Новалис
Хайнрих фон Офтердинген (11)

Част втора
Сбъдването

Манастирът или Преддверието

Астралис^[1]

 

В прекрасна лятна утрин станах млад.

За пръв път долових тогава пулса

на собствения си живот; изпитвах

все по-голяма страст и затова

разсъних се съвсем и миг след миг

изпълваше гърдите ми копнежът

за сливане безкрайно, безгранично.

Създаден съм от сладострастна сила.

Аз съм средата, изворът свещен,

от който буйно блика всеки блян

и в който всеки блян, сломен по-рано,

безмълвно възкресява се отново.

За вас съм непознат, ала израснах

пред вашите очи — нали видяхте

как също като сънен нощен странник

се появих в оная ведра вечер?

Не пламнахте ли от горещи тръпки?

Лежах стаен из медносини чашки.

Ухаех, а цветята с кротък трепет

се люшкаха сред утринта златиста.

Аз бях закътан извор, бях борба

спокойна, бях въздиган кротко

от струи вътре в мен, а и над мен.

Попадна в моя плодник пръв прашец

(спомнете си целувката след пира).

Понесоха ме струите отново.

Проблесна лъч — и вече бях роден,

листа и цвят се люшнаха край мен

и всички мои мисли земна плът

побързаха сега да облекат.

Бях още сляп, но светлините звездни

проникваха в душевните ми бездни.

Далечен глас дочувах да зове

от древни и от бъдни векове.

И чувството възникна — но за кратко —

от обич, от предчувствия, от жал;

а сластен огън, в мене запламтял,

гореше ме жестоко, но и сладко…

Изгряха хълми сред премяна китна,

пророческото слово волно литна.

Матилде с Хайнрих там съзрях пред мене —

не поотделно, а съединени.

Преобразен, отхвърлих всяко бреме

и земния си дял приключих аз;

към свода литнах в този дивен час,

а времето правата си големи

загуби и лишено бе от власт.

 

По-ярък от слънцето дори,

започва новият свят да искри;

по руините, с мъх покрити,

засиява чудото на бъднините

и всичко, видяно преди многократно,

сега сякаш е чуждо и непонятно.

Любов за всеки се отрежда,

заприда Приказката прежда.

И в природната древна игра отново

сила изпълва човешкото слово,

духът на света разцъфтява в разкош

и тръпне, обзет от невиждана мощ.

Един предмет в себе си друг отразява,

чрез него израства, чрез него съзрява

и всеки е сякаш с другите слят,

само чрез тях същността си разкрива,

в недрата им спуска се, литва крилат

и хиляди мисли от тях придобива,

безпримерно свеж и безпримерно млад.

Светът става сън, а сънят става свят:

и всичко, което уж гасне в забрава,

тепърва далеч пред очите изгрява.

Ето, Фантазията е също крилата:

тя нишките както си иска преплита,

ту нещо показва, ту с воал го намята,

а сетне сред пара вълшебна отлита.

Всяка душа е безмерно честита,

мъката тук е в съюз с радостта.

Който веднъж свята обич изпита,

рана до края ще носи в гръдта.

Щом падне тежката превръзка

от вътрешните ни очи,

сърцето в мъки ще се пръска

и най-подир ще отзвучи.

Ще се разсипе всяко тяло,

светът ще стане гроб; от страх

и от копнеж изнемощяло,

сърцето ще изтлее в прах.

По тясната пътека, която водеше към планината, крачеше пилигрим, унесен в дълбок размисъл. Преваляше пладне. В синия въздух свистеше силен вятър, който донасяше и тозчас отново отнасяше многобройни смътни гласове. Не бе ли прелетял над страната на детството? Или над някои други страни, които също обладаваха способността да говорят? Ехото на тези гласове звучеше в душата на странника, ала той все пак като че ли не можеше да ги разпознае. Вече бе стигнал до планината, където се надяваше да открие целта на своето пътешествие.

