Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (21)

Двадесет и първа глава

Оливия отпи замислено глътка от специалния чай, който Моли току-що бе направила.

— Знаеш ли къде са го отвели?

— Не — Моли наля чай и за себе си и се отпусна на дивана. Подви крак под себе си и се усмихна. — Може би така е по-добре. Предупредих Джош, че не искам голи момичета, излизащи от огромни торти, но това не значи, че не съществуват някои други възможности за забавление, за които смятам, че е по-добре да не се замислям.

— Ергенските партита наистина имат такава репутация.

— Не ми припомняй — тя изкриви лице в гримаса.

Оливия й отправи любопитен поглед.

— Тогава защо настояваше мъжете от двете семейства да устроят ергенско парти на Хари?

— Мисля, че и сама можеш да се досетиш.

Погледите им се срещнаха.

— Да. Не е нужно да имаш докторска степен по психология, за да се досетиш, че целта ти е Хари да разбере, че означава много и за Стратънови, и за Тревилиънови и че са готови да сключат примирие заради него.

— Това е единственото, което той иска от тях. Единственото, което е искал някога.

— И ти направи така, че да го получи. Трябва да призная, че съм впечатлена. Не мислех, че съществува сила на тази земя, която да може да убеди Стратънови и Тревилиънови да прекратят враждата, дори за кратко.

— Те не са толкова лоши, Оливия. Само трябва да знаеш как да подходиш към тях.

Оливия продължи да я гледа замислено.

— Моли, ти наистина обичаш Хари, нали?

— Да.

— А той… — Оливия не довърши и отмести поглед встрани. — Съжалявам, това е личен въпрос. Ще имаш пълно право, ако ми кажеш да си гледам работата, но все пак ще те попитам. Той казвал ли ти е, че те обича?

— Не и с думи — призна Моли.

Тя бе искрено изненадана, когато преди десет минути Оливия се появи на вратата. Беше почти девет. Един час по-рано Джош бе замъкнал Хари към гаража под претекст да му покаже чисто новото ферари, което било в едно от клетките там. Тъй като в жилите на Хари течеше Тревилиънова кръв, той, естествено, не можа да остане безразличен, когато стана дума за спортна кола. Не подозираше, че буквално ще бъде отвлечен в една лимузина, наета от Брандън за цялата вечер.

Доволна от обещаващото начало на плана си, Моли бе измила чиниите след вечерята и тъкмо се готвеше да се сгуши на дивана с книга в ръка, когато пристигна Оливия. Доколкото можеше да прецени, тя просто искаше да си поговорят.

— Това не те ли притеснява? — попита Оливия.

— И до това ще се стигне, убедена съм — в действителност се надяваше Хари да стигне поне дотам да разбере, че това, което чувства към нея, е любов. — Хари върши всичко по свой начин и когато мисли, че му е дошло времето. Той е различен.

— Продължаваш да твърдиш все това.

— Истина е — усмихна се Моли. — Произлизам от род, в който хората по един или друг начин са различни от останалите. Познавам ги и ги разбирам.

— Да, но различията на Хари, както ти ги наричаш, отиват твърде далеч.

— Оливия, мога ли да ти задам един личен въпрос?

За миг Оливия се смути.

— Какъв?

— Какво те привлече в началото у Хари? Очевидно е, че двамата сте съвършено неподходящи един за друг.

— Срещнах го на един малък прием в негова чест, след като бе изнесъл лекция за приноса на мислителите от епохата на Просвещението за развитието на психологията. Веднага си помислих, че ще бъдем идеална двойка. Беше направо неотразим. Интелигентен. Добре образован. Толкова емоционално стабилен. Поне в началото.

— О, да, разбирам. Прочутото му самообладание — Моли се усмихна над ръба на чашата си. — И кога откри, че това е просто маска, зад която се крие врящ казан от опасни страсти и тъмни желания?

— Моля? — стъписа се Оливия.

— Няма значение. Просто се пошегувах. Кога реши, че двамата не сте създадени един за друг?

Оливия се размърда неспокойно на стола си.

— Сигурна ли си, че искаш да узнаеш?

— Абсолютно. Умирам от любопитство.

— За да бъда съвсем откровена — започна Оливия — много бързо стана ясно, че Хари има сериозно емоционално разстройство, което първо трябва да се излекува, преди той да може да изгради нормална връзка с някоя жена.

— Хм.

