Джейн Ан Кренц
Абсолютно сигурен (11)

Единадесета глава

Моли не можеше да издържа повече на сладкото мъчение. Беше толкова омаяна от безкрайно прииждащите вълни на удоволствие, че едва можеше да си поеме дъх. Интимното докосване на Хари я караше да потръпва от желание. Той я любеше с жар и неутолима страст. Силните му нежни ръце я галеха и даряваха възторг, чувстваше се като течен диамант в тях.

— Хари! О, Господи, Хари. Моля те! Не! Не мога… Не мога…

— Скачай — прошепна той. — Аз ще те хвана.

Сладкото напрежение експлодира в тялото й. Тя зарови пръсти в тъмната му коса и се предаде с безмълвна въздишка. Той се отдръпна леко встрани, докато тя се носеше във вихъра на оргазма, след това отново рязко проникна в нея.

Моли го прегърна и се притисна до тялото му, докато накрая и той потъна във водовъртежа на собственото си освобождаване.

Когато после се отпусна върху нея, целият плувнал в пот, чак тогава Моли осъзна истината. Всичко беше много хубаво. Прекрасно, фантастично сексуално преживяване. Но този път имаше нещо различно.

Нещо липсваше.

Тя дълго остана будна. Наистина, нямаше голям опит в тези неща, затова и сравнението й бе трудно. Но миналата нощ тялото й се бе настроило към това на Хари по начин, който тя не можеше да обясни. Тази нощ с всеки нерв и мускул се бе опитала да преживее отново същото. Не успя.

Миналата нощ Хари бе отворил една заключена врата и й бе открил някаква своя тайна. Тази вечер вратата беше плътно заключена. Моли знаеше, че няма да е напълно задоволена, докато той не я отключеше отново.

 

 

Моли се събуди сама в голямото легло. В първите няколко секунди, докато се намираше в полусънено състояние, това й се стори напълно естествено. След това отвори широко очи и си спомни, че се намира в леглото на Хари и че не би трябвало да е сама. Хари трябваше да е тук, с нея.

Размърда се и погледна часовника. Светещите цифри показваха почти три сутринта. Не бе трудно да се досети, че Хари бе станал, за да се върне отново към купчината предложения.

Тя сложи ръце под главата си и се замисли над всичко, което бе научила за него досега. В съзнанието й започна да се оформя определен образ.

Моли отметна завивките и стана. Загърна се в халата си, излезе боса в коридора и се насочи към кабинета на Хари. През полуотворената врата се процеждаше ивица светлина. Влезе тихо вътре.

Не беше вдигнала и най-малък шум, но той я усети. Седеше зад бюрото, впил поглед във вратата. Очакваше я. Беше облечен в тъмен хавлиен халат. Силната светлина на настолната лампа изостряше чертите му. Гарвановочерната му коса беше разрошена. Кехлибарените му очи блестяха с очакването на хищник, готов да скочи върху плячката си. Моли веднага разбра какво се е случило.

— Намерил си предложението, което търсеше?

— Преди около три минути. Погледни.

Тя прекоси стаята, приближи се до бюрото и погледна към разтворените книжа пред него.

— Спомням си това — наклони глава, за да прочете заглавието на корицата: „Уред за измерване на паранормални мозъчни вълни“ от Уортън Кендъл. — Аз го харесах, но ти го отхвърли. Както и всички останали.

— Паранормални мозъчни вълни? Чакай малко. Кендъл е от този тип хора, които създават лош имидж на изобретателите. Той е класически пример на посредственост. Няма нито солидни научни и технически познания, нито оригинално мислене. И на всичкото отгоре се занимава с този паранормален боклук. Трябваше веднага да се сетя за него.

— Хм — Моли започна разсеяно да почуква с пръст по бюрото. — Какво те кара да мислиш, че Кендъл е човекът, който си е изиграл лоша шега с мен?

