Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heinrich von Ofterdingen, –1800 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2011)

Издание:

Новалис

Хайнрих фон Офтердинген

 

„Народна култура“, София 1983

 

Heinrich von Ofterdingen

Aufbau Verlag Berlin u. Weimar — 1979

 

Немска

Първо издание

 

Литературна група ХЛ 04 9536472211/5544-10-83

 

Редактор: Недялка Попова

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Иван Скорик

Коректор: Магдалена Костадинова

 

Дадена за набор август 1983 г.

Подписана за печат ноември 1983 г.

Излязла от печат декември 1983 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 11,50.

Издателски коли 9,66.

УИК 10,09

 

Цена 1,84 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ №4

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

Глава осма

Подир обед Клингзор отведе своя нов син — чието щастие бе споделено с нежна радост от майка му и дядо му, които обожаваха Матилде така, сякаш тя бе негов дух-закрилник — в стаята си и му показа своите книги. Сетне заговориха за поезия.

— Не мога да си обясня — рече Клингзор — защо хората обикновено смятат, че природата е поет. Тя невинаги е такава. Подобно на хората и в нея присъства противоположна същност, присъстват смътната страст, тъпата безчувственост и леност, които са в непрестанна разпра с поезията. Тази тяхна титанична борба е добър материал за едно стихотворение. Както и повечето хора, някои страни и епохи, изглежда, се намират напълно под властта на тази съперница на поезията; затова пък в други поезията е у дома си и личи навсякъде. Времето на тази борба е безкрайно забележително за историка, неговото изобразяване е привлекателно и благородно дело. Това обикновено е времето, в което се раждат поетите. Съперницата се чувства пренеприятно, понеже пред лицето на поезията сама се преобразява в поетична личност и в ожесточената схватка нерядко разменя с нея оръжията си и претърпява сериозни поражения от собствения си коварен обстрел; за разлика от нея раните на поезията, причинени от собствените й оръжия, лесно заздравяват и я правят още по-прелестна, още по-могъща.

— Изобщо войната ми се струва изява на поезията — каза Хайнрих. — Хората си мислят, че трябва да се бият за някаква си жалка плячка и не забелязват как романтическият дух ги подтиква да унищожават безполезните злини чрез самите себе си. Те се сражават в името на поезията; и двете войски вървят подир едно и също незримо знаме.

— През войната — добави Клингзор — древните води започват да се вълнуват. Възникват нови материци, от великото разслоение се раждат нови племена. Истинската война е война на религиите; тя води направо към гибел, а хорското безумие се изявява в цялата си сила. Към този разред спадат много войни, особено причинени от национална омраза — и всички са несъмнени поетически творения. Тук истинските герои са в пълната си власт, а те са най-благородната противоположност на поетите и не представляват нищо друго освен световни сили, неволно проникнати от поезия. Ако един поет е в същото време и герой, той вече е божи пратеник, но нашата поезия все още не е дорасла за подобно изображение.

— Какво имате пред вид, скъпи татко? — попита Хайнрих. — Нима един предмет би могъл да се окаже прекомерно пищен за поезията?