— Опитах се — продължи Оливия мрачно. — Бог ми е свидетел, че се опитах. Той не искаше да говори с мен. Отказа професионален съвет и терапия. Казах му, че има лекарства, които биха могли да му помогнат. Но той не искаше и да чуе да говори с лекар за проблемите си. И после…

— После какво?

— Е, ако искаш да знаеш истината — започна да ме изнервя.

— Защо?

Оливия отправи поглед в нощта зад прозорците.

— Имах чувството, че иска нещо от мен, нещо, което не можех да му дам дори в най-малка степен. Не знаех какво е това, от което той се нуждаеше толкова много. Просто знаех, че не съм в състояние да му го дам.

— А ти какво искаше от него? — попита Моли.

Оливия я погледна бързо и изпитателно.

— Една здрава, устойчива, взаимно допълваща се връзка, разбира се. Брак, основан на уважение, доверие и взаимна толерантност.

— Значи разбра, че не можеш да намериш всичко това у Хари?

— Невъзможно беше. Той… — затърси подходящите думи. — Отначало изглеждаше доста резервиран. Но към края на злополучния ни годеж започна да се държи странно. Започна да ме обсебва.

— Да те обсебва?

— Трудно ми е да обясня. Самата аз никога не съм разбирала какво стана. Никога в практиката си не съм срещала тези симптоми и никога не съм изучавала подобен синдром в университета. Сигурна съм, че странното му държание е резултат на посттравматично стресово разстройство, но не ми беше ясно какво точно става в душата му. Много се изплаших. Разбрах, че трябва да прекъсна връзката ни.

— И Брандън беше насреща, за да те спаси?

В очите на Оливия проблесна гняв.

— Брандън не ме е спасявал. Аз сама се спасих.

— Съжалявам. Не исках да те засегна.

— С Брандън се запознахме, докато бях сгодена за Хари. Трябва да призная, че още от начало се появи силно привличане между нас. И двамата чувствахме това и се опитахме да го избегнем. Но Брандън разбра, че започвам да се плаша от пристъпите на депресия у Хари и от… силата му.

— Говорила си с Брандън за поведението на Хари?

Оливия кимна утвърдително.

— С Брандън можех да говоря така, както никога не бих могла да го направя с Хари. Изпитах такова облекчение.

Моли се приведе леко напред.

— Оливия, всичко е наред. Не се измъчвай повече от чувство на вина.

— Не чувствам вина! — отвърна бързо Оливия, но внезапно в очите й се появиха сълзи. — Вината е парализиращо, разрушително чувство. Нямам причина да се чувствам виновна.

— Наистина нямаш причина. Вие с Хари просто не сте създадени един за друг. Повярвай ми, така е. Напълно, абсолютно сигурна съм в това, което казвам.

— Какво те прави толкова сигурна, Моли?

— Хари контактува емоционално по начин, който ти никога не би могла да обясниш с никаква психологическа теория. Вече ти казах и ще повторя — Хари е различен.

С треперещи ръце Оливия постави чашката в чинийката.

— Опитах се да му помогна.

— Знам.

— Направих всичко възможно да го накарам да се подложи на терапия — тя грабна бързо чантичката си и извади оттам една носна кърпичка. — Не би могла да го разбереш. Като че ли отново виждах баща си.

— О, Боже! — прошепна Моли.

Оливия изглежда не я чу. Попи с кърпичката очите си и продължи:

— Баща ми страдаше от пристъпи на депресия. С течение на времето те ставаха все по-тежки. Мама се опита да го убеди да отиде на лекар. Аз също. Но той отказа. Един ден излезе в гората с карабината си. Никога не се върна.

Моли постави чашката си на масата, стана, приближи се до младата жена и я прегърна. Оливия не се възпротиви. Зарови лице на гърдите й и се разплака. Моли леко я потупа по рамото.

— Оливия, ти си специалист. Със сигурност нямаш нужда от мен, за да ти кажа, че не си виновна за самоубийството на баща си.

— Само един Господ знае на колко терапевтични сеанса се подложих, за да преодолея това! — Оливия започна да се съвзема.

— И няма нужда да ти припомням, че Хари не е баща ти. Не трябва да се тревожиш за него и да се опитваш да го спасяваш. Той не е твой проблем, нито твоя отговорност.

Оливия подсмръкна още няколко пъти, след това вдигна поглед към Моли. Дори успя да се усмихне несигурно.

