Дикси Браунинг
Кораби в нощта (6)

Шеста глава

— Ало? Извинявай — Джоя отчаяно се опитваше да завърже колана на хавлията със здравата си ръка. Вече усещаше как водата, капеща от косата, се стича по гърба й, но това дребно неудобство бе най-малкият проблем. По-тревожен бе начинът, по който реагираше на мускулестото тяло на мъжа, на високите скули и орловия нос, на очите, които я приковаваха, разкривайки тайни, за чието съществуване дори не бе подозирала. — Не, Анджи, не съм те забравила — замаха трескаво към люлеещия се стол и Тад удобно се настани в него. — Какво? Работата ли? О, Анджи, не! — обърна гръб на своя посетител, за да чуе на спокойствие колко нещастна е сестра й, как ще напусне работата си и как никой в семейството не проумява, че тя има нужда от съчувствие, не от обвинения.

— Знам, че ще ме разбереш. Всъщност мислех, че мога да ти дойда на гости за няколко дни. Ще ти помагам с готвенето.

Анджи бе магьосница с децата. В кухнята едва се справяше.

— Слушай, нека ти се обадя по-късно. Сега не мога да говоря.

— Гости ли имаш?

— Да.

— Мъж ли?

— Да — след кратко колебание отвърна тя.

— О, Джоя, разкажи ми! Кой е той? Какъв е? Там ли ще спи?

— Не, няма да спи тук! — почти изкрещя Джоя, после се сети, че Тад седи до нея и напрегнато прошепна: — Той продава енциклопедии. Ще го изпратя — и затвори по средата на предупреждението да не пуска непознати мъже в къщата си по това време. Още нямаше седем часа.

— В колата имам голям асортимент касети — рече Тад с ленива усмивка. — Но енциклопедиите ми току-що свършиха.

— Трябваше да кажа нещо и само това можах да измисля.

— А защо не каза: „Един приятел се отби да ме види“?

— Това не ми се случва. Затова ли дойде? — тя седна на канапето, подви босите крака под себе си и се загърна по-плътно в хавлията.

— Тревожех се за ръката ти.

— Както виждаш, добре е — размаха бинтованата си ръка и веднага съжали, защото Тад скочи от люлеещия се стол.

— Превръзката трябва да се смени.

— Щях да я сменя. Искам да кажа, ще я сменя, веднага щом…

— Веднага щом се отървеш от продавача на енциклопедии? — настани се на канапето до Джоя. — Намокрила си я.

— И сега те е страх да не настина?

Тад започна да развива марлята и младата жена се загледа в добре изрязаните му нокти. Дългите му пръсти, макар и добре оформени, изглеждаха заплашителни върху бледата й кожа. Мъжът неволно докосна дланта й и Джоя затаи дъх.

— Заболя ли те?

— Не Всъщност да. Виж какво, благодаря, че свали превръзката, но по-нататък мога да се справя и сама — дали бе плод на въображението й, или наистина погледът му се плъзна към деколтето й? Не, не си въобразяваше. Той се бе втренчил право в гърдите й, сякаш дебелият хавлиен плат бе прозрачен. А Джоя, която обикновено не се смущаваше от подобни погледи, сега усети, че бузите й поруменяха.

— Трябва да се обадя на сестра си — нищо чудно, че се сети точно за нея. Колко пъти си бе казвала, че дарбите в семейството са доста равномерно разпределени. Анджи имаше прекрасно тяло, Джоя пък бе висока. Хлое бе със среден ръст и притежаваше ангелски глас. Мона бе слабичка, но пък компютърен гений. А Стаси, макар да бе само тринайсетгодишна, обещаваше да стане втора Анджи. — Тад — прошепна тя. Трябваше да се спаси от присъствието му, преди да е направила нещо изключително глупаво.

— Да? — той вдигна ръката й и разгледа червения белег.

— Аз по-добре… ти по-добре си върви — страхотно. Това положително бе твърдо и авторитетно.

