Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Absolutely, Positively, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 98 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Абсолютно сигурен

ИК „Слово“, Велико Търново, 1998

Редактор: Детелин Гинчев

ISBN: 954–439–518–0

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

В момента, в който левият юмрук на Хари се заби в кутията, прекатурвайки целия механизъм, револверът гръмна. Още когато кокалчетата му докоснаха кутията, той вече знаеше, че нещо не е както трябва. Нямаше време обаче да реагира на това усещане, тъй като то изчезна още в следния миг, а самият Хари, повлечен от инерцията на стремителния си скок, се удари в стената на къщата. Почти веднага успя да си възвърне равновесието и проследи с поглед как устройството се затъркаля надолу по стълбището. От дулото на револвера изхвръкна и се разгъна нещо меко.

— Какво, за Бога, става тук? — Моли с почуда и недоумение гледаше ту черната кутия, ту Хари. — Наистина реагираш светкавично.

— Когато е необходимо, да.

Той оправи якето си, леко разкърши рамене и с няколко крачки се намери до останките от механизма. Това, което се подаваше от дулото, бе бял флаг. Върху него имаше написано нещо с червени букви. С върха на обувката си Хари разстла хубаво плата, така че двамата можаха да прочетат следните думи:

„Бум! Вече си мъртва“.

— Очевидно това е някаква лоша шега — той си пое дълбоко дъх и погледна към Моли. — Добре ли си?

— Разбира се. Ами ти?

— Добре съм.

— Виждам — усмихна се тя. — Имаш наистина оригинален метод да преодолееш първоначалната неловкост на първата среща.

— Както Джош отбеляза наскоро, от толкова време не съм имал среща, че съвсем съм забравил как да се държа в подобни случаи — Хари отново насочи поглед към револвера с флага. — Но това не е мое дело. Аз донесох цветя.

— Наистина ли? — Моли забеляза разпръснатите наоколо рози и очите й светнаха от удоволствие. — Много са красиви. Как разбра, че жълтите рози са любимите ми цветя?

Той я проследи с поглед как бързо се спуска по стъпалата до алеята.

— Просто щастливо хрумване.

Не беше негово, а на Джош, но не виждаше причина да навлиза в излишни подробности. Вместо това мълчаливо я съзерцаваше как събира разпилените рози, някои от които с пречупени стръкове.

Тази вечер Моли изглеждаше блестящо. Носеше къса яркочервена рокля, украсена със златни копчета. Късото вталено сако бе в тон с роклята и й стоеше много елегантно. Буйната й коса бе прибрана зад ушите с малки златни фиби. Високите черни сандали подчертаваха изящната линия на краката й. Хари си даде сметка, че никога досега не бе я виждал облечена по друг начин, освен в строг делови костюм. Промяната бе твърде приятна.

— Остави цветята. Всички са съсипани.

— Не, не са. Едно-две са прекършени, но не е беда.

Хари се отказа да спори и насочи вниманието си към черната кутия и револвера.

— Имаш ли някаква представа кой е поставил това?

— Не — Моли дори не удостои механизма с поглед и се отправи отново към стълбите. — Може би някой от приятелите на сестра ми. Тя се движи в такава среда, всичките са изобретатели. Все още са луди глави, въпреки че наесен постъпват в колеж и би трябвало да са преминали този период.

Хари си спомни как за момент почувства, че нещо не е наред. Чувството бе съвсем мимолетно, но не можеше да го сбърка. Пресегна се и обърна кутията, потискайки тревогата си. Гледката на револвера, насочен към Моли, бе достатъчна причина за неприятното чувство, което го бе връхлетяло. Мускулите му постепенно се отпуснаха, освобождавайки част от напрежението.

— Това означава ли, че и преди си имала подобни случаи?

— Ако си израснал в семейство като моето, бързо се научаваш да приемаш изненадите като ежедневие. Влез, докато сложа розите във вода.

Хари се поколеба, след това се отпусна на едно коляно, за да събере парчетата от счупения механизъм. Почувства някакво стягане в гърдите, когато напипа револвера. В следния миг през тялото му премина тръпка на облекчение, защото разбра, че това е просто играчка от пластмаса и метал. Всичко беше наред. Интуицията му го бе подвела. Намръщи се, съзирайки отново малкия бял флаг.