— Знаеш ли какво? Мисля, че си сбъркала призванието си. Трябвало е да учиш психология.

— Благодаря. Предпочитам бизнеса си с чая и подправките. Но все пак мога да си представя в каква каша си попаднала.

— Каша ли?

— Разбира се. Ето те, сгодена за мъж, когото си почнала да възприемаш повече като пациент, отколкото като любовник. Мъж, чиито проблеми ти напомнят за проблемите на баща ти — тя махна с ръка. — В същото време започваш да се влюбваш в друг мъж, на всичкото отгоре роднина на твоя пациент-годеник, който с течение на времето се държи все по-странно и отказва да се подложи на терапия. Нищо чудно, че си се изплашила и си развалила годежа. Направила си единственото разумно нещо, което е можело да се направи.

Настъпи кратко мълчание.

— Не мисля, че използваме точно такива термини в психологията — измърмори Оливия. — Но може би в този случай тези думи са най-подходящи.

Моли примигна изненадано.

— Наистина ли долових малка шега? Някакъв психологически хумор? Оливия, ти наистина ме изненадваш.

Оливия тъжно се усмихна.

— Знам наистина един много хубав виц за това колко психоаналитици са необходими, за да се смени една електрическа крушка.

— Нямам търпение да го чуя — разсмя се Моли.

Най-накрая усмивката на Оливия се прояви и в очите й.

— Може би си права. Може би е време да се освободя от вината, която чувствам към Хари. Мисля, че е попаднал в добри ръце.

 

 

Паркър измери с презрителен поглед шумната, претъпкана с хора таверна. Една кънтри група изпълваше пространството с жални вопли за изгубена любов и добро уиски. Солистката бе облечена в прилепнали джинси, обшити с ламе. Никой от мъжете, които седяха на бара, не си бе направил труда да си свали шапката. В отдалечения ъгъл една шумна група се бе събрала около игралната маса. Беше ясно, че става дума за големи залози.

— Кой, по дяволите, избра това място? — изръмжа недоволно Паркър.

— Ние — Джош погледна към Брандън за подкрепа.

— Помислихме си, че ще представлява един вид неутрална територия — обади се Брандън с малко пресилен ентусиазъм и направи знак на сервитьорката, облечена в живописен каубойски костюм. — Поръчай си бира, дядо.

— Аз пия уиски — изръмжа за пореден път Паркър.

— Както и аз — Леон смигна на сервитьорката, която се приближи към тяхната маса. — Хубави ботушки имаш, скъпа.

— Хайде, хайде, чичо Леон — изстена Ралей. — Не се прави на магаре, чу ли?

— Харесвате ботушите ми ли, мистър? — сервитьорката сведе поглед към червените си каубойски ботуши, украсени с пайети, които бяха в тон с шапката й.

— Да — ухили се Леон.

— Ако толкова ви допадат, мога да ви ги дам. До края на вечерта краката ми ще се подуят и ще ме болят. Страшно са неудобни.

— Мога да ти помогна да облекчиш болките в краката си, скъпа.

— Не, благодаря. Има кой да ми масажира краката след работа.

— А той достатъчно голям ли е, за да се справи с толкова дълги бедра? — попита Леон с интерес.

— Не е той, а тя — измърмори сервитьорката. — Освен това е пет фута и единадесет инча висока, кара „Харлей Дейвидсън“ и е облечена в кожи и метал. Барабанистка е в „Ръби Сует“. Чували ли сте за този състав?

— Хм, не — призна Леон. — Вероятно не свирят моя тип музика.

— Вероятно. Някак си не мога да си представя какво общо бихте могли да имате приятелката ми и вие.

Леон изкриви лице в недоволна гримаса.

— Ами така е. Излизаш с един куп Стратънови, какво можеш да очакваш.

Паркър го изгледа свирепо.

— Опитай се да не се правиш на по-голям глупак, отколкото в действителност си, Тревилиън. В този град аз имам репутация.

Леон само присви очи.

— Каква репутация? Да аранжираш цветя ли?

— Престани, дядо — изсъска Джош.

Сервитьорката стоеше невъзмутимо до тях и потрепваше леко с химикалката по малкото тефтерче в ръката си, за да им привлече вниманието.

— Мога ли да взема поръчката ви?

— За мен бира — отвърна бързо Джош.

— Същото и за мен — обади се Брандън.

Паркър се намръщи.

