Новалис
Хайнрих фон Офтердинген (10)

Глава девета

Привечер дойдоха гости; дядото вдигна чаша за здравето на жениха и невястата, като обеща скоро да устрои пищно сватбено тържество.

— Защо да се бавим? — рече старецът. — Ранна сватба — дълга любов. От опит знам, че ранните бракове са най-щастливи. По-старите съпрузи вече не изпитват такова благоговение един към друг, както младите. Когато хората се наслаждават на младостта си заедно, тяхната връзка става неразривна. Споменът е най-трайната основа на любовта.

След като вечеряха, дойдоха още гости. Хайнрих помоли своя нов баща да изпълни онова, което му бе обещал.

— Днес обещах на Хайнрих да му разкажа една приказка — обърна се Клингзор към гостите. — Ако нямате нищо против, бих могъл да започна.

— Добре го е измислил Хайнрих — рече Шванинг, — отдавна не сте ни разказвали нищо.

Всички насядаха около камината, в която гореше огън. Хайнрих се настани до Матилде и я прегърна. Клингзор подхвана:

— Дългата нощ едва бе настъпила. Старият герой удари по щита си и кънтежът отекна из пустите улички на града. Повтори сигнала си три пъти. Тогава високите цветни прозорци на двореца се озариха отвътре и по тях затрепкаха фигури. Движеха се толкова по-бързо, колкото по-силна ставаше червеникавата светлина, от която уличките вече не бяха така тъмни. Постепенно започнаха да се осветяват и могъщите колони и зидове; накрая ги заля чисто, млечносинкаво сияние, под което самите те преливаха в най-нежни цветове. Всичко наоколо бе осветено. Отблясъците на фигурите, размахването на копията, мечовете, щитовете и шлемовете, които се накланяха отвсякъде към появяващите се тук-там корони, и накрая, когато те изчезнаха, сами отстъпиха място на прост зелен венец и образуваха около него широк кръг — всичко това се отразяваше в застиналото море, обгръщаше планината, върху която бе разположен градът; и дори високата планинска верига в далнината, която опасваше морето, бе наполовина озарена от меко сияние. Нищо не можеше да се различи ясно, ала все пак долиташе някакъв странен шум като от огромна далечна работилница. А самият град бе светъл и ясно различим. Високите му прозрачни стени отразяваха нежните лъчи, тъй че се виждаше удивителната хармония и благородството в стила на всички сгради, а така също красотата на взаимното им разположение. Пред всички прозорци бяха поставени красиви глинени съдове, пълни с какви ли не ледени и снежни цветя, които искряха с чудна прелест.

Най-прекрасна от всичко бе градината на големия площад пред двореца. В нея растяха метални дървета и кристални храсти, а освен това тя бе осеяна с пъстри скъпоценни камъни и с плодове. Многообразието и грацията на очертанията, яркостта на светлината и на цветовете представляваха очарователно зрелище, чието великолепие се допълваше от високия вледенен водоскок в средата на градината. Старият герой бавно мина покрай вратите. Някакъв глас от вътрешността на двореца го назова по име. Той побутна вратата, която се открехна с мек звън, и влезе в залата, като прикриваше очите си с меча.

— Още ли не си открил нищо? — попита със скръбен глас красивата дъщеря на Арктур. Тя лежеше върху копринени възглавки на един трон, изкусно изработен от голям серен кристал, а няколко девойки старателно разтриваха нежните й крайници, създадени сякаш от мляко, съединено с пурпур. Изпод ръцете на девойките струеше на всички страни прекрасната светлина, изпълваща двореца с такова вълшебно сияние. През залата премина благоуханен повей. Героят мълчеше.

— Позволи ми да докосна щита ти — кротко промълви тя.

Той приближи към трона и стъпи върху пищния килим. Тя хвана ръката му, притисна я с нежност до дивната си гръд и докосна неговия щит. Доспехите му зазвънтяха, снагата му се оживи от всепроникваща сила. Очите му блеснаха, а сърцето гръмко заби в ризницата. Прекрасната Фрейя се развесели, а светлината, която струеше от нея, стана като че ли по-ярка.

— Кралят пристига! — извика една великолепна птица, която седеше в дъното на залата зад трона.

Прислужниците положиха върху принцесата небесносиньо покривало, което я закри над гърдите. Героят отпусна своя щит и погледна нагоре към купола, към който се виеха две широки стълбища по двете страни на залата. Влизането на краля бе предшествано от тиха музика и не след дълго самият той се появи под купола, съпроводен от многобройна свита, подир което се спусна долу.

Прекрасната птица разпери сияйните си криле, размаха ги леко и запя на краля. От нея се носеха сякаш хиляди гласове:

Едва ли чужденецът ще се бави.

Приижда с топъл порив вечността.

Кралицата от сън ще се изправи,

щом всичко се разсипе в любовта.

Нощта студена ще ни изостави,

щом Приказката вземе пак властта.

Светът ще пламне в скутите на Фрейя —

копнежите ще стигнат и до нея.

Кралят нежно прегърна дъщеря си. Духовете на съзвездията обкръжиха трона и героят зае мястото си в строя. Безброй звезди на стройни групи изпълниха залата. Прислужниците донесоха маса и ковчеже, в което имаше множество листове с изписани по тях свещени тайнствени знаци, съставени от съзвездия. Кралят благоговейно целуна листовете, старателно ги размеси и подаде няколко на дъщеря си. Останалите задържа за себе си. Принцесата ги взе един по един и ги сложи на масата; сетне кралят внимателно огледа своите и като подбираше грижливо, започна да прибавя лист след лист към онези, които лежаха на масата. Сегиз-тогиз той избираше един или друг лист едва ли не против волята си. Ала често личеше, че се радва, когато успява чрез добре подбран лист да създаде красива хармония от знаци и фигури. Още щом играта започна, всички наоколо захванаха да проявяват най-жив интерес и да правят най-причудливи гримаси и жестове — такива, сякаш в ръцете на всеки имаше някакъв странен инструмент, с който той усърдно работеше. В същото време из въздуха се разнесе тиха, но вълнуваща музика, която като че ли произлизаше от удивителните плетеници на сновящите из залата звезди и от останалите странни движения. Звездите се носеха ту бавно, ту забързано по непрестанно променящите се пътища и повтаряха в такт с музиката онези фигури, от които се състояха листовете. И самата музика се изменяше подобно на картинките върху масата и макар преходите нерядко да бяха твърде странни и резки, все пак цялата музика бе обединена от една проста тема. Звездите летяха с невероятна лекота, като възпроизвеждаха очертанията на картинките. Те ту се сливаха в грамадна обща плетеница, ту се разделяха красиво на малки купчинки, ту дългата им редица се разсипваше като лъч на безброй искри, ту все по-нарастващите им малки кръгове и извивки отново се преобразяваха във фигура. През това време пъстрите образи в прозорците продължаваха да стоят неподвижни. Птицата непрекъснато пърхаше със скъпоценните си пера. И старият герой усърдно вършеше незримото си дело, когато кралят внезапно нададе радостен вик:

— Всичко ще се нареди! Желязо, хвърли меча си в пространството, за да узнаят хората къде цари мир.