— Много съжалявам — той вдигна китката й към лицето си, сякаш за да я разгледа по-добре и Джоя усети топлия му дъх. Беше като сладко мъчение.

— Ти не си виновен — усмихна се нервно и дръпна ръка, но мъжът я стисна по-здраво. Джоя отново опита да се освободи. Тад се отдръпна леко и младата жена изведнъж се просна върху гърдите му. Наранената й ръка бе опъната встрани, като че ли танцуваха валс. Хвана се с другата за рамото му. — Какво правиш?

— Шшт. Ти имаш нужда от това… Не, всъщност аз имам нужда.

Устните му умолително докоснаха нейните и съпротивата й се стопи. Вдъхваше с упоение аромата на тялото му, чувстваше как зъбите му нежно се впиват в долната й устна. Усещаше, че не е в състояние да му се противопостави. Но само защото бе уморена, каза си тя отчаяно, докато хавлията й се разтвори под пръстите му. Само защото толкова отдавна никой не я бе прегръщал тъй нежно и в същото време толкова властно.

Дланите му бяха груби, а докосваше невероятно нежно.

Когато погали зърното й, младата жена тихо изстена и зарови лице във врата му.

— Тад, не е разумно!

— Никой не проверява коефициента ти на интелигентност.

Тя успя да се отдръпне и опита с всички сили да изглежда строга.

— Не се шегувай. Не ти подхожда да злоупотребяваш с моето.

— С твоето положение?

Тя сви рамене и избегна погледа му. Страхуваше се, че ще съзре в очите му насмешка. Или нещо още по-опасно. Коефициентът й на интелигентност може да не беше изключителен, но инстинктът за самосъхранение винаги работеше безотказно. А в момента всички инстинкти й подсказваха, че е на ръба на пропастта.

— Джоя, ти си зряла жена. Привлекателна, хубава, желана жена, която, според собствените ти думи, не е обвързана. Останах с впечатлението, че моята компания ти е приятна. Аз също те харесвам. Тогава какъв е проблемът?

Тръпката, пронизала бедрата й, я накара да сведе поглед. За свой ужас младата жена забеляза, че хавлията й напълно се е разтворила и единственото, което пази благоприличието й, е падналият в скута й колан. Тя инстинктивно го сграбчи с болната си ръка и веднага я прониза остра болка.

— Господи, как се забърках в тази каша?!

Бавно, с невъобразима нежност, Тад затвори хавлията й, приглади реверите, и завърза колана на голям грозен възел. Изглеждаше толкова трогателен в старанието си, че й се щеше да се разплаче.

Би могла да се влюбиш в този мъж, прошепна й тих вътрешен глас.

Лъжеш се. Това не е любов, това е само сладострастие.

— Благодаря — прошепна тя и направи грешката да вдигне поглед.

— Господи, Джой — прошепна мъжът.

Джоя се озова в прегръдките му. Възелът бе притиснат неудобно между двамата и никаква сила на света не можеше да спре това, което се случи. Тад се изправи, вдигна младата жена на ръце и всичко се завъртя.

— Къде ме носиш?

— В леглото… Надявам се.

Това бе въпрос. Последният й шанс да се противопостави се отрони като падащ лист.

— Аз също се надявам.

Докато стигнат до втория етаж, мъжът вече дишаше тежко и тя не знаеше доколко заради тежестта на тялото й и доколко по други причини. Спусна я бавно на пода, но Джоя едва се задържа на крака. Не желаеше да мисли за последствията, не тази вечер.

В стаята бе студено, но никой от двамата не забеляза. Дори през покрива да валеше сняг, пак не биха забелязали. Тад плъзна хавлията по раменете й и дрехата увисна на колана. Джоя почувства как зърната й се втвърдяват от студения въздух и от погледа на мъжа, осезаем като докосване.

— Ти си прекрасна! Толкова си хубава. Никога не съм виждал по-красива жена — рязко замълча. Нямаше други жени. Имало ли бе някога?

Ръцете му покриха малките й гърди. Не я галеше. Само я докосваше, без да откъсва поглед от очите й. Тя изстена и се притисна към тялото му.

