Новалис
Хайнрих фон Офтердинген (5)

Глава четвърта

Пътуваха вече няколко дни без каквото и да било прекъсване. Пътят бе хубав и сух, времето — приятно и ведро, а местата, през които минаваха — разнолики, плодородни, населени с хора. Зад гърба им остана страховитият Тюрингски лес; търговците неведнъж бяха минавали по този път, та познаваха вредом много хора и се радваха на тяхното гостоприемство. Избягваха усамотените местности, известни с разбойничествата в тях, а наложеше ли се да ги прекосяват, вземаха със себе си достатъчно придружители. Търговците бяха в добри отношения с неколцина господари от близките планински крепости, затова ги посещаваха и ги питаха дали нямат някаква поръчка за Аугсбург. Винаги бяха приветливо посрещани, а жените и дъщерите се скупчваха с искрено любопитство около чужденците. Майката на Хайнрих бързо ги спечелваше с добродушната си отзивчивост и сърдечност. А те се радваха, че виждат жена от столицата, която с еднаква охота ги посвещава и в новите моди, и в приготвянето на вкусни ястия. Заради скромността си и заради своето кротко и непринудено държане младият Офтердинген печелеше благоразположението на рицарите и жените, а последните не сваляха очи от привлекателния му образ, наподобяващ простото слово на някой непознат човек, което уж пропускаш покрай ушите си, ала дълго след раздялата с този човек то все повече започва да разтваря скритите си, незабележими листенца, за да се превърне накрая в прекрасно цвете с невероятна пъстрота, тъй че никога не можеш да го забравиш, не се уморяваш да го повтаряш и виждаш в него дълготрайно, вечно съкровище. Спомняш си все по-точно непознатия, правиш какви ли не предположения, докато изведнъж ти стане ясно, че той е бил обитател на някакъв по-висш свят… Търговците получиха много поръчки и се сбогуваха със своите домакини; и едните, и другите сърдечно си пожелаха скоро да се видят отново. В един от тези замъци, където пристигнаха привечер, прекараха твърде весело. Господарят на замъка бе стар военен, който празнуваше безгрижието на мира и разнообразяваше усамотението си с чести пиршества, като не познаваше друго забавление освен сраженията, лова и пълния бокал.

Той посрещна пътниците с братска сърдечност, заобиколен от шумни другари. Майката бе отведена при господарката на замъка, но търговците и Хайнрих бяха заставени да седнат на веселата трапеза, където каната с вино неспирно обикаляше. След дълги молби Хайнрих бе оставен на мира поради младостта му, търговците обаче проявяваха голямо усърдие при опитването на старото франско вино. Разговаряха за някогашните военни събития. Хайнрих слушаше с голямо внимание непознатите за него истории. Рицарите приказваха за Светото място, за чудесата на Божи гроб, за приключенията им по суша и по море, за веселия и радостен живот по време на походите и във военния стан. Изразяваха с голяма пламенност недоволството си, че онази божествена родина на християнството и до днес се намира в скверната власт на безбожниците. Възславяха прочутите герои, завоювали вечна слава чрез неуморната си дързост в битките с това нечестиво племе. Господарят на замъка показа скъпия меч, който отнел със собствените си ръце от един варварски вожд, след като превзел крепостта му, пробол го и превърнал жена му и децата му в свои пленници; затова императорът му разрешил да постави този меч върху герба си. Всички разгледаха изкусно направеното оръжие, Хайнрих също го взе и се почувства изпълнен от войнствено въодушевление. Целуна го с пламенна благоговейност, а рицарите се зарадваха на интереса, проявен от него. Старият човек го прегърна и го прикани завинаги да се посвети на освобождаването на Божи гроб и да сложи на своите плещи чудотворния кръст. Хайнрих бе удивен, десницата му сякаш не можеше да се отлепи от меча.

— Помисли си добре, синко! — извика старият рицар. — Скоро ще започне нов кръстоносен поход. Самият император ще води войските ни в земите на Изтока. По цяла Европа отново ще отекне зовът на кръста, в юначните гърди ще бликне благоговеен трепет. Кой знае, след година може радостни да празнуваме победата си в красивия Ерусалим, да пием от нашето вино и да си спомняме за родината. Тук в замъка можеш да видиш и една девойка от Ориента. За нас европейците те имат особена прелест, а въртиш ли умело меча, не ще ти липсват красиви пленнички.