Героят измъкна меча, който бе препасал, обърна го с острието към небосвода, сетне го сграбчи и го запрати през отворения прозорец по посока на града и леденото море. Мечът литна из въздуха като комета и, изглежда, се разби звънко в планинската верига, понеже при сблъсъка му с нея се разсипаха искри.

В това време красивият младенец Ерос лежеше в люлката си, а дойката му Джинистан я поклащаше и даваше гръдта си на Приказката, неговата млечна сестра. Беше покрила люлката с пъстрия си шал, за да не би светлината от ярката лампа на Писаря да обезпокои детето. Писарят дращеше неуморимо, само от време на време се извръщаше намръщен към детето и мрачно гледаше дойката, която му се усмихваше добродушно и мълчеше.

Бащата през цялото време ту влизаше, ту излизаше от стаята, като всеки път поглеждаше към детенцето и ласкаво кимаше на Джинистан. Все имаше да казва нещо на Писаря, който внимателно го изслушваше, записваше си и после предаваше листчетата на една прекрасна, приличаща на богиня жена, облегната на олтар, върху който стоеше тъмна съдина с бистра вода. Жената гледаше във водата с ясна усмивка, всеки път потапяше в нея листчетата и когато след изваждането им установеше, че някои знаци по тях са се запазили и са почнали да блестят, ги връщаше на Писаря, който пък ги пришиваше в една голяма книга. Нерядко обаче всичко се изтриваше и Писаря очевидно се ядосваше, задето трудът му е отишъл на вятъра. Сегиз-тогиз жената се извръщаше към Джинистан и детето, потапяше пръста си в съдината и ги напръскваше с няколко капки, а те веднага след като докоснеха дойката, младенеца или люлката, се превръщаха в синя пара, която приемаше хиляди странни образи и неспирно се носеше с променливи движения край тях. Когато такава капка случайно паднеше върху Писаря, се сипваха множество числа и геометрични фигури, които той старателно нанизваше на конец и ги окачваше като украшение на тънката си шия. Майката на детето — олицетворение на прелест и очарование — често влизаше в стаята. Изглежда, тя непрекъснато бе заета с нещо; всеки път, когато излизаше, отнасяше по някоя вещ от покъщнината и ако начумереният Писар забележеше такова нещо, тъй като я следеше с подозрение, той почваше да й държи дълга проповед, макар никой да не обръщаше внимание на думите му. Всички очевидно бяха свикнали с безполезните му възражения. Майката реши да накърми малката Приказка, ала твърде скоро я повикаха отново, затова Джинистан пак пое детето, което като че ли предпочиташе да суче от нея. Не щеш ли, бащата донесе тънка желязна пръчка, която бе намерил на двора. Писарят я разгледа, повъртя я чевръсто в ръцете си и скоро установи, че ако пръчката бъде окачена през средата за конец, тя сама се обръща на север. Джинистан също я взе, прегъна я, изви я, духна й и не след дълго й придаде формата на змия, която внезапно се ухапа за опашката. Разглеждането на пръчката скоро омръзна на Писаря. Той записа съвсем точно всичко, като се впусна в подробни разсъждения за възможната полза от тази находка. Но за голямо негово недоволство онова, което бе записал, не издържа на изпитанието и хартията излезе от съда съвсем бяла. Дойката продължи да върти пръчката. Изведнъж тя докосна с нея люлката и момчето започна да се пробужда, отметна покривалото, с една ръка заслони очите си от светлината, а другата протегна към змията. Щом я досегна, то скочи с такава пъргавина, че Джинистан се изплаши, а обзет от ужас, Писаря едва не се отърколи от стола си. Като изскочи от люлката си, момчето застана насред стаята и с неизразима радост заразглежда съкровището, което се изопна от ръцете му в северна посока и очевидно го вълнуваше твърде силно. Самото момче растеше пред очите на всички.

— София — помоли то жената, — дай ми да пия от съдината ти.

Тя му я подаде незабавно, то започна да пие без прекъсване, а течността, изглежда, не намаляваше. Най-сетне то върна съдината на благородната жена и нежно я прегърна. Погали и Джинистан, като я помоли да му даде пъстрия шал и благопристойно го завърза около бедрата си. Взе на ръце мъничката Приказка. Момчето толкова й се хареса, че тя забърбори. Джинистан се засуети около него. Имаше прелестно лекомислен вид и го притискаше към себе си с такава страст, сякаш му бе годеница. Като му шепнеше нещо, тя го потегли към вратата на стаята, ала София посочи със строг жест към змията; в този миг влезе майката, към която момчето незабавно се спусна, за да я поздрави сред горещи сълзи. Писарят си бе отишъл намръщен. Влезе и бащата и като видя замрелите в нежна прегръдка майка и син, мина зад гърба им, отиде при красивата Джинистан и започна да я гали. София се качи по стълбището. Малката Приказка хвана перото на Писаря и започна да пише нещо. Майката и синът се вглъбиха в тих разговор, а бащата се измъкна с Джинистан в съседната стая, за да се отмори в обятията й от дневния труд. Мина доста време, докато София се върне. Влезе и Писаря. Бащата също се появи и отново се зае с делата си. Върна се и Джинистан, чиито страни пламтяха. Писаря, който прогони с ругатни малката Приказка от мястото си, дълго не можа да сложи в ред своите неща. Подаде на София листовете, изписани от Приказката, за да му ги върне изчистени, ала скоро изпадна в ярост, понеже София извади потопените в съдината листове блестящи и недокоснати и ги сложи пред него. Приказката се притисна към майка си, която я накърми, подреди стаята, отвори прозорците, за да влезе свеж въздух, и се залови да приготвя пищна трапеза. От прозореца се откриваше великолепна гледка, ясният небосвод се разстилаше над земята. На двора бащата работеше усърдно. Когато се умореше, той вдигаше очи към прозореца, от който Джинистан му хвърляше какви ли не лакомства. Майката и синът излязоха от стаята, за да се разпоредят и да подготвят всичко необходимо за взетото решение. Писарят драскаше с перото и се мръщеше всеки път, когато му се налагаше да попита за нещо Джинистан, която благодарение на отличната си памет не бе забравила нищо от случилото се. Появи се Ерос, облечен в красиви доспехи, които бе украсил с пъстрия шал. Той поиска от София съвет кога и по какъв начин да се отправи на път. Без никой да го кани, Писаря се намеси в разговора и пожела тутакси да състави подробен план на пътуването, но никой не обърна внимание на предложенията му.

