Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (5)

Пета глава

— Е, Моли, изпълни ли заканата си да уволниш оня твой така наречен консултант?

Кътър Латъридж започна бавно да разрязва дебелата пържола, която заемаше половината чиния. От нея излезе кървав сок и заля най-близкия печен картоф.

— Реших да дам на Тревилиън още една възможност — Моли извърна поглед от кървящото парче месо и погледна леля си, която седеше до Кътър от другата страна на масата. — Не че имам голям избор. Хората с неговите познания и опит са рядкост.

— Да, знам, скъпа, но нали каза, че е ужасно твърдоглав? — напомни й Вениша. — Каза също, че не е одобрил нито едно предложение за спонсориране.

— Така е — призна Моли. — Но все още се надявам.

— Вярвам ти — продължи леля й, — но е жалко само като си помислиш за всички онези пари, които чакат да бъдат използвани за някоя добра идея. Джаспър щеше да бъде толкова разочарован.

— Сигурно — усмихна се Моли.

Тя много обичаше Вениша. Леля й бе неразделна част от нейния живот. През онези ужасно трудни дни след смъртта на майка й Вениша й бе предложила утеха и подкрепа. Години по-късно, след неуспешния експеримент, отнел живота на двамата братя Абъруик, Моли, Келси и Вениша бяха скърбили заедно и се бяха утешавали взаимно.

Вениша бе леко пълна, но енергична жена на около петдесет и пет години. Скоро след като чековете от патентите започнаха да пристигат редовно, тя бе открила в себе си любов към ексцентричния и нетрадиционен моден стил. Тази вечер бе облечена във виолетов костюм със златни копчета, носеше огромни обици във виолетово и златно и цяла дузина златни огърлици.

— Няма полза от една наистина богата фондация, ако не можеш да намериш клиенти — отбеляза Кътър, дъвчейки енергично.

— Джаспър сигурно се е обърнал в гроба си — промърмори Вениша. — Двамата с Джулиъс с такова нетърпение очакваха да започнат да подпомагат млади изобретатели, които изпитват финансови затруднения. Прекараха почти целия си живот, непрестанно търсейки пари за проектите си. Искаха да направят нещата по-леки за онези, които се намират в тяхното положение. Питам се защо толкова много изобретатели не могат да се справят с паричните проблеми?

Кътър поклати глава в жест на разбиране и съчувствие.

— За нещастие един гениален ум, който може да разрешава и най-сложните научни въпроси, обикновено не е в състояние да мисли за финансовите аспекти на нещата.

— Така е — въздъхна Вениша. — Нито Джаспър, нито съпругът ми искаха да бъдат занимавани с тези проблеми. Ако трябва да си говорим истината, Джаспър в това отношение бе по-лош от Джулиъс. Той на два пъти си имаше големи неприятности с банките, нали, Моли?

— Да — Моли впи поглед в чинията със спагети пред себе си.

Чувстваше се неловко да обсъжда недостатъците на баща си извън семейството. Въпреки че скоро Кътър щеше да се присъедини към него, все още това не бе факт.

— Определено смятам, че семейството на Джаспър щеше да премине на социални помощи след смъртта на Саманта, ако не беше Моли — продължи Вениша, обръщайки се към Кътър. — Горкото момиче трябваше да напусне колежа и да започне да работи, за да имат покрив над главите си.

— Накрая все пак татко компенсира всичко — напомни й тихо нейната племенница. — Патентът му за индустриалните роботизирани системи за години напред ще ни носи добри доходи.

— Но парите за теб дойдоха твърде късно, скъпа — отвърна тъжно Вениша. — Когато започнаха да пристигат, ти вече бе развила успешен бизнес с твоя магазин за чай и подправки.

— Чудесно постижение — Кътър й хвърли одобрителен поглед. — Трябва да те поздравя, че не си похарчила парите от патента за безсмислени неща. Сигурен съм, че Джаспър Абъруик много би се радвал, ако знаеше колко пари си предоставила на фондацията.