Нима се надяваше? Вече не се надяваше на нищо. Мъчителният страх, а сетне и сухият мраз на най-безразличното отчаяние го бяха подгонили към дивите ужаси на тези планини. Трудностите на пътя усмиряваха разрушителния натиск на вътрешните сили. Той бе изнурен, ала по-спокоен. Все още не бе забелязал онова, което лека-полека го бе обкръжило, но седна на един камък и се озърна. Стори му се, че или сънува сега, или всичко, което бе станало по-рано, е било сън. Пред погледа му се разкриваше необгледна прелест. Скоро от очите му рукнаха сълзи и всичко, което бе таил в гръдта си, излезе наяве. Искаше му се да изплаче самия себе си, за да не остане и следа от съществуването му. Силните ридания сякаш го накараха да се съвземе; мекият, прозрачен въздух проникна в гърдите му, светът отново се откри за неговите сетива и отколешните мисли започнаха утешителен разговор.

Пред очите му бе Аугсбург с високите кули. Далеч на хоризонта проблясваше огледалото на страховитата тайнствена река. Огромният лес се сведе към странника с успокоителна сериозност, назъбените вериги на планината тържествено бдяха над равнината и сякаш говореха заедно с леса: „Бързай колкото си искаш, река, няма да ни избягаш. Ще те последвам на крилати кораби; ще ти преградя пътя, ще те спра и ще те погълна в своето лоно! Довери ни се, странниче, тая река е наш враг, създаден от самите нас. Нека бяга с плячката си, все едно — няма да ни се изплъзне.“

Бедният странник си спомни за старите времена и за безкрайната им прелест. Но колко неясни минаваха пред очите му тези драгоценни спомени! Широкополата шапка закриваше младежкото лице. То беше бледо като нощно цвете. Балсамът на младостта се бе превърнал в сълзи, могъщото дихание — в дълбоки въздишки, пепелява сивота бе угасила всички цветове.

Стори му се, че на склона встрани вижда някакъв монах, подвил колене под стар дъб. „Да не би да е старият дворцов свещеник?“ — помисли си той почти без изненада. Колкото повече приближаваше към монаха, толкова по-висок и с по-размазани очертания му изглеждаше той. Накрая видя, че е сбъркал: дървото се свеждаше над една самотна скала. Обзет от безмълвно умиление, той прегърна камъка и като зарида отново, го притисна към гърдите си.

— Ах, ако сега думите ти можеха да се изпълнят и светата Дева да ми даде някакъв знак! Колко нещастен съм, колко съм сам! Нима в пустошта ми няма ни един светец, който да се помоли за мен? О, скъпи ми татко, помоли се за мен в този миг!

Тази мисъл едва го бе пронизала, когато дървото затрептя, скалата глухо започна да тътне и като че ли отнякъде дълбоко изпод земята долетяха няколко ясни гласчета. Те пееха:

Пречистила сърцето

от горест и беди,

притисна тя детето

до своите гърди

 

и с нежности обзе го,

с целувки го покри,

а любовта чрез него

и нейния лик озари.

Гласчетата пееха като че ли с безмерно удоволствие. Те повториха песента още няколко пъти. После всичко отново се успокои и удивеният странник чу от дървото някой да казва:

— Ако в моя чест изпееш една песен на лютнята си, тук ще дойде една бедна девойка. Вземи я със себе си и никога не се отделяй от нея. Спомни си за мен, когато се явиш пред императора. Избрах това място, за да живея тук с рожбата си: заръчай да ми построят здрава, топла къща. Моята рожба превъзмогна смъртта. Не унивай, аз съм с теб. Ще останеш още известно време на земята, ала девойката ще ти носи утеха, докато един ден не умреш и ти и не се приобщиш към радостите ни.