Чаршафите бяха леденостудени. Тад неусетно бе успял да смъкне дрехите си и младата жена усещаше топлината на тялото му. Той обсипваше с целувки шията й, веждите, челото, тъмната коприна на косата й.

— Не мога да престана да мисля за теб. Това е нещо като бавнодействаща отрова — устните му се спуснаха към гърдите й и сякаш светкавица прониза тялото й.

— Отрова?

— Най-сладката отрова — по-скоро почувства, отколкото чу смеха му. — Отрова, от която човек полудява и иска още — мъжът плъзна ръка по корема й и погали бедрата й.

Джоя бе като в шок, потресена от силата на собствената си страст. Какво ставаше с нея? Тя не бе такава! Никога не се бе възпламенявала така.

— Моля те не мога…

Усещането я връхлетя изведнъж като силен горещ летен дъжд, като ярка дъга. Тад се наслаждаваше на нейния екстаз със скромната гордост, че той е мъжът, дарил й това удоволствие. Бавно проникна в нея и сякаш всичко започна отначало.

Много по-късно — стори му се цяла вечност, въпреки че едва ли бе минал повече от час — Тад отвори очи и се взря в жената, която спеше в прегръдките му. Това не трябваше да се случи, по дяволите! Бе си обещал, че няма да стига толкова далеч, поне не с Джоя. Че ще изчезне, преди някой от тях да изпита болка. А сега бе объркал всичко.

Мрачно се замисли дали би могъл да се престори, че има амнезия. „Няма такова нещо, скъпа, бъркаш ме с някой друг“.

Въздъхна. Бе правил доста грешки в живота си, но тази надминаваше всичко.

Телефонът иззвъня и Тад изстена. Не му се искаше да пали лампата, нито да вдига слушалката. Изобщо не желаеше да слиза на земята.

Джоя измърмори нещо и се сгуши в обятията му.

— Събуди се.

— Това е будилникът — очите й още бяха затворени и дългите ресници лежаха като черни ветрила върху скулите й.

— По-добре го вдигни, мила моя. Телефонът е.

— Будилникът. Натисни го — но вече беше будна. — О, по дяволите — надигна се, но звънът рязко спря.

— Добре, царице, стани да ти превържа ръката. Ако този мехур се спука, ще имаш неприятности. Сигурно трябва да се сложи антибиотик, за да не се възпали.

Джоя не можеше да повярва на ушите си. Ръката й? След това, което се случи, той се бе загрижил за ръката й?

Тад седна. Месинговата табла на леглото болезнено се впи в гърба му, но той не обърна внимание. Да можеше да не обърне внимание и на почти непреодолимото желание да намери този проклет телефон, за да го изтръгне и да прекара цяла седмица в това легло! Хвана дясната й ръка.

— Просто се опитвам да бъда практичен — обясни той.

— Като говорим за практичност, може би е добре да знаеш, че не съм използвала никакви предпазни средства. Аз, обикновено не ми се налага да мисля за това.

Той знаеше, че е неопитна. Не съвсем, но какъвто и опит да бе имала, било е много отдавна.

— Не се безпокой, аз се погрижих.

— Не се безпокоя Аз О, би ли станал от леглото ми? По-добре си иди вкъщи.

— Не преди да превържа отново ръката ти — заяви той спокойно.

— Мога да се справя и сама! Ако искаш да знаеш, справям се отлично вече шест години. Не, дори повече!

— Моите поздравления. А сега — изправи се и уви чаршафа около себе си — ръката ти.

Единственото, което Джоя искаше, бе по-бързо да се отърве от мъжа, за да осъзнае на спокойствие какво я бе накарало да загуби здравия си разум. Взе хавлията си от пода и тръгна след Тад към банята. Ръката я болеше нетърпимо, но това бе добре дошло. Имаше нужда от нещо, върху което да се съсредоточи, преди да се осмели да даде воля на мислите си.

— Ако нямаш нищо против, побързай. Тази вечер имам много работа.

