Дикси Браунинг
Кораби в нощта (2)

Втора глава

Джоя видя как колата забавя ход пред къщата й. Ако това беше бял корвет, значи бе вдишала прекалено много терпентин. Сигурно търсеха къщата на Джоела Хели, която шиеше тапицерии.

Тъмнозеленият форд спря пред портата. От него слезе мъж, който тръгна по пътеката със сведена глава и ръце, пъхнати в джобовете на тъмния си костюм. Едно бе очевидно — това не беше нейният кавалер. Не знаеше какъв е вкусът му за храна, книги или музика, но не беше нито висок, нито красив. По гърба й полазиха тръпки. Не бе точно страх, по-скоро вълнение. Не че в намръщения непознат здравеняк с големи подплънки на раменете имаше нещо вълнуващо. Макар че, като погледна по-внимателно, раменете му май нямаха подплънки.

— Сигурно търсите госпожа Хели — каза тя вместо приветствие. Дори когато говореше най-спокойно, в гласа й пак се чувстваше тази дрезгавина, която подсказваше, че Господ не я е избрал за следващия велик мецосопран.

— Всъщност госпожица Мърфи? Джой Мърфи?

Изглеждаше почти срамежлив, ако мъж с телосложение на танк би могъл да бъде срамежлив. Всъщност не беше и грозен. Не че някой би го нарекъл красив, но въпреки това в него имаше нещо привлекателно.

Тя загърна шала около раменете си.

— Всъщност Джоя. По настояване на баща ми. Неговата майка се казвала така. И като че ли това не му е било достатъчно, та после измислил и Анджелика, Октавий, Тревър, Ръдърфорд, Хлое, Дездемона и Анастасия. Как може да се вика галено на дете с име Анастасия?

— Ами Ана? Стаси? — поне спря да се мръщи. — Искате да кажете, че имате — преброи бързо на пръсти. — Девет имена?

— Добра памет. Не, имам само едно. Останалите са братя и сестри. Извинявайте, вие едва ли се интересувате от именника на семейство Мърфи. Ако търсите госпожа Хели, тя живее на около половин километър по-нататък, веднага след завоя.

— Аз не… аз търся Джой, искам да кажа, Джоя Мърфи. За бала в…

— Вие ли сте Ти Джей Крийд?! — опитвайки се да не изглежда много изненадана, Джоя се закле никога вече да не вярва на приятелката си.

— Тадеъс Крийд — представи се той.

Но преди да успее да продължи, тя скочи.

— Седнете, моля. Не, не на стола. Боядисах го и още не е изсъхнал.

Седнал не изглеждаше толкова нисък. Всъщност и не беше. Но не беше и метър и осемдесет и пет.

Джоя се сети какво каза на Еди за мъжете, които забиват нос в пазвата й, докато танцуват, и образът оживя пред очите й. Погледна го крадешком и гневът й се стопи. Проклетото й въображение започваше да й играе номера. Сигурно беше от глад. Трябваше да хапне нещо. Гладът винаги я удряше в главата. Е, добре, Еди бе преувеличила малко. Височината не бе всичко. А русата коса обикновено потъмняваше през зимата. За разлика от сестра й Анджелика, Ти Джей — или Тадеъс, както той сам се наричаше вероятно не бе толкова суетен, че да си направи труда да се среше. В това нямаше нищо лошо. Никога не бе харесвала суетни мъже.

Но красив? Джоя огледа критично своя кавалер. Гъстата му кестенява коса имаше нужда от подстригване. Бакенбардите бяха по-светли, най-вероятно прошарени, което би трябвало да му придава изискан вид, но не се получаваше. Лицето му би могло да се нарече сурово, ако човек искаше да е любезен, и упорито, ако трябваше да се разгадае изражението му. Прилича на булдог, реши тя, като си спомни любимото семейно куче. Мечо имаше тъжни очи, криви крака и бе мелез между боксер и английски булдог, упорит и страшен на вид, но иначе толкова сладък! Усмивката, с която го дари, бе по-скоро спомен за Мечо, но мъжът не можеше да го знае.

