Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Heinrich von Ofterdingen, –1800 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
stomart (2011)

Издание:

Новалис

Хайнрих фон Офтердинген

 

„Народна култура“, София 1983

 

Heinrich von Ofterdingen

Aufbau Verlag Berlin u. Weimar — 1979

 

Немска

Първо издание

 

Литературна група ХЛ 04 9536472211/5544-10-83

 

Редактор: Недялка Попова

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Иван Скорик

Коректор: Магдалена Костадинова

 

Дадена за набор август 1983 г.

Подписана за печат ноември 1983 г.

Излязла от печат декември 1983 г.

Формат 84×108/32

Печатни коли 11,50.

Издателски коли 9,66.

УИК 10,09

 

Цена 1,84 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ №4

ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново

История

  1. — Добавяне

Глава пета

След като пътуваха няколко дни, те стигнаха до едно село в подножието на няколко стръмни хълма, насечени от дълбоки бездни. Самата местност бе плодородна и приятна, макар че отвъдната страна на хълмовете беше с мъртвешки, страшен вид. Странноприемницата бе чиста, хората — услужливи, вътре седяха много гости, пътници или просто посетители, и разговаряха за всякакви неща.

Нашите пътници също се присъединиха към тях и се включиха в разговорите. Вниманието на събраните хора бе насечено преди всичко към възрастен човек в чуждоземни дрехи, който седеше на една маса и дружелюбно отговаряше на любопитните въпроси, които му задаваха. Идеше от далечни земи, рано сутринта бе разгледал подробно местността, а сега разказваше за откритията, които бе направил през този ден. Хората го наричаха иманяр. Той говореше твърде скромно за своите познания и за възможностите си, ала разказите му бяха белязани със знака на новото и странното. Каза, че е родом от Бохемия. Още на младини го обзело горещото любопитство да узнае какво се крие в планините, откъде иде водата в изворите, къде се намират златото, среброто и скъпоценните камъни, които привличат човека с такава непреодолима мощ. В близката манастирска църква често съзерцавал тези бляскави неща по иконите и мощите на светците и горял от желание те да му заприказват, да му открият тайната на своя произход. Наистина от време на време чувал, че ги носели от много далечни земи, ала все си мислел, че такива съкровища и скъпоценности трябва да има и по родните места. Та нали планините неслучайно били толкова обширни, толкова могъщи, толкова недостъпни; пък и му се струвало, че и по планините в неговия край е срещал понякога лъскави и блестящи камъчета. Неуморно се катерел по скалните процепи и по пещерите, с неизказано блаженство разглеждал техните прастари зали и сводове. Един ден го срещнал някакъв пътник, който го посъветвал да стане рудар, за да удовлетвори любопитството си. В Бохемия имало много рудници. Трябвало само да върви надолу по реката и след десет-дванадесет дни щял да стигне в Ойла[1], където било достатъчно да каже, че иска да стане рудар. Той не чакал да му повтарят, ами още на другия ден потеглил на път.

— След като вървях дълго по изнурителния друм — продължи той, — стигнах до Ойла. Не мога да ви опиша каква радост изпитах, когато от един хълм съзрях грамадите от камъни с израсли помежду им зелени храсти и с дървените хижи, разположени върху тях, или когато видях димните облаци да се стелят там долу над гората! Някакъв далечен тътен засили още повече надеждите ми и обзет от небивало любопитство и безмълвно благоговение, скоро се озовах върху една от тези грамади, наричани халди, пред тъмните дълбини, които от вътрешността на хижите водеха отвесно навътре в планината. Забързах към дола и не след дълго срещнах неколцина мъже с черни дрехи и с лампи, които с право сметнах за рудари и на които с плаха скромност изложих желанието си. А те ме изслушаха приветливо и ми рекоха, че е достатъчно да се спусна към леярните и да попитам за надзирателя, който е и техен водач, и майстор — той щял да ми каже дали мога да постъпя на работа. Смятаха, че ще успея да осъществя желанието си, и ме научиха на обичайния поздрав „към сполука!“, за да се обърна с него към надзирателя. Продължих пътя си, изпълнен с радостно очакване, и непрекъснато си повтарях този нов, многозначителен поздрав. Намерих един възрастен, достолепен мъж, който ме посрещна твърде приветливо, и след като му разказах историята си и споделих с него голямото си желание да изуча странното му и тайнствено изкуство, на драго сърце ми обеща да изпълни молбата ми. Изглежда, му харесах, защото ми предложи да остана в неговия дом. С нетърпение чаках мига, в който щях да се спусна в рудника и да облека мечтаните дрехи. Още същата вечер той ми донесе рударско облекло и ми обясни за какво служат някои инструменти, които държеше в една стаичка.