— За тази вечер, Джой…

— И не стягай много превръзката, за да не спре кръвообращението ми — изрита една мокра кърпа и намръщено погледна Тадеъс, който увиваше към десет километра бинт около ръката й. В банята цареше съшия безпорядък, в който я беше оставила, когато Тад почука на вратата и в същото време телефонът иззвъня — бельото, хвърлено зад вратата, мократа кърпа върху душа, отворения шампоан на ръба на ваната.

Само че сега той бе тук и бе по-различно. Всичко бе различно.

— Това повече няма да се повтори.

— Надявам се.

— Надяваш се? — не знаеше какъв отговор бе очаквала, но със сигурност не този.

— Да, нали знаеш, повечето инциденти се случват вкъщи.

Идеше й да изкрещи и сигурно щеше да го стори, ако в този момент телефонът не бе иззвънял отново.

— Искаш ли да го вдигна? — попита Тад и прибра бинта.

— Краката ми са съвсем добре — стана толкова рязко, че едва не се спъна в кърпата, която бе изритала.

— Аз оставих номера ти да ме потърсят, ако има нещо спешно — извика той след нея.

Докато слизаше по стълбите, Джоя завърза по-здраво колана си и възвърна до известна степен самообладанието си. Но отново се смути, когато Тад се появи, навлякъл джинсите си и стиснал в ръце ризата и обувките.

Грабна слушалката и го изгледа гневно. Казваше си, че реагира прекалено остро. Че само след миг ще дойде на себе си и всичко ще бъде както преди. Скучно. Празно.

— За мен е — съобщи тя студено.

Боже мой, такива неща се случваха всеки ден. Мъж и жена се срещат. Внезапно привличане. Бурна, но сляпа и нищо не означаваща страст. Краткотрайна като летен дъжд.

— Пак ли е Анджи?

Джоя стисна устни, посочи многозначително към вратата и му обърна гръб.

— Той отиде ли си? — попита сестра й.

— Не, още не си е отишъл. Точно мислех да извикам полиция.

— Джоя, криеш нещо от мен!

— Нищо важно. Виж, Анджи, ако не е много спешно, може ли да поговорим утре? Ще ти се обадя по-рано, преди да изляза.

През това време Тад обикаляше из всекидневната и безгрижно оглеждаше плочите, касетите, книгите и най-вече семейните снимки. Да ги беше изгорила!

Продължаваше да стои с гръб, но това не й помагаше. Усещаше всяко негово движение, докато разсеяно слушаше как сестра й говори за някой си Джек, който имал семейни проблеми, а съпругата му обвинявала Анджи за угасналата любов между тях, а тя, честна дума, не била виновна, но просто трябвало да замине, защото баща им бил вбесен, майка им само клатела глава, а всички клюкарствали и щели да съсипят репутацията й.

По средата на тази тирада някой позвъни на вратата. На Джоя й трябваше време, за да осъзнае какво става, защото обикновено никой не ползваше звънеца.

— Да, разбирам, понякога се случват такива неща — отговори тя, доколкото можеше успокоително. През това време Тад отвори, сякаш това бе негово право. Добре поне, че се бе облякъл. Не стига, че тя самата още бе по хавлия, а изведнъж в къщата й стана стълпотворение като на Централна гара!

Въздъхна съкрушено и започна да се извинява, че трябва да прекъсне разговора. Всичко това вече го бе чувала в различни варианти. Анджи не бе виновна, че мъжете не можеха да й устоят. Джоя бе чувала за непознати, тръгнали след сестра й само заради една бегла неволна усмивка.

Анджи говореше нещо за почивка, за нуждата да поговори с някого. Джоя загуби нишката на разговора, когато във всекидневната влезе невероятно привлекателен мъж.

Той бе рус, с прекрасен тен и ако не бе манекен, трябваше непременно да поправи тази грешка. Тад, по-мрачен от всякога, се намръщи недоволно. Новодошлият оглеждаше Джоя с откровен мъжки интерес и тя изведнъж се почувства неловко, като се сети, че косата й е разрошена, устните подпухнали, а искрите, които прехвръкваха при всеки неин поглед към Тад, можеха да бъдат забелязани и от слепец.

