Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (10)

Десета глава

Застанал на тротоара пред витрината на едно крайбрежно кафене, Хари за хиляден път премисляше събитията от изминалата нощ. По тялото му преминаваха студени тръпки. Чувстваше се така, като че стоеше на пътя на стремително приближаващ влак, от който едва в последния миг успяваше да се спаси.

Все още не можеше да повярва на късмета си. Изпитваше невероятно облекчение, че не бе изплашил Моли. Нещо повече, тя изобщо не изглеждаше смутена от държанието му през нощта.

Може би беше твърде спокойна и овладяна натура. Държеше се така, като че ли не забелязва нищо странно в начина, по който се любиха. Беше дошла при него, беше го любила, беше го приела дълбоко в своята кадифена топлина, а той буквално бе почувствал нейната наслада, удоволствието, което течеше по вените й, пенливо като отлежало шампанско. Като че ли през целия си живот Моли бе чакала единствено него.

И за пръв път през своя живот Хари бе изпитал истинско сексуално удовлетворение. Жестоката жажда, неутолимият копнеж, които през последните няколко години бяха станали безкрайно болезнени, най-сетне бяха задоволени. Поне временно. Никога нямаше да забрави това чувство, тъй като то бе далеч по-мощно от всичко, преживяно досега.

И все пак реакцията на Моли го озадачаваше. Сигурен бе, че е почувствала яростната атака на онази част от него, която той се стремеше да скрие дори от себе си. А не изглеждаше разтревожена или изплашена. Оливия бе доловила съвсем малка частица от нея и бе убедена, че той наистина е луд.

Може би Моли си обясняваше държанието му с треската, или просто бе твърде изплашена от злобната шега, която й бяха изиграли, за да забележи странното му поведение. Каквато и да бе причината, тя не избяга като Оливия.

Но със сигурност самият той трепереше от страх.

Беше толкова дяволски близо. Твърдо реши вече да бъде изключително внимателен и втори път да не поема такъв риск. Отсега нататък щеше да запазва пълно самообладание, когато се любеше с нея.

Плати две чаши с гъста мидена супа и понесе картонения поднос към една колона, зад която на една маса под разперен чадър седеше Моли. Вече се бе съвзел и бе възвърнал самообладанието си, така че тя нямаше да забележи нищо необикновено. Но еуфоричната тръпка, която бе изпитал тази сутрин, откривайки, че не го е напуснала, отново се върна. Осъзна с известно изумление и неудобство, че получава ерекция дори като я гледа. Можеше само да се надява, че панталоните прикриват неконтролируемата му физическа реакция. Зачуди се дали винаги щеше да затаява дъх, когато я види, или постепенно ще свикне с внезапното присвиване на вътрешностите му от обхваналата го възбуда.

Вниманието на Моли бе привлечено от чайките, които се стрелкаха ниско над плажа, търсейки изоставени парчета пържена риба. Лекият бриз си играеше с косата й. Хари с копнеж се загледа в меката извивка на шията й. Жаждата му за нея отново започна да го измъчва. Почти можеше да почувства топлата й копринена кожа. За кой ли път спомени от изминалата нощ се върнаха в съзнанието му. Пръстите му стиснаха по-силно подноса, докато го слагаше на масата.

— Обядът е сервиран. Червена супа за теб и бяла за мен. Правилно ли постъпих?

Моли отметна кичур коса от челото си.

— Правилно. Но как можеш да ядеш тази гъста бяла каша?

— Ето още един въпрос, по който имаме различни мнения — отбеляза спокойно Хари, докато заемаше място срещу нея. Помисли си, че няма да е лошо по-често да си повтаря колко малко общи неща имаха двамата. Това можеше да му помогне да запази необходима дистанция. — Харесвам мидената супа по английски. Ти предпочиташ червената, която не е нищо повече от няколко миди с картофи, плуващи в доматен сос.

— Въпрос на вкус — отвърна Моли. — Постигна ли някакъв успех с предложенията?

