Новалис
Хайнрих фон Офтердинген (3)

Глава втора

Еньовден бе отминал и майката отдавна вече трябваше да иде в бащиния си дом в Аугсбург, за да представи все още непознатия внук на неговия дядо. За там щяха да пътуват във връзка с делата си неколцина търговци, добри приятели на стария Офтердинген. Майката реши да използва този случай, за да осъществи своето желание; а от известно време тя бе забелязала, че Хайнрих е много по-умълчан и затворен от обикновено, и това още повече я караше да замине. Смяташе, че синът й е неразположен или болен, а едно продължително пътуване, срещите с нови хора и земи или — както скришом предполагаше — прелестта на някоя селска девойка ще пропъдят мрачното му настроение и ще го преобразят отново в онзи общителен и жизнерадостен момък, какъвто бе по-рано. Старият одобри замисъла на майката и Хайнрих беше безмерно радостен, че ще посети земи, за които отдавна слушаше от майка си и от някои странници и си ги представяше като земен рай, където често бе мечтал да бъде, ала все напразно.

Хайнрих тъкмо бе изпълнил двайсетата си година. Никога не бе ходил по-далеч от местностите около родния си град; познаваше света единствено от чужди разкази. Не бяха много и книгите, с които бе успял да се сдобие. Във владенията на ландграфа се живееше просто и безшумно, според обичая на тогавашните времена; а разкошът и удобствата на княжеския живот трудно можеха да се мерят с удоволствията, които един заможен собственик в по-късните времена бе в състояние да осигури без прахосничество на себе си и на своите близки. В замяна на това далеч по-изтънчен и задълбочен бе вкусът за сечива и вещи, които човек трупа край себе си, защото все някога ще му послужат за нещо в живота. Тъкмо те бяха много по-ценни за хората, ето защо им обръщаха и по-голямо внимание. И ако тайните на природата и възникването на телата в нея привличаха будния дух, то рядкото изкуство на обработването им, романтичната далнина, от която идеха, и светостта на тяхната древност — тъй като те често бяха грижливо съхранявани като притежание на много поколения — увеличаваха копнежа по тези безмълвни спътници на живота. Често ги въздигаха до свещени залози за някаква по-особена благодат или съдба и от тяхното запазване зависеше благоденствието на цели държави и големи родове. Прелестна бедност красеше тези времена със своеобразието на сериозна и невинна простота; блясъкът на пестеливо разпределените съкровища в този здрач бе още по-ярък — той изпълваше умните люде с приказни очаквания. Ако е вярно, че само умелото разпределяне на светлини, цветове и сенки разкрива скритото великолепие на зримия свят и като че ли отваря някакво ново, по-висше око, то по онова време навсякъде можеше да се забележи подобно разпределяне и стопанисване; за разлика от това време новите и по-заможни епохи предлагат единствено скучната и незначителна картина на обикновения ден. Във всеки преход — като в ничия земя — напира сякаш някаква по-висша духовна мощ; и както по повърхността на обиталищата ни областите, особено богати на подземни и надземни съкровища, се намират по средата между дивите, негостолюбни планини и необятните равнини, така и между суровите времена на варварството и учения, многознаен и заможен днешен свят се е вместила мъдра и романтична епоха, под чиято проста дреха се крие възвишен лик. Кой не обича да броди в онази дрезгавина, когато нощта поглъща светлината, а светлината — нощта, за да се родят по-висши сенки и цветове? Затуй нека се вглъбим с охота в годините, когато е живял Хайнрих, устремен сега към новото и непознатото с преизпълнена душа. Той се сбогува с другарите си и със своя учител, стария и мъдър дворцов свещеник, комуто плодотворните заложби на Хайнрих бяха добре известни и който се раздели с него покъртен и отдаден на кротка молитва. Съпругата на ландграфа бе кръстница на Хайнрих и той често й бе гостувал в замъка Вартбург^[1]; затова отиде да се сбогува и със своята закрилница, а тя му даде няколко добри напътствия и една златна огърлица и го изпроводи с приветливи слова.

