Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heinrich von Ofterdingen, –1800 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2011)

Издание:

Новалис

Хайнрих фон Офтердинген

 

„Народна култура“, София 1983

 

Heinrich von Ofterdingen

Aufbau Verlag Berlin u. Weimar — 1979

 

Немска

Първо издание

 

Литературна група ХЛ 04 9536472211/5544-10-83

 

Редактор: Недялка Попова

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Иван Скорик

Коректор: Магдалена Костадинова

 

Дадена за набор август 1983 г.

Подписана за печат ноември 1983 г.

Излязла от печат декември 1983 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 11,50.

Издателски коли 9,66.

УИК 10,09

 

Цена 1,84 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ №4

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

Глава шеста

Хората, родени да се трудят и да разгръщат дейност, не са в състояние да съзрат и възкресят всичко навреме. Те трябва навсякъде да се намесват лично и да преминават през какви ли не изпитания, в известен смисъл да закалят душата си против въздействието на някое ново положение, против пръснатите навред многолики предмети и да свикнат да не изпускат нишката на своята цел дори под натиска на велики събития. Душата им не бива да бъде съзерцателка, обърната към самата себе си, тя трябва да е насочена неизменно навън, да бъде дейна помощница на разума, способна да взема мигновени решения. Те са герои и около тях се тълпят събитията, които трябва да бъдат обуздани и разрешени. Под въздействието им всички случайности се превръщат в истории, а животът им представлява несекващ низ от забележителни и чудновати, заплетени и странни епизоди.

По-различно стоят нещата с ония спокойни, неизвестни люде, за които светът е душата им, трудът им се изразява в размисъл, а животът — в безшумната дейност на вътрешните им сили. Никакъв смут не е в състояние да насочи взора им навън. Задоволяват се с кроткото уединение; безкрайната житейска игра наоколо не ги съблазнява на свой ред да се впуснат в нея, а им се струва достатъчно значима и загадъчна, за да посветят времето си на нейното съзерцаване. Стремлението към духа й ги държи на разстояние, а тъкмо той им е предопределил ролята на душа на този човешки свят, докато другите представляват неговите външни части, сетива и изтляващи сили.

Големите и многообразни събития биха им пречили. Техен жребий е обикновеният живот, те се запознават с богатото съдържание и безчислените явления в света единствено от разказите и писанията. Твърде рядко в живота им настъпва такова събитие, което за известно време да ги увлече в бурния си въртоп, за да ги обогати с някои познания за положението и характера на деятелните люде. В замяна на това чувствителните им сетива са твърде заети с непосредствените и незначителни явления, които им показват онзи голям свят в по-млад облик; те не ще помръднат от мястото си, без да са направили в самите себе си най-неочаквани открития за същността на тези явления и за тяхното значение. Такива са поетите, чудатите хора на порива, които сегиз-тогиз минават през домовете ни и навсякъде обновяват старото, почетно служене на човечеството и на неговите първи богове, на звездите, на пролетта, на любовта, на щастието, на плодородието, на здравето и на веселието; те, които още тук са изпълнени с небесния покой и не обръщат внимание на безумните страсти, вдъхват само уханието на земните плодове, без да вкусват от тях и след това да бъдат завинаги обвързани с подземния свят. Те са волни гости, които стъпват безшумно на златните си нозе, а присъствието им неволно окриля всички. И поетите подобно на добрите властелини се познават по ведрите и ясни лица, единствено те имат пълното право да се наричат мъдреци. А ако човек рече да ги сравни с героите, ще открие, че песните на поетите нерядко са събуждали героизъм в младата гръд, но героичните постъпки ни веднъж не са извиквали в сърцето духа на поезията.

Хайнрих бе роден за поет. Изглежда, при оформянето на неговия характер си бяха дали среща най-разнообразни случайности и все още нищо не бе смутило вътрешната му чувствителност. Всичко, което виждаше или чуваше, като че ли отключваше в него нови ключалки, разтваряше нови прозорци. Виждаше пред себе си света в цялото му необятно многообразие. Ала този свят все още мълчеше, а душата му, разговорът не бяха се пробудили. Скоро щеше да се появи поет, хванал за ръка миловидно девойче, който чрез звуците на майчиния си език и чрез докосването на сладката нежна уста да отвори несръчните устни и да разгърне простия акорд в безкрайна мелодия.