— Ако тук се сервира само бира, аз също ще бъда принуден да си поръчам тази напитка.

— За мен също — добави Ралей.

Гилфърд се замисли.

— Бих искал да знам имате ли от тези марки бира, които се произвеждат тук, в Сиатъл?

— Да, сър, имаме една местна марка бира — отвърна сервитьорката. — „Скид роуд“.

Гилфърд направи измъчена физиономия.

— Не мисля, че някога съм чувал за нея.

— Произвежда се в малка пивоварна, която отвориха съвсем наскоро — обясни сервитьорката.

— Добре. Ще я опитам.

Жената с очакване погледна Хари, който стоеше на челното място.

— А за вас?

— „Скид роуд“ ми звучи добре — отвърна той.

— „Скид роуд“ за всички — обобщи Гилфърд.

— Много добре. Веднага се връщам — сервитьорката пусна тефтерчето в джоба на късата си червена пола и се смеси с тълпата.

Леон я проследи с тъжно изражение.

— И момичетата вече не са това, което бяха.

— Млъквай, стар коцкар такъв! — нареди строго Паркър. — Не си ли чувал за сексуален тормоз на работното място?

Леон успя да изрази изненада.

— Защо? Не, не съм. Къде мога да получа такъв?

Джош издаде мъчителна въздишка и погледна към Хари.

— Няма ли вече да започнем да се забавляваме?

Хари огледа мъжете, които бяха седнали на масата. Всички те бяха негови роднини, и от двете семейства. Присъстваха всички, навършили двадесет и една години. За пръв път ги виждаше заедно в едно помещение.

— Да приема ли, че това парти е дело на Моли? — обади се той в последвалото мълчание.

— Какво те кара да мислиш така? — обади се Гилфърд.

— Просто предположение — отвърна Хари.

С периферното си зрение забеляза сервитьорката, която се връщаше с пълен поднос бири. Зачуди се кога най-сетне на всички ще омръзне този фарс, ще станат и ще си отидат вкъщи.

Ралей се намръщи.

— Виж, Хари, знам какво си мислиш, но не си прав. Всички искахме да ти организираме едно подобаващо изпращане. Така ли е, чичо Леон?

Леон повдигна едната си вежда.

— Разбира се, че е така — той се облегна на стола си, докато сервитьорката поставяше бирата пред него. — По дяволите, винаги съм бил за, когато става дума за парти.

Паркър вдигна чашата си.

— Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос, Хари?

— Какъв въпрос?

— Нямам нищо против това да се ожениш. Това си е твоя работа. Но защо, по дяволите, искаш да се ожениш за такава властна малка женичка като Моли Абъруик? Синко, тя ще направи живота ти истински ад.

— Можеш да го повториш — поклати глава Леон. — Тази жена е истинска мъжкарана.

— Не е мъжкарана — отвърна Хари.

— А? — Леон примигна от учудване.

— Смела е, вярно, но не е мъжкарана — Хари отпи голяма глътка от бирата си. — Има голяма разлика. Може за теб това да няма значение, чичо Леон, но когато става дума за такива неща, предпочитам точността.

За миг настъпи тишина. Всички бяха втренчили погледи в Хари. След това устните на Брандън леко потрепнаха и миг по-късно той избухна в смях. Развеселен, Джош направи същото. Гилфърд се усмихна.

— Кучи син — измърмори Леон. След това се разсмя и той.

Паркър и Ралей се спогледаха.

Хари бе единственият, който забеляза тримата яки, облечени в джинси и кожа мъже, влизащи в таверната. Не изглеждаха много по-различно от другите посетители, но в тях Хари забеляза нещо, което веднага го накара да застане нащрек. Новодошлите обходиха помещението с погледи на пияно задоволство.

— Проклятие! — той остави бутилката си на масата. — Мисля, че е време да си ходим.

Ралей веднага обърна поглед към него.

— Какво има?

— Нищо. Все още — Хари посегна да извади портфейла си и в същия миг забеляза, че новодошлите се насочиха към тяхната маса.

С инстинкта към опасностите, който бе използвал в своя полза в продължение на години, Леон вдигна поглед, изпълнен с очакване и нетърпение.

— Виж ти! Виж ти!

— Какво става тук? — намръщи се Паркър.

— С малко късмет вечерта се очертава да стане много вълнуваща — увери го Леон с предизвикателна усмивка.