Привечер при него дойдоха други рудари и аз не пропуснах нито една дума от разговорите им, макар че и езикът, и по-голямата част от съдържанието на онова, което казваха, ми бяха непонятни и чужди. Ала малкото, което ми се струваше, че разбирам, засили любопитството ми и стана причина през нощта да ме споходят странни сънища. Събудих се рано и отидох при новия си хазяин, при когото вече започваха да се събират рударите, за да чуят наставленията му. Съседната стая бе превърната в малък параклис. Там се появи един монах, който отслужи литургия, а сетне прочете тържествена молитва, в която призова небето да вземе под закрила рударите, да ги подкрепя в опасния им труд, да ги пази от съблазните и коварствата на злите духове и да им отреди богати находища. Никога не бях се молил с по-гореща страст, никога не бях усещал така ясно възвишеното значение на една литургия. Моите бъдещи другари ми заприличаха на подземни герои, които имат да преодоляват хиляди опасности, но разполагат и със завидното щастие да знаят какви ли не неща и в сериозното си, безмълвно общуване с прастарите скалисти чеда на природата, в нейните тъмни, чудновати зали са придобили правото да получават дарове от небесата и радостни да се въздигат над света и неговите несгоди. След богослужението надзирателят ми подаде лампа и малко дървено разпятие и тръгна с мен към шахтата (така наричаме стръмните входове на подземните сгради). Показа ми как трябва да се спускам, запозна ме с необходимите правила за безопасност, както и с названията на всевъзможни предмети и части. Мина пред мен и започна да се свлича по облата греда, като с едната си ръка се държеше за въже, привързано отстрани към някаква върлина, а с другата стискаше горящата лампа; последвах примера му и за сравнително кратко време се оказахме на доста голяма дълбочина. Чувствах някаква особена тържественост, а светлинката пред мен проблясваше като щастлива звезда, която ми сочеше пътя към залите, където природата крие своите съкровища. Долу се озовахме в истинска плетеница от ходове, а моят приветлив наставник не се уморяваше да отвръща на любопитните ми въпроси и да ме посвещава в умението си. Бълбукането на водата, отдалечеността от населената с хора повърхност, мракът и криволиците на ходовете, далечният шум от работата на рударите — всичко ме изпълваше с безмерно възхищение и аз преливах от радост, че най-сетне притежавам онова, което открай време е било мое най-съкровено желание. Това пълно задоволяване на едно вродено желание, този дивен възторг от неща, които биха могли да имат по-пряко отношение към нашето съществуване, към занимания, за които човек е предопределен и подготвян още от люлката си, също не може да бъдат обяснени и описани. За всеки друг тези неща навярно изглеждат ненужни, маловажни и обезсърчителни; за мен обаче те бяха така необходими, както са въздухът за гръдта и храната за стомаха. Моят стар наставник одобри бурната ми радост и ми предрече, че при такова усърдие и внимание сигурно ще стигна далеч, ще стана добър рудар. С какъв благоговеен трепет съзрях за пръв път в моя живот — на шестнадесети март преди четиридесет и пет години! — царя на металите във вид на нежни листенца из каменните цепнатини! Стори ми се, че той е затворен в яки зандани и просиява от радост, когато вижда как рударят си пробива път до него през много опасности и трудности, за да срути дебелите зидове и да го извади на бял свят, а той самият да накичи там короните и бокалите на властелините и мощите на светците, да владее и управлява света във формата на драгоценни и добре скътвани монети, украсени от най-различни образи. Реших да не напускам Ойла и лека-полека станах рудокопач — така викаме на истинския рудар, който се труди в самите земни недра. Отначало обаче работата ми се състоеше в изнасянето на откъртените късове руда, които слагахме в плетени кошове.