Пътуването свърши. Привечер нашите пътници пристигнаха здрави и весели в прочутия из цял свят град Аугсбург и се отправиха изпълнени с очакване по стръмните улички към внушителната къща, в която живееше старият Шванинг.

Хайнрих вече бе огледал местността с особен възторг. Жизнерадостната градска глъчка и високите каменни сгради приятно го изненадаха. При мисълта за предстоящия престой в града изпитваше гореща радост. Майка му също бе щастлива, че след дългото, изнурително пътуване отново се намира в обичния си роден град и скоро пак ще може да прегърне баща си и някогашните си познати, ще им представи своя Хайнрих, а приятните спомени за младостта ще я накарат спокойно да забрави за известно време грижите около къщната работа. Търговците се надяваха да изличат несгодите на пътуването чрез тукашните развлечения и да сключат доходни сделки.

Намериха къщата на стария Шванинг осветена, а от нея се носеше весела музика.

— Дядо ви положително устройва празненство! — казаха търговците. — Идваме тъкмо навреме. Кой знае как ще се смае от неканените гости! Навярно и не подозира, че истинското празненство тепърва предстои.

Хайнрих се смути, а и майка му се притесни заради облеклото си. Слязоха, търговците останаха при конете, а Хайнрих и майка му се отправиха в разкошната къща. На долния й етаж нямаше никой. Заизкачваха се по широката вита стълба. Помолиха неколцина слуги, които минаха покрай тях, да известят стария Шванинг за пристигането на няколко чужденци, които искат да говорят с него. Отначало слугите се поколебаха, понеже пътниците нямаха особено добър вид, ала все пак съобщиха за тях на господаря на къщата. Появи се старият Шванинг. Не можа веднага да ги познае и ги попита за имената им и за техните желания. Майката на Хайнрих не можа да сдържи риданията си и се хвърли на шията му.

— Нима не можете да познаете дъщеря си? — през сълзи попита тя. — Водя ви сина си…

Старият баща бе дълбоко разчувстван. Дълго притиска дъщеря си до своите гърди, а Хайнрих коленичи и нежно целуна ръката му. Старият човек го вдигна, привлече го към себе си и задържа в обятията си и майката, и нейния син.

— Влизайте бързо! — рече Шванинг. — На гости са ми дошли приятели и познати, които от сърце ще споделят моята радост.

Майката на Хайнрих се поколеба, ала нямаше време да се опомни. Баща й въведе и двамата в просторната, ярко осветена зала.

— Водя ви дъщеря си и внука си от Айзенах! — извика Шванинг сред веселата глъчка на празнично облечените хора. Всички очи се насочиха към вратата; всички се отправиха натам, музиката секна, а двамата пътници стояха объркани и заслепени в прашните си дрехи сред пъстрата тълпа. Хиляди радостни възклицания преминаваха от уста на уста. Майката бе наобиколена от стари познайници. Заваляха безчислени въпроси. Всеки искаше да се представи и да приветства новодошлите. Докато по-възрастните се занимаваха с майката, вниманието на по-младите се насочи към чуждия момък, който стоеше със сведени очи и не смееше да погледне непознатите лица. Дядо му го представи на всички, а после попита как е баща му и как е минало пътуването им.

Майката се сети за търговците, които от любезност бяха останали долу при конете. Каза за тях на баща си, който тутакси изпрати хора да ги поканят. Конете бяха отведени в оборите и търговците дойдоха.

Шванинг им благодари от сърце, задето са съпровождали дъщеря му. Те познаваха много от присъстващите и приветливо се поздравиха с тях. Майката пожела да се преоблече. Шванинг я поведе към стаята си, а Хайнрих, който имаше същото намерение, ги последва.

Сред събралото се множество Хайнрих бе забелязал един човек, когото като че ли бе виждал до себе си на не едно място в онази книга. Благородната му осанка го отличаваше измежду всички. На лицето му бе изписана ведра сериозност; откритото и високо чело, големите черни, проницателни и непреклонни очи, шеговитите черти около веселата му уста и ясните, мъжествени обноски му придаваха особена важност и привлекателност. Имаше здраво телосложение, движенията му бяха спокойни и изразителни; застанеше ли някъде, той сякаш нямаше намерение да мръдва оттам.

Хайнрих попита дядо си кой е този човек.

