Дикси Браунинг
Кораби в нощта (9)

Девета глава

За да запълни неловкото мълчание, Джоя предложи кафе. Надяваше се за малко да остане сама, за да се овладее, но първо Тад, а после и Анджи дойдоха след нея и сега седяха около масата в кухнята, пиеха кафе и бъбреха. А междувременно самообладанието й не бе по-добро, отколкото когато Тад влезе в къщата и я обвини в Бог знае какви престъпления. Поне той се бе поуспокоил. Странно, но никога не си бе представяла, че е човек, който може така да избухне. Но това означаваше, че се е лъгала и за всичко друго. Например беше сигурна, че след първия поглед към Анджелика ще бъде заслепен като всички останали мъже. Но засега той обръщаше на многократната победителка в конкурси за красота не повече внимание, отколкото на мръсните съдове от вечерята в умивалника.

— Струва ми се, Джоя не ми е споменавала с какво се занимаваш, Тад — гласът на Анджи бе по-южняшки провлачен.

Той я погледна, сякаш не си спомняше коя е.

— Аз занимавам се с едно проучване — обърна се към Джоя, още преди да е свършил. — Съжалявам за калта. Колата ми заседна и едва я избутах, а после толкова бързах, че не исках да губя нито минута повече.

Проучване? Джоя за пръв път чуваше за някакво проучване. Но преди да успее да попита, на вратата се позвъни.

— Това трябва да е Ти Джей — Тад стана с видимо облекчение. — Ще му отворя.

В мига, в който той излезе, Анджи се обърна към сестра си.

— Проучване ли? Какво проучване? Има ли нещо общо с търсенето на нефт, за което говорят по новините? Наричат ги сондаджии, нали знаеш, тези, които се занимават с такива неща. Той май прилича на сондаджия, нали? Честна дума, Джой, мисля, че заслужаваш нещо по-добро.

— По-добро от какво? Между нас няма нищо — излъга тя през зъби.

— Хайде, нали съм ти сестра! Видях как го гледаше.

— Не съм!

— Гледаше го!

Джоя се вторачи във вратата, през която изчезна Тад. Чуваше мъжки гласове, но колкото и да се опитваше, не можеше да разбере нито дума. Там ставаше нещо и тя бе в правото си да разбере какво. Нещо повече, щеше да го накара да й разкаже точно с какво се занимава, защо е толкова потаен и какви са намеренията му, ако изобщо има такива.

Не, няма да пита за намеренията му. Имаше чувството, че няма да й хареса това, което ще чуе. А и доколкото го познаваше, може би нямаше да чуе нищо.

— Не се сърди, Джой. Аз само се шегувах — гласът на Анджи прекъсна мислите й и тя осъзна, че гледа намръщено захарницата. — Господи, да не си влюбена в него?!

Джоя премести намръщения поглед върху сестра си.

— Не ставай смешна. Разбира се, че не съм влюбена. Ние сме само приятели. Едва ли и толкова.

— Изобщо не ми се стори приятелски настроен, когато влетя тук. Имах чувството, че ще се взриви.

— Той си е такъв — отврати се от себе си, като се чу как защищава човека, когото допреди малко й се искаше да напердаши. — Той е…

— Недодялан — подсказа й Анджи. — И с тези дрехи. Прилича на онези покорители на Дивия запад, които живеят на хиляди километри от света, говорят с конете си и ядат боб от консерва.

Джоя се наежи.

— Не прекарва половината си време пред огледалото, но това съвсем не означава, че не знае как да се облече, когато случаят го изисква. Освен това мисля, че изглежда много секси с ботуши, черен пуловер и ловджийски панталони.

— Секси! Разликата между мен и теб е…

— … е разликата между зрелия човек и вечното дете.

— Пфу! Е, тъй като никой от вас двамата не се подмладява, сигурно аз трябва да съм детето — Анджи възнамеряваше да каже още нещо, но в този момент мъжете се появиха на вратата.