— Разбира се. Само че, общо взето, не би следвало да се казва „за поезията“, а единствено „за нашите земни средства и възможности“. Ако за отделен поет съществува някаква своеобразна област, в рамките на която е длъжен да остане, за да не загуби и осанката, и диханието си, тогава за всеобщата сума на човешките сили също има известна граница на изобразимост, зад която изображението губи нужната плътност и образност и се превръща в празна, лъжовна безсмислица. Особено голямо внимание да не прекрачи тази граница се иска от ученика, понеже живата фантазия обича да се приближава плътно до нея и дръзко се стреми да улови безсмисленото, несъразмерното и да го изрази. Едва по-зрелият опит ни учи да избягваме несъответствията в предметите и предоставя на мъдростта да открива най-простото и най-възвишеното. Възрастният поет не се изкачва по-високо, отколкото е необходимо, за да разпредели целия свой богат запас в лесноразбираем порядък; той съзнателно не се отказва от многообразието, което му предоставя достатъчно материал, а така също нужните опори за сравнение. Бих казал дори, че във всяка поетическа творба хаосът трябва да проблясва през безукорното покривало на порядъка. Богатството на творческата измислица става разбираемо и привлекателно само когато предметите са леко сближени; обратно, сама по себе си равномерността е неприятно суха, също като аритметиката. Най-добрата поезия се намира редом с нас, а неин любим предмет често се оказва нещо съвсем обикновено. Оръдията на поетическото творчество са немногобройни и тъкмо това превръща поезията в изкуство. Изобщо езикът има определени граници. Още по-тесен е обхватът на един народен говор. Поетът опознава езика си по пътя на упражненията и размислите. Той знае много добре какво може да постигне чрез него и няма да прави глупави опити за непомерни насилия над него. Той рядко съсредоточава всичките му сили в една точка, защото инак всичко ще бъде изнурително и драгоценното въздействие на умело използваните и силни изрази ще се окаже унищожено. Странните езикови скокове са присъщи на фокусника, но не и на поета. Изобщо поетите трябва да се учат колкото е възможно повече от музикантите и живописците. В тези изкуства веднага личи колко необходимо е човек да използва пестеливо спомагателните художествени средства и колко е важно умелото разпределение във всичко. Разбира се, музикантите и живописците също биха могли с благодарност да възприемат от нас поетическата независимост и вътрешния дух, присъщ на всяка поетическа приумица, на всяко истинско произведение на изкуството. Те би следвало да бъдат по-поетични, а ние — по-музикални и живописни, разбира се, в съответствие със същността на нашето изкуство. Предметът на изкуството не е неговата цел; цел на изкуството е осъществяването. Сам ще видиш кои песни ще ти се удават особено добре; навярно онези, чийто предмет ти е най-ясен, най-познат. Ето защо може да се каже, че поезията е изцяло основана на опита. По себе си знам, че на младини възпявах с най-голямо желание тъкмо най-далечните и най-непознати неща. И какво се получаваше? Празен, жалък словесен шум без нито искрица истинска поезия. Тъкмо затова приказката е изключително трудна задача и младият поет рядко е в състояние да я изпълни добре.

— Бих искал да ми разкажеш една приказка — рече Хайнрих. — Малкото, които съм слушал, ме изпълваха с неизказано възхищение, колкото и незначителни да бяха.

— Довечера ще изпълня желанието ти. Помня една приказка, която написах още съвсем млад и това личи твърде ясно от съдържанието й; но може би тъкмо поради тази причина тя ще бъде особено поучителна за теб и ще ти припомни някои неща, които вече съм ти казвал.

— Езикът — рече Хайнрих — наистина е малък свят от знаци и звуци. Завладее ли го човек, той пожелава да владее и големия свят, свободно да се изявява в него. Изворът на поезията се състои в радостта от това, да можем да разкрием в света намиращото се извън него, с други думи, да следваме изначалния стремеж на нашето битие.

— Много е жалко — каза Клингзор, — че поезията има название, което я обособява, и че поетите съставляват отделно съсловие. Всъщност в нея няма нищо необикновено. Тя е дейност, неотменно присъща на човешкия дух. Нима всеки човек не твори и не мисли всяка минута? — Матилде влезе в стаята тъкмо в мига, когато Клингзор казваше: — Да вземем например любовта. Никъде другаде необходимото присъствие на поезията в съдбините на човека не се проявява така ясно, както в любовта. Любовта е безмълвна, само поезията може да говори за нея. Или с други думи — любовта не е нищо друго освен висша поезия на природата. Но какво съм седнал да ти говоря неща, които сам знаеш по-добре от мен…

— Та ти си бащата на любовта! — възкликна Хайнрих, прегърна Матилде и двамата целунаха ръка на Клингзор.

Клингзор ги прегърна и излезе от стаята.

— Скъпа Матилде — каза Хайнрих след дълга целувка, — да не би да сънувам, че си моя? Но за мен е още по-странно, че не си била моя открай време.

— Струва ми се — отвърна Матилде, — че те познавам от незапомнени времена.

— Нима наистина ме обичаш?

— Не зная какво е любов, но едно мога да ти кажа: имам чувството, че едва сега започвам да живея, и ми е толкова хубаво, че тозчас бих пожертвала за теб живота си.

— Едва сега разбирам, скъпа Матилде, какво значи да си безсмъртен.

— Колко безкрайно добър си, мили мой Хайнрих! Какъв дивен дух говори от устата ти! А аз съм само бедна, незначителна девойка…

— О, колко дълбоко ме засрамваш! Та нали всичко онова, което съм, дължа на теб! Без теб бих бил нищо. Духът без небето е нищо, а ти си небето, което ме държи и възнася.

— Не би имало по-честито същество от мен, ако бъдеш верен като баща ми. Майка ми почина наскоро подир раждането ми, а татко и досега плаче за нея едва ли не всеки ден.

— Макар да не го заслужавам, бих искал да съм по-щастлив от него.

— Дълго бих желала да живея редом с теб, скъпи Хайнрих. Ти сигурно ще ме направиш още по-добра.