— Е, радвам се да се запознаем. Ти… Исках да каза Тадеъс — протегна ръка и след кратко колебание той я пое. Дланите й бяха груби, но неговите бяха като камък. Топли, сухи и наелектризиращи. Не пусна веднага пръстите й, сякаш се чудеше какво правят там. После се изкашля и се вторачи в люлеещия се стол.

Стеснителен е, помисли тя. Еди се бе заблудила. А Джоя не можеше да е по-доволна. Чувстваше се много по-удобно с такива мъже.

— Е… Ще тръгваме ли? — попита тя най-сетне. — Не искам да споменавам откога не съм танцувала, но обещавам да бъда внимателна. Предполагам, че танците са като карането на велосипед.

— За бала, госпожице Мърфи…

— Джоя. Или Джой, ако повече ти харесва.

— Джоя да, много хубаво име. Та за танците… аз всъщност дойдох да ти кажа, че нали разбираш, билетите…

Той не може да си позволи да купи билети, помисли Джоя. Еди каза, че са много скъпи. Но не каза ли също, че вече ги е купил?

— Билетите? — подсказа му тя, като видя, че има проблеми с яката си. Вратът му бе мускулест, както и цялото тяло, и мъжът сигурно би се чувствал по-удобно с джинси и пуловер.

— Да, билетите… Ами в последния момент се оказа, че на един приятел много му трябват и освен това чух, че оркестърът е много лош — Тад реши да затвори очи пред безкрайната глупост на това, което възнамеряваше да стори. — Както и да е, помислих си, че ако ти е все едно, можем да отидем да вечеряме в онова ресторантче оттатък реката.

— О, да, разбира се — примига Джоя. — Прекрасно. Искам да кажа, че на тези сбирки в яхтклуба обикновено няма нищо хубаво за ядене. Цял следобед пекох сладкиши и не съм хапнала нито троха.

Тад нямаше представа каква храна сервират на местните балове. Пък и не го интересуваше. Още повече, че не знаеше как стигна дотам, та да я покани на вечеря. Съзнаваше само, че му стигаше един поглед към това лице — пламналите страни, големите, леко дръпнати, очи, толкова тъмни, та дори не можеше да разбере какъв цвят са, малката остра брадичка и блестящите червени устни — за да почувства това ужасно прималяване в стомаха.

Това е тя, човече!

Хайде де!

Наречи ме лъжец, но не казвай, че не съм те предупредил.

Потрепери от внезапно обзелата го нервност. Бе преуморен. Заслужаваше малка почивка — вечеря, хубава жена, която да го разсее, за да не мисли колко време е газил из блатата и се е промъквал с пробити лодки в нощта само за да хвърли бърз поглед към някакво вонящо пристанище.

Пък и каква опасност имаше? Тя го мислеше за Ти Джей, не бе нужно да й обяснява, след като нямаше да я види повече? Поне не се налагаше да лъже заради онзи негодник брат си.

Четирийсет и пет минути по-късно Тад гледаше как дамата на брат му се нахвърля върху чиния с риба, достатъчна да нахрани четиричленно семейство.

— Този печен лефер е изключителен! Не разбирам защо си поръча телешко. Ммм, чудесно! Искаш ли малко?

— Не, благодаря. Имам алергия към риба.

— Алергия? Но аз мислех… — очите й се разшириха от изненада и той отново бе поразен от красотата им. Дори без тежките ресници тези очи бяха огромни и сякаш се смееха дори когато лицето й бе сериозно. Макар че това рядко се случваше. Но най-забележителен бе цветът им. Бяха толкова сини! Вярно, повечето очи, които не са кафяви, сиви или зелени, би трябвало да са сини. Нейните бяха различни — синьо сини като светлината на върха на мачтата на кораба му, когато още бе във флота.

— Моля? — попита той, изведнъж осъзнал, че тя чака отговор на въпрос, който не бе чул.

— Питах дали и ти имаш голямо семейство.

— Не, само един полубрат.

Джоя реши да измести разговора към по-безопасни води. Полубрат означаваше разбито семейство, а тя не искаше да засяга болезнени теми, поне не на първата среща.

— Какво работиш, Тадеъс? Май бях чула, че двамата с Мак сте в магазина за мъжка мода.

