Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силует на желанието (541)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ships in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Диана (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дикси Браунинг. Кораби в нощта

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“ ООД, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0322–7

История

  1. — Добавяне

Първа глава

— Защо мислиш, че не съм поканена?

— Защото ако беше поканена, щях да те чуя да виеш.

— Аз никога не вия — възмути се Джоя.

— А какво правиш?

— Пея.

— Ами! — изсумтя Еди и започна да слага сметките в пликове.

— Ти не разбираш от пеене. Като чух каква касета слушаш в колата си.

— Ако говориш за Брус, трябва да ти съобщя, че той се смята за класик.

— Той пищи. Няма никакъв глас.

— О, но ако го беше видяла как изглежда, докато пищи, нямаше да те интересува какъв глас има — въздъхна замечтано Еди. — Е, ще го направиш ли?

— Какво? Да гледам как любимите ти тесни джинси се друсат и се борят за „Най-привлекателен мъж на Америка“? В никакъв случай.

— Ти сигурно си мразила и Елвис. Наистина, Джоя, понякога ти се чудя. Но не говорехме за това. Ще излезеш ли с Ти Джей?

Джоя нави ръкавите си, бръкна в аквариума и потупа любимия си рак — отшелник.

— Всъщност харесвам песните на Елвис, както и някои от старите му филми. И знам, че говориш за Ти Джей. Не, благодаря — вече бе свършила с всички други саксии и аквариуми и бе оставила кабинета на доктор Греъм последен, за да се види за малко с приятелката си.

— Хайде, къде е твоят приключенски дух? Остаряваш, Джоя. Съпругът ми каза, че Ти Джей не е твой тип, но аз му отговорих, че мисли така само защото не те познава. Ти Джей е страхотен, честна дума. Ще прекараш чудесно.

— Благодаря, но не желая. Ако е чак такъв красавец, винаги може да си намери друга дама.

— Но танците са само след три дни! Кого ще намери за три дни? А билетите струват цяло състояние.

— Съчувствам му, но това не е мой проблем. Трябвало е да си намери дама, преди да плати билетите.

— Той си имаше. Но скъса със Сенди един ден след като купи билетите.

— И ти искаш да се забъркам в подобно нещо? Не, благодаря. Имам алергия към чужди мъже.

— О, за Бога, между тях всичко е свършено. Сериозно, Джоя. Нали обичаш музика? Оркестърът ще бъде страхотен.

Джоя се заигра с дългокракия рак.

— Днес получих новите книги от абонамента си. Цял куп!

— Винаги можеш да четеш. Колко често ти се случва да слушаш чуждестранен оркестър и да потанцуваш с такъв сладур?

— О, Еди, остави ме на мира. Последния път, когато ме убеди да отида на среща с непознат, после трябваше да вървя пет километра пеша с десетсантиметрови токчета. Онзи мухльо непрестанно ме опипваше.

— Ти Джей не е такъв. Много е привлекателен, честна дума.

— Привлекателните мъже са мухльовци, красивите са самовлюбени, а от срещи с непознати се изприщвам — Джоя провери температурата в аквариума и го затвори.

— Е, той определено не е мухльо. Пък и не е виновен, че е привлекателен. Не трябва да изпускаш такъв шанс само защото някакъв тип те е зарязал преди сто години.

— Това ще ме научи да не обсъждам любовния си живот с теб.

— Ха! Какъв любовен живот! Ти от месеци не си ходила на среща.

— Защото не съм искала. Канили са ме.

Наистина я бяха канили, цели два пъти. Първо доставчикът на бензин й предложи „една незабравима вечер“, както сам той се изрази, и тя набързо си измисли годеник — морски офицер. После един търговец на арматурно желязо я покани на училищен мач по футбол, за да гледат как играе малкото му братче и тя отново измъкна своя моряк.

— Ти си твърде взискателна. Това ти е проблемът. Почакай само да видиш Ти Джей — златиста коса, тъмен тен, страхотни дрехи. Освен това е веселяк, чаровник и кара чисто нов корвет. Ако не бях омъжена…

Джоя отметна тежката си плитка и се зае да изброява собствените си достойнства.

— Виждаш ли това? Абанос. А това? — посочи към млечнобялото си лице. — Слонова кост. Това са скъпите дрехи, които нося. Нещо повече, аз също имам весел нрав, знам наизуст наръчника за добри обноски и притежавам линкълн континентал.