— Радвам се, че веднага си го забелязал — рече старият човек. — Това е прекрасният ми приятел Клингзор, поет. С неговото познанство и приятелство човек може да се гордее повече, отколкото с това на императора. Но я кажи, как е сърцето ти? Той има красива дъщеря, та няма да се учудя, ако почнеш да обръщаш внимание не толкова на бащата, колкото на нея. Ама как така не си я забелязал?

Хайнрих се изчерви.

— Бях разсеян, скъпи ми дядо. Имаше толкова много хора, а аз не свалях очи от вашия приятел.

— Личи си, че идеш от север — каза Шванинг. — Е, тук ще те разтопим… Ще се научиш да забелязваш красивите очи.

След като се приготвиха, те се върнаха в залата, където междувременно всичко бе приготвено за вечеря. Старият Шванинг отведе Хайнрих при Клингзор и му каза, че внукът му веднага го е забелязал и е изразил горещо желание да се запознае с него.

Хайнрих се засрами, а Клингзор приветливо го заразпитва за родния му край и за пътуването. В гласа му имаше нещо твърде приятно, тъй че Хайнрих скоро се престраши и завърза с него открит разговор. След известно време Шванинг отново дойде при тях и доведе със себе си красивата Матилде.

— Погрижете се приятелски за моя стеснителен внук и му простете, че забеляза най-напред баща ви, а едва по-късно и вас. Искрящите ви очи положително ще събудят младостта, задрямала в него. В родината му пролетта пуква доста късно…

Хайнрих и Матилде поруменяха. Спогледаха се с изненада. Тя го попита едва чуто дали танцува. Тъкмо отговори утвърдително на въпроса й, и зазвуча весела танцова музика. Безмълвно й предложи ръката си, тя му даде своята и двамата се присъединиха към редицата на танцуващите двойки. Шванинг и Клингзор не сваляха очи от тях. Сръчността на Хайнрих и красотата на неговата партньорка изпълваха майка му и търговците с радост. Майка му бе твърде заета да разговаря с приятелки от младини, които изразиха възхищението си от нейния благовъзпитан и толкова обещаващ син. А Клингзор се обърна към Шванинг с думите:

— Внукът ви има привлекателно лице. То издава ясен и разностранен нрав, а гласът му идва от глъбините на сърцето.

— Надявам се — рече Шванинг, — че ще стане ваш прилежен ученик. Струва ми се, че е роден за поет. Дано духът, който ви изпълва, се всели и в него. Прилича на баща си, само че ми се вижда не така припрян и своенравен. На младини и баща му бе пълен с щастливи заложби. Липсваше му обаче свободомислие, инак можеше да стане нещо повече от усърден и трудолюбив майстор.

А на Хайнрих не му се искаше танцът да свършва. С безмерна наслада бе спрял поглед върху розите, с които се бе закичила партньорката му. Невинните й очи не го отбягваха. Тя сякаш бе самият дух на баща си, облечен в прелестна премяна. От големите и спокойни нейни очи говореше вечната младост. Върху небесносиньото им светло дъно сияеше мекият блясък на кафяви звезди. Челото и носът й се свеждаха красиво. Лицето й бе лилия, извърната към изгрева на слънцето, а по стройната бяла шия се виеха синкави жилки и лъкатушеха прелестно край нежните й страни. Гласът й бе като далечно ехо, а кафявата, къдрокоса главица сякаш не бе част от леката й снага, ами се рееше над нея.

Започнаха да внасят блюдата и танцът свърши. По-възрастните седнаха на една страна, а младите заеха другата.

