Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Силует на желанието (541)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ships in the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 51 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Диана (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Дикси Браунинг. Кораби в нощта

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“ ООД, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954–11–0322–7

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

Джоя винаги се бе гордяла, че е уравновесена. През първата година в колежа се влюби за пръв път в живота си — силно и неочаквано. Той се казваше Джон Пирели и беше художник. Паникьоса ли се тя? Хвърли ли се в обятията му? Загуби ли си ума, направи ли нещо, което да провали целия й живот? Едва ли. Не бе в неин стил да си губи ума. Напротив, реши да не се пренася в ателието му, докато не го заведе у дома, за да го запознае със семейството. Включително с Анджи.

Краят на тази първа и единствена голяма любов беше бърз и тъжен. Джоя се примири, защото нямаше друг избор. Сигурно подсъзнателно е била подготвена за това, иначе нямаше да настоява на тази среща. Анджи не бе виновна, за дето всеки мъж, който я погледнеше, веднага забравяше, че съществуват други жени.

Горкият Джон. Той нямаше никакви шансове, но Джоя трябваше да се досети. Анджи измисли някаква причина да замине при една приятелка в Шарлот до края на ваканцията, но и да бе останала, нямаше да има значение. Само дето Джоя сигурно щеше да направи някоя глупост и да обърка нещата още повече.

Джон бе изключителен, или поне тя тогава мислеше така. Бе с десет сантиметра по-висок от нея и двамата имаха забележително еднакъв вкус за храна, музика, книги, дори за времето. И двамата обичаха дъждовните дни, когато можеха да седят на топло с пица, вино, книги и хубави плочи. Джон говореше с възторг за външния й вид, казваше й, че е неповторима, елегантна, истинска поезия. По това време тя не усещаше шаблона в думите му, а го смяташе за много по-чувствителен от всички останали мъже на света.

Но елегантността и поезията не струваха нищо пред едно сладко дребно телце и две яркосини очи, които можеха да спрат и танк.

Джоя не обвиняваше Анджи. Не можеш да съдиш човек за външността му. Анджи бе виновна, задето е неустоима не повече, отколкото, че няма слух. Всъщност гените на семейството бяха доста равномерно разпределени между осемте деца. Някои имаха талант, но им липсваше здрав разум, други бяха умни, но без особен талант. Някои бяха красиви, а други — способни. Джоя обичаше да мисли, че дарбата й се изразява в практичността. Нейна бе идеята да се купуват стари мебели от разпродажбите, да се поправят, полират и препродават с печалба. Бе забавно и научи много за обработката на дървото, въпреки че така и не стана майстор — тапицер. Пак тя измисли да започнат търговия с хранителни стоки и макар накрая да се оказа, че никой, освен нея не се занимаваше със снабдяване, транспорт и счетоводство, това бе един полезен опит.

Дарбата на Анджи, освен че бе умопомрачителна красавица, беше любовта й към децата. Веднага щом порасна достатъчно, смени Джоя в грижите за по-малките, за да й даде възможност да се подготви за колежа, а по-късно си намери работа в кабинета на детски лекар. И най-лошият й враг, ако имаше такъв, не би отрекъл, че душата й е красива колкото лицето. Не бе нейна вината, че всяко момче, което Джоя харесваше от седми клас до първи курс в колежа, забравяше за нея след първия поглед към по-малката й сестра. Тъй като бе реалистка, направи това, което бе нужно — напусна дома си и се премести на петстотин километра на изток. И макар никой да не бе споменал нищо, тя имаше смътното подозрение, че това бе причината баба Джоя да й подари къщата, която иначе нямаше стойност. Още първия път, когато дойде в града, агентът по недвижими имоти й обясни, че вероятността да я продаде или даде под наем е практически равна на нула.

— Практична ли? — измърмори тя. За практична жена правеше прекалено много бели: засега бе успяла да разлее цял литър мляко, да изпусне на пода едно сурово яйце и да загуби ключовете от колата си.

