Дикси Браунинг
Кораби в нощта (8)

Осма глава

Преди няколко дни под покрива на кораборемонтната работилница се виждаха само две мачти. Сега бяха три. Една от тях бе на „Пътеводна звезда“. Нямаше доказателства, не още. Само смътно чувство. Но през годините Тад се бе научил да се доверява на инстинкта си. Най-големите грешки в живота си бе правил, когато не се бе уповавал на предчувствията си.

От мястото си виждаше доста добре бараката. Отвън. Имаше само един начин да погледне отвътре и започваше да мисли, че ще трябва да рискува.

Номерът на ловеца с изгубеното куче бе изтъркан. Вече два пъти го бе използвал и собственикът на работилницата го бе уверил, че наоколо няма никакви кучета, загубени или не.

Можеше да облече моряшките си дрехи, които сигурно вече бяха доста измачкани и да иска да огледа мястото, за да провери дали може да докара яхтата си. Но ако го разпознаеха, трябваше да започне отначало.

По дяволите, трябваше му само един поглед вътре и после, ако „Пътеводна звезда“ бе там, щеше да намери начин да се качи на борда. Трябваше да съществува някакъв начин!

За добро или зло, Тад продължаваше да мисли като полицай. Ако имаше прокурорско нареждане, можеше да направи обиск. Но пък не можеше да получи прокурорско нареждане, без да представи мотиви, а не можеше да представи мотиви без доказателства. Параграф 22.

Крадецът също щеше да бъде убедителен. Той нямаше да излезе от работилницата без чисто нови документи в джоба си. Яхтата щеше да има ново име, тук-там нова боя и колекция от семейни снимки в капитанската каюта. Този тип бе умен и, за разлика от повечето луди глави, които се упражняваха в пиратство, лесно можеше да мине за собственик на яхта за четвърт милион долара. Според пазача в едно пристанище, където Тад закъсня с половин ден, той се представяше като Александър Уъркмън Смит, пенсиониран борсов агент, около петдесетгодишен, среден на ръст, с прошарена коса и тъмна, добре поддържана брада. Мълчалив човек с вкус към обувките в пастелни тонове и скъпата бижутерия. Можеше да си го позволи. Доколкото Тад бе успял да разбере, въпросният Смит бе натрупал близо четири милиона долара през последните няколко години. Дайте си поръчката и той ще ви я достави. Яхта или кораб, няма значение. Както нямаше значение и някой и друг труп, изпречил се на пътя му. Двама пазачи в един клуб близо до Сент Августин изчезнаха, когато станаха прекалено любопитни и Тад не се съмняваше кой има пръст в това. Застрахователните компании си скубеха косите, полицията нямаше търпение да се захване с него, но докато Съмърфийлд не се оплачеше, ръцете й бяха вързани. А в момента, в който полицията влезеше в играта, Тад отиваше по дяволите. А заедно с него и репутацията му на частен детектив.

Не можеше да допусне това! Полицията имаше апаратура, която можеше по люспичка пърхот да каже какво е закусвал заподозреният. Агенцията на Крийд бе малка, но бе спечелила доста солидна репутация, въпреки че се ръководеше от бедняк, който през повечето време стоеше на четири крака в калта.

Половин час по-късно Тад пресече моста и пое по пътя към Ривъртън. Панталоните му бяха мокри, краката — вкочанени и би дал половината от колекцията си със записи на Дон Уилямс, за да се озове на някое топло и сухо място. За предпочитане в една оранжева къща. По-добре в леглото. И по-добре не сам.

Е, щом щеше да мечтае. Една жена в прегръдките му, не просто коя да е жена, а точно една определена с очи като петкаратови сапфири, коса като лятна нощ и тяло, което би накарало и мъртвите да се надигнат от гроба. Нещо гъсто и вкусно на печката, една царевична питка във фурната, нещо бавно и секси на стереоуредбата и само една приглушена лампа.

Само едно не се връзваше с тази картина — самият той. Ти Джей повече подхождаше на темперамента на Джоя и след преживяното снощи тя сигурно го бе разбрала. Снощи…

Господи! Трябва да беше полудял, за да отиде там не един, а цели два пъти! Тя бе толкова сладка, толкова всеотдайна, толкова прекрасна по свой собствен начин. Още прели да заспи първия път, Тад знаеше, че много е загазил. След втория път бе сигурен. По едно време се надигна, подпря се на лакът да я погледа как спи. Никога не го бе връхлитала такава тъга.