Хайнрих остана до Матилде. Една млада родственица се настани на стола отляво, а Клингзор седна точно насреща му. Колкото бе мълчалива Матилде, толкова приказлива бе Вероника, другата му съседка. Тя веднага се сближи с него и за кратко време го запозна с всички присъстващи. Хайнрих не чу всичко. Той беше при партньорката си в танца и много му се искаше по-често да се извръща надясно. Клингзор сложи край на бъбренето, като го попита за панделката с чудноватите фигури, която Хайнрих бе прикрепил към връхната си дреха. Хайнрих разказа за девойката от Ориента, изпълнен с дълбоко чувство. Матилде се разплака, а и самият Хайнрих едва сдържа сълзите си. Това обаче му позволи да я заприказва. Разговаряха всички; Вероника се смееше и се шегуваше с познатите си. Матилде му разказваше за маджарските земи, в които баща й често ходеше, и за живота в Аугсбург. Всички бяха в добро настроение. Музиката пропъди сдържаността и подтикна всичко към весела игра. Върху масата ухаеха в цялото си великолепие кошници с цветя, а виното обикаляше между блюдата и цветята, отърсваше златните си крила и издигаше пъстри прегради между света и гостите. Едва сега Хайнрих разбра какво значи истинско празненство. Струваше му се, че около масата танцуват хиляди радостни духове, живеят в кротко единство с веселите хора и се опияняват от техните наслади. Сладостта на живота стоеше пред него като звънко дърво, отрупано със златни плодове. Не се забелязваше никаква злочестина и му се струваше невъзможно човешкото влечение да се отвърне от това дърво и да се насочи към опасния плод на познанието, към дървото на войната. Сега вече разбираше и от виното, и от ястията — техният вкус му бе неизказано приятен. Подслаждаше ги небесен балсам, а от бокала искреше прелестта на земния живот. Няколко девойки поднесоха на Шванинг венец от свежи цветя. Той го сложи на главата си, разцелува ги и рече:

— Да бяхте донесли един венец и за нашия приятел Клингзор, а? Пък ние за благодарност ще ви изпеем някоя и друга нова песен. Ето, аз веднага започвам.

Той даде знак на музикантите и гръмогласно запя:

Ах, кажете ми, не сме ли

най-злочести същества?

Все се правим на несмели,

все навеждаме глава,

а сърцето нощ и ден е

в нас обречено да стене.

 

От родителски съвети

кой ли ще ни отърве?

Вече парят по ръцете

забранени плодове

и мечтаем как момците

ще прегръщаме честити.

 

И какво? Това да не е

грях връз нечии плещи?

Как човекът ще живее,

няма ли поне мечти?

Колкото и да са луди,

няма кой да ги прокуди!

 

Молим бога, но ни стряска

самотата в тоя мрак

и копнеж за нежна ласка

нари устните ни пак.

Ах, сърцето би желало

да се отдаде изцяло!

 

Майка ни гълчи сърдита

да си крием прелестта,

ала без да ни попита,

все по-пищна блика тя.

А копнежите ни дръзки

късат панделки и връзки.

 

Докога на недостъпни

ще се правим, ще мълчим?

Как сърцето да не тръпне,

щом ни срещне взор любим,

как да бяга от наслади:

та нали сме ужким млади?

 

Днес девойката тъгува

с угнетен и скръбен лик,

а накрая я целува

някой овехтял старик.

Ах, кога ли ще се свърши

царството на дърти мърши?

Възрастните и момците се разсмяха. Девойките се изчервиха и потулиха усмивките си. Донесоха втори венец и сред безброй закачки го положиха върху главата на Клингзор. Помолиха обаче неговата песен да не е така несериозна.

— О, не — увери ги Клингзор, — ще гледам да не говоря така дръзко за вашите тайни. Кажете сами каква песен искате!

— Само да не е за любов! — развикаха се девойките. — Ако нямате нищо против, нека да е за виното.

И Клингзор запя:

Родено на зелено било

е приказното божество,

а слънцето му е дарило

от яркото си зарево.

 

Зачеват го напролет с песен

и скутът нежен все расте.

С останалия плод наесен

се ражда златното дете.

 

Затварят го в подземни стаи

И в тесни люлки го държат.

А то за празненства мечтае

и сякаш негов е светът.

 

И най-добре човек да бяга,

когато то напира с бяс

и всеки обръч, всяка стяга

разкъсва с юношеска страст.

 

Докато спи, безброй пазачи

невидими са надошли

и който прага свят прекрачи,

го поразяват със стрели.

 

Проглеждат хората чрез него,

усилват глъчката дори,

а щом приятел позове го,

то в миг започва да искри.

 

Облечено в кристални дрехи,

напуска свойта тъмнина;

залог за братство и успехи

е то от вечни времена.

 

Безбройните му ученици

край него с радост се тълпят,

преплитат весели езици

и с обич му благодарят.

 

Струи душата му красива

из този свят на свобода.

И вечно любовта напива

божествените му блюда.

 

А този дух от златна ера

намери свой добър другар

в поета, който не от вчера

възпява дивния му чар.