— Не, това е моят… полубрат — отговори той, преструвайки се, че не забелязва объркването й. — Сега имам собствен бизнес. А ти? С какво се занимаваш? — рано или късно, трябваше да попита за ужасната й оранжева къща. Тактично, разбира се.

Устните й блестяха от разтопеното масло и Тад едва откъсна поглед. Досега не му бе минавало през ум колко възбуждащо може да бъде разтопеното масло.

— Каквото и да кажеш, няма да сгрешиш. В момента се грижа за три аквариума със солена вода. И за растения. Освен това от време на време пека торти — за рожден ден, за сватба, за специални случаи.

Обсъдиха въпроса, че повечето сладкиши, рекламирани като „домашни“, всъщност не са приготвени по този начин, после се прехвърлиха на липсата на промишленост в североизточната част на Северна Каролина. Тад разбъркваше своето телешко, докато Джоя приключи с рибата и се зае с гарнитурата от магданоз.

Зъбите й бяха снежнобели. Нито прекалено големи, нито прекалено малки, нито прекалено равни, което страшно му харесваше, макар да не можеше да обясни защо.

Нима, по дяволите, възнамеряваше да се впусне в любовна афера с една от жертвите на Ти Джей? Ако бе научил нещо през годините, то бе да стои далеч от добродушни обезоръжаващи жени.

Добре, щеше да й осигури приятно прекарване, да я нахрани до пръсване и после да я върне в дома й. Но следващия път това магаре брат му трябваше сам да сърба кашата, която е надробил!

Сред миризмата на телешко печено и пържена риба долови неповторимия й парфюм с аромат на диви цветя и се размърда неспокойно на сивия плюшен стол. Изпусна салфетката си, наведе се да я вземе и неволно зърна дълги стройни крака, стегнати в нещо прозрачно, тъмно и невероятно секси. Изведнъж се възбуди. Слава Богу, че покривката бе достатъчно дълга! Изправи се на стола и затегна вратовръзката си.

— Значи ти печеш сладкиши и се грижиш за риби и цветя. Доста необичаен начин да си изкарваш хляба — наистина ли беше горещо, или само на него така му се струваше?

Приятелят на Ти Джей се оказа прав в едно: тя спокойно можеше да стане манекенка. Имаше всички данни. Тад не можеше искрено да каже, че никога не е срещал по-красива жена, но със сигурност никога не бе срещал жена, която да го възбуди толкова бързо.

— Казах ли ти, че освен това съм и бояджийка?

— Хм. О, да, забелязах скелето на къщата ти.

— Всъщност се занимавам с възстановяване на стари ламперии. Но къщата ми беше в такова отчайващо състояние, че когато едно от момчетата в бояджийския магазин смеси съставките на една фасадна боя и ми я предложи на половин цена, не можах да се въздържа. Харесва ли ти?

— Изглежда много живописно — отвърна той смело.

— Трябваше да се получи нещо златисто, но момчето сложи цяла туба червено вместо половин и после нямаше как да я извади. Мислех да добавя и една туба зелено, за да стане кафяво, но щеше да се получи мръснокафяво като тъмен карамел. Една къща може да е шоколадовокафява, но карамелена — поклати глава и Тад като омагьосан видя как великолепната й коса се заизмъква от гребените. Като по чудо се задържа и не се разсипа по раменете й. — Смятам като свърша с боядисването, да засадя малко растения. Представям си яркочервена петуния по перваза, от което оранжевото ще изглежда по-жълтеникаво. После една лоза. Полигонията расте бързо и ще покрие, голяма площ. Накрая може би няколко малини, защото плодовете им са много красиви. Какво мислиш?

Той вече не знаеше какво да мисли. Между превръщането на оранжевото в кафяво и засаждането на разни неща с подозрително хищни имена тя бе успяла да погълне невероятно голямо количество храна за човек с такава крехка фигура. Освен че още бе възбуден, сега се чувстваше опасно замаян и изумен, а бе свикнал мислите му да са ясни и подредени. Дори малко се ядоса.

— Ако си готова, да тръгваме — предложи рязко.

— Мислех, че — изненадано го погледна тя. — Искам да кажа надявах се…

— Десерт? — отчаяно направи знак на сервитьора.