Адът, през който мина, когато Джеки го изостави, бе нищо в сравнение с това чувство на загуба, на опустошение, което така внезапно го обзе снощи. Преди осем години бе прекалено замаян от лекарствата и прекалено потресен, че едва не е бил убит, за да се тревожи за дреболии като съпруга, която не изгаря от желание да е омъжена за инвалид. И когато най-после излезе от болницата, накуцвайки като трикрако куче и отслабнал с петнайсет килограма, дори не искаше да я върне.

Ако не можеше да задържи жена като Джеки, изобщо нямаше работа с жена като Джоя Мърфи.

 

 

Джоя хвърли един поглед към изровения път, който водеше към работилницата. Реши да паркира на шосето и да продължи пеша. Навсякъде се търкаляха части за кораби, някои нови, други ръждясали. Стари варели, макари с кабели, разноцветни въжета, водопроводни тръби бяха разпилени като детски играчки. Между тях стърчаха два високи бора, единият изсъхнал, другият още жив. Покрай металното хале растяха шипки, събрали в изсъхналите си трънливи клони всякакви боклуци, довеяни от вятъра. Иначе мястото бе съвсем голо. Очевидно собственикът не бе много добър във външното оформление. Вратата зееше, но не се виждаше никой.

— Елмо? — извика тя. — Има ли някой тук?

От една яхта се дочу тропане.

— Елмо? Господин Смит?

— Какво искате? Елмо го няма.

Иззад яхтата се показа мъж. Дори в омазнените си дрехи изглеждаше доста добре и едва ли би очаквала да срещне такъв човек в тази бърлога. Но какво ли знаеше тя за кораборемонтните работилници? Може би бяха като автосервизите. Понякога най-добрите майстори работеха в най-грозните съборетини.

— Дойдох за едни възглавници, които трябва да се претапицират. Джоела Хели ме помоли да ги взема вместо нея. Тя каза, че ако Елмо го няма, господин Смит знае къде са.

Мъжът я гледа толкова дълго, че Джоя започна да се чуди дали няма неразмазан крем на носа си. Накрая непознатият се обърна и посочи към яхтата, на която работеше.

— Аз съм Смит. Елате, ще ви ги дам — дрехите му бяха мръсни, но обувките изглеждаха скъпи и можеше да се обзаложи, че пръстенът на кутрето му не бе имитация. Отначало го взе за пазач, но вече не бе сигурна.

— Господи, колко възглавници! Това всичките ли са?

— Има още осем, по-големи.

— Надявам се да ги събера. Колата ми е доста голяма.

— Къде сте паркирали?

— На шосето. Страхувах се да няма някой пирон, затова не дойдох по-близо. Скоро ми се наложи да купувам нова гума, а тук — поклати глава — но не ми се ходи десет пъти нагоре-надолу. Предполагам, възглавниците не са тежки, но са неудобни за носене.

— Няма значение. Имам ръчна количка.

— О, прекрасно! Къде са другите възглавници?

— Вътре, върху сандъка.

— Много красива лодка!

Той не си направи труда да й отговори. Джоя стъпи предпазливо на борда и се пъхна в единствения отвор, който видя. Дървенията бе много красива и тя би я поразгледала, но имаше чувството, че чичо Скрудж не би одобрил интереса й. Старата тапицерия бе вече свалена. Тя провря възглавниците през вратата, която сигурно си имаше някакво морско име. Представяше си възмущението на господин Смит, ако наречеше вратата врата, а прозореца прозорец. Още повече, че тази яхта „Ураган“ не бе просто „лодка“.

Огледа се за последен път и забеляза още една възглавница, паднала между сандъка и сгъваемата масичка. Дали господин Смит я бе пропуснал? Вероятно. Измъкна я и я огледа. Може би трябваше да я вземе заедно с другите. Но пък изглеждаше почти нова — тъмнозелена, с избродирана котва и името „Пътеводна звезда“. Изискано, помисли тя. Само името не беше същото. Може би „Пътеводна звезда“ е била предишната му яхта и възглавницата му е спомен от нея.

Във всеки случай, това не беше нейна работа. Ако той искаше, щеше да й я даде. Не правеше впечатление на човек, който не обръща внимание на подробностите.

Излезе от каютата, нарами четири възглавници и се запъти към колата. По пътя задмина господин Смит, който бе взел количката.

— Ако можете да съберете останалите, аз ще занеса тези. Ще станат хубави, ще видите. Джоела работи много добре. Какъв цвят ги искате?

— Госпожа Хели има указания.