 

Затуй му отредил да впива

уста в моминската уста

и да напомня, че не бива

и него да отбягва тя!

— Брей, че пророк! — извикаха момичетата, а Шванинг бе обзет от сърдечна радост. Те се опитаха да възразят, ала напразно — видяха се принудени да му подадат сладките си устни. Хайнрих се стесняваше от сериозната си съседка, инак би изразил гръмко радостта си от привилегиите на поетите. Сред девойките, които донесоха венците, бе и Вероника. Тя весело се върна на мястото си и попита Хайнрих:

— Не е лошо човек да е поет, нали?

Хайнрих не посмя да отговори на въпроса й. В душата му необузданата радост се бореше със сериозността на първата любов. Очарователната Вероника започна да се шегува с останалите и по този начин Хайнрих спечели време и успя да потисне първото от двете неща. Матилде му довери, че свири на китара.

— Ах — възкликна Хайнрих, — много бих искал да ме научите! Отдавна мечтая за това.

— Научила съм се от баща си, той е ненадминат майстор — каза тя, като се изчерви.

Хайнрих обаче възрази:

— Все пак смятам, че от вас ще се науча по-бързо. Колко се радвам, че ще мога да ви чуя как пеете!

— Недейте очаква кой знае какво…

— О, как да не очаквам — рече Хайнрих, — когато дори обикновеният ви говор е същинска песен, а видът ви е предвестник на небесна музика!…

Матилде замълча. Баща й поде с момъка разговор, в който Хайнрих се включи с оживление и плам. Хората наоколо бяха твърде изненадани от красноречието на момъка, от богатството на образните му мисли. Матилде го наблюдаваше с безмълвно внимание. Тя като че ли се радваше на думите му, които още повече проясняваха изразителното му лице. Очите му имаха необикновен блясък. От време на време той поглеждаше към Матилде, която бе твърде учудена от израза на лицето му. Разпален от разговора, той неусетно взе ръката й и тя не можеше да постъпи другояче, освен с леко стискане да изразява съгласието си с неговите думи. Клингзор умело поддържаше ентусиазма му и лека-полека го накара да излее цялата си душа. Накрая всички станаха и се смесиха с останалото множество. Само Хайнрих и Матилде не помръднаха от мястото си. Незабелязано се бяха озовали встрани от другите хора. Както бе хванал ръката й, той нежно я целуна. Тя не я изтегли, а го погледна с неизказана приветливост. Момъкът не можа да се сдържи, приведе се към нея и я целуна по устните. Тя бе изненадана и неволно отвърна на горещата му целувка.

— О, добра ми Матилде!…

— Скъпи Хайнрих…

Това бе всичко, което успяха да си кажат. Тя стисна ръката му и отиде при другите. Хайнрих стоеше като на седмото небе. Майка му дойде при него и той изля върху нея цялата нежност, която го бе обзела. Тя каза:

— Нали не сбъркахме, че дойдохме в Аугсбург? Тук, надявам се, ти харесва?

— Скъпа мамо — отвърна Хайнрих, — не съм и сънувал подобно нещо! Та тук е прекрасно!

Остатъкът от вечерта премина в безкрайно веселие. Възрастните играеха, бъбреха и гледаха танците. Музиката се плискаше из залата като сладостно море и опиянените младежи не се задържаха на местата си.

В едно и също време Хайнрих усещаше очарователните предзнаменования и на първата наслада, и на първата любов. Матилде на драго сърце се остави да бъде носена от ласкавите талази, като прикриваше нежното си доверие и покълналото влечение към него зад твърде прозрачно було. Старият Шванинг забеляза, че скорошното им сближаване е неминуемо, и непрекъснато ги закачаше.

Клингзор бе обикнал Хайнрих и се радваше на нежността му. Останалите младежи и девойки скоро забелязаха това и почнаха да закачат Матилде заради момъка от Тюрингия, без да скриват колко им е приятно, че вече не е нужно да се опасяват от вниманието, което тя проявява при душевните им терзания.

Беше късно през нощта, когато гостите се разотидоха.