Тримата непознати се приближиха до масата им. Този, който вървеше най-отпред, имаше двудневна брада и мръсна коса, вързана на врата на опашка. Беше тикнал предизвикателно палци в широкия си кожен колан.

— Кажете сега, че това не са групата сладури, които пристигнаха с онази фантастична лимузина отпред.

— Кого наричаш сладур? — попита Леон с измамно спокоен глас.

— Вижте какво! — намеси се Паркър. — Това е семейно събиране и непознати не са добре дошли тук.

Този, който стоеше непосредствено зад мъжа с конската опашка, се ухили, разкривайки два реда развалени зъби.

— Жалко. Ние също искаме да се позабавляваме.

— Не и на нашата маса — отвърна Леон.

— Не виждам защо не — обади се първият.

Той протегна яката си космата ръка, хвана единия ръб на масата и я преобърна. Бутилки и чаши се строполиха със звън на пода. С раздиращо нервите тътрене се претърколиха столове. Мъжете от семействата Стратън и Тревилиън скочиха на крака. От съседните маси долетяха силни викове.

— Кучи син! — Леон размаха възбудено патерицата си.

— О, по дяволите! — извика Ралей. — От това ще излезе чудесно ергенско парти, не мислите ли?

Хари улови полупразната си бирена бутилка, преди да падне на земята. Хвана я така, сякаш държеше нож. След това улови погледа на Джош.

— Към входната врата! — нареди твърдо на момчето. — Веднага!

— Добре! — Джош забеляза бутилката, която се бе превърнала в оръжие в ръцете на Хари, самият той сграбчи друга бирена бутилка и започна да отстъпва към входната врата.

Гилфърд се бе зачервил от ярост. По лицето на Паркър премина израз на изненада. Хари ги избута към входа. Той не видя кой започна боя и кой нанесе първия удар, видя само как Леон отново размаха тържествуващо патерицата си. Непознатият с конската опашка се преви на две, останал без дъх.

След секунда вече нямаше значение кой беше започнал свадата. По всички закони за причина и следствие резултатът бе напълно предвидим. В таверната настъпи истински хаос. Всеки се биеше с всекиго. Навред се разнасяха писъци, викове и ругатни. Групата бе усилила звука на уредбите си докрай в отчаян опит да заглуши врявата.

Нетърпелив час по-скоро да измъкне роднините си от кръчмата и да ги отведе в безопасност до лимузината, Хари действаше светкавично. Парира удара на единия от нападателите, след това с точно премерен удар заби юмрука си в корема му. Непознатият залитна назад, превит одве. По глуповатото му лице се изписа израз на изненада. Преди да може да се свести, Хари сграбчи Паркър за рамото и го поведе към вратата. Дядо му обаче бе насочил вниманието си към друг нападател.

— Нещастен хулиган! — Паркър хвърли пълна бутилка към един от тримата непознати, започнали боя. Тя го удари с все сила в рамото, на което той реагира с гневен рев.

Хари го изведе набързо навън, преди да му се бе случило нещо лошо, и пак се върна в заведението. Джош и Брандън го гледаха с очакване, тъй като искаха да знаят какво да правят по-нататък.

— Джош, погрижи се за Ралей — нареди Хари. — Брандън, изведи Гилфърд оттук. Аз ще се оправя с Леон.

— Добре — Брандън хвана чичо си за ръка и го поведе към вратата.

Джош сграбчи Ралей за рамото.

— Хайде да изчезваме, приятел. Партито свърши.

— А, не! Точно сега започва! — оплака се Ралей, но не се противи дълго и тръгна към изхода.

Хари обхвана Леон през кръста, точно когато чичо му се извърташе, за да удари още някого с патерицата си.

— Какво, по дяволите… — старият се обърна и го изгледа кръвнишки. — Остави ме. Искам да довърша започнатото.

— Това е моето парти, забрави ли? — извика Хари, влачейки го към вратата. — А аз вече си тръгвам.

— Ти винаги си бил много скучен, момче — заяви Леон, когато излязоха навън. — В това се състои целият ти проблем. Никога не си знаел как да се забавляваш.

Хари не му обърна внимание. Набързо провери дали всички са се качили в лимузината. Патерицата на Леон за миг се запречи на едната врата, но Хари успя да я затвори точно когато боят се пренесе извън таверната.

— Всички сме тук — той улови погледа на шофьора в огледалото за обратно виждане. — Хайде да тръгваме.

