Дикси Браунинг
Кораби в нощта (10)

Десета глава

Следващите два дни валя — студен декемврийски дъжд, отражение на настроението на Джоя. Тад не се обади, но тя всъщност не се бе и надявала. Имаха ли какво да си кажат?

Въпреки че наближаваше Коледа и в магазина имаше много работа, Ти Джей намери време и двата дни да мине и да заведе Анджи на обяд. Сякаш двамата прекарваха заедно всяка свободна минута. Когато вечер се връщаха, Джоя вече спеше, а когато сутрин излизаше, Анджи още не бе станала. Слава Богу, че поне това й бе спестено.

Дъждът отложи посещението в текстилния магазин с Джоела първия ден, но на втория двете жени решиха въпреки всичко да отидат.

— Трябва все пак да започна, ако искам да приключа за седмица и половина — обясни Джоела.

— Мислех, че имаш само една седмица.

— Това беше без допълнителните работи. Но той иска на всяка възглавница да е избродирано името на яхтата, сякаш се страхува, че някой може да забрави чия е. Тези богаташи много обичат да се перчат. Но не трябва да се оплаквам. Все пак ми дават работа.

Нещо проблесна в ума на Джоя, но й се изплъзна, преди да успее да го осъзнае.

— Какъв цвят ти трябва? — попита тя. Не че в момента я интересуваше, но пъстротата винаги й бе доставяла удоволствие. — О, виж това! Не мислиш ли, че би стояло прекрасно на един стол с черешови облегалки? Някой ден…

— Всички мъже са такива — оплака се Джоела. — Синьо! А аз като истински идиот дори не попитах какъв оттенък на синьото.

— Мен ли питаш?

— Ти поне си виждала каютата. Има ли там други цветове? Или той мисли да промени и тях?

— Има килим, май че беше синьо-зеленикав, но не обърнах внимание, повече ме интересуваше дървото. Страхотно! — прехапа устни, защото неясната мисъл отново се появи.

Възглавницата! Там пишеше „Пътеводна звезда“. А Тад бе казал, че яхтата, която търси, първоначално се наричала „Пътеводна звезда“. Ти Джей също спомена нещо за това, докато вчера чакаше Анджи да се облече — че Тад сигурно скоро ще замине, защото изглежда е открил това, което търси.

— Имаш предвид яхтата ли? — бе попитала Джоя, като се опитваше гласът й да прозвучи незаинтересовано.

Сякаш не си бе изплакала очите.

— Да, той разбра къде е скрита, но още не може да се качи на борда й.

— А защо не повика полицията?

— Най-малкото, защото първо трябва да намери доказателства, че точно това е откраднатата яхта, а не би могъл да го стори, без да се качи. Само че този Смит го е виждал вече два пъти — веднъж в Джорджия и веднъж в Нова Каролина. Ако го зърне и тук, ще се усъмни.

Изведнъж бе усетила хлад.

— Наистина ли е толкова опасно?

— По-добре не питай. Никога не съм можел да разбера защо умен човек като Тад се забърква с такива хора. Аз лично мога да измисля много по-интересни неща, отколкото да ми размажат физиономията и да ми натрошат костите.

Преди да успее да попита още нещо, Анджи дойде и двамата излязоха сред облак от парфюм и одеколон.

— Слушай — предложи тя на Джоела, — защо да не направя това вместо теб? Ще взема мострите и по пътя ще се отбия да попитам господин Смит какво предпочита. Само сметни колко метра ще ти трябват.

Вече не би приела безплатни орехи като благодарност, защото следващото посещение в работилницата си бе лично нейна работа. Само се надяваше възглавницата да е още там.

Толкова е просто, мислеше Джоя, докато за трети път този ден пресичаше моста. Ако Тад си бе дал труда да й обясни, тя щеше да се сети да му каже за възглавницата. Това може и да не беше истинско доказателство, но все пак бе по-добро от всичко, което Тад бе открил според Ти Джей.

Но пък ако му бе казала, той щеше да тръгне сам да търси и Смит щеше да го залови.