Всичко по реда си, каза си твърдо и за сетен път реши да не мисли за Тад Крийд. Посипа яйцето на пода със сол и изля млякото от сапунерката. После отиде в банята и се погледна в огледалото, за да провери дали под различен ъгъл изглежда различна.

Защо, за Бога, той я целуна? Какво се опитваше да докаже? Започваше да си мисли, че всичко между тях е плод на развихреното й въображение. Единствената им среща се оказа плод на недоразумение. Случайно се видяха на пристанището, а после тя спука гума и той й помогна. Е, и какво от това?

О, престани да анализираш всичко, изръмжа тя към отражението си. Просто мъжете постъпват така. Това е нещо като условен рефлекс, когато срещнат що-годе прилична на вид жена. Сигурно се е опитвал да разбере дали е леснодостъпна, след като вече е вложил доста пари за вечерята й и е навъртял немалко километри заради нея. Ако си бе направил труда да я попита, щеше да му каже отговора.

Не бе недостъпна — при подходящи условия би могла да е и романтична, но в никакъв случай не беше лекомислена. Имаше ум в главата дотолкова, че да не се хвърли в леглото на първия мъж, който й даде знак. Не че той й бе дал някакъв знак.

От друга страна…

Телефонът иззвъня и Джоя се затича да го вдигне, доволна, че има повод да прекъсне самоанализа си. Вече бе закъсняла повече от час, а трябваше да отиде в парка, в две административни сгради и да опече торта за една осемдесетгодишнина.

— Здравей, Джоя. Тад се обажда. Свободна ли си довечера? Имам предвид, ако искаш да отидем на вечеря…

Изведнъж дланите й се изпотиха, а стомахът й се сви. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои и отговори с уравновесеността на двайсет и седем годишна жена, която от шест години живее самостоятелно.

— Здравей, Тад. Ако нямах, искам да кажа трябва да изпека торта — господи, мозъкът й отказваше да работи. Пред очите й изплува сцената на целувката. Сякаш отново почувства устните му, огъня, който едновременно я разтърси и успокои.

— Няма значение, беше само предложение — измънка Тад и тя изведнъж се уплаши, че той ще затвори и повече няма нито да го види, нито да го чуе.

— Не, слушай, защо не дойдеш да вечеряме при мен? Мога да направя две пържоли, докато се пече тортата. После дълго трябва да я украсявам, но ти можеш да ми правиш компания и да разговаряме или да слушаме музика. Или нещо друго.

За предпочитане нещо друго, помисли тя и веднага опита да се овладее. Ако не внимаваше, отново щеше да си има неприятности. Но този път Анджи не можеше да й помогне да не се прави на глупачка заради един мъж, който само си убива времето.

— Сигурна ли си, че е удобно?

— Разбира се — никога не се бе чувствала по-сигурна. Или по-малко сигурна.

— Прекрасно. Аз ще донеса пържолите и бирата. Какво вино предпочиташ?

— Няма значение. По-добре да свърша първо това „Бордо“, а може да изпия и една бира.

Как можа да каже такава глупост? Щяла да изпие една бира! С други думи, готова е да се хвърли в огъня, за да му се хареса.

Остави слушалката, върна се в кухнята и изстърга яйцето. После взе четката. Поне кухнята й щеше да блести.

 

 

Тад изпъна крак и размърда пръсти. От часове клечеше в тези храсти и чакаше удобна възможност да влезе в хангара на полуразрушеното пристанище. Вътре имаше два кораба — виждаше мачтите им над металния покрив. За съжаление се виждаше и пушек, който излизаше от кривия кюнец, стърчащ от прозореца, а пред вратата бе паркиран кален пикап с ремарке. Тук бе идеално място да се скрие корабът, докато утихне шумотевицата или докато се намери купувач. Според Тад за такава яхта можеха да се вземат стотина хиляди, а единствените разходи биха били няколко кутии боя, комплект нови платна, пристанищни такси и фалшиви документи. Ако не се смятат подкупите.