Външната врата се затръшна. Джоя примигна и рече:

— Моля? Извинявай, Анджи, не чух какво каза? — Тад си бе тръгнал! Без да каже дума, след всичко, което се бе случило! Бе излязъл и я бе оставил с един напълно непознат човек — самото съвършенство, но въпреки това непознат.

— Казвах, че ще се видим утре. Как да те намеря?

Горката Анджи! С нейното чувство за ориентация сигурно щеше да се озове някъде в Западен Тексас. В този момент Джоя не се безпокоеше особено за това.

Къде беше отишъл Тад? Защо избяга, без дори да каже довиждане? И кой бе този златокос Адонис?

Стисна яката на хавлията и си каза, че какъвто и да е, Тад не би я оставил насаме с убиец. Пък и кой уважаваш себе си убиец би опръскал с кръв снежнобялата си риза и безупречното синьо сако?

— Струва ми се, че не се познаваме — каза тя с тон, който трябваше да внуши, че поведението му е израз на най-висша нетактичност.

Усмивката, с която я ослепи, би могла да освети цял жилищен квартал Джоя не се трогна.

— Аз съм Ти Джей Крийд, а вие, разбира се, сте госпожица Мърфи. Джой, ако не се лъжа.

— Джоя. Предполагам, вие сте братът на Тад.

— Всъщност полубрат. Общият ни баща обича разнообразието.

Джоя не знаеше какво друго да каже. Съществуваше ли възпитан начин да го попита какво прави тук? Имаше чувството, че се е събудила на сцената в средата на пиеса на Кафка и не знае сценария. На помощ й дойдоха обноските, втълпявани от родителите й през първите седем години.

— Не искате ли чаша торта? Искам да кажа кафе? Седнете, ако обичате.

Не искаше той да сяда, всъщност силно желаеше мъжът да изчезне. Искаше й се изобщо да не се бе появявал, а Тад да не си бе тръгвал. И ако това не беше лудост, то какво ли е?

— Тад помоли да ви предам, че са го извикали спешно. Някакъв човек цял ден опитвал да се свърже с него на два различни телефона, но или давало заето, или никой не отговарял, затова реших, че е по-добре лично да предам съобщението. И много се радвам, че дойдох.

Едва загатнатият комплимент и възхищението в погледа на мъжа само засилиха нетърпението й.

— А той… исках да… кажа ще бъде ли… — искаше да попита дали Тад ще се върне, но не можеше да потисне надеждата в гласа си. — Надявам се, нищо сериозно? — каза накрая.

— Нямам представа. Някакъв човек на име Съмърфийлд. Нещо свързано със застраховка.

— О, не бях сигурна…

— Разбирам какво имате предвид. С работата на Тад човек никога не знае.

— Убедена съм — как можеше дискретно да си пъхне носа в нещо, което не беше нейна работа?

— Да, днес може да си пържи бекона на брега на Индийския океан, а утре да е сврян в някоя купа сено на края на света.

Очите й се разшириха от изненада, която не убягна на Ти Джей. Мъжът реши, че твърде прибързано е пренебрегнал тази ексцентрична дългокрака красавица. Придърпа внимателно панталона си, провери дали изящният му глезен се вижда точно колкото трябва между мекия вълнен плат и обувките от крокодилска кожа, разположи се на изтърбушения люлеещ се стол и се взря в жената, която преди време бе сметнал за недостойна за неговото време и внимание.

— И така, разкажете ми за Джоя Мърфи. Хубаво име. Фамилно ли е?

— Да, наследих го от баща си.

Той дори не се усмихна, какво остава да се засмее на слабия й опит да се пошегува. Разбира се, и Тад не би се засмял, но би срещнал погледа й. Бе се случвало толкова пъти, че вече го очакваше, дори се опитваше да го предизвика. А Ти Джей се впусна в многословна беседа за собственото си име, което се оказа доста обикновено.