— Сигурна ли си, че това е работа на някой от приятелите на сестра ти? — попита той, като се изправи.

— Какво друго би могло да бъде? Вероятно по този начин си вземат довиждане. В неделя Келси заминава за Калифорния. Ще бъде на едномесечен летен курс в колежа.

— Разбирам.

С повреденото устройство в ръце Хари я последва по огромния коридор до кухнята. Огледа се в помещението с интерес. На пръв поглед всички кухненски мебели и уреди му бяха добре познати, но тъй странно разположени в пространството, като че ли се намираха в някакъв космически кораб. Повърхностите им бяха изработени от хром-никел и непознат за него вид пластмаса, а конфигурацията им бе нестандартна. В стената имаше вграден пулт за управление.

Моли извади отнякъде ваза, а той отнесе механизма на една маса с полирана метална повърхност до прозореца.

— Къде е сестра ти тази вечер? — попита, преди да започне да наднича съсредоточено сред останките на черната кутия.

— Излезе с приятели.

— Кой от приятелите й не знае, че тя ще излиза тази вечер?

— Нямам никаква представа — тя напълни вазата с вода и започна да подрежда розите. — Може да не е само един, а повече. Защо питаш?

Хари взе револвера и започна да го върти в ръцете си.

— Защото този, който е оставил кутията, е предполагал, че тази вечер тя ще си е вкъщи.

— Сигурно си прав — Моли вдигна една пречупена роза и се намръщи, после неохотно я хвърли в странен на вид метален контейнер. Разнесе се тихо бръмчене и цветето изчезна безследно.

Хари съблече якето си и го метна на облегалката на един стол. Седна до масата и придърпа уреда към себе си. Стъмняваше се, затова инстинктивно вдигна очи нагоре, където би трябвало да има някакво осветително тяло. Погледът му попадна на чудато приспособление, висящо от тавана.

— Как да включа осветлението?

— Червеното копче в средата на масата.

Той внимателно огледа малкия контролен пулт с бутони, вграден в масата. После натисна червеното копче, повърхността на масата мигновено бе обляна от мека ненатрапчива светлина.

— Чудесно!

Моли отстъпи крачка назад и огледа критично резултата от подреждането на цветята.

— Е, за розите вече се погрижих. Наистина са прелестни, Хари. Не мога да си спомня кога за последен път някой ми е носил цветя. Благодаря ти.

— Няма защо — мислено си напомни да благодари на Джош, че му бе препоръчал този старомоден жест на внимание.

— Ако ме извиниш, ще отида да си взема чантичката. Връщам се след минута.

— Не се тревожи и се приготви спокойно — отвърна той, наведе се и започна да изучава механизма, който бе повдигнал платформата с револвера.

Чу, когато Моли излезе от кухнята. Звукът от стъпките й отекваше по коридора. Преценявайки, че тя сигурно ще се забави малко повече от споменатата минута, откопча ръкавелите на ризата си, нави ръкавите й нагоре и започна да разглобява устройството.

Не след дълго Моли се върна.

— Хари? Готова съм.

Той не вдигна поглед от работата си. Бе извадил вече пружината от кутията. Останалите части на механизма бяха разпръснати по масата.

— След две минути свършвам.

— Хм…

 

 

Моли програмира „Машината на Абъруик за приготвяне и съхранение на храна“ за две пици с артишок и домати, които станаха готови четиридесет минути по-късно. От „Автоматичната винена изба“, патент Абъруик, извади бутилка каберне. След кратък размисъл поръча и салата със синьо сирене. Машината започна тихичко да бръмчи, докато изплакваше и сушеше пресните марули. Хрумна й, че не е лошо да нареди сама резенчетата сирене върху листата от маруля. Това решение вероятно бе резултат от факта, че в къщата имаше мъж. Без съмнение, някакъв чисто женски импулс. „Почти сигурно е, че на сутринта ще изчезне“, помисли си Моли. Такива неща никога не траеха дълго при нея.

Докато храната стане готова за сервиране, Хари бе успял да разпръсне различните части на механизма по цялата маса, така че нямаше място нито за чинии, нито за чаши.