О, не! Така бе по-добре, по-безопасно за всички. Колкото и да беше груб човекът с жълтите обувки, той искаше възглавниците му да се претапицират. Тя вече започваше да разбира защо. Но Смит нямаше причини да подозира една жена, която помага на тапицерската. Е, имаше ли нещо по-логично от още едно посещение на яхтата, за да види какъв точно син цвят е килимът и кое би му подхождало най-добре?

Там беше Елмо Притчърд, заедно с един мъж, който би трябвало да му е брат, ако приликата имаше нещо общо със семейните връзки. Двамата се бяха облегнали на омазнена ламарина, ръмжаха и ругаеха. Като видя Джоя, Елмо се усмихна срамежливо. Усмивката на другия бе почти същата. Той внимателно остави гаечния ключ и протегна омазнената си с грес ръка. Джоя се усмихна, докосна пръстите му и бързо отстъпи назад. Бе донесла най-голямата си чанта, натъпкана с вестници и покрита с мострите.

— Търся господин Смит.

— Отиде на зъболекар. Взе моя пикал. Май ще му трябва нещо за развеселяване, като се върне, та ако искате да го изчакате, пейката е отсреща.

— Ами… знаете ли кога ще се върне?

— Не каза. Аз ако бях, щях първо да гаврътна нещо.

Джоя не можеше да повярва на късмета си. Освен ако не беше заключил, преди да излезе.

— Аз… Всъщност ми трябва не толкова господин Смит, колкото неговия килим. В каютата. Аз тапицирам възглавниците му и… — размаха мострите. — Но трябва да отида в офиса си, а не знам кога пак ще мина оттук.

— Щом ви трябва само чергата, що да не я видите? — механикът посочи към редицата яхти. — Там, последната.

Каютата не бе заключена, но вътре беше почти тъмно, а Джоя нямаше представа откъде се включва осветлението. Ако обаче възглавницата беше там, където я видя, не беше необходима светлина. Щеше просто да я вземе, да я пъхне в чантата си, да я покрие с мострите и да изчезне, преди Смит изобщо да разбере, че е идвала. Само дето бе добре да погледне и килима, за да каже на Джоела каква тапицерия да сложи.

Всъщност Джоела нямаше да прави никакви възглавници. След като Тад предадеше Смит на съда, Джоела щеше да загуби поръчката, на която разчиташе.

Е, добре, помисли Джоя, и без това Джоела отдавна трябваше да поправи моя стол.

Стигна опипом до ъгъла и протегна ръка. Напразно. Възглавницата я нямаше! Ами сега?

 

 

Тад рязко спря, изскочи от колата и се затича. Да я вземат дяволите тази жена! Каза й да не се приближава, а тя сякаш искаше да му покаже колко малко се интересува от мнението му. Що за твърдоглавие!

Още щом видя колата й, побесня. Щеше да убие онзи брадат негодник! Ако само косъм е паднал от главата й.

Докато стигна до бараката, се успокои. В джоба му тежеше пистолетът, който бе взел от скривалището в колата. Открехна вратата и се взря вътре. Двама мъже се бяха надвесили над мотор в левия ъгъл. Вдясно имаше редица от осем яхти. От Джоя нямаше и следа. Сигурно вече бе на борда. Какво я бе прихванало, та да направи такава глупост? Единственото обяснение бе, че тя познава този тип по-добре, отколкото е предполагал. Господи!

— Хей, търсиш ли някого?

Тад настръхна.

— Да. Видяхте ли тук една жена? Висока, с черна коса, кара голям жълт линкълн.

— А, тапицерката.

Добре, нека да е тапицерка.

— Да, същата. Тук ли е още? Разминахме се, а трябваше да дойда с нея.

Механикът сви рамене, сякаш да покаже, че това не го интересува.

— Последната яхта. Още колко души ще идват да гледат оня килим?

Да гледат килима ли? За какво говореше мъжът?

— Ами нали знаеш как е — опита да се усмихне, но от дъжда всички стари рани го боляха и не се получи кой знае колко добре.