— Моли направи точно това, което би искал Джаспър — заяви гордо леля й. — Бог ми е свидетел, че тя бе щедра към мен, освен това се грижеше отлично за Келси. И за фондацията имаше пари, и то не малко.

Изражението на Кътър стана сериозно.

— Идеята е чудесна. Печалната истина е, че никога не достигат пари за изобретения. Дори когато става дума за голяма корпорация, липсват пари за проучвания. Тази страна трябва да инвестира повече в учените си, ако иска да поддържа своята конкурентоспособност в глобалната икономика.

Моли учтиво кимна и престана да го слуша, както правеше често. Нямаше нищо против Кътър. Ако не приятелски настроен, то поне не бе трудно човек да бъде търпелив към него. Той бе приятен и непринуден човек, който обичаше да си играе на джентълмен. Беше грижовен и внимателен към Вениша. Но имаше неприятния навик да ораторства й да говори надуто.

Странно, помисли си Моли развеселена. Тя не се дразнеше, когато Хари се впуснеше в обяснения. Той никога не я отегчаваше. Наистина, от време на време я изкарваше от търпение, но не я отегчаваше. Дори когато снощи седеше в кухнята и го наблюдаваше как разглобява черната кутия, оставена пред вратата й, не й бе скучно.

Кътър бе съвсем друго нещо. Пенсиониран инженер, наближаващ шейсетте, оплешивяващ и с незапомнящи се черти, той имаше здравото телосложение и червендалестия вид на човек, прекарал голяма част от живота си във ферма. Говореше прекалено много и прекалено помпозно по всяка тема, която се обсъждаше. Мислеше се за експерт по всички въпроси. Моли веднъж го бе попитала защо се е пенсионирал на такава ранна възраст. Той й се бе усмихнал любезно и бе обяснил, че наследил някакви семейни пари. Животът е кратък, бе й заявил, и имаше намерение да му се радва, докато е все още относително млад и в добро здраве. Откакто с Вениша се бяха срещнали по време на едно пътуване през пролетта, двамата бяха неразделни. Преди месец обявиха годежа си.

— … Не си ли съгласна, Моли? — успя да долови тя въпроса му.

— Съжалявам, не чух добре за какво става дума — усмихна му се извинително.

— Казвах — повтори търпеливо Кътър, — не мислиш ли, че е малко странно твоят високоплатен консултант да не намира подходящи предложения за спонсориране?

— Вече обсъждах с него този въпрос.

— Колко предложения е получила фондацията?

— Около сто.

— И този Хари Тревилиън не е одобрил нито едно? — намръщи се Кътър. — Странно. Много странно. От опит знам, че поне пет или десет процента от тези предложения би трябвало да са солидни и научно обосновани.

Вениша го погледна изненадано.

— Пет или десет?

Кътър си отряза ново парче пържола.

— Поне толкова. Не казвам, че трябва да се финансират всичките пет или десет процента, но поне толкова заслужават сериозно обмисляне.

— Статистиката понякога заблуждава — отвърна Моли. Почувства се задължена да защити Хари и неговите решения. — Сто предложения не са кой знае колко много.

— Вярно е — призна той. — И все пак се питам какво цели доктор Тревилиън.

— Какво цели ли? — тя го изгледа остро. — Какво искаш да кажеш?

— Нищо конкретно — отвърна успокояващо Кътър.

— И въпреки това…

— Въпреки това какво? — настоя Моли.

— Бих те посъветвал да бъдеш предпазлива, скъпа.

— Предпазлива?

— Що се отнася до тези неща, ти все още не знаеш достатъчно — Кътър остави ножа на масата и й отправи загрижен поглед. — Имай предвид, че около всяка благотворителна инициатива се въртят много пари. Един безскрупулен човек на мястото, което заема Тревилиън, може за кратко време да направи цяло състояние от сумите, които взима за работата си като консултант.

— Не вярвам, че Хари би използвал положението си да ме изнудва — Моли осъзна, че е необяснимо разгневена от едно съвсем закономерно разумно предупреждение, идващо от човек, който имаше несравнимо повече опит от нея. — Наясно съм, че около фирми като моята постоянно се навъртат мошеници и злоупотребители, но мога да те уверя, че Хари Тревилиън не е от тях.