„Това е първото и единственото празненство в моя живот — рече си Хайнрих, когато остана сам, а уморената му майка си легна. — Не се ли чувствам както в оня сън, когато зърнах синьото цвете? Каква е странната връзка между Матилде и цветето? Ликът, който се сведе към мен от цветната чашка, бе божественият лик на Матилде, освен това сега си спомням, че го видях и в онази книга. Но защо ли там той не накара сърцето ми да затупти с такава сила? О, тя е зримият дух на песента, тя е дъщеря, достойна за своя баща! Тя ще всели в мен музиката. Ще се превърне в моя скрита душа, в пазителка на свещения ми огън. Каква всевечна вярност чувствам в себе си! Роден съм единствено за да я боготворя, за да й служа вечно, за нея да мисля и да се вълнувам. Нима собственото й, несподелено с никого съществуване не е достойно за пример и боготворене? Нима аз съм щастливецът, комуто е въздадена честта да бъде нейно ехо, огледало на самата нея? Никак не е случайно, че я срещнах в края на своето пътуване, че едно блажено празненство обгърна върховния миг на живота ми. Не можеше да бъде другояче — не придава ли присъствието й празничност на всичко?“

Пристъпи към прозореца. Звездите блестяха по тъмния небосвод, а едно белезникаво сияние вече възвестяваше настъпването на утринта.

Обзет от опиянение, Хайнрих извика:

— О, вечни звезди, безмълвни небесни пътници. Призовавам ви да станете свидетели на моята свята клетва! Искам да живея заради Матилде, вечна вярност ще свърже сърцето ми с нейното! И за мен изгрява утрото на един вечен ден. Нощта свърши. Сам се принасям в негаснеща жертва на изгряващото слънце!

Понеже бе твърде развълнуван, Хайнрих заспа едва призори. Всички негови мисли се сляха в небивали сънища. През злачната равнина се виеше дълбока синя река. По гладката й повърхност се носеше ладия. Матилде седеше в нея и гребеше с веслата. Накитила се бе с венци, пееше някаква простичка песен и гледаше към него със сладостна нега. Гръдта му бе угнетена, сам не знаеше защо. Небето бе ведро, а водите — спокойни. Вълните отразяваха божествения лик на Матилде. Внезапно ладията започна да се обръща. Той извика с уплаха Матилде, но тя само се усмихна и остави веслата в ладията, която продължаваше да се накланя. Обзе го неизмерим страх. Хвърли се в реката, но не успя да приближи, тъй като водата го отнасяше. А тя му махна с ръка, искаше сякаш да му каже нещо, ладията вече се пълнеше с вода; тя обаче му се усмихваше с безкрайна обич и се взираше спокойно във въртопа. Изведнъж водата я погълна. Едва забележим полъх мина над реката, която течеше все така спокойна и бляскава. Ужасен страх помъти съзнанието му. Сърцето му престана да бие. Съвзе се едва когато усети под себе си суха почва. Изглежда, вълните го бяха отнесли надалеч, защото местността, в която се озова, му бе непозната. Не знаеше какво е станало с него. Душата му сякаш го бе напуснала. Отправи се безпаметен към вътрешността на страната. Чувстваше се страшно отпаднал. От един хълм бликаше малко ручейче, чиито води пееха като звънчета. Загреба с шепата си няколко капки и накваси изсъхналите си устни. Ужасната случка бе останала зад гърба му като някакъв зловещ сън. Продължи по-нататък, цветя и дървета се извръщаха към него. Стана му приятно, всичко му напомняше за родината. Внезапно дочу онази простичка песен. Отправи се натам, откъдето се носеше тя. Изведнъж някой го дръпна за дрехата. „Скъпи Хайнрих!“ — изрече един познат глас. Озърна се и попадна в обятията на Матилде. „Защо бягаш от мен, любов моя? — задъхано изрече тя. — Едва те настигнах…“ Хайнрих се обля в сълзи и я притисна до себе си. „Къде е реката?“ — попита разплакан той. „Нима не виждаш сините вълни над нас?“ Той вдигна очи и видя синята река да струи безшумно над главите им. „Но къде сме, скъпа Матилде?“ — „При нашите родители.“ — „Ще останем ли заедно?“ — „Навеки“ — изрече тя, като сля устните си с неговите и го прегърна така, че вече не можа да се откъсне от него. Прошепна в устата му някакво чудно тайнствено слово, което го прониза изцяло. Искаше му се да го повтори, но в същото време чу гласа на дядо си и се събуди. А би дал и живота си, за да научи кое е това слово.