— Томас Джексън, на когото съм кръстен, спечелил първите си десет милиона, преди да навърши четирийсет години. В подходящия момент се заел с нефт и недвижими имоти. Най-важно е да се улови моментът, нали знаете.

Стомахът й напомни, че вече е осем часът, а тя обикновено вечеряше по време на новините в шест.

— Като говорим за момента…

— Например случайно знам, че директорът на магазина, където работя, възнамерява догодина да се пенсионира. Доколкото разбирам, в недалечно бъдеще Елизабет Сити ще се превърне в златна мина. Тад смята, че не ме бива. Но тази идея не ми дава мира… — и така нататък, и така нататък. Джоя чувстваше как стомахът й ръмжи заплашително. Ако Адонис не млъкнеше и не си отидеше, трябваше да го изгони. За днес достатъчно се бе държала възпитано. — Тад мисли, че съм повърхностен. Само защото няколко пъти съм сменял работата си. Но човек трябва да се поогледа, нали? Искам да кажа, не само да седи и да чака шансът да потропа на вратата му. Трябва да пътува, да провери къде има истински възможности. Мисля си, че няма смисъл да се търси в големите градове, там вече всичко е заето. Намери едно хубаво малко градче, казах си аз, някъде близо до разрастващ се курорт. Място, което се развива, а не което вече е на върха. После започни хубава работа, която няма да се влияе от кризите. Прав ли съм?

— Прав сте — съгласи се немощно Джоя. — Като говорим за Тад… — но гостът отново се разприказва. Само че този път тя го слушаше, забравила глада си.

— Старият Тад не би разпознал шанса, дори ако той му изпрати луксозна покана. Много е твърдоглав. Винаги е бил такъв. Единствената причина да постъпи в полицията беше желанието му да се противопостави на стареца. Можеше да завърши университет. Татко щеше да плати. Но това би било прекалено лесно. Старецът нямаше да се чувства виновен, че е изоставил Ани, майката на Тад. Брат ми бил съвсем малък, но не мислете, че е простил и забравил. Това не е в негов стил, ако разбирате какво искам да кажа.

Изведнъж Джоя се почувства много неудобно. Колкото и да искаше да узнае всичко за този мълчалив, затворен човек, който нямаше желание да сподели и една дума за себе си, не искаше да го научи по този начин. Ако той желаеше, щеше да й каже.

— Отдавна ли сте тук? Не сте от този щат, нали?

— От Вирджиния съм, близо до Ричмънд. Срещнах една жена, Сенди Шумейкър, но това е друга история.

— Да, жалко, че е толкова късно. Може би някой друг път.

— Друг път? О, да — той неохотно се изправи и разкърши рамене. — Извинявайте, не исках да ви безпокоя.

Сега тя, разбира се, трябваше да го убеждава, че не я безпокои, но той може би беше по-чувствителен, отколкото й се струваше, защото каза:

— Един съвет от мен. Не говорете лошо за кънтри музиката. О, да, и не чакайте да ви заведе на танци. Откак получи онези куршуми в гърба си, го е страх да танцува. Аз все му казвам, че щом може да лази на четири крака в калта и да тича пет километра след някакъв гад, още не е за изхвърляне. Но нали знаете, някои мъже са много горди. След като съпругата му го изостави, още докато беше в реанимацията…

Джоя усети как ужасът я облива като студена мъгла.

— Мисля, че не трябва да ми разказвате всичко това — прошепна тя, макар че едва се сдържаше да не го задърпа за ръкава и да го накара дай разкаже всичко. — С Тад не сме… Исках да кажа, той не е…

— Така ли? Е, ако това ви успокоява, мисля, че ще ви разкаже много повече от мен. Просто предчувствам, нали разбирате?

Усмивката, с която я възнагради, включваше нещо повече от два реда зъби, мечтата за съвършенство на всеки зъболекар. Джоя реши, че в този мъж изобщо има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед. А и това, което се виждаше, би било достатъчно за повечето жени. Накратко, Ти Джей бе точно такъв, какъвто й го бе описала Еди.