— Не. Ще ми отнеме известно време да открия това, което търся. Подробностите, които ми трябват, не са очевидни, тъкмо напротив — скрити са сред множество други незначителни неща. Надявам се да ми стигнат два-три дни.

Моли започна нетърпеливо да почуква с пластмасовата си лъжица по ръба на чашата.

— Дни?

Хари вдигна поглед от храната си.

— Ще останеш при мен, докато пипна копелето.

— Наистина ли мислиш, че ще остана?

— А ти наистина ли искаш да се върнеш в онази стара зловеща къща и да прекарваш там сам-самичка нощ и ден? И да се чудиш каква ще бъде следващата стъпка, която ще предприеме оня кучи син?

— Къщата не е зловеща! — Моли притвори очи и потрепери. — Но ти си прав, разбира се. Не искам да стоя там сама — погледна го изпитателно през спуснатите си ресници. — Мога да отида при леля.

— И да привлечеш вниманието на злосторника върху нейния дом?

Очите на Моли се разшириха ужасено.

— О, Господи! Не мога да направя това.

— Ще бъдеш в безопасност, ако останеш в моя апартамент. На входа има денонощен портиер. В сградата не може да влезе никой, който няма работа там.

— Ако наистина си сигурен, че мога да остана при теб… — започна колебливо Моли.

— Сигурен съм.

— Добре, ще остана, докато намерим злосторника.

— Точно така. Докато не разберем кой стои зад всичко това.

Този въпрос се уреди. Тя щеше да остане с него. Хари едва потисна доволната си усмивка.

— Това ще ти струва много часове напрегната работа.

— Известно ми е, че не си от търпеливите — усмихна се Хари.

— А ти си, така ли?

— Обикновено търпението си струва — сви рамене той.

— И това ли е още един пример за различията между нас? — тихо попита Моли. — Както в случая с мидената супа?

— Питам само от чисто любопитство — какъв вид мидена супа предпочита Гордън Брук? — не се сдържа Хари.

— Гордън ли? — тя сбърчи нос. — Мисля, че червена.

— Естествено.

— Защо мислиш така?

— Не мога да не забележа факта, че вие с Гордън имате много общи неща.

— Не съвсем — отвърна Моли малко прибързано.

— И двамата сте в един и същ бизнес — той вече знаеше със сигурност, че е попаднал на нещо важно. — Продавате сходни продукти на един и същ пазар. Изглежда има много неща, за които можете да си говорите.

— Какви например?

— За проблемите в търговията. Данъците. Ограниченията на градската управа за дребните предприемачи. Такива неща.

— Добре, двамата имаме сходни проблеми в бизнеса. Голяма работа!

— И двамата не сте женени — отбеляза Хари.

— И какво от това?

— Ами долових известна близост между вас — отвърна сухо Хари.

— Но какво е това? Тревилиънска инквизиция? Добре, с Гордън се познаваме от две години. Обаче нямаме чак толкова общи интереси, че да му заема петдесет хиляди долара от фондацията.

Това било значи. Копелето се опитваше да я използва.

— Петдесет хиляди? Това са много пари.

— Гордън се нуждае от тях. Разширил е бизнеса си прекалено много и казва, че има финансови затруднения. Вече е затворил две от кафенетата си.

— Да, наистина сериозен проблем — Хари изсипа пликчето пипер в супата си и хвърли настрани вече непотребната хартийка. — Значи се е опитал да те убеди, че неговите бизнес планове са толкова значими, колкото някое перспективно изобретение, заслужаващо парична подкрепа от фондация „Абъруик“?

— Нещо такова — Моли се намръщи леко. — Гордън ме преследва от няколко седмици, но до днес не ми беше казвал, че е на ръба на банкрута.

— Вероятно е оставил сълзливата история за накрая, за да те умилостиви.

Пръстите й стиснаха силно лъжицата.

— Сигурно е съвсем отчаян, за да признае, че има опасност да загуби бизнеса си. Познавам го достатъчно добре, за да разбера какво му е струвало това признание.