— Та това е гласът на Матилде! — извика странникът и падна на колене, за да се помоли. Тогава до очите му достигна дълъг лъч, който си бе проправил път през клоните, и през този лъч той съзря далечна, дивна красота, която не може да се опише нито със слова, нито с бои. Това бяха извънредно малки, изящни предмети, а радостта и веселието, небесното блаженство личаха по всичко, дори по това, че бездиханните съдини, колони, килими, украшения, с една дума всичко, което виждаха очите, сякаш не бе създадено, а бе израсло като сочна трева и се бе сляло помежду си. Сред тези предмети се движеха чудно красиви хора, несравнимо приветливи и ласкави един към друг. Най-отпред бе застанала любимата на странника и като че ли искаше да го заприказва, но нищо не можеше да се чуе и странникът само гледаше с дълбок копнеж пленителните й черти, виждаше как тя му кима с ласкава усмивка и поставя длан върху лявата страна на гърдите си. Видът й му носеше безкрайна утеха и отрада; дори когато видението изчезна, той дълго лежа, опиянен от възторг. Свещеният лъч бе изсмукал от сърцето му всички страдания и грижи; душата му отново стана чиста и лека, духът му — свободен и весел. Всичко бе изчезнало освен безмълвния дълбок копнеж и тъжният отзвук на вътрешната глъб. Безумните мъки на самотата, свирепата болка на неизмеримата загуба, смътното, ужасяващо чувство на пустота, немощта на смъртната плът — всичко секна и странникът отново усети, че светът наоколо не е празен, а е изпълнен със значение. Гласът и словото отново оживяха в него, всичко му се стори по-познато и пророческо от преди; смъртта му се видя върховно откровение на живота; на собственото си бързотечно съществуване той гледаше сега с чувство на детински светло умиление. Бъдещето и миналото се докоснаха в него и сключиха тесен съюз. Намираше се далеч от настоящето, а светът му стана скъп едва сега, когато го загуби и се намери в него като пришълец, комуто не остава дълго да броди из широките му, пъстри зали. Вечерта се бе спуснала и земята лежеше пред странника като стар, свиден дом, който той отново намира след дълга разлъка. В него нахлуха хиляди спомени. Всеки камък, всяко дърво, всеки хълм искаха отново да бъдат познати, всеки предмет напомняше за нещо, което отдавна бе станало.

Странникът взе лютнята си и запя:

С моя огън се смесете,

сълзи клети!

И като пчели на воля

пак рукнете тук, където

някога видях небето,

пак зарейте се край ствола!

 

Някога дървото мило

бе я крило;

днес пък Тя сама прие го,

та от бури и от хали

да го брани, да го гали,

чудеса да върши с него.

 

Виж, на Майката в краката

канарата

в унес радостен немее.

Щом и с камъка така с,

как човек да не мечтае

кръв за Нея да пролее?

 

Капналите от умора

разни хора

тук се биха изцерили.

И забравил свойта стара

мъка, всеки ще повтаря:

„Край на дните ни унили…“

 

С твърдини ще са покрити

планините;

щом настане тежко време,

из дола ще се говори:

„Нека всеки да поеме

с радостно сърце нагоре!“

 

Ти с чертите си любими

просветли ме

и душата ми разнежи!

Дълго бродих, днес обаче

знам, че си Матилде: значи,

цел на моите стремежи!

 

Свята майко, как желая

най-накрая

ти да призовеш и мене!

Чакам зов, а дотогава

чудесата ти ще славя

с песните си вдъхновени.

 

Нека времето щастливо

вечно живо

в моето сърце да бъде!

Нека спомням си местата,

сред които светлината

горестта от мен пропъди!

Погълнат от пеенето, той не обръщаше внимание на нищо. Когато обаче вдигна очи, видя, че редом с него, до самата скала е застанала чудна девойка, която го поздрави ласкаво като стар познат и го покани да я съпроводи в дома й, където вече била приготвила вечеря за него. Той нежно я взе в прегръдките си. Цялото й същество, цялото й държане му изглеждаха неизказано мили. Тя го помоли да почака още няколко мига, пристъпи под дървото, погледна нагоре с безкрайно нежна усмивка и изсипа от престилката си много рози върху тревата. Сетне коленичи до самия ствол, ала скоро отново стана и поведе странника.

— Кой ми е разказвал за теб? — попита той.

— Нашата майка.

— Коя е твоята майка?

— Божията майка.

— Откога си тук?

— Откакто излязох от гроба.

— Нима вече си била мъртва?

— Как инак бих могла да съм жива?

— Съвсем самичка ли живееш тук?

— В дома ми живее и един старец, но познавам още мнозина, които са живели.

— Искаш ли да останеш с мен?

— Да, нали те обичам!

— Откъде ме познаваш?

— Зная те отдавна: моята някогашна майка ми е разказвала за теб.

— Имаш и друга майка, така ли?