— Който някога сигурно е принадлежал на стария Ейбрахам — вметна Еди и изгаси лампата на бюрото си. Бе почти пет и половина — краят на работния ден.

— Но върви — настоя Джоя.

— Добре, а какво ще кажеш за това? И двамата обичате риба и морски деликатеси, и двамата обичате книгите. Мак казва, че Ти Джей чете през цялото време, докато е на работа. А пък Сенди твърди, че е страхотен танцьор.

— Прекалено много общи интереси е по-лошо от нищо. Освен това сигурно ми стига до пъпа — тя бе висока метър и седемдесет и пет.

— Той е поне метър и осемдесет и пет — заяви приятелката й тържествуващо и тръсна русата си коса. — Е, да кажа ли на Мак, че ще отидеш с Ти Джей? Честна дума, няма да съжаляваш. Знам, че обичаш да танцуваш, а и от години не си излизала.

— Бях прекалено заета.

Това беше близо до истината. Вече повече от година живееше в малкото градче Ривъртън, Северна Каролина, близо до Елизабет Сити, където бяха всичките й клиенти. С поддържането на саксии и аквариуми, печене на сладкиши по поръчка и възстановяване на стари ламперии успяваше да се храни, да си плаща данъците, да изпраща по нещо вкъщи и дори да спестява за следващия семестър в университета, когато и ако се стигнеше дотам. Светският живот можеше да почака. Мъжете от Елизабет Сити не се тълпяха пред вратата й, а общото население на Ривъртън бе сто четирийсет и седем души, от които, доколкото знаеше, нямаше нито един привлекателен мъж.

От друга страна, ако се появеше някой интересен, сега нямаше умопомрачителна малка сестричка, която да го влудява. Може би бе време отново да опита късмета си.

— Добре, победи — въздъхна тя. — Имам чувството, че ще съжалявам, но можеш да кажеш на Мак, че ако приятелят му е чак толкова отчаян, ще се смиля над него. Сигурна ли си, че е достатъчно висок? И че обича да танцува?

— Обожава! Обича също риба, а колкото до височината, не се притеснявай. Значи се договорихме?

— Така мисля — не вярваше и на половината от хвалбите на Еди, но останалото би трябвало да е достатъчно, за да бъде вечерта поне търпима. — Между другото, колко официално ще бъде това събиране?

— Доста. Имаш ли хубави дрехи?

— Къса морскосиня туника, но се носи с високи обувки, така че не се шегувай за ръста му. Омръзнало ми е мъжете да пъхат нос в пазвата ми, докато танцуваме — тя намери в чантата си тубичка крем и изстиска половината с надеждата, че може да направи чудо със загрубелите си ръце до големия бал на яхтклуба.

— Ще бъдете страхотна двойка, обещавам ти. Свърши ли тук? Мак ще се чуди какво ми се е случило — Еди бе секретарка на доктора, за чийто аквариум и саксии се грижеше Джоя, а съпругът й и съвършенството, което си търсеше дама за вечерта, работеха в най-добрия магазин за мъжка мода в Елизабет Сити — Мак като счетоводител, а приятелят му Ти Джей като заместник-директор.

 

 

Ти Джей Крийд постави табелката „Затворено“ и отново се върна пред огледалото да пробва спортните сака, които бяха получили сутринта. Кафявото подхождаше на косата му, но не подчертаваше тена му. По дяволите! Бе забравил да си запише час за сеанс на кварцова лампа и маникюр, а към края на седмицата салонът бе винаги пълен. Преди бала щеше да е претъпкан. А и косата му имаше нужда от фрикция.

Погледна часовника си — имитация на „Ролекс“, брат му закъсняваше. В сряда магазинът затваряше рано, но Ти Джей трябваше да вземе колата си от сервиза. Наложи се да чака до днес за своя корвет, защото служителят в сервиза отказа да му даде трийсет дни отсрочка на плащането — само защото няколко пъти бе закъснял. За онзи мухльо с мръсни нокти мъжката дума не значеше нищо!

На вратата се почука. Мъжът свали сакото и отиде да отвори.

— Само да включа алармата. Много се забави.

Тад се облегна на вратата и подхвърли във въздуха ключовете от зеления си форд. Бе пристигнал късно снощи и цяла сутрин бе обикалял из градчето. С брат си не се бяха виждали почти две години и сега Тад се чудеше дали Ти Джей е по-уравновесен и по-зрял отколкото при последната им среща. Ти Джей открай време беше чаровен негодник — прекалено красив, но въпреки това по свой начин симпатичен.