Кътър повдигна тежките си рунтави вежди.

— Колкото са по-очарователни, толкова са по-опасни, скъпа.

— Хари май не е точно очарователен — промърмори Моли и в следващия миг си спомни, че той й бе дал същия съвет.

— Не искам думите ми да прозвучат като обида по негов адрес — продължи успокоително Кътър. — Но ми се струва, че той те върти на пръста си.

— Но това е безсмислено! — отвърна Моли.

Вениша попи със салфетка устните си и хвърли тревожен поглед към Кътър.

— Мислиш ли, че доктор Тревилиън иска безбожно висок хонорар?

— Аз съм далеч от мисълта да предявявам обвинения — отвърни годеникът й.

Моли стисна силно вилицата си.

— Надявам се да е така. При това хонорарът на Хари съвсем не е безбожно висок.

Вениша и Кътър едновременно погледнаха към нея.

— Е, разбира се, че е висок — побърза да признае тя. — Но в обичайните разумни граници. Особено като се имат предвид неговия опит и квалификация.

Кътър изсумтя леко и отново насочи вниманието си към храната. Вениша погледна първо към него, след това се обърна към Моли, лицето й имаше смутено и загрижено изражение.

— Искрено се надявам, че не си се забъркала с някого като онзи ужасен Гордън Брук, скъпа.

— Повярвай ми, лельо, Хари Тревилиън няма нищо общо с Гордън Брук.

Кътър прочисти леко гърлото си, за да привлече вниманието им.

— Както казах, трудно е да се контролират административните разходи, особено в една фондация. Попечител в положението на Моли трябва да бъде нащрек.

— Хари Тревилиън не е нито крадец, нито измамник — отсече ядосано Моли.

— Никога не съм казвал, че е — въздъхна Кътър. — Само ти напомням, че една благотворителна фондация е много уязвима в това отношение. В края на краищата всеки би могъл да се нарече консултант.

Вениша кимна в знак на съгласие.

— Кътър е прав, скъпа. Постоянно чета за благотворителни дружества и фондации, които са били ощетени по някакъв начин. Ще внимаваш с твоя доктор Тревилиън, нали?

Моли заби вилицата си в купчината спагети. През целия си живот бе принудена да бъде предпазлива. Бе поемала върху раменете си твърде много отговорности, което бе прогонвало мисълта за мъже в живота й. Беше почти на тридесет години и най-накрая на хоризонта проблясваше възможността за любовна връзка. Нямаше никакво намерение да я пропусне.

— Познаваш ме, лельо Вениша — усмихна се мило. — Винаги съм била предпазлива. Ще внимавам, обещавам ти.

 

 

Моли огледа за пореден път сестра си от глава до пети, докато пътниците се качваха на борда на самолета.

— Сигурна ли си, че си взела всичко необходимо?

Келси вдигна отегчено очи към небето.

— Ако съм забравила нещо, можеш да ми го изпратиш.

— Вдигам много шум за нищо, нали?

— Така е — разсмя се Келси. — Няма да ме има само един месец.

— Знам — усмихна се и Моли. — Но за мен този месец също ще е един вид пробен курс. Ще разбера как ще се чувствам през есента, когато заминеш в колежа.

Изражението на Келси стана сериозно.

— Мислих по този въпрос, говорих и с леля Вениша. И двете смятаме, че е по-добре да продадеш къщата.

Моли впи невярващ поглед в сестра си.

— Шегуваш ли се?

— Не, не се шегувам. Къщата е твърде голяма, за да живееш сама в нея.

— Поддръжката не е проблем, Келси, благодарение на татковите роботи чистачи. Знам как да ги поддържам.

— Въпросът не е в това — настоя Келси. — Къщата е твърде голяма за сам човек, Моли. Освен това е изпълнена с миналото, разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам, Келси, но това не ме притеснява.

— Мисля, че ще те притеснява, и то много, когато останеш съвсем сама в тази стара къща. Обещай ми, че поне ще помислиш върху тази възможност. Можеш да си купиш апартамент в центъра.