— Да, но тя е същата.

— Как се казва?

— Мария.

— Кой ти беше баща?

— Граф фон Хоенцолерн.

— И него познавам.

— Разбира се, че го познаваш: нали е и твой баща.

— Моят баща е в Айзенах.

— Имаш и други родители.

— Накъде сме тръгнали?

— Всеки път води към дома.

Стигнали бяха до широката поляна сред гората, на която стърчаха порутени кули, разположени зад дълбоки ровове. Млади вейки се обвиваха около старите стени така, както младежкият венец обгръща среброкосото чело на някой старец. Погледнеше ли сивите камъни, подобните на мълния цепнатини и очертанията на страховитите могъщи градежи, пред очите на човека се разкриваше необятността на времената, а дългите прежни векове ставаха зрими, защото се съкращаваха в кратки, блестящи мигновения. Така небето ни показва безкрайни пространства, облечени в тъмна синева, а далечното войнство на огромните му светове се появява като млечнобяло сияние, невинно като детинско личице. Те влязоха в една стара врата и друмникът доста се учуди, когато изведнъж се озова сред редки растения и видя прекрасна градина, скрита сред развалините. Зад нея се намираше каменна къщичка със съвременен вид и големи светли прозорци. Зад храстите с широки листа стоеше старец, който привързваше клонките за колчета. Спътницата на друмника го поведе натам и рече на стареца:

— Ето го Хайнрих, за когото толкова често си ме питал.

Когато старият човек се извърна, Хайнрих си помисли, че пред него стои рударят.

— Това е лекарят Силвестър — каза девойката.

Появата на Хайнрих зарадва Силвестър, който рече:

— Измина много време, откакто видях пред себе си баща ти, който бе толкова млад, колкото сега си ти. Тогава се постарах да го запозная със съкровищата на миналото, с драгоценното наследство на един твърде рано угаснал свят. Забелязах у него белези на голямо дарование за изобразителното изкуство. Очите му горяха от радостното желание да станат истински очи, да служат на творчеството. Лицето му издаваше вътрешна твърдост и непоколебимо усърдие. Ала настоящето бе пуснало в него доста дълбоки корени; той не се вслуша в зова на собствената си природа, мрачната суровост на небето на родния му край уби в него крехките издънки на благородното растение. Стана сръчен занаятчия, а въодушевлението му се превърна в глупост.

— Така е — рече Хайнрих, — самият аз неведнъж с болка съм забелязвал прикриваната му горест. Той непрекъснато работи по навик, а не от вътрешна потребност. Нещо като че ли му липсва и не може да бъде заменено от мирната тишина на неговия живот, от завидното благосъстояние, от радостното съзнание, че съгражданите му го уважават и обичат, че го търсят за съвет по всички градски дела. Хората, които го познават, го смятат за щастлив човек; те обаче не знаят колко е преситен от живота и колко пуст му се струва понякога светът, колко страстно желае да го напусне; не знаят, че работи така усърдно не от ламтеж да забогатее, а защото се мъчи да пропъди това свое настроение.

— Най-много ме изненадва това — подхвана старецът, — че е предоставил възпитанието ви изцяло в ръцете на вашата майка и упорито избягва да се намесва в него, да влияе върху вашето развитие, да ви насочва към някаква определена дейност. Трябва да се радвате, че сте израснали без каквито и да било ограничения от страна на вашите родители. Защото повечето хора са само останки от пищно угощение, опустошено от хора с различен апетит, с различен вкус.

— Ако не съм възпитан от живота и от начина на мислене на моите родители, както и от уроците на моя учител, дворцовия свещеник, тогава сам не зная какво да наричам възпитание — възрази Хайнрих. — Струва ми се, че при цялата хладна разсъдливост, която кара баща ми да вижда във всичко само парче метал и изкусна изработка, той все пак неволно изпитва някакво благоговение и страхопочитание към всички непонятни и възвишени явления, ето защо не може да не следи със смирена самоотверженост разцъфтяването на едно дете. Тук действа дух, който иде направо от бездънния извор. Чувството, че детето ни превъзхожда в най-възвишените неща; неотразимата мисъл за необходимостта да ръководиш това невинно създание, което се готви да поеме по толкова опасен път; отпечатъкът от един дивен свят, който все още не е размит до неузнаваемост от талазите на земния живот; и накрая обаянието на собствените спомени за ония приказни времена, когато светът ни е изглеждал по-светъл, по-дружелюбен и по-причудлив, а духът на пророчеството ни е съпровождал почти зримо — всичко това положително е карало и баща ми да се отнася към нас благоговейно и смирено.