Понякога се питаше защо е толкова загрижен. Единственото общо между тях бе баща им, който винаги се беше интересувал повече от кариерата си и от намирането на богати млади съпруги, отколкото от синовете си. Въпреки това Тад се опитваше да поддържа връзка с брат си и когато случаят, върху който работеше, го доведе наблизо, реши, че една братска среща би била отлично оправдание за присъствието му.

А може би случаят би бил отлично оправдание да се види с единствения си родственик, на когото поне донякъде държеше? Не знаеше кое е по-вярно.

— Да тръгваме — рече Ти Джей. — Мак ми е намерил дама за танците в яхтклуба, а аз трябва да взема колата си от сервиза.

— А какво стана със Сенди как й беше фамилията?

Ти Джей удостои брат си с една от онези ослепителни усмивки, на които жените не можеха да устоят.

— В главата й се въртеше женитба. Кажи, приличам ли ти на кандидат-младоженец?

Тад се засмя и седна зад волана на тригодишната си кола. Въпросът бе чисто риторичен. И двамата знаеха — Тад от личен опит, а Ти Джей от наблюдения — че мъжете от семейство Крийд не са подходящи за съпрузи. По-малкият брат поне бе достатъчно съобразителен, за да спести на някоя нещастна жена този горчив опит.

— Карай към моста — обади се Ти Джей. — Искам да мина през Ривъртън, за да проверя къде живее новата ми дама. Трябва да съм сигурен, че ще мога да я намеря в тъмното.

— А колата ти?

— Ще я вземем по-късно. Отворено е до пет.

Тад знаеше пътя. Бе се ровил в картата и бе обходил, пеша или с кола, всяко заливче, достатъчно голямо, за да побере и най-малката лодчица.

Град Ривъртън бе по-малък дори от близкия Елизабет Сити. Повечето от жителите му бяха пенсионери. Останалите или работеха в Норфолк и Елизабет Сити, или се занимаваха със земеделие. От двете страни на реката имаше десетина търговски флотилии и поне трийсетина частни пристанища, в повечето от които лесно можеше да се скрие краден кораб, докато се прехвърли на новия си собственик. Ривъртън изглеждаше по-вероятното място. А малкият двумачтов кораб, който Тад следеше от Флорида, трябваше да е някъде тук. Долавяше го с инстинкта си.

— До пощата завий надясно по Куин Стрийт.

— Докъде да карам по Куин? — попита Тад след десет минути. — Къщите свършват.

— Мисля, че е номер двайсет и седем. Гледай за името Мърфи по пощенските кутии.

— Не си те представям на среща с непозната. Какво стана с твоето малко черно тефтерче?

— Номер едно в списъка вече е ангажирана за танците, а аз не си губя времето с второразредни.

Тад го погледна накриво.

— Дори не желая да слушам как говориш за жените. Но не поемаш ли риск? Ами ако тя не отговаря на твоя стандарт?

— Мак познава моя вкус. Каза, че тя има собствена къща и собствен бизнес и че прилича на манекенка. При такъв спешен случай ще се задоволя и с това.

— Мърфи отдясно — съобщи Тад и намали. Приближиха до тясна двуетажна къща, наполовина боядисана в яркооранжево, обградена от ожънати ниви и мрачна борова гора. Изглеждаше меко казано стряскаща. — Трябва да има някаква грешка. Твоят приятел каза ли нещо за оранжева къща?

— Не. Каза само, че името на жената е Джой и че изглежда много добре — висока, синеока, с дълга черна коса. Приятелка на жена му. Работата й е такава, че ходи по много лекарски кабинети, може би специалист по-вътрешно обзавеждане. Във всеки случай, така се запознала с жената на Мак — свали прозореца на колата и изведнъж двамата бяха оглушени от усилен докрай касетофон. Бояджийката, кацнала по средата на скелето, виеше и ритмично размахваше четката в такт с музиката.

— Искаш ли да спрем и да я попитаме дали това е адресът? — предложи Тад.

— Шегуваш се. Нищо ли не забелязваш?

— Оранжева къща? Запис на пожарникарска сирена? Какво да забележа?

— Мак каза, че е висока, нали? Тази тук е поне един и седемдесет. Дълга черна коса, така ли? Не виждам руса конска опашка. Това е единствената къща наоколо, а ти сам прочете името на пощенската кутия. Мак явно се е подиграл с мен. Да се махаме оттук.

— Нека поне опитаме. Колко жени боядисват сами къщите си? Може да е от строителна бригада.