— Но старата къща е нашият дом! Винаги е била.

— Нещата ще се променят, когато отида в колежа.

Моли погледна сестра си, която беше отгледала от дете, и видя бъдещето в очите й.

— Вярвай ми, напълно осъзнавам това.

Разбира се, че нещата щяха да се променят, каза си Моли. Винаги бе знаела, че този момент ще настъпи. Келси се готвеше да започне свой собствен живот. Нейният талант и умът й щяха да я отведат далеч от старата къща на семейство Абъруик. Така беше устроен светът.

— Моля те, Моли, не плачи.

— Дори не съм си го и помисляла — Моли примигна бързо, опитвайки се да прикрие влагата в очите си. — Надявам се, че курсът ще ти хареса много.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — Келси вдигна раницата си и пое към самолета. — Обещай ми, че ще помислиш за възможността да продадеш къщата, окей?

— Ще си помисля.

Продължи да маха с ръка за довиждане, докато момичето не се изгуби от погледа й. После бръкна в чантичката си за носна кърпичка. Разбра, че една кърпичка няма да е достатъчна, и се запъти към тоалетната.

 

 

Не мисълта за обещанието към Келси занимаваше ума на Моли, докато тя и Хари пътуваха с колата му към Хидън Спрингс малко по-късно следобед. Мислеше си за обещанието, което бе дала на леля си.

Ще бъда внимателна!

Не знаеше кое би трябвало да я засяга повече — сигурността на „Абъруик“ или на собственото й сърце. Подозираше, че бе започнала да се влюбва в Хари Тревилиън.

„Може би това е само сексуално привличане“, каза си тя. Хвърли му дълъг кос поглед. Силните му и в същото време елегантни ръце изглеждаха отпуснати нехайно на волана, но въпреки това се усещаше, че държи автомобила под пълен контрол. От Хари се излъчваше спокойствие и увереност, независимо от обстоятелствата. Той притежаваше някаква първична сила, която веднага внушаваше респект. Ако това е страст, несъмнено тя е нещо неконтролируемо и много опасно.

Ще бъда внимателна!

Точно така. Ще бъде внимателна по начина, по който е внимателен и алпинистът, приближаващ Еверест. По който е внимателен и пещернякът, навлизащ в дълбока пещера. Или астронавтът, който излиза в открития Космос.

— Каква марка е тази кола? — попита любопитно. — Мисля, че никога не съм виждала такъв модел.

— Не си. Единствена по рода си е. Нарича се Снийт Р2. Единствена бройка, прототип. Един мой приятел я измисли и направи. Притежава аеродинамиката на състезателна кола, силата на стабилна европейска кола и двигател, който би трябвало да издържи години, без да се налага ремонт.

— Удивително. Защо твоят приятел ти я е дал?

— Помогнах му да получи основния капитал, от който се нуждаеше, за да направи прототиповете.

Моли му хвърли изпитателен поглед.

— Мислех, че се занимаваш предимно с книгите си, но както изглежда, през цялото време имаш връзка с учени и изобретатели.

— Така е — отвърна спокойно Хари. — Но за разлика от „Абъруик“, те искат проектите им да покажат своя потенциал за възвръщаемост на субсидиите колкото е възможно по-скоро.

Моли избухна в смях.

— А колкото до мен, аз искам просто да си хвърля парите на вятъра!

— Как мина изпращането на Келси тази сутрин?

— Нормално — тя не се остави да бъде смутена от внезапната промяна на темата. — Защо питаш?

— Чувстваш се странно, когато напускат дома, нали? Знам, сестра ти ще отсъства само един месец, но през есента вече заминаването ще бъде истинско. В този момент осъзнаваш, че нещата са се променили завинаги.

Моли му отвърна с тъжна усмивка.

— Да си призная, изплаках си очите в дамската тоалетна. Но сега съм по-добре.

— Радвам се да го чуя. Опитай се да погледнеш на ситуацията откъм добрата й страна. Няма да има повече плакати на рок звезди в стаята и няма да стоиш будна по цяла нощ, очаквайки я да се върне. Погледни ме. От две години имам тази свобода и се чувствам нов човек.