Трябваше да е някъде тук! Ако яхтата бе стигнала до Вирджиния, щеше да разбере. Трябваше да е в радиус от петдесет-сто километра. Проблемът с тези километри бе, че в тях имаше много тайни места, а Тад вече нямаше време. По свои съображения Кон Съмърфийлд, собственикът на „Пътеводна звезда“, бе решил да не се обажда в полицията. Някой му бе препоръчал Тад, а отначало работата изглеждаше проста — намираш, доказваш, задържаш. Но след почти месец не бе хванал нищо, освен настинка. На два пъти почти намери яхтата, но тя му се изплъзна, преди да успее да се доближи достатъчно, за да се убеди в подозренията си, какво остава да се качи на борда, за да ги докаже. Този тип бе хитър като лисица. Тад бе сигурен, че го е засякъл, когато успя да си уреди покана за тържество на борда на яхтата, закотвена до „Пътеводна звезда“, по това време вече „Морска звезда“.

Съмърфийлд започваше да нервничи. Ако се обадеше в полицията, щяха да пострадат не само гордостта и джобът на Тад, но и професионалната му репутация щеше да отиде по дяволите. А в неговата работа добрата репутация бе всичко.

Яхтата трябваше да е някъде тук! А той бе длъжен да я намери. Вече бе вложил прекалено много време в тази работа, повечето от което прекара точно както в момента — в чакане и наблюдения. И колкото неприятно и досадно да бе това, предпочиташе го пред необходимостта да се смеси с тълпата яхтсмени в Палм Бийч и да се мъчи да измъкне информация, докато се опитва да не хване морска болест както винаги, когато стъпеше на някоя от тези луксозни плаващи спестовни книжки.

Изведнъж застана нащрек. Вратата на хангара се отвори, излезе мъж в работно облекло и се качи в пикапа. Тад тъкмо смяташе да приключи за днес, но петчасовото му бдение може би все пак щеше да се увенчае с успех. Ако не друго, поне щеше да задраска това място от списъка на възможностите.

Не смееше дори да диша. По това време на годината храстите трудно можеха да се нарекат прикритие, а и бе прекалено близо, за да се чувства в безопасност.

Хайде, приятел, тръгвай. Краката ми вече дори не искат да говорят с мен.

Двигателят забръмча, закашля се и замлъкна. Тад изруга. Стартерът изстърга и моторът бавно заработи. Тад тъкмо опитваше да се изправи, когато вратата отново се отвори и широкоплещест мъж с престилка размаха ръце:

— Хей, Елмо, вземи и малко сиренки.

Тад изрази без никакви задръжки чувствата си и се измъкна от гъсталака.

Когато стигна до апартамента на Ти Джей, вече бе почти шест часът. Брат му току-що си бе взел душ и, както се оказа, бе изразходвал топлата вода.

— Много съм ти благодарен — изръмжа Тад.

— Откъде да знам какви са плановете ти? Когато излизаш, аз още спя, отсъстваш цял ден, а ако случайно се блъсна в теб, не можеш да кажеш една човешка дума. Нищо чудно, че Джеки те изостави. Ако една жена не е мазохистка…

— Остави бившата ми жена на мира — гласът на Тад бе спокоен, а погледът му почти нежен, но пред този поглед хората замръзваха.

— Добре де, извинявай, само се шегувах. Слушай, ако тази вечер нямаш ангажименти, защо не дойдеш с мен на гости?

— Не, благодаря.

— Хайде, Тад, заради мен. Джини е поканила толкова хора, че един повече или по-малко няма значение. Колкото повече, толкова по-весело, нали?

— А какво стана с как се казваше, заместничката на Сенди?

— Джиджи? Хубаво момиче. Истинска сладурана. Майка й седи на пост до леглото й.

Тад събу мокрите си чорапи, намръщи се при вида на побелелите си сбръчкани крака и побърза да влезе в банята, докато все още имаше малко пара.

— Някой ден ще погледнеш оплешивяващото си теме и ще се чудиш къде е изчезнала косата ти.

— Оплешивяващо теме? — Ти Джей се взря в голямото огледало. Винаги се бе гордял с високото си чело. — Оплешивяващо? Ти си сляп, знаеш ли? Не само сляп, а и завистлив.