Хари обърна листа така, че тя да види по-ясно един от чертежите.

— Погледни модела на устройството, който Кендъл е искал да използва за шантавия си уред.

Моли започна внимателно да разглежда схемата на сложния механизъм, състоящ се главно от множество жици и електрическо табло, монтирано на подвижна платформа.

— И?

— Ако оставим настрана псевдонаучните аспекти на проекта, цялата машина е тромава, неоригинална и недодялана. Точно като механизмите на револвера и злия дух. А това тук — Хари посочи една част от схемата — е всъщност револверът пред вратата ти. Кендъл е нашият човек, сигурен съм.

— Удивен съм, че помниш такива маловажни подробности, Хари. Това беше едно от първите предложения, които ти показах, а ти го погледна за не повече от десет секунди.

— Значи девет секунди повече, отколкото заслужава — той сви устни в недоволна гримаса. — Това беше в самото начало на съвместната ни работа, когато трябваше да бъда изключително учтив. Тогава все още не знаех, че ще ми се налага заедно с теб да разглеждам многократно и най-подробно всички отхвърлени предложения, постъпили във фондацията, за да ти доказвам неефективността им.

— Искаш да кажеш, преди аз да разбера колко упорит и придирчив си?

— Нещо такова — Хари се облегна на стола си и я погледна замислено. — Сега въпросът е какво да правим с Кендъл? Тук не разполагаме със солидни доказателства. Със сигурност са недостатъчни, за да се обърнем към полицията.

— Тоест, говорим за заключение, направено на базата на всеизвестната ти интуиция?

— Говорим за едно от моите заключения, получено благодарение на богатия ми опит в тези неща — отвърна студено той.

— Забелязал ли си, че веднага ставаш сприхав и раздразнителен, когато стане дума за интуиция и паранормални способности?

— Не мога да проявявам търпение за такива глупости.

— Обаче имаш търпение за всичко друго — усмихна се Моли.

— Всяко търпението си има граници.

— Разбирам. Но дори и да имаме убедително доказателство, че Кендъл е поставил онези неща в къщата ми, не се касае за опит за убийство или дори за тежка телесна повреда. Съмнявам се полицията да предприеме нещо повече, освен да му отправи предупреждение.

— Нещо, което мога да направя и сам — тихо, като че ли на себе си, отбеляза Хари.

Тя моментално застана нащрек.

— Виж, Хари…

Той взе чертежа и започна внимателно да го разглежда.

— Питам се дали Кендъл се намира все още на този адрес. Не познавам името на града.

— Този израз в очите ти не ми харесва.

Хари толкова бързо вдигна глава, че Моли се сепна и бе готова да отстъпи крачка назад. Гневният му поглед я прикова на място.

— Какъв израз?

— Спокойно, Хари — тя простря напред и двете си ръце в примирителен жест. — Това беше само обикновената фраза, която често се използва в такива случаи…

— Съжалявам — той наведе глава и замълча за момент. — Бившата ми годеница използваше подобни фрази за изразите на лицето или очите ми. Казваше, че я изнервяли.

— Аз изглеждам ли ти изнервена?

Хари я погледна внимателно.

— Не.

— Винаги имай предвид, Хари, че аз не съм бившата ти годеница.

Той примигна няколко пъти, после загадъчно се усмихна.

— Не се тревожи. Никога не бих те сбъркал с Оливия.

Сега кехлибарените му очи грееха с такъв огън, че Моли почти можеше да почувства топлината, която излъчваха. Изкашля се без нужда и отново насочи вниманието си към чертежа.

— Виж, това, което имах предвид, е, че не одобрявам намерението ти да влезеш в открит конфликт с Уортън Кендъл. Какво по-точно имаш намерение да предприемеш?

— Да го посетя лично и да си поговорим малко за мръсните шегички, които ти изигра.

— Най-вероятно той ще отрече всичко — присви устни Моли.