— С удоволствие, сър — отвърна униформеният мъж и запали двигателя.

Гумите на мощната кола изхвърлиха зад себе си пясък и чакъл, когато рязко потеглиха от паркинга. Някъде в далечината запищяха полицейски сирени, но лимузината вече бе набрала скорост в обратна посока.

В продължение на няколко минути никой не каза нищо. Проблясъците от външни светлини в купето разкриваха лица, застинали в различни изражения, споглеждащи се едни други.

След това Леон се засмя и извади няколко бутилки „Скид роуд“, които по някакъв мистериозен начин бе успял да отмъкне от кръчмата на излизане.

— Някой ще се присъедини ли към мен?

— Да, по дяволите — отвърна Ралей. — Дай ми една от тези, Леон. Наистина имам нужда от нещо освежаващо.

— Аз лично бих употребил нещо по-силно — измърмори Паркър.

Джош се ухили и започна да тършува из малкото барче на лимузината.

— Мисля, че тук има бутилка уиски, мистър Стратън. Да, прав съм! — и той победоносно вдигна една бутилка.

— Слава Богу — Паркър наблюдаваше как младежът налива уискито. — Не съм попадал в такава ситуация, откакто служех във флота.

Леон го погледна с неочакван интерес.

— Служил си във флота?

— Да — Паркър пое чашата си от Джош.

— Е, проклет да съм, аз също някога служех във флота — Леон протегна ръка.

Паркър се поколеба за момент, след това я пое и здраво я стисна.

Хари наблюдаваше с интерес и любопитство как в лимузината започна да се установява друго настроение. Не бе сигурен точно какво беше, но се чувстваше добре.

Брандън погледна останалите.

— Джентълмени, в този момент си мисля, че моята жена, известната психоаналитичка, би нарекла това събиране пробен опит за сближаване.

— Каквото и да е то — отвърна Леон, — пия за него.

 

 

Звукът от превъртането на ключ във входната врата събуди Моли. Хари най-сетне се беше прибрал. Тя се облегна сънено на лакът на дивана, където бе заспала докато четеше, и погледна часовника си. Изненада се, когато видя, че минаваше един. Изпита чувство на облекчение. Ергенското парти сигурно е било интересно и е преминало както трябва, щом е продължило до толкова късно.

Тя се прозина, изправи се и тръгна към входната врата, за да посрещне бъдещия си съпруг. Звукът от превъртането на ключа се повтори. Хари очевидно имаше проблеми с отключването.

— Надявам се, че не си прекалено пиян, скъпи — засмя се, докато му отваряше вратата. — Малко почерпване в мъжка компания е едно, но ако известните ти роднини са те накарали да се натряскаш здраво, наистина ще се ядосам…

Тя зяпна от изумление, когато видя кой стои на прага.

— Уверявам те, че изобщо не съм пиян, скъпа — отвърна Кътър Латъридж. Усмихна й се със своята очарователна усмивка, като в същото време й показа пистолета в ръката си. Дулото имаше странна форма. — Няма да остана дълго. Имам едно-две неща, за които трябва да се погрижа, преди да се заема с нещо ново.

— Кътър! — Моли бе твърде изненадана, за да се помръдне. — Как влезе тук?

— Всъщност името ми е Кларънс, но можеш да ме наричаш и Кътър — той направи едно движение с пистолета. — И да отговоря на въпроса ти — влязох през гаража. Охранителните системи на гаражите не са много надеждни, не мислиш ли?

Моли отстъпи крачка назад. Кътър влезе и затвори вратата след себе си.

— Казаха ми, че си изчезнал — прошепна Моли. — Казаха, че не е в твоя стил да се връщаш, когато измамата ти се провали.

— Общо взето, прави са — той изпусна въздишка на съжаление. — Не ми харесва физическото насилие. Така нещата се объркват много. Предпочитам да разчитам само на комбинативния си ум. Но в този случай мисля, че трябва да направя изключение.

— Имаш предвид второ изключение, нали? Ти уби Уортън Кендъл.

— Той стана абсолютно неблагонадежден — отвърна Кътър. — Твърде много пари бяха заложени на карта. Мислеше, че има право да получи много повече, отколкото възнамерявах да му дам за услугите. Не е ли чудно колко алчни могат да бъдат някои хора?