— Стига да искаш, можеш и веднага да тръгнеш. Джинистан ще те придружи — рече София. — Тя знае всички пътища, пък и нея я познават навсякъде. Ще приеме облика на майка ти, за да не те въвежда в съблазън. Ако намериш краля, спомни си за мен: тогава ще дойда да ти помогна.

Джинистан размени облика си с този на майката, което — както личеше по всичко — бе напълно по вкуса на бащата. Писарят много се зарадва на заминаването им, още повече, че на прощаване Джинистан му подари своя бележник, който съдържаше подробна семейна хроника. Сега единствено малката Приказка му бе трън в очите и той повече от всичко жадуваше да види и нея сред заминаващите, за да бъде спокоен и доволен. Всички коленичиха пред София, а тя ги благослови и им отсипа в едно блюдо от своята вода; майката бе дълбоко опечалена. Малката Приказка много искаше да тръгне с останалите, а бащата бе твърде зает извън къщата, за да тъгува кой знае колко… Заминаха през нощта, а месецът стоеше високо на небето.

— Скъпи Ерос — каза Джинистан, — трябва да бързаме, за да стигнем при баща ми, който дълго не ме е виждал и ме е дирил с безкраен копнеж по цялата земя. Нали виждаш колко бледо и посърнало е лицето му? Чрез теб той ще ме познае и под чуждия облик.

Вървеше Любовта по път,

от Месеца следен.

Разсипан в сенки бе светът

и странно украсен.

 

В златопоръбена мъгла

потеглила бе тя

над планини и над поля

към приказни места.

 

Издигаха се с дивна страст

налетите гърди

в предчувствие за ведър час,

по-сладък от преди.

 

Копнежът, тъй и неразбрал,

че тя е тук почти,

изписа горест и печал

по своите черти.

 

Но все пак малката змия

разпръсна всеки страх:

на север пътя осия

и бе водач за тях.

 

Света преброди любовта,

но най-подир се спря —

дари тя Месеца-баща

отново с дъщеря.

 

Върху престола от сребро

унил седеше той…

Но чул детето си добро,

намери в миг покой.

Дълбоко разчувстван, Ерос ги гледаше как се прегръщат с нежност. Най-сетне развълнуваният старец се овладя и поздрави своя гост. После грабна един огромен рог и мощно затръби с него. Гръмък зов се разнесе из древния замък. Островърхите кули с лъскавите топки по тях и надвисналите черни покриви потрепериха. Замъкът не пострада, тъй като бе достигнал планината отвъд морето. Отвсякъде заприиждаха слуги, чийто странен вид и чудати дрехи изпълниха Джинистан с безмерно възхищение и не уплашиха Ерос, Джинистан поздрави старите си познати, а те всичките застанаха пред нея в нова сила и с цялото великолепие на своята природа. Кроткият отлив бе последван от необуздания дух на прилива. Древните урагани се прислониха към туптящата гръд на пламенните, страстни земетресения. Нежните дъждовни ивици се оглеждаха за пъстроцветната дъга, която бледнееше далеч от привличащото я слънце. Суровият гръм изливаше своето негодувание заради глупостта на мълниите иззад безбройните облаци, които мамеха с хилядите си прелести пламенните юноши. Зорницата и Вечерницата, двете миловидни сестри, се зарадваха особено много на пристигането на двамата, плачеха със сладостни сълзи и ги прегръщаха. Невъзможно е да бъдат описани всички тези забележителни придворни! Старият крал не можеше да се нагледа на дъщеря си. Тя беше безкрайно щастлива, задето отново се намираше в замъка на баща си, и не се уморяваше да разглежда познатите чудеса и рядкости. А когато кралят й даде ключа от съкровищницата и й разреши да устрои там представление в чест на Ерос, което да го забавлява, докато дадат знак за отпътуването му, радостта й бе неописуема. Съкровищницата представляваше голяма градина, която бе толкова разнообразна и пищна, че надминаваше всякакви представи. Под огромните корони на облачните дървета се гушеха безброй въздушни замъци с най-причудлив вид, един от друг по-прекрасни. Из градината пасяха стада със сребърна, златна и пурпурна вълна, а горичката се оживяваше от присъствието на извънредно странни животни. Тук-там пред погледа изникваха чудновати картини, а вниманието непрекъснато бе заето от празнични шествия и странни колесници, които идеха отвсякъде. Лехите бяха отрупани с пъстри цветя. Замъците бяха пълни с оръжия, разкошни килими, дамаски, завеси, бокали, всякакви съдове и сечива, които нямаха чет. На едно възвишение видяха романтична местност, осеяна с градове и замъци, с храмове и гробища; очарованието на населените равнини в нея се съчетаваше със страховитата прелест на пустинята и на скалистите скатове. Най-красивите цветове се свързваха в удивително хармонични съчетания. Планинските върхове проблясваха като весели огньове под своите ледени и снежни покривала. Равнината се усмихваше в нежен злак. Далнината се кипреше във всички отсенки на синия цвят, а на тъмния фон на морето се открояваха безброй пъстри флагове на кораби от многочислени флотилии. Някъде отзад се забелязваше корабокрушение, а отпред — весел селски пир; в далечината се очертаваше страховито-красивото изригване на вулкан, опустошението на земетръс, а по-наблизо се виждаха нежните ласки на двама влюбени под сянката на дърветата. Встрани се водеше кръвопролитна битка, а под нея личеше театрална сцена, изпълнена с най-смехотворни маски. Пак отпред, само че на другата страна, се виждаше тялото на млада девойка, поставено върху катафалка, безутешният й любим, който я бе взел в прегръдките си, а до него — облените в сълзи родители. В дъното пък седеше миловидна майка с дете на гърдите си; в нейните нозе бяха приседнали ангели, които поглеждаха иззад клонките над главата й. Сцените непрекъснато се меняха, докато най-подир се сляха в тайнствено представление. Небето и земята закипяха. Разразиха, се всевъзможни ужаси. Някакъв мощен глас призова всички да грабнат оръжията. Откъм тъмните планини се спусна като вихър страховита войска от скелети с черни знамена и връхлетя върху живота, чиито млади отреди празнуваха весело в светлата долина и не очакваха нападението. Надигна се ужасен тътен, земята затрепера; бурята вилнееше, а нощта се озаряваше от чудовищни метеори. Пълчищата на привиденията започнаха да късат с нечувана жестокост нежните тела на живите. Лумна клада, която с ужасяващ вой започна да поглъща децата на живота. Внезапно от тъмната купчина пепел бликна на всички страни синкавомлечен поток. Призраците понечиха да избягат, но потокът растеше с неимоверна бързина и погълна отвратителните твари. Скоро всички ужаси бяха унищожени. Небето и земята се сляха в сладостна музика. Чудно красиво цвете засия върху кротките вълни. Над потока се издигна блестяща дъга, а от лявата и от дясната й страна имаше божества, седнали на разкошни тронове. Най-отгоре седеше София, взела в ръцете си съда, а до нея се намираше прекрасен мъж; в къдриците му бе положен венец от дъбови гранки, а в дясната си ръка вместо скиптър държеше палмовото клонче на мира. Лист от лилия се свеждаше над чашката на плаващото цвете; върху него седеше мъничката Приказка и пееше под звуците на арфата нежни песни. В чашката се намираше самият Ерос; той се приведе над прелестната спяща девойка, която здраво го обви с ръцете си. Край двамата се сключиха по-малки листенца, които ги прикриха до бедрата и като че ли ги преобразиха в едно и също цвете.