И рицарите гръмогласно подеха кръстоносна песен, която по онова време се пееше из цяла Европа:

Тежи над Божи гроб забрава,

затънал е в злочестина,

безбожие го осквернява

в оная варварска страна

и той с отпаднал глас се моли:

„О, спрете моите неволи!“

 

Нима религията стара

изчезна в непрогледен мрак?

Кой носи правата ни вяра?

Кой кръста ще издигне пак?

И кой това позорно бреме

от гроба на Христа ще снеме?

 

В дълбока нощ с вихрушки луди

се вдига бесен ураган.

Той сънните ленивци буди

из всеки град, из всеки стан

и сякаш с гръмък глас ги кани:

„Напред, лениви християни!“

 

Изникват ангели със зрими,

безмерно горестни черти;

угрижените пилигрими

шептят пред райските врати

как кръвожадни сарацини

избиват хиляди невинни.

 

В земята с християнска вяра

отново сипва се денят.

Безмерна обич се разгаря,

копнеж изпълва всяка гръд —

и всеки мъж с ръка чевръста

улавя меча, грабва кръста.

 

Войската тръгва да се бие

до смърт за божите места.

Надвила морските стихии,

до оня гроб ще стигне тя.

Не се боят дори децата

да влязат в армията свята.

 

Отпред са древните герои,

хоругвата над тях плющи,

разтварят райските покои

за всички своите врати.

Една душа е най-щастлива,

щом кърви за Христа пролива!

 

Напред, о, християнско племе!

Всевишният до нас върви!

Десницата му подир време

ще сваля варварски глави!

С поганска кръв ще се наложи

да мием скоро гроба божи!

 

Светата Дева ще витае

сред сонм от ангели над нас

и ще се будим до гръдта й,

ако загинем в скръбен час.

Тя ще се скланя просветлена

над битката ожесточена.

 

Напред към Божи гроб! Зове ни

той с глас почти недоловим…

От чиста вяра озарени,

вината си да изличим!

Езичеството ще изтлее,

щом гробът в нашите ръце е!

Хайнрих бе дълбоко покъртен, онзи гроб му заприлича на бледо, благородно, младо създание, възкачено на голям камък сред тълпи от диваци, които го оскверняват по най-ужасен начин, затова то се взира със скръбен лик към някакъв кръст, който проблясва в далечината и се умножава безкрайно в развълнувани морски води.

В това време майка му бе заръчала да го повикат, за да го представи на стопанката на замъка. Рицарите, отдадени на пира и на своите планове за предстоящия поход, така и не забелязаха кога Хайнрих ги е напуснал. А той намери майка си в задушевен разговор с възрастната благодушна жена, която приветливо го посрещна. Вечерта бе приятна; слънцето вече захождаше и Хайнрих, закопнял за усамотение и примамван от златистата далнина, която проникваше през тесните, вдълбани сводести прозорчета, получи позволение да се разходи извън замъка. Изтича навън с развълнувана гръд, застана на високата стара скала и първо обгърна с поглед гористата долина, през която се виеше поток и движеше колелата на няколко мелници, чийто шум почти не се чуваше — толкова дълбока беше бездната под него; сетне се взря в необгледната далнина от планини, лесове и падини и душевното му безпокойство лека-полека отшумя. Войнствената суетня изчезна, остана само ясният, изпълнен с образи копнеж. Той почувства колко много му липсва една лютня, макар да не знаеше как в същност изглежда тя и какво въздействие предизвиква. Ведрата гледка на прекрасния заник го унесе в кротки мечтания: от време на време в него като мълния проблясваше цветето на сърцето му.

Пробиваше си път през гъстите храсти и се катереше по обрасли с мъх канари, когато нежната и прочувствена песен на жена, съпроводена от прекрасни звуци, внезапно долетя откъм една близка долчинка и го изтръгна от унеса му. Разбра, че това е лютня; закова се смаян на мястото си, за да изслуша следната песен, изпълнявана на завален немски език:

Още ли сърцето клето

в чуждата страна тупти?

Озаряват ли лицето

все по-бледите мечти?

Где сте, краища честити?