„Той разбира“, помисли си Моли. Опитваше се да й помогне да преживее промяната по-леко, но в същото време разбираше как се чувстваше тя тази сутрин. Вече бе преминал през всичко това.

— Сигурно си прав — отвърна тихо.

О, Господи, нещата ставаха наистина сериозни.

Хари отново потъна в мълчание. Мощният двигател на колата тихо ръмжеше. Моли се облегна удобно на кожената седалка и впи поглед в избуялите ниви, които прелитаха край прозореца. В далечината, на фона на ясното синьо небе, се открояваше верига планински възвишения. Бъдещето, което само преди няколко часа изглеждаше обвито в мъгла, започваше отново да се изпълва с надежди.

Мълчанието в купето се проточи дълго. Моли се размърда на седалката и погледна часовника си. Хари не бе продумал в продължение на почти двадесет минути. Но не липсата на разговор я тревожеше. Бе започнала да чувства все по-осезателно нарастващото напрежение, което просто се излъчваше от него.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Не — Хари не откъсна поглед от пътя пред себе си. — Просто се бях замислил.

— Не си очарован от това пътуване, нали?

— Не съм.

— Въпросът ми може да ти се стори много тъп, но защо тогава изминаваме цялото това разстояние до Хидън Спрингс, след като нямаш желание да посетиш роднините си?

— Обещах на Джош да поговоря с дядо му — обясни Хари. — Леон му причинява доста неприятности. Той разчита на Джош за собствената си работа. Опитва се да го убеди, че не е необходимо да завършва колежа.

— Дядото на Джош е твой чичо, права ли съм?

— Точно така. Той е по-малкият брат на татко.

Моли се замисли върху думите му.

— Защо не е поел грижата за Джош след смъртта на баща му?

— Това щеше да бъде трудно. По това време Леон беше в затвора.

— В затвора? Защо, за Бога?

По изражението на лицето му не можеше да се прочете нищо.

— Чакаше съдебен процес по обвинение, че е имал разправия с местния шериф.

— Аха — Моли се замисли над току-що казаното. — За каква разправия става дума?

— Жената на шерифа беше любовница на чичо Леон. Съпругът й ги открил в една мотелска стая. Нищо чудно, че е побеснял.

— О! Мога да разбера защо шерифът е бил ядосан, но все пак за такова нещо не хвърлят в затвора.

— Шерифът го арестува не за това, а за кражба на кола.

— Как така?

— Чичо Леон и любовницата му използвали колата на шерифа, за да отидат в мотела.

— Господи! Не е било много умно от тяхна страна.

— Не, не е. Но що се касае до Джош, мисля, че той е единственият член от този клон на семейството, който има ум в главата си и желае да учи. Единственият от три поколения насам — едната ръка на Хари силно стисна волана. — Проклет да бъда, ако позволя на чичо Леон да упражнява натиск върху Джош, за да го принуди да напусне колежа.

— Но защо чичо ти върши всичко това?

— Леон винаги е изкарвал прехраната си, шофирайки състезателни коли по панаирите. Неговият син — братовчед ми Уили и баща на Джош, беше каскадьор. Той пък предпочиташе мотоциклети. Загина по време на една каскада. На всеки две-три години Леон бива обзет от налудничавата идея да убеди Джош да поеме по стъпките му и по стъпките на баща му.

— О! Сега разбирам защо си толкова загрижен. Не ми звучи като нещо, в което можеш да направиш кариера.

— Този път води до задънена улица — Хари премести дясната си ръка на лоста за скоростите и се приготви да излезе от магистралата. — Вече знаеш какво стана с Уили. Няма да позволя Джош да води този начин на живот.

— Как ще убедиш чичо си да го остави на мира?

— По същия начин, както го убедих и предишния път — устните му се свиха в твърда линия.

Моли не настоя да узнае повече. Все пак си беше техен семеен проблем. Но въпреки това не устоя и зададе още един въпрос.