Във всеки друг случай би било забавно да се наблюдава как два физически съвършени екземпляра се срещат за пръв път. Ти Джей не би изглеждал по-смаян, дори ако бе видял отражението си в огледална витрина. Колкото до Анджи, тя вдигна очи към златния Адонис — който бе целият в бяло, макар да беше вече декември, и приличаше на манекен от реклама на джин и тоник — и очите й се разшириха. Гърдите й се вдигнаха и спуснаха, после в действие се включиха миглите. От мястото си Джоя усети течение.

Някой ги представи — по-късно не си спомняха кой точно. Ти Джей заговори. Гласът му бе поне с една октава по-нисък, отколкото Джоя го помнеше.

— Когато минавах по моста, не можах да не забележа колко прелестни са светлините, отразени във водата. Някои от яхтите вече са украсени за Коледа. Отраженията приличаха на огърлици от смарагди, рубини и диаманти, разпилени върху черно кадифе.

Джоя хвърли поглед към Тад, за да провери дали той ще се засмее, или ще вдигне ръце. Дори Анджи не би могла да преглътне това с безизразно лице.

— О, звучи божествено — задъха се сестра й.

Двамата се понесоха навън. Ти Джей помогна на Анджи да си облече палтото и цяла вечност вдига косата й над яката. Още преди да излязат, вече се държаха за ръце.

— Усети ли нещо във въздуха? — попита Джоя.

— За пушек ли питаш, или за мирис на гнило? — устните му трепнаха. Не беше точно усмивка, но почти наподобяваше.

— Знаеш ли какво друго забелязах? Те си приличат.

— Най-вече по цвят — кимна той замислено. — Биха могли да минат за брат и сестра.

— Не знам защо, но имам чувството, че не биха могли.

Този път той наистина се усмихна.

— Не знам защо, но имам чувството, че си права. Имаш ли нещо против?

— А ти? — още не можеше да повярва, че Тад е видял Анджи и е повикал брат си, за да му я измъкне от ръцете. После усмивката й угасна. — Защо всъщност ли тук?

— М-да — изръмжа той, въртейки чашата в ръцете си. Сега, когато часът на истината бе дошъл, не знаеше как да започне. След като я изплаши до смърт, бе малко късно да попита учтиво за здравето й. Особено както бе решил да стои настрани, докато разбере какво става с него.

Винаги се бе придържал към принципа, че човек не трябва да знае повече, отколкото му е необходимо. Джоя нямаше нужда да знае повече от това, че не трябва да се доближава до кораборемонтната работилница.

Откъде познаваше тя Смит? А знаеше ли Смит къде живее Джоя? Не можеше да допусне, че се е забъркала в нещо такова, пък и бе малко вероятно. Онзи тип работеше сам. Поддържаше абсолютен минимум от контакти, а когато се налагаше, можеше да отстрани всякакви рискове.

Господи, когато я видя до колата й с това влечуго, едва не полетя в канавката! Отмина, скри форда и пропълзя толкова близо, колкото се осмели. Тя вече потегляше. Смит си бе тръгнал, но тогава — и това смрази кръвта му — онзи се обърна и я изпрати с поглед. После извади един лист от джоба си и записа нещо. Най-вероятно номера на колата й.

— Сигурно ще ти прозвучи странно — Тад пое дълбоко въздух и сбито разказа как е проследил откраднатата яхта дотук.

— Аз пък мислех, че си застрахователен агент. Ти Джей спомена, че някакъв човек те търсил за застраховката си.

Трябваше да й обясни за Съмърфийлд и за заканата му да се обърне към застрахователната си компания, ако Тад бързо не направи нещо. На Съмърфийлд му трябваха пари. Много пари, и то спешно. Очевидно нямаше нищо против дори да предяви невярно обвинение. Или, в неговия случай, преждевременно. И ако следователят от застрахователната компания трябваше да започне всичко отначало, Съмърфийлд можеше да загуби.