Моли скрито наблюдаваше мрачното изражение на лицето му. Той бе напълно погълнат от уреда пред себе си. За пореден път пред погледа й изникна образа на алхимик, работещ в своята лаборатория. Буквално можеше да почувства силата на концентрацията му. Запита се дали прави и любов по същия начин — с цялата си енергия и внимание. Тази мисъл я накара да се изчерви.

За щастие Хари не забеляза розовината по страните й. Вниманието му бе привлечено от малък, задвижван с батерия мотор, който бе отстранил от кутията.

Тя натисна един бутон. Втора метална плоскост се отлепи от стената и се разгъна точно до масата, която Хари бе затрупал с детайли. Не можа да не се изсмее на учудването му, когато най-сетне той вдигна поглед и примигна объркано, преди да асимилира гледката на пиците и салатите.

— Какво е това?

— Вечеря — отвърна весело Моли. — Не знам за теб, но аз умирам от глад.

Кехлибарените му очи потъмняха от смущение.

— По дяволите! Имаме резервация за седем и половина! — той погледна часовника си и се намръщи.

Имахме — Моли му подаде една салфетка. — Сигурна съм, че някъде след осем са дали масата ни на някого другиго.

— Не мога да повярвам! — изстена Хари и понечи да стане от стола. — Ужасно съжалявам. Ще се обадя в ресторанта и ще помоля да ни запазят места за девет часа.

— Забрави за това. Пиците са готови, а и аз съм гладна. Надявам се, че обичаш артишок и домати. Тази вечер нямам нищо против да пробвам нещо ново.

Хари хвърли възхитен поглед в чиниите.

— Ти ли направи това?

— В известен смисъл. Аз избрах продуктите. „Машината на Абъруик за приготвяне и съхранение на храна“ свърши цялата работа. Освен едно — подреждането на сиренето върху салатите.

Хари огледа внимателно масивния уред от неръждаема стомана, който заемаше една от стените в кухнята.

— Чудесно. Едно от изобретенията на баща ти?

— Да. Опита се да продаде патента на всеки един от най-големите производители на кухненски уреди. Всички го обявиха за луд. Обясниха му, че идеята е да се продават на потребителите все повече и различни машини, които да изпълняват отделни манипулации в кухнята, а не да се създаде една-единствена ефективна машина, която да върши всичко и да трае много години.

— Така се случва с повечето интересни изобретения — Хари си отряза голямо парче от пицата и разсеяно отхапа от него. — Напълно в мой стил е да се задълбоча прекалено много, когато имам пред себе си интересен проект — продължи с извинителен тон.

В отговор Моли само се усмихна.

— Тези симптоми са ми познати.

— Защото произхождаш от семейство на изобретатели?

— Така е — сви рамене тя, — а и защото аз самата имам склонност да се отдавам напълно на работата си.

— Нали? — острите му черти леко се смекчиха. — Виждал съм те съвсем погълната от някои от онези оферти за спонсориране.

— Наистина, понякога те ангажират изцяло вниманието ми.

— Думите ти ме карат да се чувствам малко по-добре заради това, което направих тази вечер — каза Хари. — Можеш да си представиш, че не очаквам с нетърпение момента, когато ще трябва да обясня на Джош.

— Защо? Какво общо има Джош с това?

— Ами той ми изнесе кратка лекция как трябва да се ходи на среща в днешно време. Изглежда си мислеше, че тъй като отдавна не съм излизал с жена, няма да знам как да се държа. Съдейки по случилото се, явно е имал право.

Моли едва не се задави с парче пица. Успя все пак да преглътне, преди да избухне в смях.

— И ти ли?

— Какво искаш да кажеш? — погледна я изненадано той.

— Изслушах същата лекция от сестра ми и от помощничката ми Теса.

— Не е много приятно изживяване, нали? — Хари отново отхапа от пицата. — Аз лично си мисля, че на Джош му харесва да ми дава съвети, защото по този начин ми се отплаща за назидателните лекции, които му държах, докато беше в училище.

— Това значи ли, че като малък е прекарвал дълго време с теб?