— Сега вече е невъзможно да се добереш до парите на фондация „Абъруик“ — отбеляза отчаяно Моли. — Защо си поел риска да се върнеш в Сиатъл?

— Защото Тревилиън не искаше да се откаже да върви по следите ми — лицето на Кътър се изкриви от внезапно бликнала ярост. — Той ме надушва като хрътка. Накара детектива си да се рови в миналото ми, да търси доказателства, опитвайки се да намери логика в действията ми. А човек винаги следва някаква логика. Рано или късно щеше да ме открие. Не мога да му позволя това.

— Не можеш да спреш Хари.

— Трябва — отвърна Кътър. — Ако не се отърва от него, през целия си живот няма да съм спокоен.

Страхът сграбчи вътрешностите на Моли като с железни клещи.

— Какво смяташ да правиш?

— Мисля да се отърва и от двама ви с Хари.

— Не можеш да се измъкнеш, Кътър. Всеки ще разбере кой ни е убил.

— Не мисля така — усмихна се студено той. — От известно време обмислям точно действията си. Изчаквах само подходящия момент.

— За какво говориш?

— Ще изглежда така — Хари Тревилиън, който и без това е емоционално нестабилен, съвсем е откачил. Върнал се вкъщи пиян и депресиран след ергенското парти. Застрелял годеницата си, тъй като погрешно сметнал, че е възобновила връзката си с Гордън Брук. След което насочил дулото към слепоочието си. Такива неща не са нещо необикновено, нали така?

— Ти си луд, ако мислиш, че ще успееш.

— Ще успея, скъпа. Експерт съм, що се отнася до детайлите — Кътър погледна часовника си. — Нека да седнем и да изчакаме. Не можем да направим нищо, докато не се върне Тревилиън, а както ми е известно, ергенските партита могат да продължат доста време.

Моли разбираше, че не би имала шанс да изкрещи силно. Кътър стоеше твърде близо. Пистолетът му беше със заглушител. Можеше да я удари така, че да изпадне в безсъзнание, или да я убие, преди да е успяла да издаде и звук. Припомни си деня, когато Кътър я бе хванал в капан в мазето на собствената й къща. Хари бе пристигнал десет минути след като Кътър се би отишъл. Никога нямаше да го признае, но бе дошъл в къщата, защото бе усетил, че Моли се намира в опасност. Тя го бе повикала и той се бе отзовал възможно най-бързо. Наистина, бе пристигнал с известно закъснение, но бе дошъл.

Тя погледна в студените очи на Кътър и видя там смъртта. Отчаяно изкрещя безмълвното си предупреждение в нощта:

Хари!

Опасност! Смърт!

Внимавай! Внимавай! Внимавай!

 

 

Хари отвори вратата на спрялата пред вратата на жилището му лимузина. Леон му хвърли укоризнен поглед.

— Наистина ли искаш да се прибереш толкова рано? Нощта едва сега започва, момче.

— Един и половина е, а и аз не съм свикнал с такива развлечения — Хари излезе от колата и хвърли поглед към роднините си. — Не мога да понеса повече за една нощ. Но искам да знаете, че прекарах чудесно.

— Хей, трябва да се събираме по-често, какво ще кажете? — обади се Ралей.

— Не съм много убеден в това — усмихна се уморено Брандън. — За мен също беше тежка нощ.

— И за мен — отбеляза Гилфърд.

В отговор се чу недоволното сумтене на Паркър.

— Тези младежи изобщо нямат нашата издръжливост, когато бяхме на техните години, а, Леон?

— Какво можеш да очакваш? — отвърна Леон. — Сега младежите почти не ги бива за нищо.

— Така си е — съгласи се с готовност Паркър.

Хари хвърли поглед към Джош.

— Погрижи се за Леон.

— Разбира се, не се тревожи — усмивката на Джош изведнъж секна. — Случило ли се е нещо, Хари?

— Не — отвърна той. — Уморен съм и искам да си лягам, това е всичко.

— И да чуеш това от един бъдещ младоженец! — извика Леон. — Мъжът никога повече не е същият, след като се ожени.

Хари затвори вратата сред добродушните шеги и подмятания на другите.

Проследи с поглед лимузината, която се отдалечаваше в нощта, след това се обърна и с бързи крачки се запъти към фоайето. Но не изминал и половината път, изведнъж се сепна. Нещо не беше наред.

Опасност! Внимавай! Внимавай!