На Хари не се хареса нотката на симпатия, която долови в гласа й.

— И колко добре го познаваш?

— Както самият ти каза, двамата с Гордън имаме някои общи делови интереси.

— И двамата харесвате един и същ вид мидена супа.

Моли отново се намръщи.

— Той има заведение точно срещу моя магазин. И какво от това?

— Хм, наистина, какво от това?

— Боже Господи, добре, предавам се. Преди година и половина с Гордън бяхме много близки. Сигурна съм, че вече си се досетил за това. Сега доволен ли си?

— Не можеш да ме обвиняваш, че бях малко любопитен — заяви Хари.

— Разбира се, че мога.

— Естествено е, при тези обстоятелства. Ако си спомняш, самата ти ме подложи на разпит за бившата ми годеница.

— Да, предполагам, че е така — тя се изчерви. — Добре, сега сме квит.

— Не съвсем — измърмори Хари. — Какво се случи между теб и Брук? Защо спряхте да се срещате?

Моли повдигна рамене с безразличие.

— Знаеш как става. По онова време бях много заета с работа около фондацията. Освен това трябваше да ръководя и собствения си бизнес. Келси, ученичка в гимназията, също беше моя грижа. Можеш и сам да предположиш, че не ми оставаше много време за личен живот. Постепенно с Гордън се отдалечихме. Така приключи всичко.

— И как приключи връзката ви? Със скандал или сълзи?

Тя му хвърли хладен поглед.

— Хари, не говорим за края на света, а само за една връзка, която постепенно се изчерпа.

— Изчерпала се? Интересен израз, особено като се има предвид темата на разговора.

Студенината в погледа й се превърна в лед.

— Наистина си изключително твърдоглав, Тревилиън.

— И така, как завърши всичко?

— Господи, по-упорит човек от теб не съм срещала!

— Това е част от чара ми — скромно подхвърли Хари.

— Така ли? — очите й заблестяха. — Щом толкова искаш да знаеш, завърши със свистене.

Хари спря да дъвче, лъжицата така и остана на половината път до устата му.

— Свистене? Как така?

Усмивката на Моли бе тъжна.

— Свистене като онова, което издава машината за еспресо, когато изпуска парата.

— Разбирам. Такъв вид свистене значи.

— Точно такъв.

Хари се замисли над казаното известно време, след това реши да я накара да довърши цялата история.

— Имаш ли нещо против да ми обясниш въпросното свистене?

Тя въздъхна примирено.

— С Гордън се срещахме от около два месеца. Мислех си, че нещата вървят добре. Както сам отбеляза, имаме много общи теми. Но един ден влязох в неговото заведение малко преди края на работното време. Вътре нямаше никого. Младата жена, която обикновено стоеше зад бара, не се виждаше никъде. Стори ми се, че долавям свистене на еспресо машина откъм склада в задната част на магазина. Влязох, като предположих, че Гордън изпробва някаква нова марка машина. Там беше, но вместо машина изпробваше барманката. Върху купчина чували, пълни с „Гордън Брукс спешъл еспресо роуст Коста Рикън бленд“.

— Представям си, че една такава среща може да остави незаличимо впечатление.

— Достатъчно, за да не опитам еспресо през останалата част от живота си — решително произнесе Моли.

— А свистенето? Откъде идваше?

Тя направи гримаса на отвращение.

— От Гордън. Издаваше звуци като изпускаща пара еспресо машина.

— И ти… хм, не си разпознала звука? — попита внимателно Хари.

— За щастие, връзката ни не беше стигнала до този етап.

— Не сте спели заедно?

— Не — усмихна се криво тя. — Сега доволен ли си?

— Почти.

— Ти си невъзможен! — възмути се Моли. — Необходимо ли е да уточняваш и най-малките подробности?

— Обичам да събирам и най-малките частици информация.

— Това не ти е някакво научно изследване. Защо ти са нужни толкова подробности за Гордън?

— Мисля, че ще е от полза да науча колкото е възможно повече за него.