— Лимонова паста… Какво има отгоре, разбити белтъци или сметанов крем? — поинтересува се Джоя.

— Не зная, госпожице, но във всеки случай не е както го прави майка ми. По-добре си вземете шейк с праскови, а отделно мога да ви донеса сметанов крем.

Тад изпи три чаши кафе, докато Джоя се справи с огромния шейк. Сервитьорът се въртеше неспокойно наоколо, но когато тя обяви, че десертът е бил много вкусен, се усмихна, сякаш изпита облекчение.

— Свърши ли? — попита Тад. — Добре. Може би ще избегнем задръстванията.

Задръствания ли?! Дори в събота вечер между Елизабет Сити и Ривъртън нямаше достатъчно движение, за да разпъди гарваните по пътя.

Оркестърът свиреше блус.

— Нали нямаш нищо против да ми помогнеш да изгоря няколко от тези калории? — попита тя с копнеж.

По дяволите, бяха я поканили на танци и тя се беше настроила да потанцува.

— Искаш да кажеш… — очите на Тад се разшириха от ужасно предчувствие.

— Искам да кажа да потанцуваме, разбира се.

Тад въздъхна и трескаво се огледа за келнера. Не би поел такъв риск, дори за да обвие ръце около нея.

— Напоследък не танцувам много — рече той. — Извинявай.

Това я довърши. Нейният легендарен кавалер, който трябваше да бъде висок, рус и красив, да обича танци, книги и хубава музика и всички други неща, които тя обожаваше, се оказа ами, в най-добрия случай, не съвсем висок, рус и красив. Освен това имаше алергия към риба и не можеше да танцува.

— Доколкото разбрах, ти си страстен почитател на музиката — опита тя. — Слуша ли „Трубадур“ днес следобед? Наложи се да пропусна второ действие, защото ми се свърши царевичният сироп и трябваше да изтичам до супермаркета.

За Тад това бе последният удар. Той грабна сметката и се изправи, мърморейки, че смята да си легне рано. Та тя изобщо не бе негов тип!

От друга страна, бе прекалено много негов тип. От години не бе имал проблеми да контролира възбудата си, а днес, след два часа в компанията на тази дългокрака красавица с невинно лице и сексапилно тяло.

Ти Джей бе виновен за всичко. Щеше да го убие! Трябваше да почака до понеделник сутринта само заради удоволствието да префасонира красивата му физиономия, а после щеше да си намери стая в мотел.

По пътя към къщи Джоя не промълви и дума. Вечерта бе провалена. Мислеше да предложи да си плати за вечерята, но един поглед към Тад й подсказа, че предложението няма да бъде прието добре. Той изглеждаше не по-малко разочарован и това я накара да се запита какво ли му е казал Мак за нея.

Как ли я е описал? Висока, слаба, тъмна коса, големи очи, прекалено ъгловата брадичка и прекалено малко носле, но общо взето не толкова зле с добър грим? А може би е споменал, че прави сладкиши? По време на вечерята Тад подхвърли, че отдавна не е вкусвал домашно приготвена храна.

— Слушай, днес опекох още един сладкиш. Може би искаш да го опиташ. Ти дори не си поръча десерт.

Спряха пред къщата и тя забеляза, че той не изключи двигателя. Между другото, Еди, какво стана с онзи бял корвет, който ми обеща, попита тя наум. Не че имаше нещо против прашните зелени фордове, но това бе, още един въпрос, който трябваше да зададе на приятелката си.

— Не, благодаря. Трябва да проведа няколко телефонни разговора. Но благодаря за поканата — и преди тя да отговори, мъжът излезе и й отвори вратата.

Този път не можеше да обвинява Анджи. Бе успяла да го загуби без помощта на сестра си.

 

 

Растенията в алеята на парка имаха нужда от специално внимание, а някой бе издълбал инициалите си върху ствола на драконовото дърво на доктор Греъм и с това бе предизвикал паническото обаждане на Еди. Аквариумът на семейство Тейлър бе пипнал някакъв паразит, благодарение на навика им да вземат рибки със съмнителен произход, а както се опасяваше, и развалена стръв. Бе решила да не казва на Еди нищо за срещата си. Нека се чуди. Не беше съвсем случайно, че се оказа в кабинета на доктор Греъм в най-натовареното време. Чакалнята бе пълна, телефонът звънеше, а Еди се чудеше как да убеди една решителна жена, че докторът не може да я приеме днес, независимо от обрива по безименния й пръст.