Е, поне се бе опитала да завърже разговор. Тръгна напред, като едва виждаше иззад товара си, а Смит буташе тежката количка по изровената пътека. Отвори багажника и остави най-голямата възглавница върху петното от лак. Ако този чаровник с жълти кожени обувки, женствен пръстен и проскубана брадичка държеше скъпоценните му възглавници да останат чисти, можеше да остави старата им тапицерия. Така и Джоела щеше да използва циповете. Но човек като него не би се сетил за нещо толкова прозаично.

Натрупа останалите на задната седалка и се качи в колата.

— Е довиждане, господин Смит. Ще останете доволен, обещавам ви — затръшна вратата и потегли, без да поглежда назад. В края на краищата, не го правеше заради него. Как можеше такъв простак да има толкова хубава яхта? Някои хора не умееха да ценят собствеността си.

Облаците закриваха залязващото слънце. Някога щеше да си купи розови очила за такива дни. Обичаше мрачните дни, но не когато трябваше да излиза. В мрачен ден бе приятно човек да си седи вкъщи, да готви супа, да яде пуканки и да слуша „Патетичната соната“. Или да чете любовен роман с щастлив край.

Не, не й трябваха розови очила, а почивка. Или постоянен любовник. Да живее сама си имаше своите предимства. Поне нямаше нужда да си взима номерче и да чака ред за банята. Не беше лошо и да говори с рибите и цветята, освен ако не бе в настроение за хубав спор. Но понякога, докато лежеше и гледаше в тавана, се чудеше дали това е всичко, което може да очаква от живота. Винаги, когато мислеше, че е намерила някого, нещо се случваше. Обикновено се появяваше Анджи, да е жива и здрава. След преживяното снощи бе започнала да се надява, че Тад…

Но той си отиде — два пъти! — без да каже и дума за нова среща. И сутринта не се обади. Тя чака колкото можа, но после си каза, че няма да превърне целия си живот в очакване, само защото един мъж един чудесен мъж, един мъж, в когото тя най-случайно бе влюбена…

Добре, всъщност не бе очаквала нищо от него. В края на краищата, и двамата бяха искали това, което се случи. Но можеше да й остави бележка. Или да й се обади сутринта да й каже здрасти, или да й каже…

О, по дяволите, просто да каже нещо, каквото и да е! Просто да й покаже, че тази нощ значи нещо и за него. А сега, дори ако той наистина се върне, Анджи вече ще е тук и всичко ще бъде много по-различно.

— Мислех, че изобщо няма да дойдеш — оплака се Анджи, още преди Джоя да успее да свали якето и шапката си. — Отмина къщата. Реших, че си размислила и не искаш да идвам.

Джоя прегърна сестра си и машинално я целуна.

— О, скъпа, толкова се радвам да те видя! Колко време… Трябваше да оставя едни възглавници на моята съседка. Тя извършва тапицерски услуги за много кораборемонтни работилници наоколо. Миналата година съпругът й загина и й остави ипотекирана къща, изтощена орехова горичка, чудовищна редосеялка и петгодишен син.

— Не те ли интересува какво се е случило?

— Нали ти казах, тракторът му се преобърна и. О, ти говориш за себе си.

— Разбира се, че за себе си. А ти за кого реши, че говоря?

През следващия един час, докато се преоблече, изкъпе и приготви вечерята, Джоя научи повече, отколкото всъщност искаше да знае за доктор Джек Логинс, който бил наистина най-чудесният мъж и чиято съпруга наистина не го разбирала.

— Честно, Анджи, наистина ли вярваш на тези приказки?

— Какви приказки? Аз на нищо не вярвам, само се опитвах да го ободря. Горкият, имаше нужда от малко самочувствие, защото тази негова жена е истински звяр! Чудя се дали изобщо го харесва. Не иска да има деца, защото това щяло да попречи на дисертацията й върху нещо, за което никой не е чувал.

— Анджи, наистина ли е необходимо всичко това? — ръката я болеше и не можеше да направи нищо, за да отклони внимание от собствените си проблеми. Грешка. Тад бе проблем, но не беше неин.

— Е, предполагам, че това не е интересно за независим човек като теб, който си има свой живот, своя къща и така нататък, но за мен е истински ужас! Трябваше да чуеш отвратителните неща, които тя ми наговори. Щеше да помислиш, че имам нещо общо със скъпоценния й съпруг.

— А ти нямаш ли?

Очите на сестра й се напълниха със сълзи, които така и не потекоха.

— Не, ние бяхме само приятели, това е всичко. Разбирахме се много добре и няколко нощи стоях с него до късно, когато имаше нужда да поговори с някого, но той дори не ме е целунал. Честна дума.

