Дикси Браунинг
Кораби в нощта (5)

Пета глава

Събитията се развиваха точно по плана на Джоя чак до момента, в който вятърът се засили и тя скочи от масата да покрие скарата, за да не се разхвърчат искри. Тад попита какво става, а тя му извика през рамо, че се връща веднага.

Когато той излезе след нея, вече бе затворила отдушника и се бе навела да бутне капака с една пръчка. На верандата нямаше място дори да се обърне, а скарата бе точно в средата. Вратата блъсна младата жена по гърба и тя инстинктивно протегна ръка да се подпре.

Всичко стана изведнъж — ударът, парещата болка, викът на Джоя. Тад бързо я хвана през кръста и я издърпа.

— Къде? Ръката ли? Лицето? О, Господи, дай да видя — сложи я да седне на пода.

Тя се овладя. И преди се бе изгаряла — рискове на професията.

— Ръката ми само ръката.

— Дай да видя! — той бе коленичил зад нея и Джоя си позволи да се облегне на него. Само за миг, само докато си поеме въздух. — Трябва да сложим лед.

— Може би мазнина?

— Първо студена вода, а после ще видим. Можеш ли да станеш?

— Изгорила съм си ръката, на крака — но още щом се изправи, имаше желание отново да седне.

Той я прегърна през кръста и се взря загрижено в лицето й.

— Добре ли си?

— Само ми се гади. Мразя болката.

— Това е шок. Не се безпокой, ще мине — заведе я в кухнята.

Джоя се чувстваше като симулант, още повече, че усещаше по-осезателно силното му тяло, отколкото ръката, която я болеше чак до рамото. Тад пусна студената вода. Постепенно болката намаля, докато накрая остана само тъпо пулсиране. Гърдите на мъжа бяха притиснати към гърба й, стоманените му пръсти стискаха китката й като белезници. Кичур коса падна върху лицето й. Бог знае колко далеч бе отвял вятърът шала й. Тези дни трябваше да се подстриже. По дяволите и ушите, и шията!

Усети как свободната ръка на Тад гали косата й. Чу го как прошепна: „Черна коприна“ и потръпна. Заради шока от изгарянето, разбира се, не от докосването.

— Благодаря за водолечението. Почти ми мина — това бе малко преувеличено, но имаше нужда да се откъсне от мъжа, преди да е станало твърде късно.

— Добре, нека погледна. Ако кожата е разкъсана, ще те закарам до болницата. С изгарянията шега не бива.

Джоя се отпусна на стола, който мъжът й подаде. Започваше да й се вие свят.

— Стига си ме глезил. През цялото време ми се случват такива неща — порязвания, изгаряния, всякакви глупости. Освен това болницата е чак на другия край на града. Пък и мразя болниците. И кожата не е разкъсана. Ще се оправя.

— Къде държиш бинтовете?

Отговори му, като трескаво се чудеше дали бельото й не виси още върху душа. О, какво значение имаше? Преди да е успяла да си поеме дъх, той се върна с тубичка крем и пакет марля, който сигурно се търкаляше в аптечката от Първата световна война.

— Нямам нужда от превръзка.

— Ако не те превържа, непрекъснато ще се опираш в нещо и ще те боли. Имаш ли стари ръкавици?

— Гумени, брезентови, вълнени, кожени…

— Няма значение, остави — коленичи пред нея на пода и намръщено огледа червения белег от кутрето до китката. — Няколко дни ще си представяш, че си царица.

— Виждал ли си някога царица да украсява торта? Или да почиства аквариум? Или да пресажда фикус?

Тад изръмжа неодобрително и започна да нанася мехлема върху изгорената кожа. Джоя навъсено гледаше косата му, в която се прокрадваха сребърни нишки. Бе гъста, и в същото време изглеждаше невероятно мека. Мъжът се изправи, изтри ръце в една измачкана кърпичка и затвори мехлема.

— Добре, да отидем във всекидневната. Там можеш да си легнеш, а аз ще ти приготвя нещо горещо и сладко за пиене.