Зад полуотворената врата Тад се съблече и веднага настръхна. Развъртя докрай топлия кран и оттам потече слаба струйка вода. Описа с най-цветисти изрази фирмата, която бе превърнала тази пристанищна надстройка в апартамент, без да си направи труда да уплътни стените.

— Защо не си намериш свястно жилище? — надвика той душа.

— Защо? Тук има атмосфера, жените го харесват и е евтино. Какво повече може да иска човек?

Тад не отговори. Изкъпа се за рекордно кратко време и облече черна риза и кафяви панталони, след това намери пуловер и чорапи в куфара, който така и не бе разопаковал.

— Какво реши? Ще дойдеш ли с мен? — Ти Джей пробваше спортни сака от препълнения си гардероб. Накрая избра едно тъмносиньо. — Какво мислиш? Прекалено ли е официално? Синьото подчертава тена ми.

— Господи, колко си суетен! Слушай, отивам на вечеря, но ще се върна рано. След това вероятно пак ще изляза. Ако се прибереш преди мен, не ме чакай.

— О! Каква е тази вечеря? И се парфюмираш? Май не отиваш да вечеряш в закусвалня.

— Ще бъда на вечеря с дама. След това мисля отново да отида на пристанището. Тези типове все някога трябва да се ометат.

— Остави пристанището. Каква дама? Дори не знаех, че край теб има жена.

— Млъкни, бързам. И какво, по дяволите, си направил с другите ми обувки?

— Под дивана са. Коя е тя? Онази червенокоса касиерка от закусвалнята ли? Как се съгласи да излезе с теб? Сигурно не заради красивото ти лице, братко. Какво направи, разправи й приказката как съпругата те е зарязала, когато животът ти е висял на косъм? — отскочи назад и вдигна ръце: — Шегувам се, шегувам се! Не по носа! Татко каза, че ако пак го счупя, пръста си няма да помръдне да го оправи.

Юмруците на Тад бавно се отпуснаха. Не знаеше дали щеше да ги стовари върху носа на брат си. Никога не го бе удрял, макар че той често го предизвикваше. Не се разбираха и Тад често се чудеше защо си прави труда да поддържа отношенията им. Ако зависеше от Ти Джей, той не би положил никакви усилия.

— Добре, но не се бъркай в личния ми живот, чу ли? С кого се срещам и какво правя не е твоя работа. Ако ти преча, ще се пренеса в мотел. Без съмнение ще бъде по-поносимо.

Ужасът в очите на Ти Джей бе съвсем искрен. Тад имаше многогодишен опит с разчитането на лица и жестове, на изречени и неизречени думи.

— О, добре. Ядосан съм, защото цял ден седях на четири крака в калта и тръните, за да чакам някакъв пуяк да отиде да си яде овесената каша и да ме остави да хвърля един поглед на пристанището. Извинявай.

— Мислиш, че си намерил каква беше там звезда?

— Откъде да знам? Цял ден беше пълно с хора и няма ни един прозорец — не бе казал на Ти Джей нищо повече от необходимото, но все пак трябваше някак да обясни защо виси тук. Ако възнамеряваше да използва брат си за прикритие, налагаше се да го запознае със ситуацията, поне за да предотврати възможността Ти Джей да се разприказва, пред когото не трябва.

— Извинявай за водата. Ако знаех, че имаш среща…

Ти Джей притежаваше неустоим чар, който толкова пъти бе карал Тад да му прощава. Двамата бяха израснали в различни къщи, в различни градове и в съвсем различна среда, но поддържаха връзка помежду си. Тад бе престанал да се вижда с баща си още преди да реши да постъпи в полицейската академия. По това време баща му бе във вихъра на втория си развод, а съпруга номер три, която едва ли бе по-възрастна от големия му син, вече чакаше дете.

— Няма значение — каза Тад накрая. — Може би не е толкова лошо да се започне вечерта със студен душ.