— Джош дойде да живее при мен след смъртта на баща си. Тогава бе на дванадесет години. Майка му загина при нещастен случай, когато беше още бебе.

Моли бавно остави приборите си на масата.

— Отгледал си Джош от дванадесетгодишна възраст?

— Не съм сигурен дали „отгледал“ е най-точната дума — сви рамене Хари. — Нямах представа с какво се захващам, но за щастие Джош бе чудесно хлапе. Всичко тръгна добре, въпреки липсата ми на опит.

— Майка ми също почина, когато Келси бе още малка. Баща ми много ни обичаше — тя се усмихна тъжно. — Направи ни някои невероятни играчки, когато бяхме малки. Но беше класически пример за разсеян изобретател.

— Страстта да изобретяваш и да създаваш нещо ново може да бъде напълно обсебваща.

— Не го обяснявай точно на мен! Понякога изглеждаше като че ли татко забравя, че има семейство. След като мама почина, стана още по-лошо. Мисля, че той използваше работата си като лекарство срещу мъката.

Хари й хвърли преценяващ поглед.

— Значи си се опитвала да запълниш у Келси празнината от липсата на родители?

— Все още я виждам как вдига отегчен поглед към тавана, когато започвах да й чета конско — усмихна се Моли.

— Джош реагираше по същия начин, но оцеля, въпреки всичко. Тази есен ще започне третата си година в колежа. След това смята да постъпи в университет.

— Върви по твоите стъпки?

— Какво да кажа? Момчето наистина има ум в главата си.

— Келси също — Моли не можеше да скрие гордостта си. — Курсът, на който е поканена това лято, е само за най-добрите възпитаници на гимназията. Сигурна съм, че и в колежа ще бъде сред най-добрите.

— Що се отнася до Джош, сигурен съм, че ще се справи.

Моли не можа да се сдържи и избухна в смях.

— Какво толкова смешно има? — попита Хари.

— Слушай само за какво си говорим. Като че ли сме съпружеска двойка на средна възраст, която обсъжда чудесните постижения на децата си.

— Аз си имам извинение за това, че говоря като мъж на средна възраст — отвърна сухо той. — Вече съм на тридесет и шест години. А ти си поне десет години по-млада.

Моли сви устни в пренебрежителна гримаса.

— В края на месеца навършвам тридесет — след това поклати глава. — Господи, как бързо лети времето!

Известно време помълчаха, съсредоточавайки вниманието си върху храната.

— Била ли си омъжена? — попита след малко Хари.

— Не. Преди осемнадесет месеца си мислех, че може би… Е, не се получи. Ами ти?

— Преди година и половина бях сгоден.

— Какво се случи?

— Тя промени решението си. Омъжи се за един мой братовчед от страната на Стратънови. Брандън Стратън Хюз.

— Разбирам — Моли не знаеше какво друго да добави. — Съжалявам.

— Така стана по-добре. Сега, като обърна поглед назад, мога със сигурност да кажа, че бракът ни нямаше да потръгне.

— Защо не?

— Двамата с Оливия не си подхождахме. Тя е психоаналитик. През цялото време се опитваше да ме анализира… — Хари се поколеба за момент — и мисля, че не й хареса това, което откри.

— Разбирам — въпреки безстрастното му изражение Моли чувстваше, че болката му не е утихнала. „Това със сигурност не е всичко“, помисли си тя. — Питам се какво мисли Оливия за вашите взаимоотношения.

— Мисля, че чувствата на Оливия към мен могат да се изразят със следното: „часове, изпълнени със скука, разнообразявани от време на време от мигове на истински ужас“.

Тя го погледна изумена.

— Ужас?

— Не е това, което може би си мислиш. Оливия би го определила като „смахнатост“ или „ексцентричност“.

Не бе съвсем сигурна, но като че ли Хари се изчерви.

— Хм. Не бих казала, че е толкова лошо, нито пък че внушаваш ужас, Хари.

Той вдигна поглед към нея. Не се беше изчервил.

— Сигурна ли си?

Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг.

Ръката й, държаща вилицата с парче пица, потрепери, тъй като през тялото й премина вълна от чувствена възбуда. Изведнъж изпита болезнен копнеж. Опита се да потисне необичайните чувства, които се надигаха в нея. Когато не успя, реши, че е по-добре да продължи да говори. Покашля се смутено.