— Нямам намерение да му давам възможност да отрича. Ще го убедя, че имам доказателство, че той стои зад онези два случая и че ако опита още нещо, ще се отнеса до полицията.

— С други думи, ще се опиташ да го изплашиш?

— Да.

— Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

Хари вдигна поглед от схемата. Топлината в очите му бе изчезнала.

— Да.

Тя изведнъж усети леден полъх. Инстинктивно се загърна по-плътно в халата.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма — Хари отново насочи поглед към чертежа.

Моли се подпря с ръце на бюрото и присви очи в две тесни цепки.

— Да не се мислиш за някой самотен кръстоносец, доктор Тревилиън? Работиш за фондация „Абъруик“. Това означава, че получаваш нарежданията си от мен. Ще те придружа, когато посетиш Уортън Кендъл. Ясно ли се изразих?

Той я измери с дълъг замислен поглед, ъгълчето на устните му потрепна леко.

— Ясно.

— Добре — Моли се изправи.

— Има обаче един малък проблем.

— Какъв?

— Ще ни отнеме известно време, докато намерим Кендъл. Не е посочен телефонен номер. Адресът му е само пощенска кутия в място, наречено Айси Крест.

— Къде се намира това място?

— Не знам. Първо трябва да намерим града, след това да търсим Кендъл. Ще ни отнеме поне един цял ден, докато попаднем на следите му. Сигурно няма да искаш да отсъстваш толкова дълго от града. Знам колко е важна за теб работата ти.

— О, не — отвърна бързо Моли. — Няма да се отървеш от мен толкова лесно. Ще оставя Теса в магазина през целия ден.

— Сигурна ли си?

— Напълно, абсолютно сигурна, доктор Тревилиън.

— Никога ли не съм ти казвал, че не обичам да ме наричат доктор Тревилиън?

— Не — усмихна се тя в отговор. — Но още преди седмица забелязах, че това направо те вбесява.

 

 

Айси Крест се оказа просто едно петънце на картата. Градчето бе разположено високо в Каскейд Маунтин в края на тесен криволичещ път. Намираше се на няколко мили от Междущатска магистрала 90, която свързваше източен със западен Уощингтън.

Моли разглеждаше от прозореца на колата на Хари мръсния малък град и се запита защо изведнъж бе обзета от силно безпокойство.

Селището притежаваше обичайните за такива градчета бензиностанция, мизерен на вид смесен магазин, едно кафене и една кръчма. Малка табела на прашната витрина на магазина известяваше, че вътре се намира и пощата.

Четирима-петима мъже, облечени в износени работни комбинезони, ботуши и избелели шапки, излязоха и застанаха пред магазина. Тя забеляза, че на всички шапки имаше залепени реклами на фирми за селскостопански инвентар. Няколко чифта злобни очи ги наблюдаваха, докато Хари паркираше колата.

— Нещо ми подсказва, че работата няма да се окаже толкова проста, колкото очаквахме — промълви Моли.

Хари насочи поглед към мъжете пред магазина.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не съм сигурна. Може би шапките им — тя прехапа долната си устна. — Не знам, Хари. Това не ми харесва.

— Малко е късно да си променяш намеренията. Сама настоя да дойдеш.

— Знам. Обикновено малките градове ми харесват. Но в този има нещо… — Моли замълча, тъй като не можеше да изрази с думи впечатленията си.

— Какво?

Тя го погледна косо.

— Просто се чувствам неловко и имам неприятни предчувствия.

— Напълно естествено предвид обстоятелствата. Тук сме, за да намерим един човек, който се опитва да те изплаши до смърт, спомняш ли си? Защо да се чувстваш комфортно, когато трябва да застанеш лице в лице с него? — той отвори вратата и слезе.