— Искам кафе без захар и без сметана.

— Ще го изпиеш със захар. От шока можеш да получиш хипогликемия.

— Да не си лекар?

— Бивш полицай. Ще се изненадаш, ако ти кажа колко често практикуващите тази професия получават шок.

Тя бе смаяна. Никога не би се досетила, но след като й каза, й се стори толкова естествено — това самообладание, тази нежност, която се опитваше да скрие зад грубостта си.

— Каза бивш полицай?

— По-добре да направя кафето — започна да събира марлите, но Джоя го дръпна за пуловера.

— По дяволите, Тад, защо не искаш да говориш с мен?

— Мислех, че говорим. Голяма или малка чаша кафе?

С други думи, не се бъркай в личния ми живот. Тя се ядоса.

— Малка, щом трябва да е със захар. Много си самодоволен, нали?

— Самодоволен? — застина той.

— Ами с тия дребни тайни за твое сведение, аз само се държа възпитано. Не ме интересува дали си бил продавач на обувки, или балетист. Да не мислиш, че ще те моля?

— Какви глупости говориш? — Тад приближи до канапето и притисна ръка към челото на Джоя. — Да нямаш температура?

— Не, нямам температура. Имам… Аз съм… — за свой ужас Джоя усети, че носът й почервенява, зъбите й започват да тракат, а очите й се наливат със сълзи. Неволно вдигна изгорената си ръка и ги изтри. Изненадващата остра болка бе последният удар.

Тад грабна младата жена в прегръдките си, а тя се разрида на рамото му. Той шепнеше някакви безсмислени думи, успокояваше я като дете, но това я накара да се разридае още по-силно. Най-лошото бе, че се страхуваше да спре, защото тогава той щеше да я пусне, а лицето й бе подпухнало, ушите й стърчаха през косата и…

— Извинявай заради тортата.

— Тортата?! — повтори Тад слисано.

Всичко в тази работа го объркваше. Най-вече жената. Бе оказвал първа помощ на много хора, но никой не му бе въздействал така. Сега чувстваше болката в ръката й, заседналата в гърлото й буца, сякаш той изпитваше всичко това. Защо? По дяволите, започваше да се влюбва, а се бе заклел подобно нещо никога вече да не се случи. Разбира се, това не означаваше, че не иска да спи с нея — тя го държеше в състояние на почти постоянна възбуда от първия път, когато се наведе да вдигне салфетката и съзря дългите й стройни крака. Но това беше секс, обикновен секс без усложнения. Тад не беше импотентен, но както повечето мъже, които са се парили, изпитваше дълбоко отвращение към любовта. Любовта бе като подвижни пясъци, а с жена като Джоя би приличала повече на тресавище.

Но как бе могло да се случи? Дойде да се извини от името на Ти Джей и я видя как седи на верандата, увита с този шал. Косата й блестеше и изглеждаше толкова…

Добре, заведе я на вечеря. Някой от семейство Крийд й дължеше извинение, но този някой беше безотговорен тип. Нещата можеха да свършат дотук, но после я срещна няколко пъти случайно в града и. О, Господи! Бе толкова приятно да я гледа! Тя се движеше, сякаш в главата й непрекъснато звучеше музика, а той винаги бе харесвал жени с хубава походка. Нещо повече, тя умееше да се шегува със себе си. Можеше да го накара да се усмихне. Не, можеше да го накара да се засмее! Толкова отдавна никой не го бе карал да се смее, че почти бе забравил как се прави това.

Но най-лошото бе, че му е толкова приятно да я държи в прегръдките си, да се грижи за нея, да пресушава сълзите й. Ако и това не бе сигнал да се измъква, докато все още може, то не знаеше какво друго би могло да го накара да избяга.

— Слушай, тортата може да почака.

— Не, не може! Трябва да я занеса в старческия дом в девет сутринта. А и кремът трябва да попие.