— Всъщност съм детектив — призна той почти извинително.

— Частен детектив?

— Е, не като тези, за които си чела по книгите. Агенция „Крийд“ е доста малка. Няма електронни лаборатории, няма дори револвер, да не говорим за барче с уиски в офис, пълен с папки. Преди няколко години успях да намеря една открадната допотопна лодка, после още няколко и… Е, спечелих си славата на човек, който може да намира откраднати яхти. Най-смешното е, че страдам от морска болест.

Джоя стана и му наля още кафе. После, без да го пита, сипа една чиния от чилито, от което Анджи се бе отказала с възмущение и го пъхна в микровълновата печка. Ако се съдеше по външния вид на мъжа, явно не бе намерил време да се нахрани.

— Обичаш ли кашкавал в чилито? — попита тя и се опита да разтълкува погледа, който й хвърли. Та това беше само чили, не изискана вечеря, в която самата Джоя се явяваше като десерт. Никога вече. Не беше чак толкова луда.

— Чили? Домашно? Истинско? Ако кажеш, че имаш и една царевична питка във фурната, ще реша, че съм си вкъщи, спя и сънувам най-хубавия си сън.

— Съжалявам, че трябва да те събудя, но мога да ти предложа само соленки. Чилито наистина е домашно, но не го готвя много често и ми се струва, че е прекалено люто.

Тад опита една хапка и стана да разрови из подправките й.

— Нямаш ли люти чушки?

— Съжалявам, само черен пипер. Сигурно имаш огнеупорен стомах.

Тад изяде две порции с половин пакет соленки и допи останалото кафе. После настоя да измие всички съдове.

— Не трябва да мокриш ръката си — напомни й той.

Облегната на масата, Джоя с одобрение наблюдаваше как мъжът се справя с бъркотията в умивалника й. Мразеше да мие. Като малка винаги тя трябваше да върши тази работа. Освен това бе много забавно да гледа как мускулестите ръце на Тад прехвърлят чиниите. Розово-бялата кърпа, в колана му, съвсем не накърняваше мъжествения му вид.

— Странно, нали — подхвърли тя. — Когато дойде, ревеше като лъв, а сега миеш съдове като агънце.

— Никога не съм виждал агънце да мие съдове. Вярно е, че не съм живял много на село.

— А къде си живял? — затаи дъх, сигурна, че ще й отговори с въпрос или ще се измъкне с шега.

Тад изплакна последната чиния, избърса ръце и се обърна към Джоя. Плъзна поглед от краката й, обути в розови вълнени чорапи към косата, изсушена, но още несресана, задържа за миг очи върху бедрата, плътно пристегнати в избелелите джинси, и се втренчи в гърдите й. Искаше й се да потъне в земята. Не смееше да сведе поглед, защото знаеше какво ще види. Тънката й памучна блуза изобщо не можеше да скрие какво става с нея. Цялото й тяло помнеше допира му. Няма значение какво казва разумът, тялото знаеше къде му е мястото.

Тад рязко се обърна и се загледа в тъмнината навън.

— Израснах в няколко града в щата Вирджиния, успях да получа стипендия, защото бях добър футболист, после постъпих на работа в полицията. По-късно се установих в Релей. Свършихме ли в кухнята?

Съвсем не бе доволна от отговора, но му позволи да я заведе във всекидневната. Искаше да зададе още няколко десетки въпроса, но не смееше да попита за това, което най-много я измъчваше. Настани се на обичайното си място на канапето, а Тад се разположи до нея. Прехвърли ръка през рамото й и я привлече към себе си.

— Това ли е разговорът, който искаше да проведем? — положи усилия гласът й да прозвучи загрижено, но не се получи съвсем. Бореше се с надигащото се желание.

— Цял ден копнея за това — наведе се към нея и Джоя се напрегна. Знаеше какво ще се случи, но не можеше да направи нищо, за да го предотврати.