Хайнрих напусна баща си и родния си град със сърце, свито от горест. Едва сега му стана ясно какво е раздялата; представите му за това пътуване не бяха съпроводени от странното чувство, което го завладя, когато досегашният му свят бе откъснат от него и той сякаш се намери запокитен на някакъв чужд бряг. Безкрайна е младежката жал при този пръв досег с преходността на земните неща, които неподготвеният дух е смятал за толкова нужни и задължителни, за толкова здраво сраснали със същинското битие и неизменни като него. Първата раздяла — това първо предвестие за смъртта — остава незабравима; и след като дълго е стряскала човека, сякаш е нощно видение, накрая, сред отслабващата радост от явленията на деня и растящия копнеж по един непоклатим и сигурен свят, тя се превръща в дружелюбен пътепоказател, в познание, което изпълва с утеха. Близостта на майка му твърде много успокояваше момъка. Старият свят като че ли все още не бе съвсем изгубен и той се бе вкопчил в него с двойна страст. Беше ранно утро, когато пътниците излязоха от градската порта на Айзенах, а сумракът бе твърде благоприятен за вълнението, обзело Хайнрих. Колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно виждаше той новите непознати места; и когато на едно възвишение изгряващото слънце отведнъж освети напуснатите земи, сред смътните мисли на смаяния момък звъннаха и някакви стари мелодии, които извираха от дълбините на душата му. Видя се пред прага на далнината, в която често и напразно се бе взирал от близките хълмове и която си бе представял в най-причудлива окраска. Беше готов да се гмурне в сините й талази. Пред него бе синьото цвете, а той гледаше към Тюрингия, която тъкмо бе оставил зад гърба си, със странното предчувствие, че след дълго скитане по света, към който сега се бяха отправили, ще се завърне отново в родната си земя; струваше му се дори, че всъщност крачи към нея. Спътниците му, които отначало бяха останали безмълвни по сходни причини, малко по малко взеха да се пробуждат и да разнообразяват времето си с всякакви приказки. Майката на Хайнрих реши, че трябва да изтръгне сина си от мечтанията, в които го виждаше вглъбен, и започна да му разказва за своя роден край, за дома на баща й и за веселия живот в Швабия. Търговците потвърждаваха думите й и още повече засилваха тяхната убедителност, хвалеха гостоприемството на стария Шванинг и не преставаха да изтъкват колко красиви са сънародничките на тяхната спътница.

— Добре постъпвате — казваха те, — че сте решили да отведете там сина си. Нравите във вашия роден край са по-ведри и дружелюбни. Хората там умеят да създават полезното, без да пренебрегват приятното. Всеки се стреми да задоволи нуждите си по забавен и очарователен начин. Търговецът се чувства твърде добре и се радва на всеобща почит. Изкуствата и занаятите се умножават и стават все по-благородни, а за усърдните люде трудът изглежда твърде лек, понеже с негова помощ изпитват безброй радости, а самите те са сигурни, че техните усилия ще им позволят да вкусят от пъстрите плодове на всевъзможни занимания, които многократно ще ги възнаградят. Парите, трудът и стоките се създават взаимно, обикалят в бързи кръгове и довеждат до разцвета на страната и на градовете. А колкото по-усърдно се труди човек денем, толкова повече вечерта е посветена на прелестните забави с красивите изкуства и на веселото общуване с останалите хора. Душата копнее за отмора и разнообразие, но къде би могла да ги намери в по-благопристоен и очарователен вид, ако не в заниманието с волните игри и създания на нейната най-благородна мощ, на творящия разум? Никъде по света човек не може да чуе толкова прелестни певци, никъде не ще открие такива великолепни художници, никъде не ще види из танцувалните салони по-изящни движения и по-миловидни лица. Близостта с чужбина проличава в непринудените обноски и увлекателните разговори. Вие, представителките на нежния пол, сте истинска украса за всяко общество и без страх от злословия с пленителното си поведение можете да възбудите оживена надпревара у останалите да заслужат вниманието ви. Суровата сериозност и дивата несдържаност на мъжете сторва място на ведрата жизненост и кротката, скромна радост, а в своите хиляди лица любовта се превръща в напътстващ дух за честитите общества. Но това не става повод за разпуснатост или неподобаващи постъпки, защото злите духове сякаш избягват близостта на очарованието, и в цяла Германия надали ще се намерят по-непорочни девойки и по-верни жени от тези в Швабия. Да, млади приятелю, сред бистрия и топъл въздух на южните немски земи вие положително ще се отърсите от сериозната си свенливост; веселите девойки сигурно ще ви направят по-общителен и разговорлив. Самото ви име на чужденец и близкото ви родство със стария Шванинг, чиято поява изпълва с радост всички, ще насочат към вас прелестните очи на девойките; а ако следвате дядо си, несъмнено ще донесете на нашия роден град във вид на очарователна съпруга същия такъв накит, какъвто преди години донесе баща ви.