— Мерки, а? Правилно. Кракът на масата се строши и жената премери да ми каже колко е дълъг, че да го оправя. Ама каза един метър, пък не стигна.

Тад вече бе до средата на редицата от яхти. Едва се сдържаше да не хукне.

— Не стигна, а? Именно затова ме пратиха Смит тук ли е? — подвикна през рамо.

— А, казах вече на жената, заболя го зъб. Цяла седмица търпя. Преди час му дадох пикапа си и го пратих при доктор Фъндърбърк.

Вече бе стигнал. Трябваше му само един поглед, за да познае „Пътеводна звезда“ или „Морска звезда“ или както сега се казваше „Ураган“. Изкатери се леко на борда и прекоси палубата.

Както беше коленичила, Джоя замръзна. Измъкна бързо мострите от чантата и ги просна на пода.

— О, няма да стане — рече.

Дано Смит си бе пийнал достатъчно, за да не забележи, че гласът й трепери.

— Би могла да запалиш лампата.

Тя се стовари на пода и скри лице в дланите си.

— А ти би могъл да се обадиш, вместо да ме плашиш до смърт.

— Знаеш ли какво значи да се уплашиш? Представи си да ти запушат устата, да те овържат със сто метра въже и да те натикат в херметичен сандък! Представи си корабът да отплува на лунна светлина и в средата на морето да те пратят да си ходиш пеша! Представи си — гласът му пресекна.

С две крачки се озова до нея и я вдигна.

— Стъпил си върху мострите ми — прошепна тя.

— Върху какво?!

— Върху мострите! Мострите! — грабна парче плат, което не бе затиснато от тежкия му ботуш и го размаха под носа му. — Това нещо, идиот такъв! И какво правиш тук? Нямаш ли капка ум? Този човек всеки момент ще се върне и никак няма да ти се зарадва. Нали сам каза, че е опасен?

— Затова ли дойде тук? Защото те привличат опасностите ли?

Стояха един до друг и независимо колко добре бе проектирана каютата, Джоя имаше чувството, че не й достига въздух.

— Наистина мисля, че е по-добре да тръгнеш, преди да е дошъл Смит. Остави ме да уредя това.

— Би ли ми обяснила какво смяташ да уредиш? И защо?

Тя отстъпи, но той веднага направи крачка напред и я притисна до стената.

— Не бъди грубиян — започна Джоя, но Тад я сграбчи за раменете и я раздруса.

— Грубиян! Имаш ли представа какъв грубиян мога да бъда? Искам да те измъкна оттук и да не те пусна, докато не се закълнеш, че никога повече няма да правиш такива глупости? Не знаеш ли, че може да те убият? Защо, по дяволите, мислиш, че те предупредих да стоиш далеч оттук? — гласът му заглъхна и младата жена се озова в прегръдките му. Той още ругаеше, но вече не толкова яростно.

— Исках само да намеря възглавницата, за да имаш проклетото си доказателство и й да не ти размажат лицето, и да не ти натрошат кокалите. Ти Джей каза, че Смит те познава. А ти каза, че той е убиец.

— Каква възглавница? Не, не ми казвай. Първо ще те измъкна оттук и после ще ми разкажеш всичко. И престани да плачеш!

— Не плача — машинално възрази Джоя и се остави да я изведе. — Просто очите ми така си текат.

— Да, знам.

Минаха покрай братята, погълнати от работата си. Тад се прилепи до стената, отвори вратата и се промъкна навън. Огледа се внимателно и едва тогава позволи на Джоя да излезе.

— Ще вземем твоята кола. Моята отново затъна в калта.

Когато размразиха предното стъкло дотолкова, че да може да се вижда, Джоя вече съжаляваше. Тя шофираше, а Тад внимателно оглеждаше пътя.

— Тад, ние наистина изпуснахме голяма възможност. Докато Смит отсъства, можем да намерим възглавницата с надпис „Пътеводна звезда“, която видях миналия път.

— Какво значи „ние“? Тук няма ние. Ти си отиваш вкъщи, а аз си гледам работата, без да ми се бъркаш. Ясно ли е?

