Новалис
Хайнрих фон Офтердинген (2)

Глава първа

Родителите си бяха вече легнали и спяха, стенният часовник отмерваше еднообразния си такт, вятърът виеше пред хлопащите прозорци; сегиз-тогиз стаята се озаряваше от светлината на месечината. Момъкът се въртеше неспокойно в постелята си, чужденецът и неговите разкази не излизаха от ума му. „Не, не съкровищата събудиха в мен този неизразим копнеж — мислеше си той, — алчността ми е нещо твърде чуждо; ала копнея да зърна синьото цвете. То непрестанно ме занимава, тъй че не мога нито да творя, нито да мисля за друго. За пръв път ми се случва такова нещо: сякаш съм го сънувал отдавна или насън съм се пренесъл в друг свят; та кой би се трогнал от някакви си цветя в света, в който живея? Пък и никога по-рано не съм чувал за толкова чудновата страст към едно цвете. Откъде ли се взе този чужденец? Никой от нас не е виждал друг път такъв човек; не мога обаче да си обясня защо словата му разтърсиха с такава сила само мен — останалите също го слушаха, а не им се случи подобно нещо. Чувствам се така блажен, но понеже не виждам пред себе си цветето, ме обзема дълбок, съкровен трепет: никой не може, никой не ще проумее това! Бих рекъл, че съм се побъркал, ако не гледах и не разсъждавах с такава яснота и бистрота — сега всичко ми е далеч по-познато! Чувал съм да разправят за древни времена, когато и животните, и дърветата, и скалите си говорели с хората. Сега ми се струва, че те всеки миг биха ме заприказвали и като че ли мога да отгатна какво ще ми рекат. Навярно има много думи, които не зная: ако знаех повече, бих могъл много по-добре да разбирам всичко. И тъй като обичам да танцувам, сега предпочитам да мисля със съпровода на музиката.“ Момъкът лека-полека се унесе в сладостни видения и заспа. Присъниха му се необгледни далнини и диви, непознати местности. Прекосяваше моретата с непонятна леснина; виждаше чудновати твари; живееше с всякакви хора, ту по време на война, ту сред невъобразим смут, ту в смълчани хижи. Попадаше в плен, търпеше ужасни неволи. Поглъщаше всичко с неподозирана досега страст. Животът му бе безкрайно пъстър; умираше и пак се появяваше, любеше с безмерна жар, а после отново се разделяше навеки с любимата си. Едва призори, когато навън взе да се разсъмва, душата му се успокои, а образите станаха по-ясни и трайни. Стори му се, че броди сам през тъмна гора. Светлината на деня твърде рядко се прокрадваше през зелената мрежа. Скоро се озова пред скалиста стръмнина. Трябваше да се катери по обраслите с мъх камъни, довлечени от някогашната река. Колкото по-високо се изкачваше, толкова по-рядка ставаше гората. Най-подир стигна до малка поляна, разположена на планинския скат. Отвъд полянката се извисяваше стръмна канара, а в подножието й той зърна отвор, който бе нещо като начало на издълбан в скалите проход. Равният проход не след дълго го отведе до голямо разширение; там проблясваше някаква светлина, която бе забелязал още отдалеч. Когато пристъпи, съзря мощна струя, тя бликаше като водоскок и стигаше до самия свод, а там се разпръскваше на безброй искри, които пак се събираха долу в голям басейн; струята сияеше като пламтящо злато; не се чуваше никакъв звук, дивната гледка бе обгърната от свещена тишина. Той приближи до басейна, който се къдреше и трептеше в неизброими цветове. Същата течност, която бе не гореща, а прохладна, покриваше и стените, ала там тя излъчваше само бледа, синкава светлина. Той потопи длан в басейна и навлажни устните си. През него сякаш мина някакъв духовен полъх и се почувства изпълнен със сила и бодрост. Обзе го непреодолимото желание да се изкъпе, затова се съблече и влезе в басейна. Струваше му се, че го обгръща залезен облак; неземно чувство изпълваше гръдта му; безброй мисли напираха да се слеят с небивала сласт в него; възникваха нови, невиждани по-рано картини, които преливаха една в друга и се превръщаха в зрими същества около него — и всяка вълна от гальовната стихия се притискаше към него като нежна гръд. В течността сякаш бяха разтворени прелестни девойки, които, след като докоснеха момъка, тозчас се сдобиваха с плът.