— Да виждаш фургона на строителната бригада?

— Не.

— И това ми било детектив!

— Добре, добре. Но тя сигурно не е толкова лоша. Искам да кажа, това е доста смело — да боядисва къща.

— Не ме интересува. Искам дама, която изглежда добре, ухае приятно и е добра в леглото, а не жена, която би могла да ме победи на канадска борба. Да изчезваме!

Тад хвърли последен поглед към жената на скелето. Трябваше да признае, че тя не прилича особено на красавиците, с които Ти Джей обикновено излизаше. От друга страна, брат му вече я бе поканил на танци.

Разбира се, той не беше бавачка на брат си, а още по-малко на приятелките му. Двамата имаха различно мнение по почти всички въпроси. С едно изключение: никой от тях не се интересуваше от женитба. Ти Джей — защото виждаше резултата от печалния рекорд на баща си: три съпруги и Бог знае колко любовници. Тад — защото бе израснал с горчивината, натрупала се в душата на майка му, и бе чувал хиляди пъти историята как е издържала съпруга си в университета само за да бъде захвърлена, когато било време да види резултатите от скъпото образование.

Тад цял живот се бе опитвал да не прилива на баща си и поне в това бе успял. Но когато срещна Джеки Ретиджър, забрави всички уроци. Загуби ума си, сърцето си, че и почти всичко друго, едва ли не и живота си, докато накрая узря за мисълта, че мъжът и жената са отрова един за друг.

— Оранжево! Господи, нямам думи! — поклати глава Ти Джей и вдигна прозореца.

Очевидно вече бе решил.

— Заслужаваш да ти нацапа и колата. Ти си ужасен, знаеш ли?

— Е, не можем всички да сме светци. Аз съм взел целия чар на семейството, а ти — волята. Ще преживея и с това.

— Някой ден ще срещнеш жена, която ще остави следите от токчетата си точно в средата на изкуствено загорелия ти гръб.

— Звучи интересно. Хайде, да отидем да вземем колата ми от тези пирати. Трябва да си търся друга дама.

Тад обърна и подкара към града, но несъзнателно намали, за да погледне за последен път към дългокраката бояджийка. На главата й бе кацнала широкопола сламена шапка, а под изцапаните с боя джинси се виждаше глезен, който изглеждаше обещаващо. Изведнъж му се прииска да види лицето й. Макар че независимо как изглеждаше, сигурно имаше чувство за хумор. Жена, която би боядисала къщата си в оранжево. По дяволите! Това не го интересуваше.

— Е, какво ще й кажеш? — попита той.

— Нищо.

— Не можеш просто да не се появиш.

— Е, добре, ще й изпратя букет рози и бележка: „Наложило ми се е неочаквано да замина. Семейни проблеми“. Доволен ли си?

— Не, но е по-добре от нищо. Наистина си много мил.

Раздразнено превключи скоростите и взе прекалено бързо завоя. Не бе в негов стил да кара безразсъдно. Но пък и не бе в негов стил да любопитства как изглежда една жена.

— Опитай се да ме разбереш. Трябва да поддържам репутацията си. Пък и какво толкова? Никой не приема сериозно срещите с непознати. Хайде, побързай. Искам да взема колата и да проверя дали мога да пробутам на някого тези билети. Купих ги само защото Сенди искаше да отиде на бала и съм почти разорен.

Тад остави Ти Джей пред автосервиза и реши да забрави цялата история. Имаше си достатъчно проблеми. Милият му брат не се бе променил. Бедната жена имаше късмет, независимо дали го разбираше. Ако бе излязла с Ти Джей, можеше да прояви неблагоразумието да се поддаде на чара му и тогава не само гордостта й щеше да бъде накърнена, когато брат му в края на краищата я зарежеше. В отношенията си с жените Ти Джей прекалено много приличаше на баща им. А в този случай непознатата щеше да се размине с десетина рози и една красиво съчинена лъжа и след няколко дни да забрави.

Не след дълго той паркира пред апартамента на Ти Джей. Това всъщност бе ателие, надстроено върху изоставена пристанищна сграда — влажно и проветриво, но въпреки това много приятно. А в момента предлагаше и така нужното му усамотение. Ти Джей бе казал, че ще се забави. Значи щеше да има достатъчно време, за да си забърка две яйца, да чуе новините, да поработи върху бележките си и да се свърже с офиса си в Релей.