Сърцето й се сви. Тя премигна — очите й отново бяха почнали да текат.

— Знам — отвърна с тихо достойнство. — Никога не съм мислила, че има значи „ние“.

„Разбира се, че не си мислила. Нали затова по цяла нощ не спиш и си представяш здрави упорити момченца и малки момиченца с ясни кафяви очи и тъмноруси коси“.

През останалата част от пътя мълчаха. Дъждът обещаваше да спре, но от това настроението на Джоя не се подобряваше. В този момент се съмняваше дали някога изобщо ще може да се усмихне отново.

— Почти стигнахме — обади се тя. — Да ти повикам ли такси?

— Благодаря, но смятам да взема колата ти. Така ще бъда сигурен, че няма да мръднеш оттук.

— Ти си луд, ако мислиш, че ще ти разреша…

— Но първо — продължи той, — трябва да погледна в телефонния указател. Имаш ли нещо сладко да хапна по пътя? Изживяното през последните няколко часа едва не ме уби.

Джоя тръгна след него.

— Предполагам, ще поискаш и кафе. А какво ще кажеш за пържени картофи?

— Съжалявам, много бързам. Но на теб няма да ти навреди да пийнеш нещо топло. Този дъжд се просмуква до костите.

Десет минути по-късно Тад спря на паркинга и огледа колите. Имаше четири камиона, два от тях червени, но веднага позна пикапа на Притчърд.

Късметът не го бе изоставил. Бе разчитал, че зъболекарят няма да може веднага да се заеме със спешния случай. Пожелаваше на Смит да му извадят нервите на всички зъби, за да има време да намери онази възглавница. След това му оставаше само да крещи от радост.

А после можеше да се заеме и с нещо по-приятно.

Спря наблизо, облиза пръстите си от кекса и се огледа. Нещо много по-приятно, каза си той и се наведе да изпусне задната лява гума.

 

 

Джоя не можеше да си намери място. Изми всички чинии, изчисти цялата къща, ала нямаше настроение да слуша музика или да чете. Пусна телевизора, после го спря.

Анджи отново бе излязла с Ти Джей. Познаваха се от три или четири дни, но вече бяха неразделни.

Чувстваше се ужасно, задето трябваше да се обади на Джоела и да й каже за възглавниците. Разбира се, истинският собственик можеше също да поиска да ги тапицира, след като Смит очевидно бе унищожил хубавите зелени калъфки. Но по-вероятно бе веднага да замине. Разбираше го. Ако не беше вързана с тази къща, тя също не би имала нищо против да замине някъде. На някое ново място, което да не й напомня непрекъснато за един набит, груб, некрасив мъж, който няма време и място в живота си за жена като нея.

Джоя старателно вадеше тапицерските гвоздеи от облегалките на люлеещия се стол, когато чу бръмченето на мотора. Бавно приближи до вратата и я отвори само наполовина.

— Благодаря, че ми върна колата — не го покани да влезе, но той никога не бе държал на условностите.

— Няма ли да попиташ какво се случи?

— Не е моя работа. Сигурна съм, че дори не знам какво…

— Добре, ще го направим както ти искаш — с поглед, от който всеки нормален човек би се разтреперил, я грабна, метна я през рамо и я понесе към спалнята.

— Тадеъс, предупреждавам те! Ако веднага не ме пуснеш, следващите десет години ще ходиш с патерици — звучеше по-скоро развълнувано, отколкото ядосано и това само влоши нещата, ако изобщо бе възможно. — Тад, предупреждавам те! — заблъска с юмруци по гърба му.

Тад я стовари на леглото и се надвеси над нея, усмихнат като военачалник пред трофеите си след победата.

— До края на живота си ще ми плащаш за това! — обеща Джоя.

— Разбира се.

Този човек бе непоносим. И съвсем неустоим. Ужасна комбинация!

— Трябва ли да разбирам, че всичко е наред и сега си герой? — всяка нейна дума бе пропита от сарказъм.

— Именно — усмихваше се дяволито и цялото напрежение от последните няколко часа, всъщност от последните няколко дни, се разсея.