Опиянен от възхищение, ала все пак с бистро съзнание за всичко наоколо, той заплува спокойно по течението на сияйната река, която изтичаше от басейна и се губеше в скалите. Обзе го някаква сладостна дрямка, в която му се присъниха неописуеми неща и от която го изтръгна друго просветление. Намери се върху мека морава, на брега на един извор, който струеше във въздуха и като че ли изчезваше в него. Недалеч се извисяваха тъмносини скали с пъстроцветни жили; дневната светлина, която го обгръщаше, беше по-ясна и по-мека от обикновено, небосводът бе тъмносин и съвсем чист. Но с най-голяма власт го привличаше едно стройно светлосиньо цвете, израснало до самия извор, което го докосваше с широките си бляскави листа. Заобикаляха го безброй цветя с най-различни цветове, из въздуха се носеше омайно благоухание. Той не виждаше нищо освен синьото цвете и го съзерцаваше с неизказана нежност. Накрая поиска да се приближи до него, но то ненадейно почна да се движи и променя; листата заблестяха по-ярко и се притиснаха до растящото стебло, цветето се сведе над неговия лик, а листчетата на чашката му се преобразиха в широка синя яка, оградила някакво нежно лице. В душата му сладостното удивление непрекъснато растеше, когато внезапно го събуди гласът на неговата майка и той се намери в стаята на родителите си, позлатена вече от лъчите на утринното слънце. Все още бе в плен на красивите видения, затова не се разсърди на майка си, а приветливо я поздрави с „добро утро“ и отвърна на сърдечната й прегръдка.

— Ей, поспаливецо! — подвикна и баща му. — Да знаеш само откога седя тук и търкам с пилата! Заради теб майка ти не ми даде да удрям с чука — синчето й трябвало да си поспи… Закуската също закъсня. Не си сбъркал, дето си избрал пътя на учените, заради които будуваме и се трепем от работа. Чувал съм обаче, че един прилежен учен би трябвало да повика на помощ и нощите, за да опознае великите творби на мъдрите си предци.

— Скъпи ми татко — отвърна Хайнрих, — не се дразнете от това, че спах по-дълго, отколкото вие сте свикнали да ме виждате. Дрямката ме обори твърде късно, а и ме споходиха много неспокойни сънища, докато най-подир ми се присъни нещо прелестно, което дълго няма да забравя и за което ми се струва, че е било повече от сън.

— Скъпи Хайнрих — рече майката, — сигурно си спал по гръб или си мислил кой знае за какво по време на вечерната молитва. А и сега сякаш не си на себе си. Хапни и пийни, за да се ободриш.

Майката излезе, а бащата, който продължаваше да се труди усърдно, каза:

— Сънищата са празна работа, макар учените господа да си мислят за тях какви ли не небивалици. Няма да сгрешиш, ако стоиш по-далеч от такива безполезни и вредни разсъждения. Отдавна отминаха времената, когато в сънищата се явяваха и божествени видения, и ние никога не ще проумеем как са се чувствали онези избрани люде, за които ни разказва Библията. Изглежда, тогава и сънищата, и всички други неща са били по-различни. А в тази възраст на света, в която живеем днес, прекият досег с небето вече не съществува. Древните истории и писания са единствените извори, от които узнаваме по нещичко за свръхземния свят, стига то да ни е потребно; няма ги вече някогашните ясни откровения — сега Светият дух ни говори чрез разума на мъдри и добронамерени хора, чрез живота и съдбините на благочестиви люде. Днешните ни чудотворни икони никога не са изпълвали душата ми с особена набожност, никога не съм вярвал и на онези техни чудеса, за които ни разправят духовниците. Нека им вярва, който ще — аз обаче бих се стремил да не мамя доверието на хората.