— Защо? — погледна го тя подозрително.

Хари насочи поглед към дузина чайки, които се спускаха към едно и също парче риба. Птицата, която сграбчи първа парчето, веднага се издигна високо в небето.

— Обичам да планирам нещата напред. Кога точно започнахте да се срещате с Гордън?

За няколко минути Моли потъна в мълчание. Очевидно внимателно подбираше думите си. Хари се запита защо темата Гордън Брук изискваше такава необичайна предпазливост.

— Запознахме се преди около две години. Започнахме да излизаме близо шест месеца по-късно — каза най-сетне тя.

— Тоест по времето, когато вече си направила първите стъпки по регистрацията на „Абъруик“?

— Аха — Моли преднамерено бавно загреба още супа.

Хари подсвирна леко.

— Значи Брук е имал нужда от толкова много време, за да разбере, че контролираш фондация с петстотин хиляди долара годишно? В такъв случай е много бавен. Нищо чудно, че е на ръба на банкрута.

— Така значи! — Моли тресна лъжицата на масата. — Знаех си, че ще кажеш нещо такова! Просто знаех!

— Какво съм казал?

— Не смей да ми излизаш с такова невинно изражение, доктор Тревилиън! Много добре знам за какво намекваш. Че Гордън се е опитал да ме използва!

— Виж какво, Моли…

— Ти фактически го обвини, че е хвърлил око на парите на фондацията, а не на мен. Подтекстът на всичко това е, че аз съм твърде наивна и лековерна, за да разбера истината, докато не го хванах с неговата барманка.

— Съжалявам.

— Ха! Дори за миг не го вярвам. Мислиш си, че когато става въпрос за пари, съм едва ли не слабоумна.

— Изобщо не мисля така! — възкликна Хари, изненадан от заключението, до което беше достигнала.

— Напротив, така е. Без съмнение си придобил това впечатление, защото изглеждам твърде нетърпелива да спонсорирам млади изобретатели, представящи ми своите предложения.

— Да, считам, че имаш слабост към изобретателите. Но това е съвсем друг въпрос.

— Сигурно! — Моли насочи лъжицата към него, все едно беше револвер. — Имай предвид едно нещо, доктор Тревилиън: не съм създала „Абъруик тий енд спайс“ и не съм го превърнала в успешно предприятие, като съм постъпвала необмислено във финансово отношение!

— Така е — съгласи се той.

— Нито съм наивна или лековерна, когато става дума за инвестиции. Фактът, че фондацията на баща ми съществува и успешно функционира, е доказателство за това.

— Абсолютно.

— Може би наистина изпитвам известна слабост към изобретателите. И какво от това? Това си е фамилна черта. Семейство Абъруик от поколения са търсели пари за своите изобретения. Съвсем естествено е, че съчувствам на онези, които са в същото положение, в което баща ми и чичо ми са били през целия си живот.

— Разбирам. Извинявай.

Тя се облегна рязко на стола с намусено изражение.

— И защо ли да ми се извиняваш? Истина е. Гордън наистина се опита да ме използва, за да вземе пари за проклетите си кафенета. Надявах се, че няма да научиш. Ситуацията никак не е приятна.

— Съмнявам се дали е по-неприятна от тази, в която изпаднах аз, когато разбрах, че бившата ми годеница била влюбена в братовчед ми — отвърна Хари.

За миг Моли остана смаяна.

— Разбира се, ти си прав. Обзалагам се, че е било много травмиращо изживяване.

— Не допринесе много за укрепването на моето его, но оцелях.

Моли се приведе напред и облегна ръце на масата. Косата й се развяваше на вятъра.

— Май двамата с теб имаме повече общи неща, отколкото си мислехме отначало.

Хари потъна в кристалночистия й поглед и почувства как отчаяният копнеж се надига отново в него. Потисна го с огромно усилие на волята. Не можеше да предприема повече рискове. Миналата нощ бе имал късмет, защото Моли мислеше, че е болен. Не трябваше отново да губи самообладание. Поне докато не бе напълно, абсолютно сигурен, че тя нямаше да се изплаши от странното му поведение.