Моли бързо го последва. Хари беше прав. Нямаше нищо странно, че се чувства малко разтревожена. Усмихна се колебливо на мъжете, които я наблюдаваха. Никой от тях не й се усмихна в отговор. Когато обаче Хари леко кимна за поздрав, без да откъсва поглед от лицата им, за нейна изненада един-двама също кимнаха сковано, а останалите се размърдаха неспокойно и отместиха очи встрани. Тя побърза да го хване за ръка и двамата влязоха в магазина.

Рафтовете бяха затрупани от покрити с прах консерви, рула тоалетна хартия и разни домакински принадлежности. На прозорците висяха неонови реклами за бира. В ъгъла самотно жужеше автомат за безалкохолни напитки. Хари пусна ръката й, извади от джоба си няколко дребни монети и се насочи към него. Пусна монетите в отвора и натисна няколко бутона, избирайки напитките. Автоматът започна да бучи, дочу се тракане на метални кутийки.

В рамката на вратата зад дългия тезгях се появи масивна фигура. Моли видя голям космат корем, провиснал над колана на стари джинси, и бързо отмести поглед встрани.

— Мога ли да ви помогна? — гласът бе неочаквано висок и ясен, но в него се долавяше враждебност.

Хари пое кутийките с диетична кола, които се изтърколиха от автомата.

— Ти ли си собственикът?

— Да.

— Аз съм Хари. А това е Моли.

Мъжът я измери с поглед, а Моли му се усмихна. Той кимна леко, като не преставаше да дъвче дъвка. След това се обърна към Хари.

— Искаш ли нещо, Хари?

— Търсим един човек. Уортън Кендъл. Знаем, че живее тук, в Айси Крест.

Собственикът продължи да дъвче, гледайки подозрително.

— Живееше.

В тона му имаше предизвикателство, като че ли искаше Хари да му зададе още въпроси. Моли усещаше напрежението във въздуха. Може би всичко това бе просто естественото нежелание на жител от малък град да даде информация на някой непознат, но не беше никак приятно. Хари, изглежда, изобщо не обръщаше внимание на враждебността му. Отвори едната кутийка и отпи голяма глътка.

— От колко време го няма?

— От два дни.

— Наблизо ли живееше?

Мазното лице на собственика придоби израз на магарешко упорство. Беше очевидно, че няма намерение да отговаря. Но Хари търпеливо продължи да се взира в него. Тишината натежа заплашително. Моли изпита непреодолимо желание да излезе оттук.

Накрая изглежда човекът не издържа на напрежението и отвори уста:

— Беше наел едно бунгало от Шортли за известно време.

Хари отпи още една глътка от колата и продължи да го фиксира със студени немигащи очи.

— Имаш ли някаква представа къде е отишъл Кендъл?

Дебелакът се размърда неспокойно. Очевидно не се чувстваше удобно под погледа на Хари. Държанието му напомни на Моли за реакцията на мъжете пред магазина.

— Шортли ми каза, че побърканият кучи син заминал за Калифорния. Никаква загуба, ако питате мен. Човекът беше странен, знаете ли? Да не би да ви е приятел?

— Не. Кой е Шортли?

— Дето държи кръчмата.

— Благодаря.

— Моля. Всичко е наред — мъжът се почеса по дебелия корем, който тениската му не можеше да закрие изцяло.

Хари подаде на Моли неотворената кутийка кола.

— Хайде да посетим Шортли.

 

 

— Не мога да повярвам, че го направи — заяви Моли половин час по-късно. Хари тъкмо завиваше пред една порутена барака.

— Какво съм направил? — той облегна ръце на волана и започна да оглежда паянтовата постройка.

— Ами това, че накара тези двамата да ни дадат исканата информация. Предизвикващ интересен ефект върху хората, Хари. Не си ли го забелязал?

— Какво те кара да мислиш, че не са искали да ни дадат сведения за Кендъл?

— Ха! Не ми излизай с това. Забелязах начина, по който заплаши единия и забаламоса другия — тя вдигна ключа и го разклати пред очите му. — И така, ние се интересуваме дали бихме могли да наемем едно бунгало за няколко часа?