— Какво стана с Леон, когато го изправиха в съда по обвинение в кражба?

— Обвинението беше оттеглено.

— Сигурно е имал добър адвокат?

— Така е. Аз сам го наех.

 

 

Първо пред погледа им изникна виенското колело. То се извисяваше величествено над централната алея на панаира и въпреки че бе най-старата машина по панаирите, все още притежаваше притегателна сила и омайваше и стари, и млади. През годините бяха изобретени най-различни увеселителни влакчета и други хитроумни приспособления, но нищо не можеше да замени виенското колело в увеселителния парк или в централната алея на панаира.

Хари обаче не харесваше нито виенското колело, нито другите забавления. Казваше си, че това е така, защото произхожда от семейство, което постоянно се е занимавало с такива неща. Въпреки че баща му беше продал своето увеселително шоу още преди да се роди, Хари бе прекарал няколко летни ваканции, пътувайки с роднините си от панаир на панаир. Беше се научил да включва, да управлява и спира влакчетата и другите механични устройства. Но винаги бе подозирал, че личната му неприязън към въртящите се, скрибуцащи, предизвикващи гадене машини се корени много по-дълбоко, отколкото при другите хора, работещи в увеселителен парк.

Моли завъртя седалката си, за да може по-добре да вижда наоколо.

— Къде отиваме? — попита тя, след като Хари подмина главните алеи.

— Отзад, където хората, които работят тук, спират колите си. Чичо Леон е някъде там.

Разноцветните камиони, микробуси, ремаркета и каравани бяха паркирани в най-отдалечената част на панаира. Бяха скрити от погледите на посетителите от една ограда, по протежението на която бяха издигнати разноцветни бараки и шатри. Хари спря под една група дървета и излезе от колата. Духаше лек, приятен ветрец. Тъй като идваше откъм панаира, носеше миризма на грес, пуканки и хотдог. В него нахлу мощна вълна от спомени.

Моли заобиколи колата и лекичко го докосна по рамото.

— Нещо не е наред ли?

— Не — Хари се върна отново в настоящето. — Тази миризма винаги ми напомня за онези лета, които прекарвах с роднините си.

Тя отметна кичур коса от очите си и го погледна с открито любопитство.

— Обзалагам се, че не си голям привърженик на пуканки и хотдог.

— Така е, не съм — той я хвана за ръка и се насочи към няколко остарели и поочукани каравани. — Виж какво, разговорът с чичо Леон няма да бъде от най-приятните. Мислиш ли, че ще можеш да си намериш някое друго занимание, докато приключа?

— Никакъв проблем. Ще пообиколя панаира и ще видя какво се предлага.

— Не се оставяй да бъдеш убедена да си купиш от онези сокоизстисквачки, белачки на картофи и други подобни боклуци, с които ще те атакуват постоянно.

— Не ставай глупав — отвърна обидено тя. — Аз съм делова жена, забрави ли? Няма да се оставя да бъда излъгана от някой уличен продавач.

Хари й хвърли съжалителен поглед.

— Никога ли не си чувала, че е най-лесно да продадеш нещо на човек, който се занимава с продажби?

— Ха, изобщо не го вярвам. Никога не съм чувала такава безсмислица. По-добре ми кажи как да те намеря, след като свършиш разговора с чичо си.

— Някъде по централната алея ще видиш шатра, където предсказват бъдещето. Гледай за табела с името „Мадам Еванджелин“. Ще се срещнем там след около час.

— Разбрах.

Моли докосна леко ръката му и се отправи към вратата в началото на панаира. Хари остана така, загледан след нея, докато тя се изгуби в тълпата. Все още не разбираше защо я бе довел със себе си, но се радваше, че го бе направил.

 

 

Караваната на Леон беше паркирана близо до едно дърво, редом до нея стоеше старият камион. Хари почука силно на вратата.

— Леон, тук ли си?

— Кой, по дяволите…? — Леон се показа на прага, примижал срещу силната светлина, когато видя Хари. Намусеното му изражение се смени с доволна усмивка. — Дявол да го вземе! Значи най-сетне дойде. Закъсня. Мислех си, че ще се появиш вчера.