— Може би си права — кимна в знак на съгласие.

— Преди година и половина Гордън имаше нужда от пари, за да разшири бизнеса си — продължи Моли. — Когато не ги получи от мен, уговори една банка да му даде заем. За два месеца отвори три нови заведения. Очевидно прибърза. Сега нещата излизат от контрол. Той се нуждае от повече пари, за да запази бизнеса си, а банката отказва да му даде нов заем.

— И затова дойде при теб.

— Аха.

— Но този път ти беше наясно какво преследва — продължи внимателно той.

— Да.

Хари зарея поглед към залива.

— Пожелавала ли си си някога нещата между теб и Брук да се бяха развили различно?

— Със сигурност мога да заявя, че връзката ми с Гордън нямаше да продължи дълго.

Не му убягнаха дяволитите искрици в погледа й.

— Защо не?

— Не искам да изглеждам придирчива, но в никакъв случай не бих легнала с мъж, който издава звуци като еспресо машина в най-интимните моменти. Аз също си имам своите изисквания.

През тялото му премина вълна на облекчение.

— В такъв случай ще се опитам да не свистя в неподходящ момент.

 

 

Хари внимателно разглеждаше чертежите, прикрепени към предложението, разстлано на бюрото пред него. Те се отнасяха за един уред, който трябваше да извлича енергия от слънцето за захранване акумулатора на автомобили. Беше го отхвърлил поради факта, че теоретичната и технологичната обосновка на изобретателя бяха твърде шаблонни и рутинни. Разработката не съдържаше никаква оригинална идея, нито пък предлагаше технически и инженерни решения, правещи възможно изпълнението на замисъла.

Онзи, който бе поставил фалшивия револвер и фигурата на призрака, също не притежаваше оригинално мислене. Беше използвал остаряла технология, за да изобрети механизмите за злобните си шегички. От техническа гледна точка изобретателят, представил за спонсориране проекта за движен от слънчева енергия автомобил, можеше спокойно да бъде авторът на злополучните шеги. Но имаше нещо, което не се връзваше. Нещо не беше на мястото си.

Хари остави предложението настрани и насочи вниманието си към следващото от купчината върху бюрото. Беше прегледал почти половината. Имаше намерение да продължи докрай, докато намери това, което търси. То беше тук някъде. Сигурен бе в това.

Моли, настанила се на стъклената маса до аквариума, вдигна поглед от екрана на компютъра.

— Откри ли нещо?

— Не — Хари прочете набързо заглавието върху корицата на следващото предложение. — Но ще го открия. Аз съм търпелив човек.

Тя направи недоволна гримаса.

— Само не искам да чувам, че търпението е добродетел.

— Тази вечер ще пропусна лекциите. Имам да върша по-важна работа.

— Благодаря — изражението на лицето й стана сериозно. — Това наистина не влиза в задълженията ти, Хари. Никой не ти плаща да намериш този човек.

— Това копеле е някъде тук и аз непременно ще го открия.

Той отвори папката и се задълбочи в чертежа на движен от вятъра генератор. Моли се надвеси над клавиатурата. В кабинета се възцари приятна тишина.

Хари осъзна, че бе започнал да приема такива моменти като някаква изначална даденост. Вече не се тревожеше, че ще обиди Моли, когато потъне в мислите си. Тя също изглежда винаги имаше какво да върши. Нямаше нужда да бъде развличана и забавлявана. Нито пък го измъчваше с въпроси и натяквания за настроенията му.

Звънът на интеркома го изтръгна от мислите му. Той погледна часовника си. Наближаваше десет.

— Изглежда имаме посетител — измърмори той. — Кой, за Бога, би дошъл в този час?

— Някой от семейството.

— А, да. Разбира се.

Хари се изправи и пресече стаята. Натисна бутона на вътрешната уредба.

— Тревилиън.

— Имате посетител, мистър Тревилиън — съобщи портиерът Крис. — Мисис Даниел Хюз настоява да ви види.