Еди изгледа въпросително приятелката си, но Джоя отвърна с широка усмивка и вдигна палци. Разбира се, нямаше вечно да й се разминава, но се надяваше, че до сряда, когато трябваше да е следващото й посещение, Еди ще е забравила.

Графикът й включваше три посещения седмично. Но когато собствениците заминаваха, ходеше два пъти дневно да храни рибите и да полива саксиите. Най-сериозният й клиент обаче бе паркът. И й създаваше най-много главоболия. Бе малък за парк, но собствениците бяха събрали невероятно разнообразие от растения. Джоя бе измъкнала тонове боклук изпод буйните листа — химикалки, хартиени салфетки, пластмасови гребенчета, скъсана снимка, няколко вилици и ножове от ресторанта, много празни портфейли, а веднъж дори пистолет, заради който трябваше да вика полиция. Това толкова я уплаши, че дълго след това не смееше да повдигне и едно листо.

До петък вече бе почти забравила за злополучната си среща, освен нощем, когато заспиваше и не можеше да контролира мислите си. А умът й нашепваше, че да прави любов с мъж като Тад Крийд би било невъобразимо приятно. Той бе силен, без да е агресивен — стеснителността му би могла да го направи чувствителен. Обаче преди всичко той бе толкова ненатрапчиво, но несъмнено мъжествен!

Когато Еди приближи към нея, Джоя разбра, че няма как да се измъкне. Но не възнамеряваше да занимава приятелката си със своите… фантазии.

— Е? Какво ти казах? Не е ли страхотен?

— Би трябвало да знаеш по-добре — отвърна Джоя и сама се впечатли от остроумието си.

— Слушай, искам да знам всичко! Целуна ли те за лека нощ? Покани ли го в дома си?

— И да, и не. Подай ми тези салфетки, ако обичаш.

— Кога ще се срещнете пак? Ще се срещнете отново, нали? Мак не иска да ми каже нищо! Чух, че Сенди вече се среща с Бил Сойер, така че няма защо да се тревожиш.

— Повярвай ми, аз не се тревожа.

— Какво те впечатли най-много у него?

— Стори ми се малко потиснат.

— Какво ти хареса най-много?

— Може би очите му. Можеш да разбереш много за характера на един човек от очите му. Например твоите…

Еди отиде да се погледне в огледалото.

— Наистина ли? Какво можеш да разбереш за мен?

— Ами, че си любопитна. Че обичаш хората. Че си общо взето щастлив човек. И че използваш мазен крем, от който гримът ти се е размазал.

Еди трескаво започна да почиства тюркоазносините си клепачи, а през това време Джоя избяга. За съжаление не можеше толкова лесно да избяга от мислите си.

 

 

В неделя, когато се върна от църквата, Джоя навлече джинсите си и яркозелен пуловер. След дъжда миналата седмица времето чувствително бе застудяло, та трябваше да смени любимата си сламена шапка с поизмачкана червена капела — доста избеляла, но въпросът не беше в цвета, а в широчината на периферията. Баба й, която й бе завещала къщата, същата, на чието име бе кръстена Джоя, преди много години й бе казвала, че една широкопола шапка може да направи чудеса, да скрие дълъг нос, високо чело или клепнали уши. Носът й беше наред, нямаше защо да се срамува от него, а и челото й бе съвсем обикновено. Но ушите…

Не че бяха големи. Всъщност бяха доста малки и хубаво оформени. Проблемът бе, че стърчаха. За друг това би могло да бъде неприятно, но за момиче, достигнало почти метър и седемдесет, още преди да сложи сутиен, бе цяла катастрофа. За щастие, като най-голямата от осем деца, нямаше време да се тревожи нито за ръста, нито за ушите си, особено откак братята й близнаци се разболяха от астма. Клепналите уши бяха твърде незначителен проблем, когато малките ти братчета се борят за всяка глътка въздух.

