знам. Искаш ли да разберем утре вечер?

Тя се почувства така, като че ли стоеше на ръба на огромен, бездънен водовъртеж. Събираше смелост да потопи единия пръст на крака си в буйната вода, когато внезапно си спомни едно предишно свое обещание. Беше озадачена от разочарованието, което изпита.

— Утре вечер съм заета. Ще отидем със сестра ми да й купя дрехи, защото през есента постъпва в колеж.

— Какво ще кажеш за петък вечер?

Моли си пое дълбоко дъх и се приготви да скочи във водовъртежа.

— Добре — почти веднага я обхвана паника. — Но това ще бъде просто пробна среща. Първо ще разберем дали няма да се отегчим един друг до смърт по време на вечерята. След това ще решим какво да правим.

Хари се усмихна.

— Няма да те насилвам за нищо. Нали знаеш, че съм бавен, методичен тип?

„Освен когато хващаш ножове във въздуха“, помисли си Моли.