 

 

Джоя облече жълтата рокля от изкуствена коприна. Цялото съдържание на гардероба й бе натрупано върху леглото, но нищо не подхождаше. Имаше само джинси и официални рокли. Изведнъж всичките й дрехи се оказаха старомодни, скучни и прекалено практични. Освен жълтата рокля, но дори тя можеше да се пере в пералня.

По-добре да сложи джинси. И без това имаше работа. Още не бе довършила тортата.

Джинсите й стояха добре. Облече най-хубавото си черно поло, обу ниските си червени обувки и завърза косата си с червен копринен шал, така че да скрие ушите си. Няма нищо непочтено в това да покажеш предимствата си, каза си тя. Или най-добре да скриеш недостатъците си.

Бе готова прекалено рано и се зае с тортата. Скоро си затананика. Когато печеше сладкиши, заниманието я поглъщаше изцяло. Щом чу стъпките на Тад по верандата, блатовете вече бяха във фурната и изпълваха цялата къща с божествен аромат.

Тад цяла минута стоя на вратата, загледан в младата жена, а Джоя за първи път в живота си имаше чувството, че е онемяла. Мъжът бе толкова привлекателен! Лицето му издаваше силен характер и чувство за отговорност — качества, които тя високо ценеше. Носът му не бе класически, но очите бяха наистина прекрасни. Колкото до устните тя премигна и се овладя.

— Заповядай — покани го тя.

Мъжът мина край нея и я докосна, преди да е успяла да се отмести. Джоя внезапно усети слабост, сякаш не бе слагала и троха в устата си няколко дни. През всичките си двайсет и седем години не бе усещала толкова силно присъствието на друг човек.

— Това ли са пържолите? — попита, мъчейки се отчаяно да се овладее.

— Пържолите… О, да, това са пържолите — пъхна ги в ръцете й и веднага ги взе обратно. — Аз ще ги занеса. Те са мокри, искам да кажа, студени. О, по дяволите, бирата! Веднага се връщам.

Докато се разположат в блестящата й от чистота кухня, Джоя бе възвърнала донякъде самообладанието си. Наистина трябваше да обогати светския си живот. Ако дотолкова бе загубила форма, че да не може да покани един мъж на вечеря, без да си глътне езика, значи наистина имаше проблеми.

Тад не изглеждаше много по-добре.

— Това ли е тортата? — кимна мъжът към блатовете, които тя извади от фурната и обърна върху кърпи да се изстудяват. — Значи вече е готова.

— Съвсем не. Трябва да й сложа лимонов крем и кокосова глазура, а отгоре искат ловна сцена. Мислех да направя синя вода, кокосова лисица, карамелено блато, а може би и шоколадова патица. Как мислиш, много ли е?

— Искаш да кажеш, че хората ядат такива неща? — попита той и загреба с пръст от лимоновия крем.

Джоя проследи с поглед движенията на мъжа. Имаше хубави пръсти. И хубави ръце. Всъщност всичко в него бе хубаво по някакъв свой необичаен начин.

— Разбира се, че ги ядат. Аз правя много хубави торти.

— Опекла ли си още една?

— Не, но имам плодов сладкиш.

— Сигурно сладкото не е полезно за теб — произнесе той разсеяно, сякаш мислеше за друго.

Тя също бе объркана, но се прикриваше по-добре.

— Знам. Опитвам се да ям и много полезни неща, за да компенсирам.

Сякаш възприел това откровение като покана, Тад огледа младата жена от блестящата синкавочерна коса с червения шал към черния пуловер, който подчертаваше малките й високи гърди, надолу към престилката, която бе завързала около кръста си.

— Морски възел — отбеляза той. Тя кимна. — Караш ли яхти?

— Не, но съм страхотна на кану, ако никой не мърда.

— Мен пък ме хваща морска болест — призна Тад и се намръщи, сякаш съжаляваше, че го е казал.

Но това признание разчупи леда.

И двамата заговориха. Джоя му разказа за корабчето, което дядо й бе строил през последните осемнайсет години от живота си. То все още стоеше в гаража, защото бе прекалено голямо, за да излезе оттам, а и никой не вярваше, че няма да потъне.