— И какво?

— Какво какво?

— Има ли това нещо общо с интуицията на Тревилиън, за която спомена Джош онази вечер?

Веселите искрици веднага изчезнаха от очите му, които придобиха ледено изражение.

— Казах ти, че онези глупости за интуицията и шестото чувство на Тревилиън не са нищо повече от стар семеен трик.

Моли се замисли.

— От древни времена жените вярват в интуицията. Повечето от нас я приемат като реалност. Няма нищо неестествено в това и някой мъж да я притежава. Може би в някои семейства се предава по наследство. Някакви гени, може би.

— Аз пък мисля, че това са глупости.

— Предполагам, че това изяснява нещата — Моли примигна засегната.

— Съжалявам — лицето на Хари представляваше безстрастна маска. — Целият си живот съм прекарал с тези глупости за интуицията на Тревилиън и мога да те уверя, че в тях няма и зрънце истина.

Погледът му падна върху частите на черната кутия, разпръснати по масата.

— Не е нужно обаче да притежаваш шесто чувство, за да разбереш, че който е направил това, е изпълнен с потисната враждебност.

— Не познаваш приятелите на сестра ми. Те не са изпълнени с враждебност. Но както казах, някои от момчетата са все още незрели.

— Някой е вложил много време и усилия да направи кутията и да зареди револвера. А той бе насочен към теб — отбеляза безстрастно Хари и като вдигна пружината на платформата, я повъртя пред очите си.

— Казах ти, че механизмът е поставен, за да изплаши сестра ми.

— Не съм сигурен в това. Мисля, че който е поставил кутията пред вратата, е знаел, че най-вероятно ти си тази, която ще отвори първа.

— Но това е лудост! — възкликна Моли. — Аз нямам врагове. Това е работа на някой от приятелите на сестра ми. Искали са да си направят шега, това е всичко.

Той остави пружината на масата.

— Може би имаш повече врагове, отколкото си мислиш.

— Чакай малко. Какви врагове бих могла да имам?

— През последния месец например си написала поне сто писма, с които си отхвърлила най-различни предложения. И всички тези хора са недоволни и разочаровани изобретатели.

Моли го погледна стреснато.

— Сигурно не мислиш, че някой от тях би паднал дотам, че да си отмъщава по този начин?

— Все пак това е една възможност — Хари започна да разглежда друга част от механизма. — Мисля, че трябва да уведомим полицията.

— Господи! Това наистина е прекалено! — тя се ужаси от възможността да бъде намесена полицията. Келси щеше да бъде още по-ужасена, ако започнеха да разпитват приятелите й. — Нищо не се е случило. Това е просто една безвкусна шега.

— Няма значение, не е лоша идея все пак да уведомим властите… — той замлъкна, тъй като долови звука от отварянето на входната врата.

— Това сигурно е сестра ми — Моли с облекчение скочи от мястото си и излезе в дългия коридор. — Здравей, Келси. Хубав ли беше филмът?

— Моли! — сините очи на Келси се разшириха от удивление. — Защо си се прибрала толкова рано? Какво стана със срещата ти с Ти Рекс? Само не ми казвай, че не е дошъл, след като положихме толкова усилия да намерим подходяща рокля!

— Ти Рекс, значи? — промърмори Хари зад гърба й.

Моли почувства как се изчервява и хвърли към сестра си предупредителен поглед.

— Хари е в кухнята. Решихме да вечеряме тук. Ела и се запознай с него.

Келси надникна любопитно иззад рамото й.

— Здрасти!

— Здравей — Хари се изправи. — Знам, че ще съжалявам, но все пак бих искал да знам как получих този прякор?

— Ти Рекс ли? — момичето му се усмихна дяволито. — Моли започна да те нарича така заради начина, по който отхвърляш и разкъсваш предложенията за спонсориране. И защото последното ти име започва с „Т“ — Тревилиън Рекс. Разбра ли?

— Разбрах — той отправи към сестра й замислен поглед.

Моли притвори очи, надявайки се, че страните й не са придобили чак цвета на зрял домат.