Изглежда щеше да се наложи да наеме кораб. Мразеше това! Бе проследил яхтата „Пътеводна звезда“, която сега се казваше „Морска звезда“ чак до Форт Лодърдейл, без да слиза на вода и предпочиташе да продължи по същия начин.

Зачете се в записките си, като от време на време поглеждаше в навигационните карти, натрупани върху масата на Ти Джей. Проблемът бе, че откак бе излязъл от пристанището, корабът бе сменил платната и името си. Кон Съмърфийлд го бе притежавал по-малко от три месеца, през повечето от които на борда бяха организирани светски събирания, доколкото бе известно на Тад. Съмърфийлд едва ли щеше да познае корабчето, освен ако имаше много набито око. Самият Тад бе придобил това умение с времето — когато се зае с втория си случай на открадната яхта, вече би могъл да построи кораб, ако не и да го управлява. Сега познаваше всеки бронзов винт и обшивка от тиково дърво по корпуса. Ако намереше „Пътеводна звезда“, щеше да я познае, независимо от всички промени.

Но да я намери бе само първата стъпка. Истинската работа щеше да започне, когато се качеше на борда и претърсеше всичко от носа до кърмата. По поръчка на Съмърфийлд бе заминал за Палм Брич — единственото място, от което можеше да започне такъв случай. В момента, в който научи от свой агент, че корабът плава с нови платна, изпрати най-добрия си човек да търси старите. Ако успееше да ги намери с оригиналните им регистрационни номера, това би било достатъчно, за да получи заповед за обиск. Ако пък бяха на борда и ги откриеше, щеше за по-малко от пет минути да докаже, че това е откраднатата яхта на Съмърфийлд.

Но първо трябваше да я намери. След това трябваше да се качи за пет минути на нея. А после да се моли проклетият пират да не е забелязал скритите регистрационни номера, отпечатани на най-неочаквани места. Новаците не знаеха за тях. Но този тип не беше любител. След почти месец разследване Тад го бе опознал добре и колкото повече научаваше за него, толкова по-малко го харесваше. Това вече не бе игра на криеница!

Тад изслуша съобщенията, оставени на телефонния автомат в офиса му, след което се обади на секретарката си у дома й, за да се осведоми как върви работата по другите случаи.

Изяде омлета, няколко парчета кекс със стафиди и изпи почти половин литър кафе. Когато заспа над вестника, Ти Джей още не се бе върнал.

 

 

Джоя закачи на верандата синята си туника, за да я проветри от нафталина. Пусна „Един следобед в операта“ навреме, за да чуе края на увертюрата, после се зае с двата сладкиша, които трябваше да достави в шест часа. Следобедът бе доста напрегнат, но вече бе измила и изсушила косата си. Маникюрът й, както обикновено, бе в отчайващо състояние. Не бе успяла да изчисти боята от ноктите си. Трябваше да ги лакира, докато сладкишите се пекат. Ако си сложеше и грим, може би никой нямаше да забележи оранжевите пръски от боята. Мразеше да вони на терпентин.

Започна да разбива яйцата и да припява, или по-точно да ръмжи с познатата ария. Осем месеца уроци я бяха убедили, че колкото и да обичаше музиката, не бе родена за певица.

Телефонът иззвъня точно когато слагаше тавите във фурната. Сигурно момчето — чудо на Еди се обаждаше, за да й каже кога ще дойде да я вземе.

— Още ли не си се отметнала? — попита познат глас.

— О, Еди, здравей. Знаеш, че държа на думата си, макар че сглупих да приема. Нали разбираш, че там няма да познавам никого? Дано поне музиката и храната си заслужават.

— Не се безпокой, Ти Джей познава всички. Ще те представи. Кога ще дойде да те вземе?

— Нямам представа, още не ми се е обадил. Може да се е отказал.

— Невъзможно. Сигурно мисли, че всички знаят кога започва балът. Половината град ще бъде там. И ние с Мак щяхме да отидем, ако не бях обещала да гледам децата на сестра му. Ужасно съвпадение!

— Не можеш ли тази вечер да ги оставиш на някой друг?

— Тези чудовища? Скъпа моя, те са в черния списък на всички детегледачки в района.

— Надявам се поне, че добре ти плащат.

— Пеги ще се грижи за четирите кучета, когато отидем в Козумел първата седмица на декември. Слушай, обаждам се да те питам дали искаш да ти дам коженото си палто. На разсъмване ще бъде студено.