— Единственият кораб, който някога е имал, беше очукана стара лодка с извънбордов мотор от три конски сили. Но той обичаше морските истории. По-цяла нощ седеше да гледа някой стар филм за подводниците от Втората световна война.

Тад й разказа една случка малко след като бе постъпил на работа в полицията.

— Този старец беше поръчал да го погребат в колата му, отличен Пакард с пробег не повече от сто-двеста километра. Сякаш го е пазел за ковчег.

— Никога не съм виждала Пакард — вметна Джоя, сложи картофите във фурната и отпи от виното.

Беше доста сухо за нейния вкус.

— Изглежда, някой от внуците се бе занимавал с наркотици и бе използвал колата като скривалище — продължи Тад. — Една нощ получихме сигнал, че някой разравя гроба и докато разберем какво става, момчето беше арестувано, отделът за борба с наркотиците бе конфискувал стоката, а старата дама получи за колата предложение, което й през ум не би ти минало.

— Тя, разбира се, не го е приела.

— Напротив, прие го. Ти не би ли?

— Не, ако наистина съм обичала съпруга си. А ти?

— Веднага!

Но тя знаеше, че Тад лъже. У него имаше изключителна нежност. Да, нежност бе точната дума, въпреки че с всички сили опитваше да се преструва на грубиян.

И двамата не знаеха какво друго да кажат. Изведнъж Джоя скочи с нервен смях:

— Трябва да запаля огъня, ако искаме тази вечер да ядем — отвори задната врата и шумно завлачи скарата.

Тад последва младата жена навън.

— Влез, аз ще се заема с това — нареди той. Още бе с дебелия си пуловер, макар че бе свалил сакото. — Вече трепериш. Къде държиш въглищата?

Тя наистина трепереше, но не само от студ. Когато мъжът мина покрай нея, докосна гърба й само за миг, но това бе достатъчно да я възпламени.

Дали щеше пак да я целуне? О, дано.

Господи, какви ги мислеше? Та той само предложи да запали огъня!

Стига глупости! Този човек само минава през града — на гости на брат си или нещо такова. А тя, въпреки че обичаше безобидните целувки — защото целувката можеше да бъде и приятна при определени обстоятелства — не бе сигурна дали иска да се забърква в такова нещо с Тад Крийд. Според нея имаше два вида целувки. Едната, тип „Благодаря ти за приятната вечер“, е с мъж, когото харесваш достатъчно, за да прекараш няколко часа в неговата компания, макар и двамата да нямате желание да продължите до второ действие.

Първата целувка на Джон Пирели бе от втория вид. Бум! За една секунда от първо действие право в трето.

Подаде на Тад кофата и остана загледана в него, докато той натрупа въглищата в огнището и ги заля с бензин. Беше с гръб към нея, но тя виждаше колко сръчно се справя. Той бе мълчалив, сдържан човек и тя не знаеше нищо за него. Освен че след първата целувка се бе озовала дори след трето действие и не можеше да си позволи още една. Защото след още една целувка би могло да се случи нещо непоправимо любов например.

Веднага взе решение — ще вечерят, ще поприказват, а след това тя ще се заеме с украсяването на тортата и ще бъде толкова заета, че той ще си отиде. И това ще бъде краят. Повече никакви целувки, никакви усложнения. Точно така трябваше да постъпи. Тези екзотични вечерни посещения, колкото и да са приятни, бяха съвсем непрактични. Когато, и ако, откриеше мъж, който бе в състояние да издържи успешно проверката с Анджелика, можеше да се замисли дали да подхване връзка с него, защото нямаше особено желание да остане цял живот сама. Но имаше достатъчно ум в главата, за да не се забърква с мъж като Тад Крийд — мъж, който се появява отникъде, помита всичките й защити, без дори да се опита да го стори, и после изчезва в залеза. Сам.

Погледна с откровен копнеж мъжа и въздъхна. В някои моменти практичността можеше да се окаже доста болезнена. Това бе истината.