Тя се преобърна по корем, зарови лице във възглавницата и се разтресе от смях. Не бе създадена за трагедии.

— Хей, не плачи. Ще си отида. Само си мислех, че искаш да знаеш… Намерих твоята възглавница. Беше заровена под куп въжета. Сигурно е искал да я изгори, щом спре дъждът. Освен това намерих името на яхтата, написано на две места на борда. Смит е арестуван и е толкова нещастен със своя гранулом, че дори не…

— Със своя какво?

— Нещо на мъдреца. Не ме питай, не съм зъболекар. Съмърфийлд вече тръгна от Флорида, а полицаите разпитват Елмо и Клермон, но аз съм сигурен, че те не са знаели за какво става дума. Така че моята работа е свършена и вече мога…

— Няма нужда да обясняваш. Разбирам — изхлипа още веднъж от смях. Очите й винаги се насълзяваха от смях. Тад си отиваше и тя се опитваше да си внуши, че не я интересува, че й е по-добре без него. — Съжалявам, че се намесих. Само се опитвах да помогна.

— Знам. Само че ми костваше пет години от живота, когато разбрах, че си решила да помагаш, независимо от всичко, което ти казах за този човек. Нямаш ли капка ум в главата?

Джоя подсмръкна за последен път и се обърна да го погледне през разпиляната си коса. Срещна погледа му и усети как потъва в дълбините на очите му.

— Винаги съм мислила, че имам. Напоследък обаче започвам да се съмнявам.

— Повярвай ми, нямаш. Жени като теб имат нужда от пазач и…

Тя се изправи пламнала.

— Почакай, ти ме обвиняваш, че…

— И аз съм кандидат за тази длъжност.

— … че ми трябва пазач, защото за двайсет и седем години. Какво каза?!

— Казах, че те моля да се омъжиш за мен. Имаш ли нещо против?

Джоя кръстоса крака, опря ръце на коленете си и не откъсна поглед от мъжа, докато по обветреното му лице не изби червенина.

— Защо? — попита тя накрая.

Тад вдигна рамене и се изправи.

— Защо ли? Ами, предполагам, заради всички най-обикновени причини. А защо не?

— Питаш защо не? Брой. Първо, ти се връщаш в Релей, а аз оставам тук.

— Може и да не останеш. Аз мога да пренеса фирмата си тук, но съществуват известни предимства да си в голям град.

— Второ, нямаме нищо общо. Или поне не кой знае колко много.

— Да. Това прави нещата по-интересни, не мислиш ли? Поне няма да се отегчим един от друг.

— Ами…

— Смущават те думите ми, че не искам да се женя втори път ли?

Тя кимна. Не смееше да проговори.

Тад седна до нея и хвана ръката й.

— Да се оженя тогава беше пълна глупост, само че в онзи момент не го разбирах. Знаех единствено, че искам да докажа нещо на баща си, а доказах само, че съм същият неудачник като него.

— Ти не си неудачник. И никога няма да бъдеш.

— Да… е, уча се от грешките си. С Джеки бяхме прекалено млади и се оженихме поради грешна причина. Не я обвинявах, когато ме изостави. Господи, коя нормална жена би искала да е свързана с мъж, който дори не може да си обуе сам панталоните? Бяха й казали, че аз вече никога нямаше да мога да ходя, да не говорим за нещо друго.

— Аз пък мисля, че точно при тези условия една жена никога не би изоставила мъжа.

— По дяволите! — избухна той. — Мислиш, че бих приел съжаление от жена?

Устните й трепнаха, но тя се постара Тад да не забележи това.

— Може и да го искаш, но едва ли би го получил. Не мисля, че си човек, който би предизвикал такива нежни чувства.

— Така ли? Затова ли едва не си счупи главата, да не говорим за някои по-нежни части от анатомията, за да ми спестиш проблемите?

Лицето й засия.

— Само защото ти бях задължена, че ми помогна да сменя гумата, помниш ли?

— А сега си ми задължена за… почакай, ще измисля нещо. Та какво каза? Ще се омъжиш ли за мен?