Трябваше да й повярва. Анджи не бе лъжкиня. Неприятностите идваха оттам, че тя никога не можеше напълно да разбере как действа на мъжете. След като преодолееха първоначалния шок, те решаваха, че трябва да я притежават. А когато откриеха колко сладка и мила е всъщност, искаха да се грижат за нея. После вече бе само въпрос на време да обезумеят.

— Вярвам ти, миличка. А сега не ти ли се спи? Изминала си доста дълъг път.

— Едва осем часът е! Няма ли тук някакви развлечения? Нямаш ли приятели?

— Ами да, разбира се. Мак и Еди Кенфийлд, Джоела…

— Питам за неженени мъже. Още ли си нямаш приятел?

Джоя се усмихна. Годините не бяха променили много сестра й. Тактичността не беше сред силните й страни, но не таеше злоба. Тя си беше просто Анджелика. И ако Джоя можеше да извади от шапката си мъж, стига да е достатъчно представителен, за да разсее бедната Анджи, щеше да го стори.

Имаше обаче само Тад и в момента и дума не можеше да става да го предостави за забавление на сестра си. Освен това двамата с Анджи никога не биха си допаднали. Анджи бе прекалено, А Тад бе напълно. Е, просто не си подхождаха и точка.

— Всъщност неотдавна срещнах един… — започна тя и Анджи се наведе към нея с искрящи от любопитство очи.

— Кой? Хубав ли е? — личицето й помръкна. — Интересува ли те, Джой? Защото, ако е така, по-добре…

— По-добре е да не те вижда — завърши вместо нея Джоя и се усмихна. — Слушай, котенце, ако наистина ме интересуваше някой мъж, не бих те пуснала да припариш на сто километра от него. Но Ти Джей не е мой тип, а аз определено не съм неговият идеал за жена.

— Не можеш ли тогава да го поканиш на кафе или нещо подобно? Ако имах за какво да мисля, за да не си спомням ужасните неща, които Каси Лог инс ми наговори насред библиотеката в събота следобед, където всички можеха да чуят, сигурно тази нощ щях да спя много по-добре.

— Господи, не искаш ли много от мен? Единствения път, когато съм се обаждала на мъж, за да го поканя, той беше водопроводчик, а аз бях до колене във вода. Но дори тогава дойде чак на другия ден следобед. Освен това Ти Джей сега сигурно е на среща.

— В такъв случай нищо няма да ти струва, ако позвъниш, нали? Защото ако не си е вкъщи, така и няма да разбере.

Не, но някой друг би разбрал, а Джоя по-скоро би умряла, отколкото да се обади на Тад и да го помоли за нещо.

— Не знам, Анджи.

— Трябваше да отида на гости при леля Джейн. Поне нямаше да започне да се прозява веднага след вечеря и да си легне с книжка в ръка, още преди да са свършили новините.

— Че защо не отиде при нея? — Джоя съвсем не бе поласкана от сравнението.

— Тя щеше да се суети около мен и да ми обяснява, че сигурно аз съм виновна, а аз не съм, честна дума.

— Знам, миличка. Ти никога не си виновна — Тад достатъчно дълго бе гледал снимката й. А ако видеше оригинала, щеше да загине, както всички останали. Включително шефа на Анджи. Тя може да мислеше, че отношенията им са съвсем невинни, но това не означаваше, че неговата жена — звяр не е права. Доктор или не, Лог инс беше мъж.

— По телевизията има хубав филм — опита тя тактично да смени темата.

— Имаш ли кабелна телевизия?

— Съжалявам. Дотук не стига.

По средата на въздишката на Анджи някой заблъска по вратата. Джоя затаи дъх. Би познала тора тропане навсякъде. Той никога не чукаше възпитано, но сега едва не изпочупи прозорците. Тя посегна към дръжката, но вратата рязко се отвори и едва не я удари.

— Заповядай — изръмжа ядосано Джоя. — Съвсем като по телевизията, нали? Полицаите чакат ли изобщо някога да ги поканят?

Тад изкачи трите стъпала, преди да спре и да я погледне гневно. Очите му се плъзнаха по току-що измитата й коса, най-старите й и най-меки джинси, белия пуловер, който бе навлякла набързо без нищо отдолу.

— Поне не лежиш с прерязано гърло в локва кръв!

Челюстта й увисна. Ако бе извадил пистолет и бе започнал да стреля по лампите, нямаше да е по-изненадана.