— Хей, не искам да ви преча — продължи нехайно Келси. — Прибрах се веднага след филма, вместо да отида у Робин, защото смятам да довърша опаковането на багажа си. В неделя сутрин тръгвам за Калифорния.

— Така разбрах и аз — кимна Хари. — Отиваш на някакъв курс през лятото?

— Точно така — погледът на Келси попадна на разглобения механизъм върху масата. — Какво е това?

— Останките от една много неприятна шега, дело на някой от приятелите ти — отвърна бързо Моли. — Мисля, че е или Дани, или Калвин. Когато отворих вратата, ме посрещна дулото на фалшив револвер, който вместо куршум изстреля едно флагче.

— Странно — Келси заобиколи масата и започна да разглежда внимателно частите на масата. — Не мисля, че Дани или Калвин са направили това.

Погледът на Хари се изостри.

— Какво те кара да мислиш така?

— Първо, Дани и Калвин отдавна надживяха тези детинщини — тя разгледа по-отблизо механизма на пружината. — И освен това…

— Какво? — настоя Хари.

— Не е в техен стил. Дани се занимава с компютри. Ако се захване с нещо такова, то непременно ще бъде доста по-сложно. Калвин пък е маниак на тема химия. Логично е, щом ще си прави шеги с някого, да включва някакъв химикал в тях.

— Чудесна обосновка — усмихна се леко той.

— Благодаря — засия момичето.

— Този уред е направен доста нескопосно — отбеляза Хари. — Има ли някой от другите ти приятели склонност към такива бързи и недообмислени действия?

— Е, когато се стигне до действие, Робин е малко небрежна, но не мога да си я представя да поставя нещо подобно пред вратата ни. Може да е дело на Лукас. Той е още хлапе, ако разбираш какво имам предвид. Ще му се обадя сутринта и ще разбера дали знае нещо по въпроса.

— Ще съм ти много благодарен.

— Вижте, предлагам да забравим всичко това — обади се решително Моли. — Иска ли някой сладолед? — продължи с фалшив ентусиазъм тя.

— Трябва да тръгвам — Хари погледна часовника си.

— Хей, чакай, не си тръгвай заради мен! — Келси вдигна и двете си ръце и отстъпи назад, за да излезе от кухнята. — Просто ще се кача на горния етаж. Дори няма да усетите присъствието ми.

— Не е необходимо — Хари отмести поглед към Моли. — Виждаш ли, макар и без да искам, провалих вечерта.

— Не е вярно! — възрази тя, мислейки си за всичко, което бе научила за него тази вечер. — Прекарах чудесно.

Той не изглеждаше никак убеден в това, но опита да се покаже ентусиазиран.

— В такъв случай мога ли да те помоля да повторим опита?

— Разбира се! — не се поколеба дори за миг.

— Какво ще кажеш за утре вечер?

Тъкмо щеше да приеме, когато си спомни, че в събота има друг ангажимент.

— Съжалявам, но обещах да вечерям с леля и годеника й.

Хари вдигна очи към тавана, пресмятайки:

— В неделя през целия ден ще отсъствам от града. Отивам в Хидън Спрингс, за да се срещна с дядото на Джош — поколеба се за миг. — Предполагам, че няма да искаш да дойдеш с мен…

Моли поклати глава.

— Благодаря, бих дошла с удоволствие, но нали знаеш, че тогава Келси заминава за Калифорния? Трябва да я изпратя до летището.

— Хидън Спрингс е само на един час път оттук с кола. Мога да почакам, докато я изпратиш, и после да тръгнем.

— Наистина, защо да не приемеш предложението? — обади се Келси. — След това цял ден ще си свободна.

— Добре — усмихна се сестра й. — Докато сме в Хидън Спрингс, можем ли да посетим панаира?

— Не виждам пречки — отвърна Хари. — И без това отиваме в центъра на самия панаир.

— Не звучи лошо — обади се Келси. — Кога за последен път си се возила на виенско колело или си яла захарен памук, Моли?

— Не си спомням, сигурно от много години — отвърна Моли.

— Моля те, само не и захарен памук! — лицето на Хари се изкриви в болезнена гримаса.

Моли избухна в смях.