Първата целувка бе лека като полъх. Мъжът докосна устните й и се усмихна. Тя като слънчоглед вдигна лице към него. Тад се засмя, целуна върха на нослето й и придърпа младата жена в скута си. Тялото й тръпнеше.

Когато устните им се срещнаха отново, в целувката нямаше нищо закачливо или дори извинително. Джоя пламна. Господи, колко силно го желаеше!

— Тад, защо не се обади? Защо поне не остави бележка?

— Шшт — прошепна той.

Очите му горяха.

Джоя долови аромата на кафе и одеколон. И на възбуден мъж. Беше подлудяващо. Искаше да се притисне още по-плътно към него, искаше силата му, страстта му, дори упоритостта му. Той измъкна ризата от джинсите й. Пръстите му бяха неописуемо нежни. Как бе възможно да е толкова силен и в същото време толкова нежен? И защо не я водеше в леглото? Какво чакаше?

Той вдигна ризата й и се загледа в гърдите й. Джоя не се възпротиви, но инстинктивно се притисна към него. Каквото и да й бе казал снощи, тя си знаеше, че е плоска като дъска.

— Не ме гледай.

— Не мога да не те гледам. Не мога да не те докосвам, да не те желая — сведе глава към гърдите й.

Тя усети топлия му език и затвори очи.

— Тад, моля те. Не можем ли? Не искаш ли… Не ме ли желаеш?

Той вдигна очи и тя прочете в тях началото и края на всичките си мечти.

— Никога в живота си не съм желал някого толкова силно. Но нямам право да те желая, щом не мога да ти предложа нищо друго, освен — сви рамене и още преди да се е отдръпнал, Джоя усети как разстоянието между тях се увеличава. Почувства хлад.

— Да, разбирам — това нейният глас ли беше? — И си прав, знаеш ли? Ние почти не се познаваме.

— Не е така. От дълго време никоя жена не е знаела толкова много за мен.

Тя поклати глава с пресилена усмивка, която едва не я уби.

— Съмнявам се. А и без това нямаме нищо общо, нали?

Тад имаше чувството, че я е ударил. Не искаше да я наранява! Лицето й бе пребледняло. Бяха останали само червените й устни и тъмносините очи. Тя бе най-красивото създание, което беше виждал, дори с червения белег от целувката му по врата. Мъжът протегна ръка и го докосна. Господи, тя бе толкова уязвима!

— Съжалявам. Прекалено груб съм, а ти си толкова прекрасна. Господи, Джой, какво ще правя с теб?

— Можеш да правиш любов с мен — прошепна тя едва чуто. — Не искам повече, отколкото си готов да ми дадеш. Честно.

Той простена. Как можеше да вземе това, което му предлагаше, и после да си отиде? Един Бог знаеше кого се опитваше да предпази. Може би самият той имаше нужда от спасение не по-малко от нея.

— Любов моя, няма да се получи. И ти го знаеш, и аз го знам, така че защо не си спестим неприятностите? Освен това вече всеки момент очакваме гости, а аз съм кален. Трябва да се избръсна и да се изкъпя. Не искам да накърнявам нежните ти чувства.

— О, в никакъв случай не накърняваш нежните ми чувства — дори успя да се усмихне. Трябваше да го преживее, дори ако това я убиваше. А сигурно щеше да я убие. — Чудя се кога ще се върнат Ти Джей и Анджи.

— Сигурно много скоро. Затова, преди да са дошли, по-добре е да изясним някои неща.

Джоя подви крака под себе си и с изненада откри, че са леденостудени.

— Този проклет под. Трябва пак да викам майстор. Между другото, казах ли ти, че поех друг ангажимент, след като свърша с къщата на Тимбърлейк? Малката ловна хижа до Уотърли. Близо до…

— Знам къде е.

Нима това беше същият мъж, който беше правил любов с нея, сякаш никога нямаше да й се насити? Или бе сънувала? Сигурно бе сънувала.