— Добре, ще ти помогна — човече, какво правиш?! — Ето, разбрахме се. Сега престани да плачеш. Ще ти донеса кафето и после ще довършим тортата — отново измъкна смачканата си кърпичка и я пъхна в здравата й ръка. Изгорената лежеше на рамото му и му беше толкова приятно, че изпита страх.

Кафето бе силно и той му бе сипал три лъжици захар и малко бренди.

Джоя се намръщи.

— Изхабил си хубавия коняк.

— Не е чак толкова хубав. Пък и за какво го пазиш, ако не за такива случаи?

— За сладкишите ми е хубав. Може да не е „Курвоазие“, но е скъп.

— Тогава вдигни цената на тортите.

— Той е за ореховите сладкиши. Някои ги обичат с коняк, а други — с уиски.

— Сега разбирам защо имаш толкова клиенти — усмихна се Тад и придърпа един стол. — Надявам се, че имаш разрешително за търговия с алкохол.

— Много преди да занеса сладкиша, алкохолът ще се е изпарил. Е, може би в плодовата пита. Говориш точно като бивш полицай.

— Изпий кафето — подаде й Тад чашата. — Цялото.

Беше по-лесно да се подчини, отколкото да спори.

— Все едно, че пия конфитюр.

— Нали обичаш сладко? Хайде, престани да спориш за всичко.

— Не обичам всичко сладко. Харесват ми контрастите — горчиво, сладко, тръпчиво, горещо.

— Ще се възползвам от сладкото, горчивото и горещото — заяви той и впи поглед в очите й.

Джоя изведнъж се почувства неловко, изправи се и спусна крака на пода. Напразно опита да приглади косата си.

— Сигурно изглеждам, ужасно.

— Напротив. Носът ти е малко червен и очите — леко подути, но като цяло си добре.

— Как е при полицаите? — изръмжа тя. — Дават ли клетва да казват винаги истината, цялата истина и нищо друго, освен истината? Много съм ти благодарна.

Мъжът се засмя и Джоя усети как раздразнението й се стопява. Нима можеше да се сърди на човек, който я сложи да легне, намаза й ръката с мехлем и дори предложи да довърши тортата й? Всъщност защо изобщо толкова се вълнуваше? Какво значение имаше какво мисли за нея?

Добре де, имаше значение. Искаше той да й каже, че е красива, дори след като е плакала, че тази купа сено е любимата му прическа и че подутите й очи му приличат на сапфири. И щом се впусна в мечти, защо да не й каже още, че Бог в безкрайната си доброта е решил ушите й да стърчат, защото би било престъпление такива добре оформени ушни миди да останат незабелязани?

— Слушай, беше ми много приятно, но имам работа. Ако бъдеш така добър да домъкнеш кошницата, мога да се справя с останалото — изправи се прекалено бързо и се олюля.

— Много си твърдоглава, знаеш ли? Тази вечер няма да ти позволя да правиш проклетата си торта.

— Не ставай глупав. Разбира се, че ще я направя.

— Една глътка коняк и вече си пияна. Краката ти се преплитат.

— При моята височина ми е необходимо малко време, докато кръвта стигне до главата. Всякакви бързи движения.

— Престани! Казах, че ще довърша тази торта вместо теб. Може и да се изненадаш, но в детската градина бях най-добър по моделиране с пластилин.

— Ако нещо ме изненадва, то е, че някога си бил дете. Силни мъже като теб… — не довърши и той предизвикателно вдигна вежди.

— Познаваш много силни мъже като мен, така ли?

Като него не познаваше. Ако някога бе приближила дори на десет сантиметра до друг като Тадеъс Крийд, щеше да го почувства до мозъка на костите си. Той бе силен мъж от най-висока класа, бивш полицай и бивш Бог знае какво, но не му го каза. Нямаше намерение да разменя остроумия с него тази вечер.

— Ако искаш да ми помогнеш, не мога да ти попреча, но престани да се суетиш около мен, чу ли? Това не ми харесва и няма да го разреша.

— Мама ми е казвала, че винаги мога да позная една дама по изисканите й обноски.