— Но, скъпи татко, кое ви кара да се обявявате с такава неумолимост против сънищата, чиято странна променливост и лека, нежна природа несъмнено дават подтик на размислите ни? Та нима всеки сън, колкото и объркан да е той, не е необикновено явление, което — дори да не вземаме под внимание божественото предопределение — представлява сериозен прорез в тайнствената, хилядократно надиплена завеса, спусната в нас? И в най-мъдрите книги ще намерим неизброими описания на сънища, споходили хора, на които може да се вярва — достатъчно е да си спомните за съня, който неотдавна ни разказа дворцовият свещеник и който се видя твърде интересен и на вас самия. Но дори да оставим тези истории настрана — когато за пръв път ви е споходило някакво съновидение, не вярвам да не сте се удивили и да сте отрекли чудодейната прелест на това явление, което по-сетне се е превърнало във всекидневие. Сънищата според мен са крепост против правилността и обичайността на живота, волна отмора за окованата във вериги фантазия, в която тя смесва всички житейски картини и прекъсва с безгрижна детска игра постоянната сериозност на възрастния човек. Без сънищата сигурно бихме се състарили преждевременно, ето защо всеки сън, макар да не ни е даден непосредствено свише, все пак следва да се разглежда като божествен дар, като дружелюбен спътник по друма ни към Божи гроб. Сънят, който ме споходи тази нощ, положително не е безплодна случайност в живота ми, защото чувствам как се впива в душата ми като голямо колело и я отнася всемощно със себе си.

Бащата се усмихна приветливо и като погледна майката, която тъкмо влизаше в стаята, каза:

— Е, майко, всичко у нашия Хайнрих издава часа, чрез който появата му на този свят е станала възможна… В словата му кипи онова огнено чуждоземно вино, което бях донесъл от Рим и което пихме в сватбената ни вечер. Тогава и аз бях по-различен от днес. Южният въздух бе стопил всички ледове в гърдите ми, те преливаха от дързост и ведрина, а и ти самата бе пламенна красавица! Ей, че празник направихме тогава у баща ти! Отвред бяха надошли артисти и певци — в Аугсбург отдавна не бе вдигана по-весела сватба!

— И понеже одеве си говорехте за сънища — прекъсна го майката, — спомняш ли си, че и ти ми разказа тогава някакъв сън, който те бе споходил в Рим и те бе подтикнал веднага да си дойдеш в Аугсбург, за да поискаш ръката ми?

— Припомняш ми го тъкмо навреме — възкликна старецът, — съвсем бях забравил за този чудат сън, а тогава дълго не ми излезе от главата; ала тъкмо той е отлично доказателство в подкрепа на всичко, което изрекох във връзка със сънищата: по-прегледно и по-ясно едва ли може да се намери! И досега си спомням съвсем точно за всяка подробност от него. И все пак — какво в същност означаваше той? Беше съвсем естествено да ми се присъниш ти и скоро след това да закопнея да бъдеш моя — нали те познавах! Приветливата ти миловидност отведнъж бе накарала сърцето ми да забие по-силно и само моята жажда по чужди земи все още потискаше желанието ми да те имам. По времето на онова съновидение обаче любопитството ми до голяма степен бе вече утолено, тъй че подобно влечение по-лесно можеше да си пробие път.

— И все пак разкажи ни този чудноват, сън — настоя синът.