Той притвори очи и въздъхна примирено.

— Пусни я, Крис.

— Дадено, мистър Тревилиън.

Хари се обърна.

— Идва леля Даниел. Майката на Брандън.

— О!

В блестящите дълбини на погледа й съзря съчувствие. Усещането, че тя по някакъв начин разбира чувствата му в момента, бе странно. Самият той не бе напълно сигурен дали ги разбира. Винаги ставаше така, когато си имаше работа с някой от семейството.

Моли се приготви да изключи компютъра.

— Най-вероятно ще искаш да говориш с леля си насаме. Ще отида във всекидневната.

— Не, остани тук. Няма да позволим на Даниел да прекъсва работата ти, както и моята. Ще ви запозная, след което ще поговоря с нея в другата стая.

— Както искаш. Ще сгреша ли, ако предположа, че разговорът няма да е от най-приятните?

— Нека просто да кажем, че ми е известно какво иска Даниел. От опит знам, че колкото по-бързо й го дам, толкова по-бързо ще ме остави на мира.

— Тогава ти пожелавам късмет.

В този момент се чу звънецът на входната врата. Хари побърза да отвори и се озова лице в лице с леля си. Красивите й патрициански черти бяха застинали в израз на твърда решителност. Тревогата в очите й не беше престорена. Хари я познаваше достатъчно добре, за да разбере, че в това настроение няма да може лесно да я отпрати. Въпреки че майка му и Даниел бяха сестри, той самият намираше само повърхностна прилика между тях. И двете в младостта си бяха много красиви, а възрастта бе отнела малко от красотата им. Но Хари си спомняше майка си като енергична жена, чиито очи блестяха от искрена любов към живота, а леля си не бе виждал някога в истинско добро настроение. Когато се налагаше, можеше да бъде хладно вежлива, но нищо повече. Вероятно това се дължеше на нещастния й брак с Дийн Хюз, който бе имал благоразумието да загине при автомобилна катастрофа преди няколко години.

— Хари, трябва да говоря с теб за Брандън — Даниел направо влетя в апартамента и забелязала Моли, се закова на прага на кабинета. — Коя е тази?

— Здравейте — поздрави учтиво Моли.

— Не знаех, че имаш компания, Хари — Даниел го погледна така, като че ли очакваше той да отпрати Моли с небрежен жест като слугиня.

— Това е Моли Абъруик. Моли, моята леля Даниел Хюз.

— Даниел Стратън Хюз — студено го поправи леля му.

— Приятно ми е — измърмори Моли.

— Вие трябва да сте малката приятелка на Хари — заяви Даниел. — Оливия спомена, че ви е видяла.

— Малката приятелка на Хари ли? — присви устни Моли. В очите й заигра весело пламъче. — Що за израз! Някак си никога не съм мислила за себе си като „малката приятелка“ на някой мъж.

Не беше нужно човек да притежава интуитивната Дарба на Тревилиън, за да разбере, че тук назрява конфликт.

— Мис Абъруик е мой клиент, Даниел — обади се Хари.

Моли от години не се бе забавлявала така.

— Малка приятелка и клиент.

Даниел многозначително погледна обсипания си с диаманти часовник.

— Не е ли малко късно за бизнес?

— Зависи от бизнеса — отвърна Моли.

Даниел вирна високомерно брадичка.

— Ако ни извините, с племенника ми имаме да обсъждаме някои семейни въпроси.

— Разбира се. Никакъв проблем — Моли отстъпи назад в кабинета. — Изобщо няма да ви безпокоя. Дори няма да разберете, че съм тук.

Успя да смигне на Хари миг преди да затвори вратата. Даниел й хвърли презрителен поглед, насочвайки се към всекидневната.

— За Бога, Хари, нали няма да седнеш да ми разправяш, че тази жена наистина ти е клиентка?!

— Предполагам, че не си дошла тук, за да обсъждаме моите делови контакти.