Изпълнен с възхита, Ерос благодари на Джинистан. Прегърна я нежно, а тя отвърна на ласките му. Юношата бе уморен от трудния път и от многообразието на видяното, затова копнееше за уют и почивка. Джинистан, която се чувстваше все по-силно привлечена от прекрасния си спътник, дори не помисляше да му напомни за питието, което му бе дала София, преди да се отправят на път. Тя го отведе в една по-отдалечена баня, сне доспехите му, а сама облече нощна дреха, която я правеше особено непозната и прелъстителна. Ерос се потопи в опасните вълни и излезе опиянен от тях. Джинистан го избърса и разтри силното му юношеско тяло. Той си спомни с пламенен копнеж за своята любима, обгърна със сладостно безумие съблазнителната Джинистан и безгрижно се отдаде на бурните й ласки. Накрая, след като изпита всички сладострастни удоволствия, заспа на прекрасната гръд на своята спътница.

През това време у дома бе настъпила печална промяна. Писарят бе въвлякъл слугите в опасен заговор. Злобната му душа отдавна бе търсила случай да заграби властта в къщата и да отхвърли своята зависимост. Такъв случай най-после му се бе удал. Привържениците му заловиха първо майката и я оковаха в железни вериги. Бащата също бе оставен само на хляб и вода. Мъничката Приказка чу някакъв шум в стаята, скри се зад олтара и като съзря там тайна врата, бързо я отвори. Зад нея видя стълба, която водеше надолу. Приказката затвори вратата подир себе си и се спусна в мрака по стълбата. Писаря се втурна яростно в помещението, за да отмъсти на Приказката и да плени София. Ала тях ги нямаше. Нямаше го и съда с водата. Обзет от гняв, Писаря изпотроши целия олтар, но така и не откри тайната стълба.

Мъничката Приказка дълго слиза по стълбата. Най-сетне се озова на площад, заобиколен от великолепна колонада и затворен с голяма порта. Всички предмети там бяха тъмни. Въздухът приличаше на огромна сянка; на небето сияеше черно тяло. Отделните предмети се различаваха съвсем ясно, понеже всеки от тях имаше свой собствен черен оттенък и хвърляше светло зарево; тук светлината и сянката сякаш бяха разменили своите роли. Новият свят, в който попадна Приказката, я изпълни с голяма радост. Тя се заоглежда с детинско любопитство. Накрая пристъпи към портата, пред която върху масивен пиедестал бе седнал прекрасен сфинкс.

— Какво търсиш тук? — попита я сфинксът.

— Търся онова, което ми принадлежи — отвърна Приказката.

— Откъде идеш?

— От древността.

— Ти си още дете.

— И такова ще си остана навеки.

— Кой ще те брани?

— Аз сама се браня. Къде са сестрите? — попита Приказката.

— Навред и никъде — отвърна сфинксът.

— Познаваш ли ме?

— Още не.

— Къде е любовта?

— Във Въображението.

— А София?

Сфинксът промърмори нещо неразбираемо и прошумоля с криле.

— София и Любовта! — тържествуващо възкликна Приказката и мина през портата. Навлезе в огромна пещера и радостно се запъти към старите сестри, които вършеха чудноватото си дело в здрачевината на една лампа, която хвърляше черни отблясъци. Не дадоха вид, че са забелязали малката гостенка, която дружелюбно се засуети около тях.

Най-сетне едната присви устни и изграчи:

— Какво търсиш тук, лентяйке? Кой те е пуснал? Детинското ти подскачане кара тихия пламък да се олюлява. Зехтинът изгаря напразно. По-добре ще е да седнеш и да се заловиш с нещо полезно.

— Мила лельо — рече Приказката, — съвсем не обичам да безделнича. Ама какъв смешен пазач си имате само! Искаше му се да ме сграбчи в прегръдките си, но навярно доста се беше наял, та не можа да се изправи. Позволете ми да седна пред вратата и ми дайте да преда. Тук не виждам добре, а освен това, когато преда, обичам да пея и да си бърборя — това би могло да смущава сериозните ви размишления.

— Няма да те пуснем от пещерата, но в съседната стая има светлина, защото един лъч от горния свят прониква през скалната цепнатина. Преди там, щом като си толкова сръчна. Тук има цели грамади от стари нишки, можеш да ги усучеш. Но внимавай: ако предеш немарливо или скъсаш нишката, преждата ще се обвие около теб и ще те задуши.

Старицата злобно се засмя и продължи да преде.

Приказката взе цял наръч нишки, а така също хурката и вретеното и като подскачаше и си пееше, отиде в съседната стая. Погледна през цепнатината и видя съзвездието Феникс. Възрадвана от щастливото знамение, тя весело започна да преде, открехна вратата на стаята и полугласно запя:

Чеда от стари ери,

будете се от сън!

Разкрийте тежки двери —

зора зори навън!

 

От нишките на всеки

една ще оплета —

по дружески пътеки

да крачим из света!

 

Единство да настане

и в мен да бъдеш ти —

едно сърце в гръдта ни

до края да тупти!

 

Сега сте още слаби,

но даже на игра

погнете Трите Баби

из тая пещера!

Вретеното се движеше с невероятна бързина между слабичките й нозе, а с двете си ръце тя усукваше тънката нишка. Докато пееше, се появиха безброй светлинки, които се промъкваха през процепа на вратата и се разпръсваха из пещерата, като се превръщаха в уродливи призраци. Стариците не преставаха да предат със смръщени лица и да чакат малката Приказка жално да завика; но какъв бе техният собствен ужас, когато иззад гърбовете им неочаквано надзърна някакъв страховит нос и щом се огледаха, видяха цялата пещера изпълнена с отвратителни същества, които вършеха какви ли не безчинства. Те се скупчиха плътно една до друга, нададоха ужасен вой и навярно биха се вкаменили от страх, ако в този миг в пещерата не бе влязъл Писаря, който стискаше в ръка корен от мандрагора^[1]. Светлинките се изпокриха в скалните цепнатини и пещерата се освети съвсем, защото сред общия смут черната лампа падна и угасна. Стариците се зарадваха на идването на Писаря, но бяха изпълнени със злоба към малката Приказка. Повикаха я, закрещяха й с хрипливите си гласове и й забраниха да преде повече. Писаря, който предполагаше, че малката Приказка е вече във властта му, се усмихна подигравателно и рече:

— Добре, че си тук, та човек може да те хване на работа. Надявам се, че няма да ти липсват и наказания. Дотук те доведе твоят добър дух. Тъй че живей дълго и бъди щастлива.