— Какво?! — подуши въздуха за някакви следи от алкохол. Един нормален мъж не се държеше така, пък бил той и пиян. А Тад изглеждаше съвсем трезвен. Приличаше повече на търсач на силни усещания, отколкото на бивш полицай, застрахователен агент или какъвто и да беше, който е дошъл на гости на брат си. Бе облечен в тъмни панталони и черен пуловер. Ботушите му бяха кални, лицето — зачервено, а очите му я изгаряха.

— Не знам какъв точно е проблемът, но ако не можеш да се справиш с настроението си, най-добре изчезвай… И затвори вратата — Джоя трепереше и това я ядосваше още повече. Как си позволяваше той да нахълтва така?! Това ли бе мъжът, който се бе смял с нея и я бе любил, докато не й остави никаква надежда за избавление?

Смътно забеляза, че Анджи се е вмъкнала между тях и гледа към Тад. Той не й обърна внимание, сякаш бе досадна муха.

— Трябва да поговоря с теб. Насаме.

Той може и да се държеше като простак, но тя нямаше да се принизи до неговото, ниво.

— Анджи, това същество е Тадеъс Крийд. Брат му е прекрасният мъж, за когото ти говорих. Господин Крийд, това е сестра ми, Анджелика.

— Сигурен съм, че тя ще ни извини, нали, госпожице…

Не отместваше очи от Джоя. Тя пое дълбоко въздух. Колкото по-бързо си кажеше стихотворението, толкова по-бързо щеше да си тръгне. А колкото по-бързо си тръгнеше, толкова по-бързо тя щеше да хвърля и да крещи. Което много би й помогнало.

— Добре тогава, кажи каквото имаш за казване и заминавай.

— Насаме — процеди той през зъби.

В този момент Анджи заби пръст в гърдите му.

— Каквото имаш да говориш със сестра ми, можеш да го кажеш и пред мен. Ние нямаме тайни.

Изглеждаше много войнствена за толкова дребничка блондинка с розова плетена рокля и дантелена якичка. Но в семейство Мърфи винаги се защитаваха един друг.

— Това не те засяга — изръмжа Тад.

— И още как!

— О, моля ви! — простена Джоя. — Нямам представа за какво е всичко това, но вие двамата нямате основания да спорите.

Реакцията бе мълниеносна. Анджи се оттегли на канапето с онзи обиден вид, който караше мъжете да пълзят в краката й, още когато бе четиринайсетгодишна. Колкото до Тад, той сякаш се опитваше да овладее гнева си. Започна да крачи из стаята, оставяйки кални следи по пода.

Джоя нямаше намерение да нарушава чупливата тишина. Каквото и да му се бе случило, нямаше право да излива гнева си на нея. А и всеки момент щеше да осъзнае кой го е боднал в гърдите и за Джоя щеше да остане удоволствието да седи и да гледа как малката й сестричка му изпуска парата.

Не! По-скоро би си прерязала гърлото!

— Ще ми кажеш ли какъв е проблемът ти?

— Проблемът не е мой. Твой е.

— Мой? — вдигна вежди тя. — Ти се втурна тук, побеснял като бик, и започна да бълнуваш.

— Не съм бълнувал. И изобщо не съм побеснял — извика той.

Главата на Анджи се въртеше наляво-надясно, сякаш момичето гледаше среща по тенис.

— Така ли? А какво беше това?

— Най-обикновена загриженост!

— Загриженост?! Господи, ако така изразяваш загрижеността си, Бог да е на помощ на всеки, който те вбеси!

— Слушай, казах ти, че трябва да поговорим. Няма ли къде да отидем?

— Никъде не отивам с човек, който нахълтва в къщата ми и заплашва, че ще ми пререже…

— Не съм те заплашвал! — изрева Тад.

Бе се надвесил над нея и ухаеше на студена декемврийска нощ, на влажно мочурище и на топъл здрав мъж. Бе неочаквано опияняваща смесица и Джоя отстъпи назад, като хлътна в люлеещия се стол. Тад се опря на облегалките.

— Слушай, може би сестра ти иска да отиде на кино?

— Тя току-що пристигна и не познава града.

— Няма ли приятели тук? Не е ли идвала преди?

— Не.

В този миг Анджи се намеси. Гласът й бе ведър, сякаш не чувстваше напрежението между двамата.

— Джой тъкмо щеше да позвъни на брат ти и да го покани на кафе. Знаеш ли случайно дали си е вкъщи?

— Анджелика! Млъкни, моля те.

Тад погледна Анджи, сякаш наистина я виждаше за пръв път и Джоя усети как сърцето й се сви.

— Не, тя е права! Наистина беше невъзпитано да те безпокоя още първата вечер, Анджелика. Извинявай. Сега ще се обадя на Ти Джей да проверя дали е вкъщи.