— Една вечер — подхвана бащата — се разхождах безцелно. Небето бе чисто, а месечината сипеше върху древните колони и зидове бледата си призрачна светлина. Другарите ми бяха хукнали да задирят девойките, а мъката по дома и любовта ме бяха накарали да скитам из полето. Най-подир ожаднях и свърнах в първата къща, която се изпречи на пътя ми, за да поискам чаша вино или мляко. Показа се някакъв старец, който навярно ме сметна за твърде подозрителен гост. Изрекох молбата си, а когато онзи разбра, че съм чужденец, че съм немец, ме покани дружелюбно в стаята и донесе шише вино. Накара ме да седна и ме заразпитва за занятието ми. Стаята бе пълна с книги и старинни предмети. Разговаряхме продължително; той ми разказваше за древните времена, за художници, скулптори и поети. Никога по-рано не бях чувал някого да говори за такива неща. Струваше ми се, че стъпвам на нов бряг. Старецът ми показа печати и други изкусно изработени старинни вещи; сетне живо и пламенно ми чете прекрасни стихове, тъй че времето мина като миг. Сърцето ми и днес се разведрява, когато си спомня за пъстрата гмеж от странни мисли и чувства, които ме изпълваха през онази нощ. Той се чувстваше съвсем сигурен, когато говореше за езическите времена, и изгаряше от копнеж по дълбоката древност. Най-сетне ме въведе в една стаичка, за да прекарам в нея остатъка от нощта, понеже бе станало твърде късно за връщане. Не след дълго заспах и ми се присъни, че съм в родния си град и тъкмо излизам от пределите му. Като че ли трябваше да ида някъде, за да направя нещо, ала не знаех накъде да замина и какво да сторя. Отправих се към планината Харц с твърде бърза крачка и сякаш отивах на сватба. Не крачех по друма, а поех напряко през нивя, долини и гори. Скоро стигнах до висок хребет, откъдето пред очите ми се разкри Златната лъка^[1], а погледът ми обгърна цяла Тюрингия, защото нито едно възвишение наблизо не му пречеше. Отсреща се възправяха тъмните върхове на Харц и аз видях неизброими замъци, манастири и поселища. Гърдите ми се изпълниха със сладост, сетих се за стареца, в чийто дом спях, и ми се стори, че съм бил при него преди много време. Скоро зърнах някакви стъпала, които отвеждаха навътре в планината, и започнах да слизам по тях. Вървях доста и накрая се озовах в голяма пещера, където някакъв престарял човек в дълга дреха седеше пред желязна маса и не сваляше очи от едно чудно красиво момиче, което стоеше пред него, изваяно от мрамор. Брадата на старика бе толкова дълга, че минаваше под масата и покриваше нозете му. Той имаше сериозен и приветлив вид и твърде ми заприлича на една от старинните глави, които моят домакин ми бе показал вечерта. В пещерата струеше ярка светлина. Както си стоях тъй и съзерцавах стареца, домакинът ми внезапно ме тупна по рамото, хвана ме за ръка и ме поведе по някакви дълги коридори. След известно време забелязах отдалеч лека дрезгавина, сякаш в пещерата се мъчеше да проникне дневна светлина. Забързах натам и скоро се озовах на една зелена морава; ала всичко ми изглеждаше много по-различно, отколкото в Тюрингия. Исполински дървета с големи блестящи листа хвърляха сянка наоколо. Въздухът бе твърде жарък, но въпреки това не беше тежък. Накъдето и да обърнех поглед, виждах все извори и цветя, а едно от цветята особено ми хареса — стори ми се, че другите се свеждат към него.

— Ах, скъпи татко, за бога, кажете ми какъв бе цветът му! — извика синът силно развълнуван.

— Колкото и добре да съм запомнил всичко, това вече се е изличило от паметта ми.

— Не беше ли синьо?

— Възможно е — продължи старецът, без да обръща внимание на странното вълнение, обзело Хайнрих. — Спомням си още само това, че се чувствах неизказано блажен и че дълго не бях се оглеждал за спътника си. Когато най-подир се извърнах към него, забелязах, че той внимателно ме наблюдава и ми се усмихва с искрена радост. Забравил съм вече как напуснах мястото, но отново се озовах горе на хребета. А спътникът ми, който стоеше редом с мен, каза: „Ти видя чудото на света. От теб зависи дали ще станеш най-честитото същество на земята, а освен това и прочут човек. Запомни какво ще ти река: ако отново дойдеш тук привечер на Еньовден и отправиш гореща молба към всевишния да ти разтълкува този сън, ще ти бъде въздаден най-висшият земен жребий; тогава насочи вниманието си изцяло към един син цветец, който ще откриеш тук на хребета, откъсни го и се предай смирено на небесното водителство.“ Сънят ми продължи, а аз се намирах все сред прекрасни ликове и хора, безкрайни епохи танцуваха пред очите ми в многообразна променливост. Езикът ми сякаш бе развързан, всичко, което изговарях, звучеше като музика. Сетне всичко отново стана тясно, мрачно, обикновено; съзрях пред себе си майка ти с нейния приветлив, свенлив поглед; тя държеше някакво лъчезарно дете и ми го подаваше, а детето изведнъж започна да расте пред очите ми, да става все по-ярко и по-лъчезарно, докато накрая се извиси над нас с ослепително бели крила, прегърна и двама ни и полетя с нас на такава височина, че земята изглеждаше като златно блюдо с изкусни инкрустации. После мога да си спомня само, че отново се появиха онова цвете, хребетът и престарелият човек; но не след дълго се събудих и се почувствах обзет от пламенна любов. Сбогувах се с гостолюбния си домакин, който ме изпроводи с молбата честичко да го навестявам; уверих го, че скоро пак ще го посетя, и бих удържал думата си, ако след кратко време не бях напуснал Рим, за да поема неудържимо към Аугсбург.