Джоя събра остатъците от обеда си и няколко парчета стар хляб и се запъти към реката. Приятно й беше да мисли, че патиците я очакват, но всъщност те просеха най-безсрамно от всеки.

— Не можете да се справите сами в дивия живот — скара се тя половин час по-късно на един особено смел паток. — Погледни се. Не знаеш ли, че от толкова тесто ще ти се претовари стомахът?

— Опитай с царевица — посъветва й плътен глас зад гърба й.

— Бих опитала, ако… — обърна се и видя Ти Джей, всъщност Тадеъс Крийд. Бе с джинси, почти загубили цвета си от носене, също толкова избелял пуловер и вълнено яке, което сякаш цяло лято се бе търкаляло в багажника на колата му. Изглежда се чувстваше много по-удобно, отколкото в костюм и вратовръзка. — Здравей, Тадеъс. Ти със зърно ли ги храниш?

— Аз не ги храня с нищо, но сигурно зърното е по-подходящо от хляба. Отвътре би трябвало да приличат на пилета.

— Предполагам, макар че моята специалност не е точно сравнителната анатомия — стомахът й се сви и тя се разтревожи. Не можеше да е от обеда, значи трябваше да е заради мъжа.

Тадеъс й се стори много по-хубав, отколкото си го спомняше, въпреки че не можеше да бъде наречен красавец. Сякаш се преструваше на по-суров и груб, за да не личи, че има меко сърце. Наистина ли имаше меко сърце? Едва ли. Като ставаше дума за сравнителна анатомия, би могла да се обзаложи, че грубата му външност скрива още по-груба душевност.

— Вярно — бе се подпрял на сребрист пилон и гледаше към яхтите, поклащащи се от лекото вълнение. — Твоята специалност е печене на сладкиши, поливане на цветя и хранене на риби и патици.

— Патиците са хоби. От тях не се печели много.

— Много пари ли ти трябват?

— Трябва ми много храна, а това значи много пари.

— Забелязах. Имам предвид, храната — усмивката му я стъписа.

— Не го правиш често, нали? — осмели се да попита тя, макар да знаеше, че трябва да измисли някакво извинение и да си отиде, преди да е изрекла нещо глупаво. — Искам да кажа, да се усмихваш.

— Не, не го правя често. Защо, спука ли се нещо по лицето ми?

Тя седна на брега и се загледа в лодките, без всъщност да ги вижда. Патиците продължаваха да се въртят наоколо, но като разбраха, че няма да получат нищо повече, като по сигнал се обърнаха и се отдалечиха.

— И това ми било приятели! Обичате ме само докато ви подхвърлям трохи.

— Изненадана ли си?

— Всъщност не. С тях нямам почти нищо общо. Дори не знам езика им.

Кой знае как, започна да му разказва за рибите си и за любимия си рак, който обичаше да кичи черупката си с водорасли и с всичко, което намереше.

— Толкова е суетен, та чак е смешен. А най-красивата рибка в аквариума е толкова срамежлива, че дори не идва да яде, когато някой я гледа.

— На теб тази работа май наистина ти е приятна. Как си се захванала с толкова различни неща?

— По необходимост.

Вятърът се засили. Бе студен и влажен, духаше откъм Тадеъс и донасяше аромата на тялото му — подлудяващо мъжествен и определено не на одеколон.

Не, помисли тя след малко по пътя към къщи, изпълнявайки собствения си съвет да си тръгне, преди съвсем да се е поддала на чара му. Тад Крийд нямаше нужда нито от одеколони, нито от модни костюми, нито от спортни коли. Каквото и да бе това, което й въздействаше, то се бе стоварило върху нея съвсем неочаквано и сега не можеше да погледне Тад, без да си помисли какъв би бил като любовник. Което бе лудост. А ако се помотаеше още малко край нея, можеше дори да започне да мисли какъв би бил като постоянен любовник, или дори като мъж, с когото се обвързваш „докато смъртта ви раздели“, което бе не само лудо, а и опасно. Бе попаднала под властта на магия. Сигурно й бе сипал нещо в рибата. Тя не се влюбваше от пръв поглед в мъж, за когото не знаеше нищо. Това бе абсурдно! Дори не беше практично!