— Не виждам нищо лошо в това — той отвори вратата и излезе.

Моли също излезе от колата и го настигна.

— В училище ли са те учили да скалъпваш такива истории? Знаеш какво си мисли Шортли сега, нали?

— Мога да предположа — Хари взе ключа от нея и се насочи към вратата на бунгалото.

— Обзалагам се, че можеш, след като направи всичко, за да набиеш тази мисъл в главата му — Моли забърза след него. — Той си мисли, че търсим някое отдалечено място за уикенда, тъй като имаме незаконна любовна връзка.

— Точно така.

— И на всяка цена Шортли трябваше да добие впечатлението, че един от двама ни е женен.

— Е, ако и двамата сме свободни, нали тогава нямаше да имаме причина да се крием — Хари пъхна ключа в ключалката.

— Не съм сигурна, че ми харесва да жертвам репутацията си, само за да надникна в бърлогата на Уортън Кендъл.

— Успокой се — той отвори вратата. — Ако Шортли изобщо някога изтрезнее достатъчно, за да поговори с оня от магазина, ще разбере, че сме се интересували повече от Кендъл, отколкото от любовно гнезденце.

— Това сигурно ще го обърка.

— Вече няма да има значение — отвърна Хари. — Дотогава отдавна ще сме си отишли.

— Знам, но… — Моли рязко спря, вниманието й изцяло бе привлечено от вътрешността на бунгалото. — Боже Господи! Бих казала, че това тук е бунище, но мисля, че някой преди мен е използвал вече този израз.

Хари се огледа наоколо.

— Изглежда така, като че ли Кендъл се е омел набързо.

— Това — описа кръг с ръка тя — не е просто доказателство за бързо заминаване. Такава мръсотия се натрупва в продължение на седмици, дори месеци. Това е работа на роден мърляч.

— Казах ти, че Кендъл е нехаен — усмихна се Хари.

— Личи си — Моли пристъпи колебливо вътре. — Чудя се къде ли е работел.

— Сигурно точно тук, във всекидневната. Освен ако не е превърнал спалнята си в работилница. Ще погледна все пак — Хари прекоси късия коридор и надникна в спалнята.

— Виждаш ли нещо там?

— Само едно счупено легло. Вероятно някоя отчаяна двойка, принудена от обстоятелствата да прелюбодейства в Айси Крест, би го намерила за романтично.

— Това значи изключва нас от тази схема — Моли се приближи и надникна през рамото му. — Ние не сме отчаяни и със сигурност не прелюбодействаме.

Спалнята не беше по-чиста от всекидневната и кухнята. Матракът бе посивял, мръсните петна по него говореха за години немарливо използване. Вратите на гардероба зееха отворени. В него нямаше нищо, освен една скъсана връзка за обувка и мръсен чорап.

— Той наистина си е заминал — заяви Хари. — Питам се защо.

Тя сви рамене.

— Нали Кендъл е споменал пред Шортли, че се връща в Калифорния? Може би това е чистата истина.

— Може би — той не изглеждаше убеден. — А може и да е в Сиатъл и да подготвя следващата си шега.

— Може пък да смята, че вече достатъчно си е отмъстил — предположи Моли, чувствайки огромно облекчение сега, след като бе очевидно, че Кендъл си е заминал.

— Възможно е — Хари застана в средата на стаята, отпусна се на едно коляно и надникна под леглото. — Или да е разбрал, че прекалено много е разчитал на късмета си. Както и да погледнеш на ситуацията, има много „може би“.

Той се изправи и тръгна към банята.

— Какво търсиш?

— Не съм съвсем сигурен. Ще разбера, когато го намеря.

— Като че ли Кендъл си е взел всичко.

— Така изглежда — Хари излезе от банята и се отправи към предната стая. — Но си е опаковал нещата набързо. А е много нехаен, не помниш ли?