— Слушай, по-добре си върви — стана рязко, прекоси стаята и неволно откърши един лист от любимата си саксия. — Стана късно, а аз имам много работа и…

Тад скочи и хвана младата жена за раменете.

— Престани, Джоя!

— Какво да престана? Аз не правя нищо, нали? Никой от нас не прави нищо, благодарение на твоето благоразумие. Благодарна съм ти за твоята загриженост. Не мога да изразя колко много съм ти благодарна. Понякога имам такива щури идеи. Казвала ли съм ти за баба Джоя и нейната картофена ракия? На нея приличам. Винаги се забърквам в неприятности — очите й бяха пълни със сълзи. Смущението винаги й действаше така. — Е, поне един от нас има чувство за самосъхранение. Слава Богу! — винаги се бе гордяла, че е най-практичната в семейството. Какво бе направила? Бе се влюбила в мъж, който не я обичаше и на всичко отгоре в тази ситуация се държеше без капка достойнство.

— Казах ти, че трябва да поговорим — прекъсна мислите й Тад. — Първо трябва да знаеш, че веднъж съм се женил. Беше несполучлив брак. Очевидно никой от нас не искаше да положи усилия, за да го спаси. Аз не повтарям грешките си, Джоя.

— Кой, по дяволите, иска това от теб?

— Не съм сигурен докога ще бъда тук — продължи той, без да обръща внимание, че го е прекъснала. — И колкото и да желая да те любя, дори да заживея с теб, знам, че не трябва. Не съм сигурен, че ще го преживееш лесно. Аз също не бих могъл. Проблемът е, че прекалено много ми харесваш. Лесно е да харесваш. Ако това беше всичко, нямаше да ти говоря тези неща. Щях отдавна да съм в леглото ти.

Очите й вече бяха съвсем сухи. Той бе само един страхливец! Ако тя можеше да рискува, защо той да не можеше? Какво толкова имаше в един несполучлив брак? Повечето от приятелите й бяха женени втори път, а някои дори трети.

Тя скръсти ръце и за пръв път усети, че е доволна от височината си.

— Това ли е всичко?

Тад примига. Сякаш искаше да каже още нещо, но размисли.

— Ще си взема сакото. Кажи на Ти Джей… нищо — обърна се към нея вече с ръка на дръжката — Още нещо, преди да си тръгна. Не искам да се приближаваш до, онова проклето пристанище. Ясно ли е? Този Смит, с когото днес така приятелски разговаряхте, е един от най-опасните в занаята. Той би откраднал и правителствената яхта, ако може да намери купувач за нея и не би позволил никой да се изпречи на пътя му.

— Представа нямам за какво говориш.

— Знаеш за какво говоря. В случай че краткото ти посещение е включвало и екскурзия на борда, сигурно би ти било интересно да знаеш, че последните двама души, които са се качили на „Пътеводна звезда“ или „Морска звезда“, или както и да се казва сега, са платили за това с живота си. Смит може на пръв поглед да изглежда безобиден, но е убиец. И ако още веднъж видя колата ти дори да забави ход покрай това място, ще разбереш какво значи защита!

Джоя бе толкова обидена, толкова ядосана, че едва говореше.

— О, да, и тогава големият мъжествен детектив ще изскочи иззад храстите и ще хлопне злодея по главата, така ли? Голям герой!

— Това безпокои ли те? — отвори вратата и прескочи наведнъж трите стъпала. Джоя го проследи с поглед. Слава Богу, че имаше достатъчно ум в главата, за да не затъне още повече.

Тад запали едва при третия опит. Толкова бе побеснял, че се тресеше. За каква се мислеше тя? С какво право се държеше така, сякаш той не може да си завърже сам дори обувките?! Може и да не беше герой, но си вършеше работата.

По дяволите, колкото по-бързо я свършеше, толкова по-добре! Трябваше да се махне оттук!