— Не бъди груб — леля му се настани на дивана. — Нямам настроение за такива неща. Моите проблеми са ми достатъчни.

Той се приближи до прозореца и остана там, загледан в нощта.

— Какво искаш, Даниел?

— Говорил ли си с Брандън?

— Да. И с Оливия също.

— Тогава знаеш за смехотворния план на Брандън да започне свой собствен бизнес?

Хари й хвърли кратък поглед през рамо.

— Да.

— Трябва да го разубедиш, Хари.

— И защо да го правя? Брандън е умен и иска да работи самостоятелно. Остави го да следва мечтите си.

— Това е невъзможно и ти го знаеш — отвърна студено Даниел. — Баща ми никога няма да му позволи да го направи. Особено след като ти отказа да се присъединиш към компанията. Брандън трябва да остане в „Стратън пропъртис“. Знаеш това не по-зле от мен.

— Всичко е заради парите, нали? Страхуваш се, че Паркър ще изключи Брандън от завещанието, ако напусне компанията.

— Той ще направи точно това, ти сам го знаеш. Известни са ти чувствата на баща ми, когато става дума за фирмата.

— В този случай чувствата на Паркър не са по-важни от тези на Брандън — отвърна Хари. — Той иска да опита силите си. Остави го да го направи, Даниел. Ако откажеш, той ще те презира заради това, че нямаш вяра в него.

— Не смей да ми казваш как да се държа със сина си! Ти самият напакости вече достатъчно.

— Аз ли? — Хари се извърна рязко с лице към нея. — Какво съм направил аз?

— Знаеш отлично, че ти си внушил тази идея на Брандън.

— Оливия се опита да ми каже същото. По дяволите, Даниел, вината не е моя.

— Преди Брандън бе напълно доволен от мястото си в „Стратън пропъртис“. След като ти напусна и се отказа от наследството си, усетих, че той ти завижда за тази твоя глупава независимост. А след като се ожени за Оливия, стана още по-лошо.

Хари бавно започна да масажира врата си.

— Смяташ, че Брандън напуска компанията, за да докаже нещо? А може би той просто иска да започне свой собствен бизнес. Какво лошо има в това? Той е Стратън. Бизнесът е в кръвта му.

— Той те ревнува, не разбираш ли? — Даниел се изправи рязко. — Само един Господ знае защо, но това е истината. Иска да докаже на себе си и на Оливия, че е не по-малко силен и способен от теб. И в стремежа си да го докаже ще разсипе живота си.

— Мисля, че преувеличаваш.

— Не, не преувеличавам. Истина е. Ако Брандън не остане в „Стратън пропъртис“, баща ми ще го обезнаследи. Знам, че ще го направи.

— Не можеш да бъдеш напълно сигурна.

— Повече от сигурна съм. Той обезнаследи Британи, когато избяга с Шон Тревилиън, нали? Теб също те изключи от завещанието, когато отказа да се присъединиш към компанията. Закле се, че няма да видиш дори и цент от парите на семейство Стратън. И това не е празна заплаха, Хари.

— Не се и съмнявам, но сега обстоятелствата са малко по-различни.

— Иска ми се да повярвам в това, което казваш, но не мога да рискувам. Трябва да направиш нещо. Това, че ти не искаш парите на Стратънови, не ти дава правото да влияеш на Брандън. Няма да стоя настрани и да гледам как синът ми е лишен от наследство заради теб. Разбираш ли ме, Хари?

— Дори и да приемем, само заради този идиотски разговор, че неволно съм повлиял на Брандън да напусне компанията, какво, по дяволите, очакваш да направя?

— Да го разубедиш — Даниел се завъртя на токчетата на изключително скъпите си обувки и се насочи към коридора.

Хари притвори очи в мълчаливо примирение, докато външната врата се затвори след нея. След малко дочу тихото скръцване на вратата на кабинета. Отвори очи и посрещна погледа на Моли, която идваше към него.

— Не беше възможно да не чуя разговора — тя се облегна на рамката на вратата. — Леля ти говореше доста високо.