С изпепеляващ поглед, който ясно му показваше какво може да направи със своите „изискани обноски“, Джоя го поведе към кухнята. Ръката й пулсираше, главата й се въртеше и честно или не, бе склонна да го обвинява и за двете. Мъдро реши да се заяде за нещо по-конкретно.

— Изхаби цял пакет марля за едно дребно опарване. Чувствам се готова да се кача на ринга.

— Имаш късмет, че не се стигна дотам. Къде е кошницата?

— Ето там — посочи към кошера, в който държеше продуктите за сладкиши. — Жълтата.

Той огледа редицата кошници за бельо в пастелни цветове, взе жълтата и я сложи на масата.

— Доколкото разбирам, това е някакъв цветен код. Какво има в другите?

— В розовата са продуктите за кексове, в синята — за хляб, в бялата — блатове, в жълтата — глазури.

— Да не си специалистка по организация на труда? — погледът, с който я възнагради, бе изпълнен с уважение, или поне тя реши да го изтълкува така.

— Не виждам смисъл да губя време и нерви да се ровя из кухнята всеки път, когато започна да пека нещо. По този начин имам всичко, което ми трябва, и от пръв поглед мога да кажа кое е на свършване, за да го купя навреме.

— И това ли е единствената работа, която можеш да си намериш тук? Изненадан съм, че някоя голяма фирма още не те е лапнала.

Голяма част от напрежението между тях се бе разсеяло, но Джоя все още бе напрегната.

— Ако не си забелязал, в Ривъртън няма кой знае каква промишленост. Би ли сложил миксера тук?

— Ами премести се в друг град. Не си вързана.

— Къщата ми е тук.

— Дай я под наем. Продай я.

— Никой не я иска, а баба я остави на мен. И какво всъщност те засяга? Включи миксера, ако обичаш.

— Може би някой от десетината ти братя и сестри ще пожелае да дойде за малко тук.

— Те са само седем и не искат. Ривъртън не е пъпът на света. И какво всъщност те засяга? Аз питам ли те какво правиш — уволнен ли си, в отпуск ли си, и с какво изобщо се занимаваш като си бивш полицай? — изгледа го с мрачно задоволство и изтърколи на масата един лимон. Не само той можеше да си пъха носа в чужди работи.

— В момента съчетавам работата с удоволствието. Искаш ли да нарежа това нещо?

Да получиш отговор от Тад Крийд бе като да чупиш почернели орехи — едва ли си струваше усилията.

— Не, искам да настържеш около една чаена лъжичка от кората и да изстискаш сока.

Работеха изненадващо добре заедно и докато въвеждаше Тад в изкуството да оформя шоколада и карамела във вид на патици, Джоя успя да му разкаже, че някога е мечтаела да стане оперна певица, че чете любовни романи и „Домашен майстор“, че обича котките повече от кучетата, че е луда по риба и морски деликатеси и че има красива сестра, което малко я плаши.

Това последното го бе разбрал и сам. Сигурно въпросната сестра бе онази на последната снимка — едрогърдата дребна блондинка с бял бански костюм, която знаеше как да протегне крак към фотографа, за да изглежда по-сексапилна.

— Има толкова много интересни неща — продължи Джоя и избърса с бинтованата ръка захарта от бузата си. Говореше за плановете си за бъдещето, но Тад се интересуваше повече от настоящето, тъй като знаеше, че няма да се задържи дотолкова в Ривъртън, та да присъства в това бъдеще. — Знаеш ли, винаги съм се интересувала от астрономията. Но доколкото разбирам, в тази област няма много възможности за работа и няма смисъл да се хабят толкова пари и време за нещо, което не си плаща вложенията. Бизнес управлението е нещо по-практично, особено за човек, който учи като мен — работи една-две години, вземе няколко курса и така нататък.

— На колко години си, между другото? На двайсет и две? Двайсет и три?

Тя постави още една кокосова лисица и погледна през рамо мъжа. Очите й бяха тъмни като боровинки.