— Ако знаех, че си толкова нетърпелив да ме видиш, щях да изчакам още малко.

— Как не, щял да изчака! — чичо му отвори широко вратата. — Когато се стигне до въпроси от този род, си предсказуем като изгрева. Един от лошите ти навици, момче. Хайде, влизай.

Хари пристъпи в караваната и потъна в полумрака, който цареше там благодарение на спуснатите щори. Бяха му нужни няколко секунди, за да могат очите му да се адаптират.

— Бира? — долетя гласът на Леон някъде отляво.

Преди Хари да успее да отговори, нещо профуча във въздуха. Той светкавично протегна ръка, без дори да се замисли, и студената запотена кутийка с бира се озова в шепата му.

— Благодаря — отвърна разсеяно.

— Както виждам, все така си бърз. Срамота е, че не използваш таланта си, за да вършиш с тези ръце нещо друго, вместо да пишеш тъпи книги.

Хари дръпна рязко металния пръстен на капачето.

— С течение на времето рефлексите се притъпяват. Предпочитам да се осланям на ума си.

— Тази Стратънова жилка в теб разсипа живота ти — Леон се отпусна на очукания диван, който бе поставен до извитата като дъга задна стена на караваната и направи подканващ жест с ръката, в която държеше бирата си. — Седни.

Хари седна на пластмасовата пейка, опасваща къта за хранене. Огледа се лениво наоколо. През годините малко неща се бяха променили и в чичо му, и в обстановката около него. Шареният линолеум на пода добре подхождаше на избелялата риза и износените, леко пооръфани отдолу дънки с тиранти на стареца. Скъсаните пердета на малките прозорци миришеха на тютюн и алкохол. Както и самият Леон.

Но все пак изглеждаше, че чичо му се държи повече от караваната. Това явно бе следствие от жилавите гени на рода Тревилиън, а не поради някакви здравословни навици. Леон бе навършил шестдесет години, но все още притежаваше здравото набито тяло и широките рамене на мъжете от рода Тревилиън. Лицето му пазеше следите на някогашна хищна красота. Хари знаеше, че Леон продължава безсрамно да се възползва от хубавата си външност. Сменяше жените по-често от носни кърпички. Същото отношение към другия пол бе имал и синът му Уили. В това отношение поне Джош нямаше намерение да следва техните стъпки. На двадесет години той показваше повече здрав разум и почтеност по тези въпроси, отколкото баща му и дядо му, взети заедно. Хари се бе погрижил за това.

Леон отпи жадно от бирата си.

— Как я караш в големия град?

— Добре.

Хари изчакваше. Отдавна бе разбрал, че няма никакъв смисъл да проявява нетърпение в отношенията с Леон. Чичо му обичаше да дразни хората, докато ги предизвика да направят някаква глупост.

— По дяволите! Все още не разбирам защо искаш да живееш по този начин — продължи Леон. — Къде е твоят Тревилиънски дух?

— Просто не съществува — Хари отпи малка глътка.

— Щом нямаш смелост, нямаш и слава, синко. Никога ли не си чувал тази мъдрост?

— Омръзнало ми е да я слушам. Дошъл съм да поговоря с теб за нещо друго.

— Джош ми каза, че се срещаш с някаква невзрачна малка продавачка.

Хари не помръдна и не промени израза на лицето си.

— Джош ли я нарече невзрачна?

— Не, но и сам мога да си представя. Държала магазин за чай, така ми каза той. Познавам ги такива. Превзети и надути малки госпожички, прав ли съм?

— Не съвсем — отвърна тихо Хари.

Леон не обърна внимание на думите му.

— Хей, баща ти поне имаше смелостта да избяга с дъщерята на богаташ. Майка ти беше истинска красавица, а всички знаят, че Стратънови дори не могат да преброят парите си.

— Така казват.

— Между другото, ти си истински глупак да обърнеш гръб на цялото това богатство.

— Казвали са ми го вече.

Леон го фиксираше настойчиво с поглед над бирата си.