— Смятам да спя на топло в леглото си много преди разсъмване. Сама. Имам бял ангорски шал, а ако оркестърът е добър, няма да ми стане студено. Отдавна не съм танцувала с хубав висок мъж.

Всъщност отдавна не съм танцувала с никого, помисли Джоя малко по-късно пред огледалото. Бе положила доста усилия, за да изглежда добре. Косата й бе прихваната високо на тила с два диамантени гребена. Въпреки това щеше да се разпилее в момента, в който младата жена излезеше на дансинга. Беше гъста, права и тежка. Отдавна да я беше подстригала, ако не бе дългата шия, според нея по-скоро като на жираф, отколкото като на лебед.

Обу вечерните си обувки и направи няколко крачки из стаята. Откога не бе имала случай да ги носи колкото и да обичаше хубавите дрехи, при нейния ръст не изглеждаше много добре с токчета.

Запали външната лампа, заключи вратата и седна на верандата да чака. Беше седем и половина, а според Еди балът започваше в осем. Ако нейният кавалер не можеше да намери къщата й, трябваше да е готова да му махне с ръка. Еди бе споменала, че той кара бял корвет, а по Куин Стрийт не минаваха много подобни коли. Тук движението се състоеше основно от камиони, пикали и от време на време по някой трактор.

 

 

— Как можа! — изръмжа Тад.

— Хайде, хайде, голяма работа. Тя сигурно и без това не ме чака. Нали ги знаеш тези срещи с непознати — или единият, или другият се разболява в последния момент.

— По дяволите, винаги си бил егоист! Поканил си тази жена и й дължиш поне извинение. Какво стана с розите и бележката, които щеше да изпратиш?

— Цветарят е абсолютен лешояд — изчерви се Ти Джей.

— С други думи, пак си затънал до гуша в дългове. Нали продаде билетите? Какво направи с парите?

— Един мъж трябва да поддържа външния си вид.

— Още не е късно. Можеш да я заведеш на вечеря в онзи ресторант, за който ми говореше. Тя сигурно е забавна. Твоят приятел не би ти изиграл номер.

— Слушай, остави ме на мира! Джиджи ще ме вземе след пет минути. Ако ти потрябвам, ще бъдем във вилата й в Кити Хоук. Ще се върна навреме, за да отида на работа в понеделник.

— Джиджи? С вила в Кити Хоук? Надявам се един ден някоя жена да измете пода си с теб.

На улицата изсвири кола. Ти Джей сви рамене и взе куфарчето си от крокодилска кожа.

— Ами обади й се ти. Кажи й, че съм си счупил крака или измисли нещо друго, ако това ще ти помогне да спиш по-добре.

Двайсет минути по-късно Тад зави по Куин Стрийт. Бе се преоблякъл в костюма, който носеше за непредвидени случаи. От опит знаеше, че когато е на работа, трябва да е готов за всякакви случайности. Веднъж бе изпуснал един тип, когото следеше, защото не го пуснаха в ресторанта.

Какво щеше да й каже — истината или някаква лъжа, за да не я обиди? Трябваше да се обади по телефона. Щеше да е много по-лесно.

Е, добре, той бе страхливец. Сякаш цял живот се опитваше да преодолее недостатъците в произхода си, реални или въображаеми. Искаше му се да мисли, че безотговорността на Ти Джей идва по майчина линия, но знаеше, че в основата на всичко е баща им, който дори специалността си бе избрал не поради искрен интерес, а защото пластичната хирургия бе доходна и рядко се налагаше да го извикат посред нощ. След това последователно се бе оженил за две богати и много по-млади жени, с които се бе развел, когато започнали да пречат на разпуснатия му живот.

И така, някой от семейство Крийд дължи на госпожица Мърфи извинение, каза си Тад. Изглежда съдбата бе избрала него. Щеше да й обясни накратко, че нещо се е случило, Ти Джей е трябвало спешно да замине и…

Господи, тя го чакаше! Облечена като кукла в магазин за играчки.

Тад се изкашля и пооправи вратовръзката си. Нямаше да е толкова лесно, колкото се надяваше. Смяташе да позвъни на вратата, да изрече предварително обмисленото извинение и да си тръгне. Сега трябваше да извърви цялата тази тясна алея, да се изкачи по сивите дървени стъпала, да застане пред жената и да я излъже. А никак не го биваше в лъжите.

— Е, добре — измърмори той и отново стегна вратовръзката. — Тръгвай, пък каквото стане. След пет минути всичко ще е свършило и ще отидеш някъде на спокойствие да изпиеш една бира.