— Добре, добре, ще си поръчам само пуканки. Но ако ми обещаеш, че ще спечелиш за мен някоя от онези големи плюшени играчки.

— Прието — отвърна Хари. — Само че първо ще трябва да изиграем една игра, която принадлежи на един от роднините ми. Без такъв своего рода подкуп вероятността да спечелим играчка е равна на нула.

— Всичките ли панаирни игри са нагласени? — осведоми се Келси.

— Нека да кажем, че просто не са нагласени в полза на играчите — уклончиво отвърна той.

— Обзалагам се, че въпреки това можеш да спечелиш — Моли примигна кокетно с дългите си ресници.

Усмивката му угасна, а очите му настойчиво се впиха в нея.

— Не забравяй за скучните часове, които те очакват.

— Аз не се отегчавам лесно — чувстваше как пулсът й се ускорява. Надникна в очите му и потъна в тях. Каза първото, което й хрумна: — Пък ако нещата станат толкова лоши, винаги мога и сама да се забавлявам.

Усмивката бавно се върна на лицето му и бе невероятно съблазнителна.

— Мисля, че няма да се стигне чак дотам.

 

 

В събота сутринта Хари стоеше сам в хладния и тих Сиатълски аквариум. Често идваше тук, когато искаше да размисли. В момента наблюдаваше една електрическа змиорка на дъното на басейна пред него. Животното го бе заинтригувало. Намираше го не по-малко странно и невероятно от факта, че бе помолил Моли да го придружи до Хидън Спрингс.

Преди половин час, измъчван от необяснимо безпокойство, което му пречеше да се съсредоточи върху работата си, Хари бе излязъл от къщи и бе отишъл на плажа. Имаше нужда да помисли за това, което бе направил предишната вечер. Бе имал намерение да държи Моли далеч от проблемите на семейството си. Враждата между семействата Стратън и Тревилиън рядко избухваше в открит конфликт по простата причина, че Хари се бе погрижил никога да не влизат в пряк контакт помежду си. Той бе единствената връзка между семействата. И двете страни бяха дали ясно да се разбере, че предпочитат ситуацията да си остане такава.

Семейство Стратън считаше Тревилиън, с изключение на Хари, за някаква по-низша форма на живот. Те никога не простиха на Шон Тревилиън, че се бе осмелил да се ожени за Британи Стратън, принцесата в тяхното семейство. За тях изглежда нямаше никакво значение, че Британи по своя собствена воля бе избягала с Шон.

Семейство Тревилиън от своя страна гледаха по същия начин на Стратън, като ги смятаха за надути сноби. Според тях под влиянието на Стратънови бащата на Хари бе обърнал гръб на собственото си семейство.

Когато в началото Хари бе решил да започне връзка с Моли, изобщо не бе имал намерение да я представя на трудните си роднини. Не разбираше какво го бе накарало да я покани в Хидън Спрингс и това го тревожеше. Бе прекарал по-голямата част от нощта, мислейки върху това.

Умът му обикновено работеше по строго логически принципи. Единствените изключения бяха виденията, които получаваше от време на време. Тези редки, но изключително изтощаващи съзнанието му мигове, когато виждаше и знаеше, го плашеха и ядосваха.

Тялото на змиорката потрепна заплашително. Студените й безизразни очи срещнаха тези на Хари през стъклото на аквариума. Хари си помисли за миг за примитивния му мозък с нещо подобно на завист. За змиорката животът изобщо не бе сложен. Нямаше объркани семейни проблеми, нито чувството, че си хванат между два враждуващи свята. Нямаше меланхолични настроения. И никакъв страх от мъчителния копнеж за духовна близост, който не можеше да бъде обяснен, още по-малко пък анализиран.

В този момент още някой застана пред аквариума. Хари обърна глава и погледна косо към новодошлия, после отново насочи вниманието си към змиорката. Все пак бе изненадан да види тук братовчед си Брандън Стратън Хюз.

— Предполагам, че срещата ни не е съвпадение — обади се след малко Хари.

— Видях колата ти и спрях — отвърна тихо Брандън и бързо се огледа наоколо в просторната зала. Очевидно искаше да се увери, че никой няма да чуе каквото имаше да каже. — Всъщност, икономката ти ми каза, че си тук. Скъп начин да убиеш малко време, нали? Входният билет не е никак евтин.