— Да поседнем на тревата сред тези цветя — прекъсна го старецът. — Когато вечерята е готова, Киана ще ни повика, а сега ви моля да ми разкажете и още нещо за по-раншния си живот. Ние старите твърде много обичаме да слушаме разкази за детинството, ето защо ми се струва, че благодарение на вас успях да вдъхна уханието на едно цвете, което не съм срещал от детските си години. Но най-напред ми кажете харесвате ли моето уединено обиталище и градината, защото тези цветя са мои приятели, а сърцето ми е тук, в тази градина. Всичко, което виждате, ме обича и аз също го обичам с нежност. Намирам се тук сред своите деца и приличам на старо дърво, из чиито корени е израсла тази весела младеж.

— Щастлив баща сте вие — рече Хайнрих. — Градината ви — това е светът. Развалините са майки на тези цъфтящи деца. Пъстрите жизнени творения извличат храната си от руините на миналите времена. Но нима за да могат децата да се развиват, майката трябваше да умре и да остави бащата сам до своя гроб, облян във вечни сълзи?

Силвестър протегна ръка на ридаещия момък и стана, за да му донесе една току-що разцъфнала незабравка, която привърза към клонка от кипарис. Вечерният вятър шумеше някак си странно във върхарите на боровете отвъд развалините, от които долиташе глух тътен. Хайнрих скри разплаканото си лице в гърдите на добрия Силвестър, а когато той стана отново, вечерницата тъкмо се издигаше в пълния си блясък над гората.

Като помълча известно време, Силвестър подхвана:

— Бих искал да съм ви виждал в Айзенах сред вашите връстници. Родителите ви, достопочтената графиня, славните съседи на баща ви и старият дворцов свещеник представляват наистина чудесно общество. Изглежда, техните разговори отрано са ви въздействали, още повече, че сте били единствено дете. И местността, в която сте живели, си представям също така прелестна и забележителна.

— Опознах истински своята родина едва след като я напуснах и видях много други места — отвърна Хайнрих. — Всяко растение, всяко дърво, всеки хълм и всяка планина си имат свой особен кръгозор, своя неповторима местност, която принадлежи единствено на тях, на техния градеж и обяснява всичките им свойства. Само животното и човекът могат да се придвижват от местност на местност; на тях принадлежат всички местности, които, взети заедно, съставят една обща, огромна местност, един свят, безкраен кръгозор, чието влияние върху човека и животното е също толкова явно, колкото и влиянието на околната среда върху растението. Ето защо хората, които са пътешествали много, също като прелетните птици и хищните зверове се отличават от останалите с по-пъргав ум, а и с други удивителни свойства и способности. Но, разбира се, и сред тях има такива, които са повече или по-малко възприемчиви към въздействието на всяка от световните области, на цялото многообразие и на порядъка на предметите в тях. Освен това мнозина не разполагат с необходимото внимание и спокойствие, за да вникнат отначало в смяната на предметите и във връзката между тях, а сетне да размислят и да направят нужните сравнения. Сега нерядко чувствам с какви неизличими цветове е облъхнала родината моите най-ранни мисли; нейният образ се превърна в тайнствен израз на душата ми и аз виждам това толкова по-ясно, колкото по-дълбоко проумявам, че съдбата и човешката душа са две названия на едно и също понятие.