— Сполайти за добрата дума — отвърна Приказката. — Личи си, че ти се иска да живнеш по-приятно. Липсва ти само пясъчният часовник и сърпът, инак щеше да приличаш досущ на хубавичките мои лели. Ако ти трябва някое гъше перо, можеш да си изтръгнеш цяла стиска перушина от страните им.

На Писаря сякаш му идеше да връхлети върху нея. А тя се усмихна и каза:

— Ако са ти мили твоите гъсти коси и умните очи, съветвам те да се пазиш от ноктите ми. Пък и нямаш кой знае какво за губене!

Позеленял от ярост, Писаря се извърна към стариците, които търкаха очи и търсеха пипнешком своите кадели. Не откриха нищо, тъй като лампата бе угаснала, и обсипаха Приказката с ругатни.

— Пратете я да ви лови тарантули, от които правите масло за лампата — злобно рече Писаря. — За ваше успокоение ще ви кажа, че Ерос пърха къде ли не и непрекъснато създава работа за ножиците ви. Майка му, която често ви караше да предете нишките по-дълги от обикновено, утре ще стане плячка на пламъците.

Той се почеса, за да се засмее, когато видя, че тази новина накара Приказката да се просълзи, сетне даде парченце от корена на стариците и излезе, като сбърчи нос. Сестрите сърдито заповядаха на Приказката да отива за тарантули, макар да имаха още достатъчно масло. Приказката се престори, че отваря вратата, затръшна я силно, а после се прокрадна на пръсти в дъното на пещерата, където бе провесена стълба. Изкатери се бързо по нея и скоро се озова пред един затворен капак, който водеше към покоите на Арктур.

Кралят седеше в обкръжението на съветниците си, когато се появи Приказката. Северната корона красеше челото му. Държеше лилията в лявата си ръка, а с дясната бе хванал везните. В нозете му се бяха сгушили орел и лъв.

— Слава на твоя всевечен престол, господарю! — промълви Приказката, като се поклони почтително. — Нека радостни вести спохождат раненото ти сърце! Нека по-скоро се пробуди мъдростта! Нека навеки се възцари мирът! Нека бурната любов намери покой! Нека се проясни сърцето ти! Нека живее миналото, нека бъдещето придобие плът!

Кралят докосна с лилията откритото й чело.

— Всичко, което пожелаеш, ще бъде изпълнено.

— Ще моля три пъти, а дойда ли четвърти път, любовта ще бъде на прага. Дай ми сега лирата.

— Донеси я, Еридан! — извика кралят.

Еридан се сипна с шум от тавана, а Приказката измъкна лирата от бляскащите му струи.

Приказката сръчно удари няколко пъти по струните; кралят заповяда да й дадат един бокал, а тя отпи от него и като благодари, се оттегли. Плъзгаше се по морето, покрито с лед, като описваше изящни дъги и свиреше на лирата си весели мелодии.

Ледът й отговаряше, като издаваше очарователни звуци под стъпките й. Чукарът на скръбта реши, че това са гласовете на децата му, които дирят своя баща и се завръщат при него, ето защо отвърна с хилядократно ехо.

Скоро Приказката стигна до брега, където срещна майка си — бледна и с измъчено лице; беше станала по-стройна и по-строга, а благородните й черти издаваха и следи от безнадеждна горест и трогателна вярност.

— Какво е станало с теб, майчице? — попита Приказката. — Та ти ми се виждаш съвсем променена; ако не беше знакът на сърцето ми, нямаше да те позная! Изгарях от надежда, че още веднъж ще мога да се отморя на гърдите ти. Толкова отдавна тъгувам за теб!

Джинистан я погали нежно, а лицето й стана радостно и приветливо.

— Знаех си аз, че Писаря няма да те хване — рече тя. — Ето, видяхме се, а това ме изпълва със сили. Макар да съм в беда и в нужда, скоро ще намеря утеха. Може би и аз ще имам миг покой. Ерос е някъде наблизо и когато те види, а ти му поговориш, може би ще се спре за кратко време. А сега легни на гръдта ми; ще ти дам онова, което имам.

И тя сложи Приказката да седне на скута й, подаде й гръдта си и като се усмихна на детето, което жадно засука, продължи:

— Сама съм си виновна, че Ерос стана такъв див и непостоянен. Ала все пак не се разкайвам, понеже часовете, които прекарах в обятията му, ме направиха безсмъртна. От пламенните му ласки просто се разтапях! Струваше ми се, че той иска да ме унищожи като някакъв небесен хищник, а сетне гордо да тържествува над трепетната си жертва. Твърде късно се събудихме от запретеното опиянение, при това странно променени. Дълги сребристобели крила покриваха белите му рамене и пленителните извивки на гъвкавия му стан. Силата, която внезапно го бе преобразила от момченце в юноша, сякаш изцяло се пренесе в сияйните крила, а той отново се превърна в момченце. Тихата жар на лика му се преобрази в игривия пламък на една светлинка, святата строгост — в престорена закачливост, спокойната значимост — в детинско непостоянство, благородната пристойност — в смехотворна припряност. Почувствах, че искрената страст сега непреодолимо ме влече към своенравното момченце, страдах, когато то отвръщаше с весели насмешки или с равнодушие на нежните мои молби. Забелязах промяна и в себе си. Безгрижната ми веселост изчезна и отстъпи мястото си на скръбна замисленост, на крехка свенливост. Искаше ми се да се скрия от очите на всички, но заедно с Ерос. Не ми стигаше смелост да срещна оскърбителния му поглед и се чувствах ужасно посрамена и унижена. Не мислех за нищо друго освен за него и бях готова да дам и живота си, за да го избавя от пороците му. Обожавах го както и по-рано, макар той дълбоко да оскърбяваше чувствата ми.

Той си отиде и ме изостави, макар покъртително и с горещи сълзи да го умолявах да остане при мен, и оттогава го следвам навсякъде. А той сякаш нарочно ме дразни. Едва съм го настигнала, и отново отлита коварно от мен. Стрелите му вредом носят опустошение. Не върша нищо друго, освен да утешавам нещастниците, макар сама да имам нужда от утеха. Техните гласове, които ме зоват, ми сочат неговия път, а горестният им плач, когато се налага да ги напусна, се впива дълбоко в душата ми. Писарят ни преследва с ярост и мъсти на бедните ранени. Плод на онази тайнствена нощ бяха множество странни деца, които приличат на дядо си и носят неговото име. Крилати като своя баща, те непрекъснато го съпровождат и мъчат нещастниците, поразени от стрелите му. Но ето че се задава върволицата на веселите люде. Трябва да вървя; сбогом, сладко мое дете! Когато той е наблизо, страстта ми се пробужда. Нека щастието бъде твой спътник!