— За този комплимент ще ти дам да оближеш една тенджера. Крем или глазура?

— На колко си години?

— Негодник! На двайсет и седем.

Тад довърши последната патица. Според него не приличаше на никаква позната птица, но Джоя изглеждаше доволна от старанията му. Двайсет и седем. Изглеждаше много по-млада. На деветнайсет е изглеждала още по-млада. Бе заради лицето й, което сякаш излъчваше вътрешна светлина.

Двайсет и седем. Значи единайсет години по-млада от него.

Престорено небрежният му погледи се плъзна по нея и спря на малките розови уши, от които тя изглежда се срамуваше, но които той намираше за неотразими. Реално погледнато, бе виждал много по-красиви жени. Но това нямаше значение. Тялото му бе реагирало при първия поглед към нея. И той не бе в състояние да стори нищо. Освен да изчезне оттук, докато още може.

За какъв дявол тогава все още се мотаеше в дома й? Облиза сърдито шоколада от пръста си. В онази вечер трябваше да й каже, че Ти Джей няма да дойде и да си тръгне. Търсеше си белята. Съвсем очевидно бе, че не можеше да си позволи мимолетен флирт с нея. Трябваше да избяга, преди да я е наранил. Самият факт, че се грижеше повече за нейното спокойствие, отколкото за собственото си удоволствие, бе още един тревожен сигнал.

— Време е да тръгвам — каза той и се изправи. — Мога ли да ти помогна с още нещо? — наистина ли това, което забеляза за миг на лицето й, бе разочарование?

— Благодаря, но вече направи повече, отколкото трябваше. Ако не ми беше помогнал, цяла вечер щях да се занимавам с тази торта. Какво ще кажеш? Добре изглежда, особено ако присвиеш очи.

— Преди да я дадеш на дядото, свали му очилата.

Тя го изпрати до вратата. Не се поглеждаха и тишината бе чуплива като лед. Просто бяха прекарали три часа заедно, бяха спорили за предимствата на кънтри музиката над класическата, на бирата пред виното, на котките пред кучетата и дори на любимата му мексиканска кухня пред морските деликатеси.

Той не я целуна. Не каза нищо за нова среща. В момента, в който седна в колата, Джоя се сети, че в хладилника са останали още две бири. Понечи да извика след него, ала се разколеба.

 

 

Задънена улица. Така си казваше Джоя през следващите няколко дни, въпреки че се опитваше да пропъди мислите за Тад.

В сряда по пътя към къщата на Тимбърлейк видя тъмнозелен форд точно като на Тад. Но, разбира се, тъмнозелените фордове не се срещаха толкова рядко. Този бе паркиран до гората между къщата и старото пристанище. Сигурно принадлежеше на ловци. Не можа да види номера заради високата трева, но все едно нямаше да разбере нищо. Не помнеше номера на собствената си кола, защото все го бъркаше с номера на застраховката си.

Новият покрив бе почти готов и идваше ред на стените, което значеше, че бояджиите ще свършат точно по график. Всъщност щяха да свършат, ако водопроводната бригада най-после монтираше инсталацията за новото парно. Последните наематели бяха използвали нафтови печки в стаите и дърва в кухнята, затова Джоя трябваше да изстърже тонове сажди, преди да започне почистването на стария лак.

Бе си донесла касетофона и няколко от любимите си записи. Облечена в отрязани до коленете джинси, жилетка и плетена шапка, младата жена цяла сутрин работи весело. Поне си казваше, че е весела. Припяваше с ариите от „Дон Паскуале“. Не беше ли това достатъчно доказателство?

Вместо да изяде сандвича си със сирене и бобени кълнове, реши да отиде до града и да си вземе пица, млечен шейк и може би порция пържени картофи. Търкането е тежка работа, оправда се тя. Освен това имаше нужда да излезе на чист въздух, след като цяла сутрин бе затворена в тази прашна стая.