— И върху мен — рече Силвестър — живата природа, променливата дреха на местността са оказвали особено силно въздействие. Никога не съм се уморявал да изучавам най-грижливо тази природа и особено разнообразието на растителния свят. Растенията са най-непосредствената реч на почвата. Всеки нов листец, всяко странно цвете е белег на някаква тайна, която си пробива път към света; тя се превръща в безмълвно, нямо растение единствено защото от любов и радост не е в състояние нито да се помръдне, нито да каже нещо. Нима когато човек зърне такова цвете в пустошта, не му се струва, че всичко наоколо се е преобразило, нима ситните пернати певци не предпочитат повече от всичко близостта на подобно цвете? Иска ти се да плачеш от радост и — далеч от света — да зариеш ръце и нозе в земята, за да пуснеш в нея корени и никога да не се лишиш от тази тъй отрадна близост. Над целия свят на сушата е разстлан този тайнствен зелен килим на любовта. Всяка пролет той се обновява, а странните му писмена са разбираеми само за онзи, който е влюбен — като ориенталски букет от цветя. Той ще чете вечно и ненаситно, всеки ден ще намира нов смисъл, нови, все по-пленителни откровения на любящата природа. Тъкмо в тази безкрайна наслада аз виждам и скритото очарование на броденето по цялата земя: всяка местност разрешава някоя от моите загадки и все по-ясно ми показва откъде иде пътят и накъде води.

— Да — каза Хайнрих, — започнахме да говорим за детството и за възпитанието, защото се намирахме във вашата градина; истинското откровение на детството, невинният свят на цветята незабелязано пробудиха в нас излелия се в слова спомен за отколешни познанства. И моят баща много обича градините и прекарва най-щастливите часове от живота си сред цветята. Вероятно това е причината той да си остане с открита душа към децата, защото цветята са най-вярното подобие на децата. Щедрото богатство на безкрайния живот, могъщите сили на по-късното време, величието на края на света тук все още са тясно преплетени, но все пак са ясни и очевидни в своето възвръщане към нежната младост. Всемогъщата любов вече кълни, ала още не възпламенява. Това не е опустошителен огън, а разтапящо благоухание. И колкото и тясно да е единението на нежните души, то все пак не е съпроводено от резки движения и неистов бяс, както е при животните. Тук, в долния свят, детството е най-близо до земята, а облаците навярно са знамения на второто, по-висше детство, на повторно намерения рай; затова те се изливат като благотворна роса върху онова първо, земно детство.

— В облаците несъмнено има нещо твърде тайнствено — каза Силвестър, — този или онзи облачен покров често оказва върху нас чудотворно въздействие. Те се реят и сякаш искат да ни вдигнат и отнесат с хладната си сянка. А ако очертанията им са красиви и разнообразни подобно на съкровените ни желания, които се изливат във въздишки, тогава и яснотата на облаците е дивна светлина, която сетне се възцарява на земята и ни предизвестява за неведомото приказно величие. Но има и такива мрачни, сурови и страшни облаци, които сякаш са побрали в себе си всички заплашителни ужаси на древната нощ: като че ли небето никога не ще поиска да се проясни, радостната синева е изличена, а бледият бакърен цвят върху сиво-черен фон събужда ужас и страх във всяка гръд. Когато след това проблеснат гибелните мълнии и гръмотевиците забоботят с подигравателен кикот, ние се плашим до дъното на душата си. И ако в нас тогава не възникне възвишеното чувство за нравственото ни превъзходство, започваме да си мислим, че се намираме във властта на зли духове и сред ужасите на ада. В нас се пробуждат отзвуци от старата дочовешка природа, но и гласове на висшата природа, на божествената съвест. Основите на всичко смъртно потръпват, но безсмъртното започва да сияе по-ярко и познава себе си.

— Кога най-сетне болката, скръбта и злото ще престанат да бъдат неотменна част от мирозданието? — рече Хайнрих.

— Когато се утвърди една-единствена сила — силата на съвестта; когато природата стане послушна и високонравствена. Съществува само една причина за злото — всеобщата слабост. Тази слабост не е нищо друго освен недостатъчна нравствена възприемчивост и недостатъчно влечение към свободата.

— Разяснете ми какво в същност е съвестта.

— Ако можех да го сторя, щях да бъда бог, понеже разбирането на съвестта в същото време представлява и нейно възникване. А вие можете ли да ми разясните същността на поетичното изкуство?

— Не бива с твърда определеност да се пита за нещо, което е лично.

— Това се отнася с още по-голяма сила за тайната на висшата неделимост. Нима музиката може да бъде обяснена на глухия?