Ах, изплаках си очите,

спря сърцето ми почти…

 

Ах, да бяхме с теб под кедри

и сред миртови гори,

да съзреш как танци ведри

вият моите сестри

или как в премяна ярка

нявгашната им другарка

като накит скъп искри!…

 

Свеждат се момци с унесен

взор пред нея ден след ден —

вечер от омайна песен

е просторът огласен…

Тя им вярва, тя си знае:

там за всеки верността е

равна на закон свещен.

 

Там, където небесата

галят бистрите води,

а балсамът на гората

пълни морните гърди —

там какви ли не поети

в злака и сред плодовете

волно пееха преди.

 

Краят роден е далече,

секна светлата мечта…

Кой дърветата изсече,

кой подпали крепостта?

Ах, войската кръвожадна

като буря ни нападна

и погуби рая тя.

 

Небесата ведросини

трябваше да запламтят:

връхлетяха зли дружини

свидния ни роден кът.

Братята ни и баща ни

рухнаха със смъртни рани

и отвлече ни врагът…

 

Взират се очите мътни

все натам с копнежна страст,

гдето някога домът ни

скъп закрилник бе за нас.

Ах, ако не бе детето,

всяка връзка с битието

смело щях да скъсам аз!

Хайнрих дочу хлипането на дете и глас, който се мъчеше да го утеши. Спусна се още по-ниско през гъсталака и видя бледа, съсипана от горест девойка, седнала под един стар дъб. Около врата й бе обвило ръце красиво детенце, което лееше сълзи. Самата тя също плачеше, а редом върху тревата бе положена лютня. Когато видя, че към нея се приближава непознат младеж с тъжно лице, девойката леко се сепна.

— Трябва да сте чули песента ми — приветливо рече тя. — Лицето ви ми се струва познато… чакайте… сигурно ще си спомня… Паметта ми е отслабнала, ала вашият образ събужда в мен някакъв спомен от щастливи дни. О, приличате ми на един от моите братя, който ни напусна още преди да ни сполети злочестината и замина за Персия при един прочут поет. Може би още е жив и пее с горест за нещастието на своите братя и сестри. Ах, защо не знам поне някои от прекрасните му песни, които ни остави! Той бе благороден и нежен, а най-голяма радост му доставяше лютнята.

Детето беше момиченце на десетина-дванайсет години. То внимателно наблюдаваше непознатия момък и се притискаше плътно до гърдите на злочестата Зюлейма. Жалост обзе Хайнрих; той започна да утешава девойката с дружелюбни слова и я помоли подробно да му разкаже цялата своя история. А тя сякаш това бе чакала. Хайнрих седна насреща й, за да изслуша нейния разказ, често прекъсван от ридания. Девойката непрекъснато хвалеше родината си и хората, които живеели в нея. Говореше за тяхното благородство, за непокварения им силен усет за поезията на живота и за неземната, тайнствена прелест на природата. Описваше романтичната красота на плодородните арабски земи, разположени като щастливи острови сред непроходимите пясъчни пустини, като убежище за угнетените и изнурените, като райски кътчета, изпълнени с бистри извори, чиито струи се стичат по гъстата трева и блесналите камъни през стари, внушителни лесове, изпълнени от пъстри птици с мелодични гласове и привличащи чрез множеството останки от нявгашните забележителни епохи.

— Сигурно много ще се изненадате — каза тя, — ако видите пъстроцветните, ярки, чудновати надписи и картини по старите каменни плочи. Те изглеждат твърде познати и сякаш неслучайно са запазени така добре. Човек се замисля, започва да проумява отделни значения, а това засилва още повече жаждата му да разгадае целия дълбок смисъл на тези прастари писмена. Тайнственият им дух те подтиква към необикновен размисъл и дори да се разделиш с тях, без да си направил желаното откритие, все пак си открил вътре в себе си хиляди странни неща, които даряват живота с нов блясък, а теб самия — с дълги, плодотворни занимания. Животът в отдавна населени и облагородени с усърдие, труд и любов земи има особено очарование. Там природата е сякаш по-човечна и по-понятна, под прозирното настояще смътният спомен отразява картините на света с ясни очертания, тъй че човек има възможност да се наслаждава на един двоен свят, който тъкмо поради това губи своята тежест и насилственост и се превръща във вълшебна поезия и приказка за сетивата ни. Кой знае дали тук не се намесва и някакво неведомо въздействие от страна на някогашните, сега вече незрими местни обитатели; може би това е тъмната сила, която тласка хората от новите земи — щом настъпи време за тяхното пробуждане — с такова унищожително нетърпение към старото отечество на техния род и ги подтиква да рискуват имота и живота си, за да завземат тези места.