Майката на Хайнрих поруменя и благодари приветливо за хубавите и похвални слова, изречени по адрес на родния й край, както и за доброто име, на което се радваха сънародничките й, а потъналият в мисли Хайнрих не бе могъл да постъпи другояче, освен да изслуша внимателно и с вътрешно задоволство описанията за страната, която му предстоеше да види.

— Дори да не искате да наследите изкуството на баща си — подхванаха отново търговците, — а да предпочитате, както узнахме, заниманията с науките, все пак никой не ви кара да ставате духовник и да се отказвате от най-прекрасните наслади на този живот. А твърде голяма злочестина е, че науките се намират в ръцете на едно съсловие, откъснато от светския живот, и че съветници на нашите князе са тъкмо такива необщителни и в същност неопитни люде. В самотата си те са безучастни към световните събития и мислите им несъмнено приемат ненужен обрат, вместо да се нагодят към действителността. А в Швабия ще срещнете наистина мъдри и опитни хора дори сред неуките; който и клон на човешкото познание да изберете, няма да ви липсват превъзходни учители и наставници.

Хайнрих, комуто тези думи бяха припомнили за приятеля му, дворцовия свещеник, помълча малко, а след това продума:

— Ако собственото ми невежество за нещата по света ви дава повод да говорите за неспособността на духовниците да насочват и преценяват световните събития, позволете ми все пак да извикам в паметта ви нашия забележителен дворцов свещеник, който без съмнение е пример за мъдър човек, чиито поуки и напътствия никога не ще забравя.

— О, ние почитаме от цялата си душа този възхитителен човек! — възразиха търговците. — Ала все пак можем да се съгласим с вас, че той е наистина мъдър, само ако имате пред вид онази мъдрост, свързана с богоугодното му поведение. Но ако го смятате за също толкова мъдър и подготвен в житейските дела, колкото е и в душеспасението, тогава ни позволете да имаме по-различно мнение. Но това, струва ни се, с нищо не засенчва заслужената слава на този свят мъж; той е твърде вглъбен в изучаването на свръхземния свят, за да се стреми към разбирането и оглеждането на земните неща.

— Нима това най-висше учение не ни дава възможност да държим съвършено безпристрастно юздите на човешкия живот? — рече Хайнрих. — Нима тази по детски естествена простота не сочи по-уверено правия път през лабиринта на тукашните събития, отколкото онази мъдрост, подвеждана и възпирана от собствената си изгода, заслепявана от безчислени нови случайности и усложнения? Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че виждам два пътя за стигане до науката за човешката история. Единият, труден и безкраен, с безброй извивки, е пътят на опита; другият, който сякаш е не път, а само един скок, е този на вътрешното съзерцание. Човекът, тръгнал по първия, открива нещата след продължителни пресмятания, докато другият предлага съвсем непосредствен поглед върху естеството на всичко и го представя в живи, многообразни връзки, за да го сравни с небивала лекота с другите неща — така както се сравняват фигурите върху дъската. Моля да ми простите за тези мои детински бълнувания; подобна дързост ми вдъхна единствено вярата във вашата доброта и споменът за моя учител, който ми посочи отдалеч втория от двата пътя като свой собствен.

— Нека ви признаем — казаха добродушните търговци, — че не сме в състояние да следваме мислите ви; ала все пак се радваме, задето си спомняте с такава топлота за превъзходния си учител, от когото, изглежда, сте възприели немалко неща. Струва ни се, че имате поетически заложби. Говорите така свободно за проявите на вашата душа, не ви липсват нито отбрани изрази, нито подходящи сравнения. Освен това изпитвате влечение към приказния свят, както подобава на един поет.

— Не зная — отвърна Хайнрих, — както се случи… Често съм чувал да говорят за поети и певци, ала до днес не съм видял нито един от тях. Дори не мога да си представя достатъчно добре странното им изкуство, но изгарям от копнеж да узная нещо за него. Вероятно трябва да разбера по-ясно онова, което сега е само мое мъгляво предчувствие. Често са ми разказвали за стихотворения, ала не съм видял ни едно, пък и учителят ми все не намираше повод да ме посвети в това изкуство. Не можах да схвана достатъчно ясно нищо от онова, което той ми е говорил за него. Ала всеки път казваше, че то е благородно изкуство, на което ще се отдам всецяло, когато го опозная. В древните времена било далеч по-достъпно и всеки разполагал с известни познания по него, макар че винаги имало един, който знаел повече от останалите. Това изкуство било събрат на някои други великолепни изкуства, които по-сетне изчезнали. Певците се радвали на божието благоволение и въодушевени от незримото общуване с всевишния, можели да възвестяват с пленителни звуци небесната мъдрост на земята.