— Значи, разбирането означава участие в новия, разкрит чрез него свят? Значи, човек е в състояние да разбере само неща, които обладава?

— Всемирът като цяло се дели на безкрайни светове, които на свой ред са обгърнати от по-големи. Всички чувства в края на краищата представляват едно чувство. Отделното чувство, както и отделният свят постепенно отвеждат към всички светове. Но всяко нещо с времето си, всяко нещо съществува посвоему. Само онзи, който живее във всемира, може да разбере отношенията в нашия свят. Трудно е да се каже дали като оставаме в сетивните предели на своето тяло, ние сме в състояние наистина да прибавим към нашия свят нови светове, да умножим чувствата си с нови чувства — или всяко разширяване на познанието ни, всяка новопридобита способност следва да се смята единствено за оформяне на нашето чувство за света в съвременния му вид.

— Може би и първото, и второто са едно и също нещо — рече Хайнрих. — Знам само, че поетическият замисъл за мен е единно оръдие, което ми служи при сътворяването на сегашния ми свят. Дори съвестта, тази сила, която твори и чувствата, и световете, този зародиш на всяка личност, ми изглежда като дух на световната поема, като един от случаите на непрестанните романтически съчетания, на безкрайно променливия вселенски живот.

— Почтени друмнико — възрази Силвестър, — съвестта се проявява във всяко сериозно сбъдване, във всяка истина, която е придобила форма. Всяка склонност, всяка способност — стига мисленето да я е преработило в световен образ — е проява на съвестта, едно от нейните превращения. Всяко образование води към това, което не би могло да се назове по друг начин освен като свобода, макар че с тази дума следва да обозначаваме не отвлечени понятия, а съзидателната основа на цялото битие. Тази свобода е майсторството. Майсторът направлява свободното и властно усилие в съответствие със своето намерение, избира определена обмислена последователност на действието. Произведенията на изкуството му принадлежат на него и зависят от него; те нито го сковават, нито пречат на действията му. И тъкмо тази всеобхватна свобода, това майсторство, тази власт представляват същността, действената сила на съвестта. В нея се разкрива свещеното своеобразие, непосредственото творчество на личността и всяко дело на майстора е в същото време и свидетелство от висшия, простия, незаплетения свят — слово божие.

— Значи, и това, което по-рано се наричаше, струва ми се, учение за добродетелта, е само религия, която пък от своя страна е само наука — богословие в най-истинския смисъл? Значи, това е само определен порядък от закони, които се отнасят към богопочитанието както природата към бога? Само последователност на думи и мисли, която обозначава висшия свят, представя го и го замества на определена степен от развитието? Има ли религията отношение към способността ни да разбираме и да съдим? Нима тя е присъда, закон, по който се разгадават всички възможни отношения и постъпки на личността?

— Във всеки случай — каза Силвестър — съвестта е вроден посредник на всеки човек. Тя замества бога на земята, затова мнозина я смятат за нещо върховно. Но колко далеч е била до днес науката, която наричат учение за добродетелта или за нравствеността, от чистия образ на тази възвишена, всеобхватна мисъл на отделната личност! Съвестта е същината на човека в нейното най-пълно просветление, тя е божественият човек. Тя не е това или онова; тя не повелява посредством изречения, пригодни за всички случаи, и не се състои от отделни добродетели. Има само една добродетел — чистата сериозна воля, която в решителния миг незабавно прави своя избор. За обиталище на нейната жива и неповторима неделимост служи нежният символ на човешкото тяло; тя го одушевява, всичко духовно, което то крие в себе си, придобива чрез нея истинска действеност.