— Наистина не си най-хубавият и представителен член на рода Тревилиън, но все пак си Тревилиън. Мисля си, че можеш да си хванеш нещо по-добро от една тъпа малка продавачка.

— Откога започна толкова настойчиво да се интересуваш от личния ми живот?

— Налага се да се интересувам. Тревожа се за Джош.

Хари се напрегна вътрешно.

— Какво общо има моят личен живот с Джош?

— Много просто — чичо му изкриви лице в гримаса. — Влияеш лошо на момчето. Непрекъснато повтаря, че иска да завърши колежа и един ден да вземе научна титла. Щял да се занимава с някаква си там изследователска работа. Следващото нещо, което очаквам от него, е също да започне да излиза с някоя скучна малка продавачка.

— А ти по-скоро би предпочел да се убие, опитвайки се да прелети над десетина запалени автомобила?

— Копеле! — Леон запокити празната кутийка към отсрещната стена на караваната и сложи юмруци на коленете си. — Искам да го направя мъж, такъв, какъвто бе и баща му. Какъвто съм аз. Какъвто беше и баща ти. Не искам да се превърне в проклет книжен плъх като теб.

— Колко? — попита Хари, без да повиши тон.

— Какво трябва да означава това?

— Знаеш какво означава. Колко искаш, за да оставиш Джош на мира?

— Мислиш си, че можеш да купиш всичко, нали? Това е заради твоята проклета Стратънова жилка. Виж какво ще ти кажа. Говорим за бъдещето на Джош. Той е всичко, което имам на този свят. Кръв от моята кръв. Искам да стане мъж, с когото бих се гордял. Мислиш ли, че можеш да сложиш на това някаква цена?

— Никакъв проблем.

Лицето на Леон се изкриви от гняв.

— Говорим за семейството, по дяволите, не за пари!

— Не ми излизай с тези глупости — отвърна уморено Хари. — И двамата сме наясно, че не се отнася за Джош или за бъдещето му. Говорим за една сделка.

— Кучи син!

— Всичко е наред, чичо Леон. Нека се разберем още веднъж. И така, колко искаш?

В продължение на няколко секунди чичо му продължаваше да го фиксира намръщено. После отново се отпусна на дивана и притвори очи.

— Имам нужда от нов камион. Старият няма да измине дори миля повече. С Еванджелин имаме ангажименти през цялото лято. Трябва ни надеждно превозно средство.

Хари подсвирна тихо.

— Нов камион, а? Поздравления, чичо Леон. Научил си се да мислиш в по-големи мащаби.

— Сключваме ли сделката? — присви очи старият.

— Разбира се — Хари постави недоизпитата си бира на масата и се изправи. — Същата като последния път.

— Както вече казах, ти си предсказуем като изгрева. Обърни внимание на това, Хари. Лош навик като този може да ти докара неприятности.

Хари се отправи към вратата на караваната, отвори я и хвърли поглед към обраслия с трева паркинг.

— Говоря сериозно, Леон. Сключваме същата сделка като миналия път.

— Да, да. Разбрах.

— Преставаш да притискаш Джош да напусне колежа и ще ти платя за нов камион — слезе едно стъпало и погледна през рамо. — Само се опитай да нарушиш твоята част от споразумението, и знаеш какво ще последва.

— Не ме заплашвай, момче. Никога няма да посмееш да го направиш, защото не ти стиска. Знаем го и двамата.

Хари не отвърна нищо, просто не изпускаше чичо си от поглед. Звуците от панаира сякаш се изгубиха в далечината. Над караваната надвисна напрегната тишина, сенките във вътрешността изведнъж някак се сгъстиха. Леон като че ли се уплаши и видимо се смали.

— Добре, добре. Сделката си е сделка. Хайде, тръгвай си. Аз трябва да отивам на ремонтния канал. Състезанието започва в седем и половина.

Хари остави провисналата на пантите си врата да се затвори шумно след него и се запъти към входа на панаира. Отново го облъхна миризма на грес, пуканки и държани в обор животни.

Внезапно изпита желание колкото се може по-скоро да намери Моли.