След като помълча малко, тя продължи:

— Не вярвайте на онова, което са ви разказали за жестокостите на моите съотечественици. На никое друго, място към пленниците не са се отнасяли с по-голямо великодушие; пилигримите ви, които пристигаха в Ерусалим, също бяха посрещани с гостоприемство, само че рядко го заслужаваха. Повечето от тях се оказваха подли и лоши хора, пътят им до Божи гроб беше белязан с безчинства, ето защо често понасяха справедливо отмъщение. А колко спокойно биха могли християните да посещават светото място, без да има нужда да захващат ужасна, безполезна война, която ожесточи всички, разнесе безкрайна скръб и завинаги раздели Изтока и Европа! Нима има значение в чия власт ще се намира гробът? Властелините ни почитаха благоговейно вашия светец, когото и ние смятаме за небесен пророк; ах, неговият гроб можеше да се превърне в люлка на щастливото ни разбирателство, в начало на вечен, благотворен съюз! Докато разговаряха, се бе спуснала вечерта. Вече настъпваше нощ и месечината възлизаше над влажната гора с успокоителен блясък. Бавно се заизкачваха към замъка; Хайнрих бе вглъбен в мисли, онова войнствено въодушевление съвсем го бе напуснало. Стана му ясно, че светът е странно объркан; месечината го гледаше с утеха и го издигаше над неравностите на земната повърхност, които, макар да бяха страховити и непреодолими за друмника, отвисоко изглеждаха незначителни. Зюлейма вървеше безмълвна редом с него и водеше за ръка детето. Хайнрих носеше лютнята. Опитваше се да съживи гаснещата надежда на своята спътница, че отново ще зърне родината си, чувстваше се призван да бъде неин спасител, макар да не знаеше как точно може да я спаси. В простите му слова като че ли се криеше някаква особена сила, защото Зюлейма усети безкрайно спокойствие и трогателно му благодари за утешителните слова. Рицарите продължаваха пира си, а майката на Хайнрих още разговаряше. Той нямаше желание да се връща в шумната зала. Чувстваше се уморен и скоро се оттегли заедно с майка си в стаята, която им посочиха. Преди да си легне, й разказа какво му се е случило и не след дълго потъна в светли сънища. Търговците също си легнаха навреме и призори отново бяха бодри. Когато потегляха от замъка, рицарите още спяха дълбоко, ала стопанката сърдечно се сбогува. Зюлейма бе спала кратко; тя също дойде при раздялата, за да помогне на пътниците смирено и усърдно. А когато се сбогуваха, девойката избухна в плач и подаде лютнята си на Хайнрих, като го помоли със затрогващ глас да я вземе за спомен от нея.

— Тази лютня беше на брат ми — продума Зюлейма, — той ми я подари на раздяла; това е единствената вещ, която успях да спася. Стори ми се, че вчера ви хареса, а вие ми оставяте безценен подарък — светлата надежда. Вземете този нищожен знак на моята благодарност; нека той бъде залог, че няма да забравите злочестата Зюлейма. Сигурно пак ще се срещнем. Дано тогава съм по-щастлива…

Хайнрих се просълзи и отказа да вземе тази лютня, която й бе така необходима.

— Дайте ми златната панделка с непознатите за мен букви, която виждам в косите ви — каза той, — стига тя да не е спомен от родителите ви или от вашите близки. Вземете в замяна този воал, от който майка ми на драго сърце ще се лиши заради мен.

Най-подир тя отстъпи пред увещанията му и му даде панделката с думите:

— С тези букви е изписано моето име на майчиния ми език. Сама съм го везала върху панделката в щастливи дни… Нека очите ви с радост се спират на него; недейте забравя, че тази панделка е придържала косите ми през дългите горестни години и е побледняла като своята притежателка.

Майката на Хайнрих извади воала и й го подаде, като я привлече към себе си и я прегърна през сълзи.