— О, скъпи татко — прекъсна го Хайнрих, — с каква радост ме преизпълва светлината, която струи от словата ви! Значи, истинският дух на поетическия замисъл е благосклонно преображение на духа на добродетелта, а същинската цел на подчиненото му поетическо творчество е да стане движеща сила на висшето, най-истинно битие. Между истинската песен и благородната постъпка съществува несъмнена тъждественост. В гладкия, неспособен на противодействия свят необременената съвест се превръща в реч, пленяваща слуха, в приказка, която говори за всичко. В полята и чертозите на този присносъщ свят живее поетът, а добродетелта е дух на неговите земни странствания и въздействия. Тя е божество, непосредствено действащо сред хората, а и дивен отблясък от по-висшия свят — същото е и с поезията. Ето защо поетът с такава увереност следва внушенията на вътрешния си порив или — ако обладава свръхземен усет — на висшите същества и се отдава на своето призвание с такова детинско смирение. И в него говори висшият глас на всемира, вълшебните му слова зоват към по-честити, по-познати светове. Както религията се отнася към добродетелта, така и вдъхновението се отнася към поезията; и ако в свещените книги са съхранени историите на откровенията, мъдростта на приказните замисли отразява разнообразно в прекрасните създадени поеми живота на върховния свят. Приказният замисъл и историята се съпровождат взаимно и по най-обърканите пътеки в безкрайно причудливи образи; ученията на Библията и на поезията са съзвездия от една и съща орбита.

— Говорите съвършено вярно — рече Силвестър — и сега ще разберете, че единствено чрез духа на добродетелта природата не само съществува, но и все повече се утвърждава. Този дух е огън, който възпламенява и съживява всичко в пределите на земния свят. От обсипаното със звезди небе, този възвишен купол, който увенчава звездния свят, до къдравия килим на пъстрата поляна — всичко съществува благодарение на него, и с нас е свързано чрез него и ни става понятно; пак чрез духа ни се прояснява и неведомият път на безкрайната история на природата.

— Да, и преди малко вие така прекрасно ми доказахте връзката на добродетелта с религията. Всичко, което обхващат опитът и човешката дейност, влиза в пределите на съвестта, която съединява нашия свят с висшите светове. При висшето разбиране възниква религията, а онова, което по-рано ни се е струвало непостижима потребност на нашата вътрешна природа, общ закон без определено съдържание, се превръща в прекрасен, близък, безкрайно многолик свят, където намираме пълно удовлетворение, превръща се в невероятно тясно единство на всички блажени в бога, в осезателно, възвишено присъствие на най-личното от всички същества или на неговата воля, на неговата любов в най-дълбоката глъб на нашето „Аз“.

Невинността на вашето сърце ви превръща в пророк — каза Силвестър. — Всичко ще ви стане понятно; за вас светът и неговата история ще се преобразят в Светото писание, точно както в Светото писание виждаме великия пример, че вселената може да бъде показана в прости слова и разкази — ако не пряко, поне чрез онези високи чувства, което то извиква и събужда в нас. Онова, което ви се е разкрило посредством насладата и възторга от словото, аз съм научил благодарение на изучаването на природата. Изкуството и историята ми помогнаха да опозная природата. Родителите ми живееха в Сицилия, недалеч от прочутата планина Етна. Имаха удобна, отколе градена къща; тя се гушеше под сянката на вековни кестени до самия скалист морски бряг и беше истинско украшение за градината, в която растяха какви ли не растения. Наблизо се намираха множество хижи на рибари, пастири и лозари. Нашите килери и изби бяха пълни с всичко, което поддържа и краси живота, а домашните ни вещи радваха със съвършенството на своята изработка и най-съкровените чувства. Не липсваха и други предмети; когато ги гледахме или използвахме, ние чувствахме как душата се възнася над обикновения живот и неговите потребности и как това я подготвя за едно състояние, което й приляга повече, обещава й по-чиста радост от нейната собствена същност и й дарява тази радост. Имаше каменни човешки фигури, съдини, по които бяха изписани цели повести, по-малки камъни с отчетливи изображения по тях и всевъзможни други неща, които сякаш бяха изостанали от по-различни и по-радостни времена. Имахме и сандъчета с много пергаментови свитъци, изписани с дълги редове от букви, в които бяха съхранени знанията и мислите, разказите и стиховете от онези древни епохи, и то във вид на изкусни и красиви изрази. Благодарение на славата си на изкусен тълкувател на звездите баща ми получаваше многобройни запитвания дори от твърде далечни страни, посещаваха го и не малко хора. И тъй като предсказването на бъдещето им се струваше особено рядка и драгоценна дарба, те го възнаграждаваха богато и благодарение на подаръците им баща ми имаше възможност да води достатъчно удобен и приятен живот.