Защо тогава тя не трепваше? Дали не страдаше от хормонална недостатъчност?

Страхуваше се, че обяснението не е толкова просто. Цялото й внимание бе насочено към друг мъж, който съвсем не бе толкова красив, нито толкова изискан, да не говорим за толкова модно облечен. Но това нямаше никакво значение, защото, красив или не, тя искаше него. Желаеше го от цялата си душа и сърце. Той бе с тежък характер, упорит, мълчалив като риба, но тя инстинктивно чувстваше, че под тази груба външност се крият нежност и дълбока страст. И Джоя искаше тази страст за себе си. Цялата. Не за една нощ, а за цял живот.

Изпрати Ти Джей до бялата му спортна кола и се върна в къщата. Колата на Тад бе скромна като самия него. Джоя започваше да подозира, че това не е случайно. Дрехите му при добро желание можеха да се нарекат обикновени, макар и обикновени от най-високо качество. Купени, за да му служат, не за да ги показва. И въпреки че в тях изглеждаше силен, строен и много мъжествен, нямаше опасност някой да го помисли за манекен.

Главата й болезнено пулсираше. Трябваше да хапне нещо, преди да продължи с тези разсъждения. Не бе силна в самоанализа. Може да беше зодия дева, а за девите знаеше, че анализират всичко до смърт, но веднъж един приятел на Джон Пирели, който се занимаваше с тези неща, й каза, че Нептун е оказал влияние на асцендента й. Може би това бе причината за неразумното й поведение тази вечер — знаеше, че девата е земен знак, а Нептун с положителност имаше нещо общо с водата. А земя и вода правят кал.

Сипа си пълна чиния от забравеното чили, настърга отгоре кашкавал, опита и сбърчи нос. Никога не бе харесвала особено, лютата мексиканска кухня.

Тъкмо привършваше огромната порция, когато телефонът отново иззвъня. Изкуши се да не го вдигне. Сигурно пак беше Анджи. Или майка й, за да я предупреди да не пуска Анджи да си замине, преди да се опита да й налее малко ум в главата, което би имало същия успех, като да се опита да научи един камък да плува. Понякога е доста неприятно да си най-голямата дъщеря в семейство с много деца.

— Ало? — рязко рече Джоя.

— Здравей, Джоя! Джоела Хели се обажда. Надявам се, че не те притеснявам.

— О, здравей, Джоела. Не, не ме притесняваш. Точно започвах да мия чиниите. Как е кракът ти?

— Инфекцията премина и лекарят казва, че следващата седмица ще мога да шофирам. Друг път няма и да си помисля да ходя боса из тази стая. Поставиха ми дори ваксина против тетанус!

Джоя изпита съчувствие към приятелката си, която бе стъпила върху ръждив тапицерски гвоздей.

— Някой ден ще те повикам да поправиш този люлеещ се стол, който едва успях да закърпя.

— Като начало трябва да имаш силни ръце и нужния инструмент. Между другото, ако ти трябват, имам орехи, същата цена, както винаги. Но не се обаждам за това. Не работиш ли в старата къща на Тимбърлейк?

— Да.

— По пътя има една кораборемонтна работилница. Виждала ли си я?

— Минавала съм оттам. Изглежда пълна развалина. Да не искаш да кажеш, че там работят нещо?

— Така излиза. Вчера ми се обади Елмо Притчърд. Питаше дали мога да направя бързо тапицерия за възглавници. Казах му, че мога да свърша за една седмица, освен ако искат монограми или нещо подобно. В такъв случай ще ми трябва повече време. Но проблемът е, че не мога да отида да взема възглавниците и се чудех…

— С удоволствие ще ги взема и ще те закарам до града да избереш плат. Кого да търся в работилницата?

— За услугата ще получиш три килограма орехи. Много съм ти благодарна. Яхтата се казва „Ураган“. Търси Елмо. Ако той не е там, попитай за господин Смит.