— И какво от това?

— Ами възможно е да е забравил нещо, докато е бързал да се махне от Айси Крест — започна да отваря и затваря един по един кухненските шкафове.

— Например?

— Адрес. Телефонен номер на някого, когото познава в Калифорния. Каквото и да е. Нещо, което да ми даде някаква нишка.

Безпокойството на Моли бе започнало да изчезва, но думите му отново я накараха да застане нащрек.

— Но той си е отишъл. Всичко свърши. Кендъл не може да продължава глупавото си отмъщение от Калифорния.

— Нещо ми подсказва, че не е зле да знаем къде точно се намира. Изобщо не ми харесва възможността да се навърта все още някъде наоколо. Искам да го пипна.

— Мисля, че си прекалено предпазлив — каза Моли.

— Това ми е в природата. Върша работата си логично и методично, спомняш ли си?

— Да, разбира се.

Тя гнусливо вдигна една възглавничка от дивана, за да разбере какви тайни се криеха под нея. Съзирайки няколко парченца гниещи пържени картофи, бързо я пусна на мястото й. По-нататъшното й внимателно търсене в помещението показа, че Уортън Кендъл е преживявал на долнокачествена храна, без да подбира мястото за нейната консумация. Когато накрая коленичи на дивана и надникна в тъмното пространство зад него, забеляза една тетрадка, заклещена между стената и задната дъска на дивана.

— Аха! — възкликна тържествуващо.

Хари вдигна поглед от бюрото в другия ъгъл на стаята, което претърсваше.

— Аха какво?

— Видях нещо — Моли понечи да отмести дивана по-настрани от стената, но тежката мебел не се помръдна.

— Почакай, ще ти помогна — той се приближи и хвана здраво облегалката. Отмести дивана напред толкова лесно, като че ли бе направен от картон.

Моли се мушна в отвора и вдигна тетрадката от пода.

— Може би не съдържа нищо особено. Но си спомням, че баща ми обичаше да си прави работни бележки в такива тетрадки.

Хари застана зад нея и надникна. Намръщи се при вида на грубите чертежи.

— Приличат на смахнатите му схеми за паранормални машини. Този тип наистина е откачен. А ти беше готова да му дадеш десет хиляди долара, за да финансираш шантавия му проект.

— Не е честно! Знаеш много добре, че не възразих, когато ти отхвърли предложението му. Тогава бях още на този етап, когато се опитвах да покажа полагащото се уважение към техническите ти познания.

— Този етап не продължи дълго — отвърна разсеяно Хари. — Почакай, върни тази страница!

Моли се подчини и отгърна. Вгледа се внимателно в чертежа, който бе привлякъл вниманието му.

— Е?

— Не го ли разпознаваш?

— Не. А трябва ли? Изглежда като някаква кутия с цяла купчина пружини в нея.

— Това е кутията с механизма на фалшивия револвер — заяви с абсолютна увереност той. — Това е то! Това е нашето доказателство, че Кендъл е човекът, който стои зад злобните шеги.

 

 

Моли изпита огромно облекчение, когато неприятното градче Айси Крест се скри зад един завой на пътя. Тя закопча колана, настани се удобно и отвори тетрадката на Уортън Кендъл. Започна бавно да я разлиства.

— Наистина ли мислиш, че е необходимо да проследим и намерим Кендъл? — попита, докато изучаваше един от чертежите.

— Категорично да. Искам той да знае, че е разкрит и че имаме достатъчно доказателства да се обадим в полицията, ако е необходимо — Хари плавно увеличи скоростта, излизайки от един остър завой. — Но колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че ти си права. Ще бъде трудно да убедим полицията да се заеме с този случай.

— Не е имало истинско насилие, и освен това той е напуснал щата. Не мога да си представя, че някой ще се заеме да го издирва.

— Ако имаме късмет, Кендъл е изоставил отмъщението си, за да се опита да намери пари в Калифорния.