— Имам целогодишен пропуск. Обичам да идвам тук, когато се нуждая от тихо място да помисля.

— Това е напълно в твой стил.

Двамата с Брандън не бяха особено близки, но с изключение на Джош отношенията му с всички останали роднини можеха да се окачествят като такива. Нямаха нищо общо, освен гените от рода Стратън. Брандън беше четири години по-млад от него. Притежаваше атлетичното телосложение, сините очи, русата коса — изобщо аристократичната външност, характерна за мъжете от неговото семейство. Заемаше поста вицепрезидент на „Стратън пропъртис“, реномираната търговска фирма за недвижими имоти.

— Е? — обади се Хари. — Сигурно това, за което искаш да говориш с мен, е много важно, за да те накара да платиш скъпата входна такса само за да ме намериш.

— Ще мина направо към въпроса. Оливия обаждала ли ти се е днес?

— Не.

— Ами майка ми?

— Днес не съм говорил и с леля Даниел. Защо?

Лицето на Брандън видимо се стегна.

— И двете са малко разстроени.

— От какво?

Братовчед му си пое дълбоко дъх.

— Ти си един от първите, които ще научат. Реших да напусна „Стратън пропъртис“. Искам да започна собствен бизнес, имам планове да основа собствена търговска фирма за недвижими имоти.

Хари подсвирна.

— Обзалагай се, че това им е дошло като гръм от ясно небе.

— Дяволски добре можеш да си представиш каква реакция предизвика. Снощи съобщих решението си на семейството. Всички вдигнаха страхотна врява. Майка ми направо е бясна. Дядо е ядосан. Гилфърд вече си го изкара върху мен.

— Не съм изненадан. А Оливия?

— Оливия също мисли, че правя страхотна грешка — той се загледа намръщено в змиорката. — Казва, че решението ми не се базира на логическа преценка на нещата. Че било резултат от негодуванието ми срещу един деспотичен дядо и една прекалено покровителствена майка.

— Това несъмнено е така — кимна Хари. — Пък и останалите членове на семейството не са по-различни.

— По дяволите, Хари, ще направя това, което съм намислил! — Брандън сви ръцете си в юмруци. — Искам да се махна от семейния бизнес.

— Няма да бъде лесно.

— Ти успя да го направиш. Когато дядо се опита да те накара насила да се включиш в „Стратън пропъртис“, ти му каза да върви по дяволите. В този ден се прости с наследството си. Дядо те изключи от завещанието си, а ти просто обърна гръб на парите на семейство Стратън, като че ли те не означават нищо.

— Цената, която той искаше да платя, бе твърде висока — отвърна тихо Хари. — Паркър искаше от мен да престана да се смятам за Тревилиън.

Брандън се извърна и го погледна направо в очите.

— Аз също ще се измъкна от семейната опека.

— Добре.

— Какво трябва да означава това?

— Какво очакваш да ти кажа?

— Не искам да казваш нищо — измърмори братовчед му. — Искам само да ми обещаеш, че няма да се намесваш, ако майка ми и Оливия те помолят да ме убеждаваш да не напускам компанията.

— Няма да се опитвам да те разубеждавам — обеща Хари. — И защо да го правя? Ако искаш да се махнеш от топлото местенце в компанията, това си е твоя работа. Само не забравяй, че нищо не идва наготово, когато си имаш работа със Стратън. Ще трябва да платиш известна цена.

— Искаш да кажеш, че дядо ще ме изключи от завещанието си, също както направи с теб?

— Най-вероятно.

— Ще го преживея — Брандън сви рамене.

Смелите думи не изненадаха Хари, но той веднага долови несигурността, която се криеше зад тях.

— Какво мисли Оливия по този въпрос?

— Оливия ми е жена — отвърна твърдо Брандън. — Тя ме обича. Сигурен съм, че ще ме подкрепи.

Хари не каза нищо. Не искаше да дава преценка за чувствата на Оливия. Преди година и половина със сигурност ги бе изтълкувал погрешно. Тогава бе убеден, че тя го обича.