Ерос премина край тях, без да удостои Джинистан с ласкав поглед, макар тя да се втурна насреща му. Затова пък се извърна приветливо към Приказката, а малките му спътници весело затанцуваха около нея. Приказката се зарадва, че отново вижда своя млечен брат, и запя весела песен под звуците на лирата. Ерос сякаш се замисли и изпусна лъка си. Спътниците му заспаха на тревата. Джинистан успя да го прегърне, а той търпеливо понесе ласките й. Накрая и Ерос оклюма глава, притисна се към скута на Джинистан и там заспа, като я покри с крилата си. Уморената Джинистан бе безмерно щастлива и не сваляше очи от красивото спящо момче. По време на песента отвсякъде се появиха тарантули, които разстлаха над тревата блестяща мрежа и чевръсто се движеха по нишките й в такт с музиката. Приказката започна да утешава майка си и обеща скоро да й помогне. Чукарът повтаряше музиката с нежни отгласи, като приспиваше още повече дремещите. Джинистан пръсна из въздуха няколко капки от грижливо съхраняваната съдина и върху спящите се спуснаха светли съновидения. Приказката взе съдината със себе си и продължи своя път. Струните й не замлъкваха, а тарантулите следваха вълшебните звуци по бързо изпредените нишки.

Не след дълго тя съзря отдалеч високия пламък на една клада, който се издигаше над зелената гора. Погледна скръбно към небето и се зарадва, понеже видя синьото покривало на София, което се разстилаше над земята и покриваше навеки страшната бездна. Слънцето на небосвода бе огненочервено от гняв; могъщият пламък всмукваше заграбената от него светлина и макар слънцето да се мъчеше да задържи лъчите си, ставаше все по-бледо и се покриваше с петна. Колкото повече избледняваше слънцето, толкова по-бял и по-неукротим ставаше пламъкът. Той поглъщаше светлината с все по-голяма сила и скоро сиянието, обкръжаващо дневното светило, беше напълно изличено, тъй че самото слънце се превърна в мъждив блестящ диск, а всеки нов порив на завистта или на гнева засилваше изригването на отиващите си светлинни вълни. Накрая от слънцето остана само черна изгоряла шлака, която се посипа в морето. Пламъкът заблестя така, че е невъзможно да се опише. Кладата изгоря, а сиянието бавно се вдигна и пое на север. Приказката влезе в двора, който изглеждаше запустял, а през изминалото време къщата бе рухнала. В цепнатините на прозоречните первази бяха избуяли тръни, а по разбитите стъпала пъплеха всевъзможни насекоми. До ушите на Приказката стигна страшен шум, който идеше откъм стаята. Писаря и неговите другари ликуваха, обзети от буйна радост заради огнената смърт на майката, но гибелта на слънцето здравата ги изплаши.

Напразно се бяха опитвали да угасят пламъците, при което сериозно бяха пострадали. Болката и страхът изтръгваха от устата им неистови проклятия и вайкания. Още по-силно се изплашиха, когато в стаята влезе Приказката; втурнаха се с бесен вик насреща й, за да излеят върху нея гнева си. Приказката обаче се скри зад люлката, а необузданите й преследвачи попаднаха в мрежата на тарантулите, които им отмъстиха с безброй ухапвания. Цялата тълпа затанцува бясно, а Приказката весело им свиреше. Като се смееше на забавните им гримаси, тя отиде при развалините на олтара и ги разчисти, за да открие тайната стълба, по която се спусна заедно със свитата си от тарантули.

Сфинксът запита:

— Кое е по-внезапно от мълнията?

— Мъстта! — отвърна Приказката.

— Кое е най-нетрайно?

— Владението, което не заслужаваш.

— Кой познава света?

— Онзи, който познава себе си.

— Какво наричаме вечна тайна?

— Любовта.

— У кого е скътана тази тайна?

— У София.

Сфинксът се сгърчи жалостно и Приказката влезе в пещерата.

— Ето ви тарантулите — рече тя на стариците, които отново бяха запалили лампата си и работеха усърдно. Те се стреснаха, а едната се нирна към Приказката с ножица в ръка, за да я промуши, но неочаквано настъпи една тарантула, която я ужили по крака. Старицата изпищя сърцераздирателно, останалите се втурнаха да й помагат, ала също бяха изпожилени от разярените тарантули. Вече не можеха да стигнат до Приказката и скачаха като обезумели наоколо.

— Веднага ни изпреди леки танцувални дрехи! — злобно викнаха те на малката Приказка. — Тия, в които сме облечени, са такива, че не можем да се помръднем и почти умираме от жега; само че трябва да размекнеш нишката със сок от паяк, за да не се скъса. И втъчи в дрехата цветя, израсли в огън, инак те чака смърт!

— Ама разбира се! — рече Приказката и отиде в съседната стаичка. — Ще ви набавя три тлъсти мухи — рече тя на паяците-кръстоносци, които бяха опнали въздушната си прежда навред по тавана и по стените, — но затова трябва веднага да ми изтъчете три хубави леки дрехи. Ей сегичка ще донеса и цветя, които трябва да бъдат втъкани в тях.

Паяците-кръстоносци се съгласиха и тозчас се заловиха за работа. Приказката се покатери по стълбата и отиде при Арктур.

— Господарю — рече му тя, — злите танцуват, а добрите почиват. Пламъкът пристигна ли?

— Пристигна — каза кралят. — Нощта свърши и ледът се топи. Съпругата ми вече се вижда в далечината. Онази, която е мой враг, чезне. Всичко оживява отново. Но аз все още не мога да се покажа, понеже, когато съм сам, не съм крал. Пожелай си каквото искаш.

— Искам цветя, израсли в огън — рече Приказката. — Зная, че имаш изкусен градинар, който умее да ги отглежда.

— Хей, Цинк — извика кралят, — донеси ни цветя! Градинарят пристъпи напред, донесе една делва, пълна с огън, и започна да ръси в нея бляскави семена. Не мина много време и оттам излетяха цветя. Приказката ги събра в престилката си и пое по обратния път. Паяците се бяха потрудили добре, оставаше им само да прикрепят цветята, с което се захванаха веднага, проявявайки много вкус и ловкост. Приказката благоразумно не късаше краищата на нишките, свързани все още с телата на тъкачите.

Тя отнесе дрехите на уморените танцьорки, които бяха грохнали на земята, облени в пот, и си почиваха за няколко мига от непривичното напрежение. Съблече чевръсто мършавите красавици, а те не спираха да ругаят малката си прислужница, и им облече новите дрехи, които бяха ушити изящно и им стояха отлично. Докато вършеше всичко това, тя непрекъснато хвалеше прелестта и добротата на своите повелителки, а стариците, изглежда, останаха доволни от ласкателствата и от красотата на новата си премяна. Междувременно те си бяха отдъхнали, отново им се прииска да танцуват и трите весело започнаха да се въртят, при което коварно обещаваха на малката дълъг живот и добра награда. Приказката се върна в съседната стая и рече на паяците:

— Сега можете спокойно да изядете мухите, които примамих във вашата тъкан.