А търговците рекоха:

— Тайните на поетите наистина никога не са ни занимавали, макар с удоволствие да сме слушали техните стихове. Трябва да е вярно, че когато се ражда поет, разположението на звездите е по-особено; защото поетичното изкуство е твърде необикновено. Останалите изкуства значително се различават от него и са много по-понятни. При художниците и музикантите човек лесно разбира какво се върши, а ако прояви повече старание, може да усвои и едното, и другото. Тоновете са заложени в самите струни, достатъчно е просто умението да раздвижиш тези струни така, че звуците да се събудят и подредят в омайна последователност. А при картините природата е най-прекрасната учителка. Тя създава красиви и забележителни фигури, поднася ти цветовете, светлината и сянката, тъй че обиграната ръка, проницателното око и познанието за приготвянето и смесването на боите са в състояние напълно да наподобят природата. Ето защо е съвсем естествено да се разбере защо тези изкуства имат такова въздействие, защо техните творби толкова ни харесват! Трелите на славея, свистенето на вятъра, очарователните светлини, цветове и образи ни се нравят, защото гъделичкат приятно сетивата ни; и тъй като нашите сетива са създадени от природата, която е майка и на всичките онези неща, изкуственото наподобяване на природата също ни се нрави. И самата тя иска да изпита удоволствие от своето велико изкуство, ето защо се е преобразила в човешкия род и по този начин се възторгва от собствената си прелест, подчертава приятното и очарователното в нещата и успява да му се наслади навсякъде, във всички времена и по всички места. При поетичното изкуство обаче никъде не виждаме нещо външно. На всичко отгоре то не си служи със сечива и ръце, окото и ухото не възприемат каквото и да било — защото слуховото възприемане на думите няма нищо общо с въздействието на това тайнствено изкуство. Всичко в него е вътрешно; и както другите творци изпълват външните сетива с приятни усещания, така поетът изпълва вътрешната светиня на духа с нови мисли, прекрасни и приятни. Той умее да събуди, когато си поиска, ония тайнствени сили в нас и чрез думите ни дава възможност да съзрем непознат, чуден свят. Като из бездънни пещери у нас се надигат стари и бъдни епохи, безброй хора, приказни места, чудати случки — и ни изтръгват от познатото настояще. Чуваме слова на чужд език, ала все пак разбираме какво означават. Казаното от поетите има върху нас магическо въздействие; и най-обикновените думи зазвучават с омайни тонове и опияняват прехласнатия слушател.

— Превръщате любопитството ми в жарко нетърпение! — възкликна Хайнрих. — Моля ви, разкажете ми за всички певци, които сте чували! Мога да слушам без насита за тези забележителни люде. Като че ли някъде в най-ранната си младост съм чувал нещо за тях, но за беда вече нищо не мога да си спомня. Ала това, което казвате, ми е тъй ясно, тъй познато; доставяте ми извънмерна радост с красивите си описания.