Чувството го връхлетя изведнъж. Първата му реакция, основана на дългогодишен навик, бе да го потисне. Но после настоятелно осъзна, че това смразяващо чувство бе по някакъв начин свързано с Моли. Не можеше да го отхвърли или да не му обърне внимание.

Опасност! Опасност! Опасност!

В съзнанието му с ужасяваща яснота прозвуча съветът на Моли. Тя му бе казала да не се противопоставя на собствената си природа. Беше го предупредила, че тази мълчалива борба ще разкъса душата му. За пръв път Хари призна пред себе си, че тя е права. Един сигурен начин да се побърка бе да продължава да отрича истината. С усилие на волята си наложи да се успокои и предпазливо да разтвори сетивата си.

Той е тук! Той е тук! Убийство! Убийство!

Олюля се под силата на мощното безмълвно предупреждение, което проехтя в дълбините на съзнанието му. Бързо се съвзе и извади ключовете си. Крис, нощният портиер, се появи от малкия си офис и отвори вратата.

— Добър вечер, мистър Тревилиън. Доста късно се прибирате.

— Имах ергенско парти — отвърна Хари с дрезгав глас, като в същото време полагаше всички усилия да се овладее, без да губи необикновената си чувствителност към невидимите трептения на опасността.

— Моите поздравления! — намигна му Крис.

— Благодаря.

Когато се отправи към асансьора, в гърдите го блъсна мощна вълна и за миг го накара да се олюлее.

— Случило ли се е нещо, мистър Тревилиън?

Замаян, той не можа да улучи бутона на асансьора. Обзе го паника.

Твърде късно! За пореден път ще закъснея!

— Крис, идва ли някой в апартамента ми, преди да се върна?

— Само мисис Стратън.

— Оливия? — Хари разтърси глава, опитвайки се да проясни мислите си.

— Да, сър. Тръгна си преди няколко часа.

— Никой друг ли не е идвал?

— Не, сър.

— Ще ми направиш ли една услуга? — гласът му трепереше от вълнение и тревога.

— Разбира се.

— Искам да си направя една шега с Моли.

— О! Добре. Няма проблеми — усмихна се Крис. — Какво искате да направя?

— Изчакай няколко минути, докато се кача горе, след това ми звънни по интеркома. Когато отговоря, кажи, че детектив… — Хари разтърка челото си. — Кажи, че е дошъл детектив Фостър от районното полицейско управление и иска да говори с мен. Спешно.

— Дадено.

— Благодаря, Крис.

В този момент вратата на асансьора се отвори. Хари успя да се вмъкне вътре и да натисне правилния бутон. Когато вратите се затвориха, се облегна на стената, притвори очи и се опита да възвърне самоконтрола си, за да пристъпи с твърда крачка по стъкления мост, който се простираше над бездната. Мълчаливо си обеща, че този път няма да се противи на усещанията, които го изпълваха и от които толкова се плашеше.

Твърде късно! Твърде късно!

Паниката и отчаянието, които го обзеха, едва не пометоха в бездната толкова трудно извоюваното му самообладание. С върховни усилия потисна страха и го върна в мрачната му дупка.

Това е просто друго усещане. Не по-различно от допира, вкуса или миризмата. Просто още една от естествените му способности. Като необикновените му рефлекси. Съвсем естествени, му бе казала Моли. За него.

Ставаше дума за живота на Моли.

Хари си пое дълбоко въздух. Пристъпи с твърда крачка по стъкления мост. Сякаш от нищото го завладя странно спокойствие. Задиша по-лесно. Знаеше, че бе придобил контрол над всичките си рефлекси. Бе престанал да трепери. Изправи се здраво на краката си. Стената на асансьора повече не му бе нужна.

Вратите се отвориха. Той пристъпи в коридора и се отправи към апартамента си. Пъхна ключа в ключалката и завъртя облата дръжка на вратата.

— Моооли! — гласът му звучеше неясно, освен това нарочно се препъна, влизайки в антрето. Чувството за надвиснала опасност заплашваше да го пречупи на две. — Скъпа, вече съм си вкъщи. Невероятно парти беше. Трябваше да видиш какъв бой стана в кръчмата.

— Виж ти! Виж ти! Виж ти! — Кътър Латъридж се появи усмихнат зад гърба му. С една ръка бе сграбчил Моли през кръста, притискайки я към себе си. В другата държеше пистолета със заглушител, насочен право в сърцето на Хари. — Колко удобно!