— Мислиш ли, че ще успее да убеди някого да го финансира?

— Говорим за Калифорния — той погледна в огледалото за обратно виждане. Намръщи се леко, след това отново насочи вниманието към пътя пред себе си. — Там не липсват смахнати богаташи, които с готовност ще финансират още по-смахнатите му паранормални изобретения.

— Предполагам, че си прав — Моли въздъхна тихо. — Е, след като екипът Абъруик-Тревилиън изглежда разреши мистерията на злобните шегички, предполагам, че вече мога да се върна вкъщи.

— Апартаментът ми е достатъчно голям.

— Да, знам, но ако остана при теб по-дълго, ще прекрача невидимата граница между гост и съквартирант.

— Чувствай се свободна да я прекрачиш.

— Не мога да остана безкрайно при теб — възрази тихо тя.

— Защо не?

— Защото не мога, затова. Уговорката ни беше да остана при теб, докато открием Кендъл.

— Което все още не сме направили.

— Хари, аз си имам собствен дом.

— Не разбирам… — започна рязко той и изведнъж млъкна.

— Какво има? — вдигна поглед от тетрадката Моли.

— Нищо. Защо?

— Не знам. Стори ми се, че нещо те безпокои — тя отгърна още една страница и започна да разглежда схемата на нещо като шлем с множество стърчащи от него жици. — Това е интересно, Хари. Може би не трябваше така прибързано да отхвърляме предложенията на Кендъл.

— Какви предложения? В тях няма никакви идеи, само фантасмагории — Хари внезапно натисна рязко педала на газта и колата бързо набра скорост.

Моли затвори шумно тетрадката.

— Но какво има?

— Някакъв глупак със син форд се приближава към нас с твърде голяма скорост.

Тя се привдигна леко и погледна в огледалото за обратно виждане. Синята кола наистина се движеше много бързо. Твърде бързо за виещия се тесен път. Заради тъмните стъкла беше невъзможно да се види лицето на шофьора.

— Изглежда не е от търпеливите. По-добре го пусни да мине, Хари.

— Тук няма възможност за задминаване. Всъщност в продължение на десет мили няма нищо друго, освен остри завои.

— Можеш да се изнесеш встрани — Моли бе обхваната от страх, когато фордът наближи още повече. — Направи го, Хари. Този тип може да е пиян.

Хари не каза нищо, но намали. Фордът ги настигна.

— Ще ни заобиколи — въздъхна облекчено Моли.

Само че това не стана. Когато се изравни с тях, синият форд, намалявайки скоростта, изведнъж сви рязко към левия преден калник на тяхната кола. Очевидно шофьорът искаше да ги изблъска от пътя. Нямаше къде да отбият. Вдясно имаше стръмен каменист склон, отделен от шосето само с твърде ниска предпазна мантинела.

— Хари! — изпищя ужасена Моли.

— Дръж се! — изсъска тихо той.

Тя затаи дъх. Виждаше как следващият опасен завой се приближава със страховита бързина. Всеки миг щеше да последва удар в предпазната мантинела и сгромолясване в пропастта. Затвори очи и замря.

В този момент Хари натисна рязко педала на спирачките и със зловещо свистене гумите заораха в песъчливата почва встрани от банкета. Колкото и неопитен шофьор да бе, Моли знаеше, че сблъсъкът с мантинелата е неминуем при тази скорост и при разстоянието, което ги делеше от нея.

Това, което се случи по-нататък, остана за нея забулено в мъгла. Очаквайки удара, тя погледна напред, но единственото, което успя да зърне, бе пропусналия целта си син форд. Преследвачът им с голямо усилие успя да влезе в завоя и едва овладявайки колата, със сърдито пищене на гумите изчезна напред в дефилето.

Техният Снийт направи няколко зигзагообразни движения по освободеното пътно платно, преди плавно да се закове на място милиметри пред стоманената преграда.