— Ах, Матилде! И смъртта не би могла да ни раздели.

— Никога, Хайнрих! Там, където съм аз, ще бъдеш и ти.

— Да, там, където си ти, Матилде, ще бъда навеки!

— Не разбирам какво е вечност, ала ми се струва, че вечност е това, което чувствам, когато мисля за теб.

— Да, Матилде, вечни сме, защото се обичаме.

— Няма да повярваш, любими, с какво дълбоко чувство коленичих тази сутрин, когато се прибрахме у дома, пред образа на божията майка и с каква неизказана жар й се молих! Струваше ми се, че цялата се разтапям в сълзи. А тя като че ли ми се усмихна. Сега разбирам какво е благодарност.

— О, скъпа, небето те е дало на мен, за да имам пред кого да се прекланям! Обожавам те! Ти си светицата, която ще възнесе желанията ми до всевишния, той ми се открива чрез теб, в самата теб ми показва цялата своя любов. Какво друго е религията, ако не безпределно единение, вечен съюз на любещите сърца? Там, където са слети двама души, и господ е сред тях. Вечно ще дишам теб; гръдта ми никога не ще престане да те вдъхва. Ти си божието величие, ти си вечният живот в най-прекрасна обвивка.

— Ах, Хайнрих, нали знаеш каква е ориста на розите? Ще целуваш ли посърналите устни и бледните страни с прежната нежност? Няма ли следите на старостта да станат и следи на отминалата любов?

— О, да би могла да надзърнеш с моите очи в душата ми! Но ти ме обичаш и, значи, ми вярваш. Не разбирам как може да се говори за преходност на красотата. Та тя не ще увехне никога! Онова, което така неразривно ме тегли към теб и събуди в мен вечния копнеж, не е родено в днешно време. Ако можеше да видиш каква ми се явяваш, какъв дивен образ прониква в чертите ти и сияе към мен отвред, тогава не би се страхувала от старостта. Земният ти облик е само сянка на този образ. Земните сили се стремят да го запазят, ала природата все още не е съвършена. Този образ е вечен първообраз, частица от неведомия върховен свят.

— Разбирам те, скъпи ми Хайнрих, защото виждам нещо подобно, когато гледам теб.

— Да, Матилде, върховният свят е по-близо до нас, отколкото обикновено си мислим. Ние вече живеем в него и го виждаме тясно преплетен със земната природа.

— Ти ще ми разкриеш още много прелести, любими.

— О, Матилде, единствено от теб получих дарбата да предсказвам. Всичко, което имам, е твое; любовта ти ще ме отведе в светилищата на живота, в светая светих на духа; ти ще ме вдъхновиш за най-висшите прозрения. Кой знае дали любовта ни не ще се преобрази в пламенни криле, които да ни въздигнат и понесат към нашата небесна родина още преди старостта и смъртта да са ни настигнали? Нима не е чудо и това, че си моя и те държа в обятията си, че ме обичаш и искаш да бъдеш навеки моя?

— И на мен сега всичко ми изглежда правдоподобно, усещам ясно как в гръдта ми гори тих огън; кой знае, може би той ще ни преобрази и постепенно ще изпепели нашите земни вериги. Но кажи ми, Хайнрих, вярваш ли ми така безгранично, както аз на теб? Никога досега не съм изпитвала подобно нещо, дори към баща си, макар безкрайно да го обичам.

— Мила Матилде, дълбоко страдам, че не мога отведнъж да ти кажа всичко, че не мога в този миг да ти отдам сърцето си. И аз за пръв път в живота си говоря с пълна откровеност. Не мога да крия вече от теб нито една мисъл, нито едно чувство: трябва да знаеш всичко. Цялото ми същество се стреми да се слее с твоето. Само безграничното самоотдаване може да удовлетвори любовта ми — защото любовта е самоотдаване. Тя е тайнствено сливане на нашите най-съкровени същности.

— Хайнрих, никога досега двама души не са се обичали така.

— Уверен съм в това — нали никога досега не е съществувала Матилде?…

— Не е съществувал и Хайнрих…

— Ах, закълни ми се още веднъж, че ще си моя навеки! Любовта е безкрайно повторение.

— Да, Хайнрих, кълна ти се да бъда твоя навеки, кълна ти се в незримото присъствие на майка ми.

— Кълна се да бъда вечно твой, Матилде! Това е толкова вярно, колкото е вярно, че любовта е знамение за присъствието на всевишния сред нас.

Дълга прегръдка и безбройни целувки скрепиха вечния съюз на двамата блажени влюбени.