— Самите ние — продължиха търговците — с удоволствие си спомняме за не един приятен час, прекаран из чужбина, из Франция и Швабия в компанията на певци, и сме твърде радостни, че проявявате такъв жив интерес към думите ни. Когато човек пътува през планините, разговорите са двойно по-приятни, а времето лети неусетно. Вероятно ще ви доставим удоволствие с няколко благопристойни разказа за поети — научили сме ги по време на пътуванията ни. За самите песни, които сме слушали, не бихме могли да кажем кой знае какво, понеже отрадата и опиянението на мига пречи на паметта да съхрани много неща, а неспирната ни заетост като търговци е заличила не един спомен… В древните времена цялата природа, изглежда, е била по-жизнена и по-смислена от днес. Дори бездиханните предмети са се поддавали на въздействия, които днес животните почти не забелязват, само хората ги чувстват и им се наслаждават; а изкусните човешки ръце можели да създават неща, които сега ни се струват съвършено невероятни и измислени. В далечните епохи по земите на днешната гръцка държава — това сме го научили от странници, сами срещали такива предания сред тамошните люде — е имало поети, които чрез странните звуци на чудноватите си инструменти пробуждали скрития живот на лесовете и спотаените в стволовете духове, възраждали умъртвените семена из дивите пущинаци, за да ги преобразят в цъфтящи градини, опитомявали кръвожадни животни и приучвали на ред и благонравие подивели хора, изпълвали ги с мирни влечения и изкуството на кротостта, превръщали бесни реки в спокойни води и увличали дори мъртвите камъни в ритмични танци. В едно и също време те били гадатели и жреци, законодатели и знахари; чародейството им карало дори по-висшите същества да слизат при тях и да им разкриват тайните на бъдещето, съразмерността и естествения строеж на всички неща, а също вътрешните добродетели и целителните свойства на числата, растенията и различните твари. Преданието гласи, че тъкмо тогава в природата за пръв път възникнали многообразието от звуци и причудливите взаимни влияния и системи, защото преди това всичко било диво, безредно и враждебно. Странно е само, че макар подобни красиви следи, които напомнят за съществуването на някогашните благодетелни люде, да са се запазили, тяхното изкуство или пък нежната чувствителност на природата днес вече ги няма. Във времената, за които говорим, един от онези забележителни поети или по-скоро музиканти — макар че музиката и поезията са почти едно и също, защото са свързани помежду си горе-долу както устата и ухото, тъй като първата не е нищо друго освен подвижно и отговарящо ухо, — та, значи, един от онези музиканти веднъж трябвало да прекоси морето, за да иде в някаква чужда страна. Той имал много красиви драгоценности и скъпи предмети, които бил получил в знак на благодарност. Намерил на брега кораб, а хората в него уж се съгласили да го превозят до исканото място срещу възнаграждението, което им обещал. Ала блясъкът и изяществото на съкровищата му не след дълго накарали алчността им да пламне с такава сила, че се уговорили да го нападнат и хвърлят в морето, а сетне да си поделят имуществото му. И както се намирали сред морето, те изведнъж го връхлетели и му рекли, че ще умре, понеже са решили да го изхвърлят зад борда. А той захванал с най-трогателни думи да ги моли да го пожалят, предлагал им като откуп съкровищата си и им предричал голяма злочестина, ако осъществят замисъла си. Но нищо не могло да им повлияе: те се страхували, че някой ден той може да издаде пъклената им постъпка. Като видял колко са непоколебими, нещастникът ги помолил поне за милостта да изпее преди смъртта си своята лебедова песен, след което драговолно щял да скочи в морето пред очите им, ведно с простия си дървен инструмент. Нападателите съзнавали твърде добре, че когато чуят омайния му глас, сърцата им ще се размекнат и ще ги обземе разкаяние; ето защо решили да удовлетворят молбата му, ала докато пее, да си запушат здраво ушите, тъй че нищо да не чуят и да могат да осъществят намерението си. Така и станало. Певецът подхванал прекрасна, безмерно покъртителна песен. Пригласял му целият кораб, вълните зазвънели, на небосвода едновременно се появили и слънцето, и звездите, а от зелените дълбини излезли безброй риби и морски чудовища. Запушили здраво ушите си, матросите стояли враждебно встрани и с нетърпение чакали да свърши песента. Скоро дошъл и краят й. Тогава певецът скочил с ясно чело в тъмната бездна, стиснал в ръка чудодейния си инструмент. Едва докоснал блесналите вълни, и под него се надигнал широкият гръб на един благодарен морски гигант, който бързо отнесъл смаяния певец. Не след дълго стигнали до брега, за който той бил тръгнал, и животното внимателно го оставило в тръстиките. Поетът изпял на спасителя си една радостна песен и си тръгнал с благодарност. След известно време предприел самотна разходка по морския бряг и със сладостни тонове започнал да жали за изгубените си драгоценности, които му били безкрайно скъпи като спомен за честити часове и като знак на любов и благодарност. Както пеел, морето внезапно се развълнувало и до него радостно доплувал старият му приятел, който избълвал на пясъка ограбените съкровища. След като певецът скочил от кораба, матросите тозчас започнали да си делят плячката. При подялбата между тях възникнал спор, който свършил с кървава разправа, отнела живота на повечето хора; малцината, които останали, не можели да управляват кораба сами и той скоро се блъснал о скалите и потънал. Те едва спасили живота си и се добрали до брега с празни ръце и разкъсани дрехи; а благодарното морско животно събрало скъпоценностите сред вълните и така те били върнати на притежателя им.