Паяците и без това бяха достатъчно раздразнени от непрекъснатото дърпане на нишките, чиито краища бяха все още прикрепени към телата им; а стариците се мятаха като безумни. Ето защо паяците изскочиха и се нахвърлиха върху танцуващите баби. Те понечиха да се отбранят с ножицата, ала Приказката тайно я бе изнесла. Така стариците претърпяха поражение от своите другари по занаят, които бяха доста изгладнели. Паяците отдавна не бяха вкусвали такова сладко ядене, затова изсмукаха стариците до мозъка на костите. Приказката надзърна през скалната цепнатина и видя навън Персей с големия железен щит. Ножицата сама литна към щита и Приказката помоли Персей да изреже с нея крилата на Ерос, а после да увековечи с щита си сестрите и да завърши великото дело.

Сетне тя напусна подземното царство и радостно се възнесе в двореца на Арктур.

— Целият лен е изтъкан. Мъртвото е отново бездиханно. Живото ще управлява, ще придава форма на безжизненото и ще го използва. Вътрешното ще стане зримо, а външното ще се скрие. Завесата скоро ще се вдигне и представлението ще започне. Още веднъж се обръщам към теб с молба, а сетне ще преда дните на вечността.

— О, щастливо дете — рече трогнатият монарх, — ти си нашата избавителка.

— Аз съм само кръстницата на София — каза Приказката. — Разреши на Турмалина, Цинка и Златото да ме изпроводят. Трябва да събера пепелта на онази жена, която се грижеше за мен като майка, а древният Носач отново трябва да се вдигне, за да може земята отново да се възнесе, а не да лежи сред хаоса.

Кралят повика онези трима и им повели да съпроводят Приказката. В града бе светло, а из улиците дареше оживление. Морето се разбиваше с рев във високата скала. Приказката пътуваше в кралската карета заедно със своите спътници. Турмалинът грижливо събираше литналата пепел. Обходиха цялата земя и най-сетне стигнаха при стария великан, по чиито плещи взеха да се спускат. Той сякаш бе вцепенен, та не се помръдваше. Златото тикна в устата му монета, а градинарят пъхна под пояса му леген. Приказката докосна очите му и навлажни челото му с вода от своята съдина. Водата едва се бе стекла от очите в устата и по-надолу в легена, когато по мишците на великана пробягна като мълния искрата на живота. Той отвори очи и могъщо се изправи. Приказката скочи при спътниците си върху възземащата се земя и приветливо го поздрави.

— Пак ли си дошло, дете мое? — попита старецът. — През цялото време те сънувах. Все си мислех, че ще се появиш преди земята и очите ми да станат твърде тежки. Трябва да съм спал дълго…

— Земята отново е лека, тя винаги е била лека за добрите — рече Приказката. — Възвръщат се древните времена. Скоро пак ще се озовеш сред старите си познати. Ще изпреда за теб радостни дни, ще си имаш и помощник, за да можеш сегиз-тогиз да участваш в нашите веселби и да вдъхваш младост и сила в обятията на някоя приятелка. Къде са Хесперидите, старите наши домакини?

— Те са при София. Скоро градината им ще разцъфти отново и в нея пак ще ухаят златните плодове. Те обикалят навред и събират униващите растения.

Приказката се оттегли и забърза към дома си. Той съвсем се бе превърнал в развалина. Стените бяха обрасли с бръшлян. Високи храсти хвърляха сянка над някогашния двор, мек мъх покриваше старите стъпала. Приказката влезе в стаята. София бе застанала до олтара, който отново бе изграден. Облечен в доспехи, Ерос лежеше в нозете й по-сериозен и по-благороден откогато и да било. От тавана висеше разкошен полилей. Подът бе настлан с пъстри камъчета, а в широк кръг около олтара бяха разположени благородни и многосмислени изображения. Джинистан се надвеси над ложето, върху което бащата, изглежда, бе потънал в дълбок сън, и зарида. Изразът на благоговейна любов безкрайно повишаваше цъфтящата й прелест. Урната със събраната пепел Приказката предаде на святата София, която нежно я прегърна.

— Мило дете — рече й тя, — със своето усърдие и с верността си ти заслужи място сред вечните звезди. Ти избра в себе си безсмъртното. Феникс е твой. Ти ще бъдеш душата на нашия живот. А сега събуди жениха. Вестителят зове: Ерос трябва да намери Фрейя и да я разбуди.

Тези слова изпълниха Приказката с голяма радост. Тя повика своите спътници Златото и Цинка, сетне приближи към ложето. Джинистан я гледаше, изпълнена с очакване. Златото разтопи монетата и напълни вместилището, в което лежеше бащата, с блестяща струя. Цинкът обви гърдите на Джинистан с верига. Тялото на бащата се понесе върху трепкащите вълни.

— Наведи се, майчице — каза Приказката, — и положи ръка върху сърцето на възлюбения.

Джинистан се наведе. Тя зърна многократно отразения си образ. Веригата докосна потока, а ръката й — неговото сърце; той се пробуди и привлече възхитената съпруга към гърдите си. Металът се втвърди и се превърна в светло огледало. Бащата се надигна, очите му заблестяха и макар целият му облик да бе прекрасен и внушителен, все пак неговото тяло бе нещо като тънка, безкрайно подвижна течност, в чиито разнообразни и пленителни движения се отгатваше всяко впечатление.

Щастливата двойка се приближи към София, която ги благослови и им напомни усърдно да се съветват с огледалото, защото то отразява всичко в истинския му вид, унищожава всякакви измами и завинаги съхранява първообраза. Сетне тя взе урната и изсипа пепелта в чашата на олтара. Разнесе се меко шипене, което показа, че пепелта се е разтворила, а по дрехите и къдриците на присъстващите премина кротък вятър.

София подаде чашата на Ерос, а той — на останалите. Всички опитаха божественото питие и усетиха неизказана радост, когато почувстваха в себе си поздрава на майката. Тя бе във всички, всички бяха като че ли преобразени от тайнственото й присъствие.

Очакваното се сбъдна и надхвърли всички граници. Всички забелязаха какво им е липсвало досега, а стаята се превърна в обител на блажените. София каза:

— Великата тайна е открита за всички и ще остане завинаги неразгадана. Новият свят се ражда от страданието; пепелта се разтваря в сълзите и се превръща в нектар на вечния живот. Във всеки е вселена небесната майка, за да ражда вечно нов младенец. Чувствате ли сладостното раждане в ударите на сърцата си?

Тя изля върху олтара остатъка от течността в чашата. Земята се разтърси в своята глъб. София рече:

— Ерос, иди със сестра си при своята любима. Скоро пак ще ме видите.