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?

— Какво искаш? Флирт ли? Ще го преживея. Само чакай тук. Не мърдай. Не, по-добре облечи нещо хубаво и меко. Ще ти покажа какво значи флирт.

Джоя не можеше да потисне усмивката си. Слава Богу, че имаше някои неща в гардероба си. За съжаление, спалнята й бе доста студена.

Чу как Тад излезе, после долови звуци откъм кухнята. Той пееше. Гласът му не бе толкова лош, ако човек обичаше чакъл, посипан с шоколад. А изведнъж се оказа, че тя обича. Но после чу още един глас, този път от стереоуредбата — плътен глас, който я караше да настръхва.

На вратата се появи Тад с две винени чаши и бутилка.

— Не гарантирам, но Ти Джей при случай купува от това. Тази вечер напитките са от него — после очите му се разшириха и бутилката опасно се наклони. — О, любов моя, не съм сигурен, че ще преживея това! Може би е по-добре да се покриеш, а?

— Какво има? Не ти ли харесва? Мислех, че мъжете обичат черни дантели.

Той остави бутилката и чашите на нощното шкафче, бутна едната чаша и едва я хвана.

— А ти често ли носиш това нещо?

— Не много често. Имам го от няколко години, а не се е случвало да го обличам. Нали разбираш, не е много практично — „Изяж си ушите, Джон Пирели!“

— Вярно. Не искам да мисля какво е в момента кръвното ми налягане — сякаш излязъл от транс, Тад загаси осветлението. Настолната лампа във всекидневната хвърляше приглушени отблясъци в спалнята, а от стереоуредбата онзи глас правеше странни неща с тялото на Джоя.

— Добре, трябва да призная, че си постигнал истинско изкуство в романтиката, но няма ли да кажеш нещо? — измърка тя, пое чашата с вино, отпи и реши, че досега е подценявала Ти Джей.

— Търпение, любов моя — Тад внимателно опита, след това още веднъж. — Не е лошо. Не може да се мери с една хубава мексиканска вечеря, но не е толкова лошо — Бе свалил вълнения пуловер и Джоя с удоволствие оглеждаше силното му тяло. — Харесва ли ти моята музика? — попита той, свали ризата и ботушите и седна на леглото до младата жена.

— Колкото ти харесваш моето вино — подразни го Джоя. — Не е лоша — Всъщност бе изненадващо добра. Този човек не просто пееше, той пееше по такъв начин, че… Е, достатъчно бе да се каже, че ако целта на песента беше да й създаде настроение, то тя бе изпълнена. — Кой е той?

— Старият Дон. Искам да слушаш внимателно какво казва.

— Предпочитам да слушам теб — докосна веждата му и продължи по слепоочието към ухото. Той бе прав. Ушите му наистина бяха два пъти по-големи от нейните и тя ги обичаше.

— Ето, песента, която сега чуваш — започна Тад сериозно, сякаш не бе видимо възбуден. — Тя е за един човек, който все не може да намери най-добрите думи. Затова казва на жената, която обича да слуша радиото и песните да й кажат колко я обича, колко я желае, как го боли душата, когато не е с нея, как не може да си представи да живее и един ден повече без нея и как иска да прекара остатъка от живота си с нея. Такива неща.

Джоя имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Обви ръце около врата на мъжа. Какъв късмет, че го бе срещнала! Ами ако се бяха разминали? От всички мъже на света само този бе създаден специално за нея и, красив или не, приказлив или не, не би го сменила за нищо на света.

— За човек, който се преструва на толкова силен, всъщност си много лесен противник — прошепна тя, докато ръцете й бавно се плъзгаха по тялото му.

— Има само една жена на света, на която може да й се размине след такова изказване — изръмжа Тад. — Мисля, че би трябвало да я държа под постоянно наблюдение.

След целувката му Джоя се чувстваше като пияна пеперуда. Кой знае как бе успяла да загуби някъде черната си нощница, но никак не й беше студено. Във всекидневната Дон Уилямс започваше нова любовна песен, но вече бе загубил публиката си.