Зеленият форд бе изчезнал, но из тясното заливче се носеше красива яхта. По това време на годината се движеха малко кораби, особено толкова нагоре по течението. Тя изключи двигателя и се загледа в яхтата. Денят бе чудесен. Слънцето се отразяваше в огледалната повърхност на водата, а небето бе яркосиньо. Някъде далеч може би валеше, ако можеше да се съди по оловносивите облаци, но засега времето беше топло и приятно.

— Някой ден — обеща си тя. Имаше дълъг списък желания за „някой ден“. Едно от тях бе да пътува. Бе израснала в малко градче в центъра на Северна Каролина, веднъж бе ходила до Вашингтон и веднъж до Мобийл, Алабама, за да бъде шаферка на сватбата на една братовчедка. Нищо друго. Учеше в университета в Северна Каролина в Шарлот, най-вече защото бе само на един час път от дома. Преместването от Силасвил в Ривъртън разбуди приключенския й дух. Някой ден щеше да се качи на влака и да обиколи страната или да замине на една от тези съблазнителни екскурзии до Карибските острови, или да отлети до Аляска. Имаше братовчедка в Кодиак.

Припявайки си, запали отново колата. Яхтата се бе скрила. Сигурно бе спряла в това мизерно пристанище, освен ако не принадлежеше на собственика на някоя от онези красиви къщи по-нагоре по реката. Но не много по-нагоре, иначе железопътният мост би откършил върха на високата й блестяща мачта.

Докато свърши с пицата си, вече бе забравила за яхтата. Чудеше се дали да не се обади на Тад и да му напомни, че при нея са останали две негови бири и че случайно има една тенджера чили, която ще се похаби.

Щеше да приготви чилито и после да реши. Мина край пазара, купи продуктите, след това изтича да сложи яденето да ври. После се върна в къщата на Тимбърлейк. Бе решила да свали всичко, освен последния слой, преди бояджиите да започнат предната стая. Водеха необявена война кой кого ще изцапа, но времето бе на нейна страна. Можеше да си позволи стратегическо изоставане.

Часът беше почти пет, а по това време на годината рано се стъмваше. Бе замръзнала, изтощена и склонна да не си прави труда да звъни на Тад. Чилито можеше да запази в хладилника, а ръката наистина я болеше. Бе я преуморила. Можеше да мине и без поученията му „Нали ти казах“.

Пъхна китката си в найлоновото пликче и успя да се изкъпе. Уви косата си с една кърпа, извади запушалката на ваната, но не излезе веднага, за да се наслади още малко на топлата вода.

Колкото и да се стараеше, не можеше да пропъди мислите за Тад и последната им среща. Пред очите й се завъртяха чувствени образи — Тад, гол до кръста, на колене пред ваната. Дали гърдите му бяха толкова мускулести, колкото изглеждаха?

— По дяволите! — изръмжа тя и се изправи.

Тъкмо излезе от банята и телефонът иззвъня, а преди да успее да стигне до него, някой почука на вратата.

Само това й трябваше, някакъв търговец с тенекиен глас по телефона и кой знае кой на вратата. Последния път бяха трима ловци, които се интересуваха чии са нивите наоколо. Като се сети за шестте хранилки за птички, тя безгрижно излъга, че нивите са нейни и че там не може да се ловува, защото малките й деца цяла година играят навън. Господи, ловците са разбрали, че ги е излъгала и сега се връщаха да я накажат!

Грабна слушалката със здравата си ръка и се опита да увие хавлията около тялото си. Мократа коса капеше по гърба й.

— Ало! — извика тя и погледна трескаво към вратата. — Анджи? Какво се е случило?

— Трябва ли нещо да се е случило, за да ти се обадя?

— Слушай, почакай една минутка. Някой чука — не обърна внимание на възмутения вик. Анджи не обичаше да я прекъсват, когато имаше нещо наум — дребен недостатък, който Джоя бе забравила.

Беше Тад. Джоя вдигна безпомощно рамене, пусна го да влезе и се втурна обратно към телефона. Каквото и да искаше Тад можеше да почака. Анджи никога не звънеше без основателна причина.