— На мен го кажи! — Хари започна отново да масажира врата си. — Съжалявам, че трябваше да чуеш всичко това.

— Наистина ли дядо ти е предложил да те включи отново в завещанието си, ако се присъединиш към семейната фирма?

— Да.

— А ти си му отказал, разбира се.

— Паркър Стратън използва парите, за да контролира хората около себе си. За него това е така естествено като дишането — той отиде в кухнята и извади бутилка от един шкаф до хладилника. — Ще те заинтересува ли предложението за чаша бренди?

— Разбира се — Моли напусна мястото си до вратата и се приближи. — Сега какво ще стане? Ще се опиташ ли да разубедиш Брандън да не напуска семейната фирма?

— Не — Хари наля напитката в две чаши. — Ще говоря с Паркър. Ще видя дали мога да го убедя да остави Брандън да започне свой бизнес, без да го обезнаследява.

— Мислиш ли, че това е възможно? — тя пое чашата си.

— Може би — Хари се усмихна безрадостно. — С малко късмет мисля, че ще мога да убедя Паркър да направи това, което трябва.

Моли го наблюдаваше над ръба на чашата си с кристално зелените си очи.

— Както убеди чичо си Леон да не притиска повече Джош?

— Нещо такова, да.

— Поправи ме, ако греша, но добивам впечатлението, че всичките ти роднини, и от двете семейства, си мислят, че ти трябва да решаваш проблемите им.

— Не всички. Само някои.

Моли замълча за известно време.

— Как попадна в тази ситуация, Хари?

Той не се опита да се престори, че не разбира въпроса.

— Проклет да съм, ако знам.

— Хари, това съм аз, Моли, не разбираш ли? Не можеш да ми даваш такъв отговор. Аз съм твърде умна, забрави ли?

Той се усмихна неохотно.

— Не съм, разбира се. И освен това притежаваш любопитството на семейство Абъруик. Не трябва да забравям това.

— Виж какво, ако не искаш да ми кажеш защо се примиряваш със сцени като тази, която се разигра тук преди малко, си е твое право. Семеен въпрос. Нямам право да любопитствам.

— Не че не искам да ти обясня — отвърна Хари замислено. — Просто не съм сигурен в отговора. Никой преди не ми е задавал този въпрос.

Вдигна поглед от брендито си и видя, че Моли го наблюдава със смесица от симпатия и съчувствие.

— Забърках се в тази каша, защото имам една шантава идея — да прекратя враждата между двете семейства.

— О! — в очите й проблесна разбиране.

— Единственото нещо, което желаеха родителите ми, бе мир. И това бе единственото, което никой не им даде.

— Значи си решил да изградиш мост между двата рода? Правиш го в памет на родителите си, нали?

Хари разклати брендито в ръката си.

— Нещо такова.

Не бе изненадан, че тя разбира всичко само от няколко думи. Това, което го изненада, бе стаеното чувство на облекчение, което той самият изпитваше в момента, доверявайки й мечтата си.

— Като че ли ти си призван да извършиш това по същия начин, както аз съм неразривно свързана с фондацията на баща ми?

— Така е — кимна Хари. — Но честно казано, мисля, че ти ще имаш много по-голям успех от мен.

— Наистина ли? Защо мислиш така?

— След толкова години напразни усилия хората и от двете семейства виждат в мен само миналото, но не и бъдещето. Искат да направя избор между един от двата рода и няма да престанат да упражняват натиск върху мен, нито пък да бъдат доволни, докато не го направя.

— А ти няма да го направиш.

— Аз съм наполовина Стратън и наполовина Тревилиън. Как мога да направя избор?

— Забелязвам обаче, че враждата не спира никой от двете семейства да те използва — заяви сухо Моли. — Не е ли странно, Хари?

— Кое?

— Това, че въпреки че си отхвърлен и от двете семейства, по някакъв начин ти си успял да застанеш начело?

— Не съм застанал начело — намръщи се той. — Просто съм глупакът, който стои по средата. Разликата е голяма.