Приказката и Ерос бързо се отдалечиха заедно със своите спътници. Над земята се бе разстлала могъща пролет. Всичко надигаше глава и се раздвижваше. Земята се носеше по-близо до покривалото на София. Месецът и облаците, образували весела тълпа, се рееха на север. Кралският замък сияеше дивно над морето, а по зъберите му бяха се изправили в цялото свое великолепие кралят и неговата свита. Пред очите им навсякъде се завихряха валма прах, от които като че ли израстваха познати фигури. Съзираха тълпи от юноши и девойки, които струяха към замъка и възторжено ги приветстваха. На много от хълмовете седеше по една щастлива двойка влюбени, които току-що се бяха пробудили; те се сливаха в прегръдка, за която дълго бяха копнели, и тъй като новият свят им се струваше сън, непрестанно се мъчеха да се убедят на дело в неговата истинност.

Цветята и дърветата буйно растяха и зеленееха. Сякаш всичко се бе сдобило с душа. Всичко говореше и пееше. Приказката приветстваше навсякъде своите стари познати. Зверовете пристъпваха към пробудилите се хора с дружелюбен поздрав. Растенията ги гощаваха с плодове, даряваха ги с благоухания, закичваха ги. Нито един камък не тегнеше вече върху човешката гръд, всички тежести се бяха слели и образуваха твърда почва под нозете. Пътниците стигнаха до морето. За брега бе привързан плавателен съд от лъскава стомана. Те седнаха в него и отвързаха въжето. Носът се обърна на север и съдът литна по ласкавите вълни с такава бързина, сякаш имаше крила. Шепотната тръстика удържа бесния му напор и той кротко спря на брега. Пътниците бързо се заизкачваха по широката стълба. Любовта бе поразена от величествения град и от неговите богатства. В двора бликаше оживелият фонтан, горичката се люшкаше със сладостен звън, а в горещите й стволи и листа, в проблясващите й цветя и плодове сякаш се зараждаше и бликаше животът. Старият герой ги посрещна пред портите на двореца.

— Достолепни човече — обърна се към него Приказката, — Ерос има нужда от меча ти. Той получи от Златото верига, единият край на която се спуща в морето, а другият е обвит около гърдите му. Хвани я заедно с мен и ни въведи в залата, в която почива принцесата.

Ерос взе меча от десницата на стареца, притисна ръкохватката му към гърдите си и насочи острието напред. Вратите на залата се разтвориха и Ерос, изпълнен с възхищение, приближи към спящата Фрейя. Внезапно някаква тръпка премина през всичко. Ярка искра прелетя от принцесата към меча; мечът и веригата засияха, а мъничката Приказка сигурно щеше да падне, ако героят не бе я задържал. Гривата върху шлема на Ерос настръхна.

— Хвърли меча — извика Приказката — и събуди любимата си!

Ерос захвърли меча, устреми се към принцесата и пламенно целуна сладките й устни. Тя отвори големите си тъмни очи и позна своя любим. Дълга целувка скрепи вечния им съюз.

От купола се спусна кралят, хванал за ръка София. Съзвездията и духовете на природата ги следваха в блестящи редици. Неизказана ведрина изпълни залата, двореца, града, небосвода. Безчислено множество се изля в кралските покои; всички с кротко умиление гледаха как влюбените коленичат пред краля и кралицата, които ги благословиха тържествено. Кралят свали от главата диадемата си и я положи върху златните къдри на Ерос. Старият герой му съблече доспехите, а кралят го загърна с плаща си. Сетне сложи в лявата му ръка лилия, а София обви сключените ръце на влюбените с драгоценна верижка и в същото време увенча тъмните коси на Фрейя с короната си.

— Слава на нашите древни повелители! — възкликна народът. — Те открай време са живели сред нас, но ние не сме ги познавали. О, колко сме честити! Те вечно ще господстват над нас! Благословете и нас!

София се обърна към новата кралица:

— Хвърли верижката, която ознаменува нашия съюз, във въздуха, за да могат народът и светът да останат навеки свързани с вас.

Верижката се стопи във въздуха и скоро над всяка глава се появи по един светъл кръг; сияйна лента се простря над града, над морето и земята, която празнуваше вечното тържество на пролетта. Влезе Персей; той държеше в ръцете си вретено и кошничка, която поднесе на новата кралица.

— Ето останките от твоите врагове — рече той.

Вътре имаше каменна плоча на черни и бели квадрати, а редом с нея — множество фигури от алабастър и черен мрамор.

— Това е игра, която се нарича шахмат — каза София. — Всички войни са заключени в тази плоча и в тези фигури. Това е паметник от далечните тайнствени епохи.

Персей се обърна към Приказката и й даде вретеното.

— В ръцете ти това вретено ще ни радва навеки, ще изпредеш от самата себе си златна нишка, която никога не ще се скъса.

Като шумеше мелодично с крила, Фениксът се сниши в нозете й, простря крилата си пред нея, а тя седна върху тях и двамата се понесоха над трона, без да се спускат повече към него. Тя запя божествена песен и захвана да преде, а нишката сякаш излизаше от гърдите й. Народът отново изпадна във възторг и всички погледи се отправиха към прекрасното момиченце. Сетне на прага пак се разнесоха ликуващи възклицания. Появи се старият Месец с цялата своя вълшебна свита, а подир него народът носеше Джинистан и жениха й като в някакво триумфално шествие.

Обвиваха ги плетеници от цветя. Кралското семейство ги посрещна с най-искрена нежност, а новата кралска двойка ги провъзгласи за свои наместници на земята.

— Дайте ми царството на парките! — помоли Месецът. — Неговите чудати творения току-що се появиха изпод земята право в двора на кралския палат. Ще ви забавлявам там с представления, в които мъничката Приказка ще ми помага.

Кралят се съгласи, мъничката Приказка ласкаво кимна с глава, а небивалото и занимателно веселие изпълни народа с радост. Хесперидите изпратиха поздрави по случай възкачването на престола и помолиха за закрила на градините им. Кралят нареди да ги приемат, една подир друга се заредиха безброй радостни вести. През това време престолът неусетно се бе преобразил в разкошно брачно ложе, над чийто балдахин се рееше Фениксът ведно с малката Приказка. Три кариатиди от тъмен порфир придържаха ложето отзад, а отпред то бе опряно върху базалтов сфинкс. Кралят прегърна поруменялата си възлюбена, а народът последва примера на своя крал: всички започнаха да се прегръщат и галят. Не се чуваше нищо друго освен целувки и нежни слова. Най-сетне София рече:

— Майката е сред нас, нейното присъствие ще ни донесе вечно щастие. Последвайте ни в нашия дом; ще живеем завинаги в храма му и ще пазим тайната на света.

А Приказката предеше усърдно и гръмко пееше:

Въздигна свое царство вечността,

сред обич всяка свада отглъхтя,

изтля кошмарът дълъг в тишината,

София стана жрица на сърцата.