Старият рудар прекъсна разказа, за да си почине. Когато поднесе чашата към устните си, внимателните му слушатели весело подвикнаха:

— Е, към сполука!

Думите на стария човек бяха изпълнили с радост и душата на Хайнрих. Много му се искаше да чуе от него и други неща.

Слушателите говореха за опасностите и странностите, които съпътстват труда на рударя, разказваха чудновати предания, а старият човек ги изслушваше с усмивка и дружелюбно правеше опит да поправи представите им.

След известно време Хайнрих се обади:

— Оттогава навярно сте видели и изпитали много странни неща; съжалявали ли сте някога, задето сте избрали такъв живот? Бъдете добър да ни разкажете какво ви се е случило от онзи ден и за къде пътувате сега? Сигурно доста сте обикаляли по света, ето защо предполагам, че днес сте нещо повече от обикновен рудар.

— На драго сърце — каза старецът — ще си припомня отминалите времена, в които откривам достатъчно поводи да се радвам на божията милост и доброта. Съдбата ми отреди радостен и ведър живот, в него нямаше нито ден, в който да не легна в постелята си с благодарно сърце. Винаги съм имал щастие в онова, което вършех, а нашият небесен отец ме закриляше от злото и ме дари с почтена старост. Освен на него дължа всичко и на стария си наставник, който отдавна е в кръга на предците си и за когото не мога да мисля, без да се просълзя. Този човек бе от някогашните времена, бог го бе създал по свое подобие. Макар да бе надарен с дълбок разум, в делата му имаше детинско смирение. Под неговото ръководство рудникът преуспя и отрупа с несметни богатства херцога на Бохемия. Поради тази причина земите наоколо се населиха гъсто и станаха заможни, а цялата област разцъфтя. Всички рудари го почитаха като свой баща и докато Ойла съществува, неговото име ще бъде произнасяно с уважение и благодарност. По произход той беше лужичанин и се наричаше Вернер. Когато прекрачих за пръв път прага на дома му, неговата единствена дъщеря бе още дете. С всеки изминал ден моето усърдие, верността ми и дълбоката ми привързаност към него все повече ми спечелваха обичта му. Той ми даде името си и ме направи свой син. По-късно момиченцето израсна като почтено и пъргаво създание, чието лице бе чисто и непорочно като душата му. Като видя, че дъщеря му не е безразлична към мен, а и аз се задявам с нея и не откъсвам поглед от очите й, сини и открити като небето и ясни като кристал, старецът ми рече, че ако стана истински рудар, не би се възпротивил да ми я даде за жена. И удържа думата си. В деня, когато станах рудокопач, той положи ръце върху главите ни и ни благослови като годеник и годеница, а няколко седмици по-късно я въведох в стаята си като своя жена. Рано сутринта на същия ден, когато слънцето тъкмо изгряваше, успях да разкрия много богата жила. Херцогът ми изпрати златна верижка със своя образ, гравиран върху голяма монета, и ми обеща длъжността на моя тъст. Изпитвах неземно щастие, когато в деня на сватбата окачих верижката на шията на моята избраница, а всички погледи се насочиха към нея. Старият ни татко доживя да види няколко весели внучета, тъй че съкровищата в заника на живота му се оказаха повече, отколкото бе очаквал. Така той отработи спокойно своята смяна, за да излезе от мрачния рудник на тоя свят, да почине в мир и да чака деня, в които всеки ще получи възнаграждението, което е заслужил.

Старият човек изтри овлажнелите си очи и се обърна към Хайнрих:

— Рударството, господине, трябва да е благословено от бога! Нищо друго не прави тружениците си толкова честити и благородни, не събужда толкова вяра в небесната мъдрост и промисъл, не запазва така чиста невинността и детинството на сърцето, както рударството. В бедност се ражда рударят, в бедност си и отива. На него му стига да узнае къде се крият силите на метала и да ги извади на бял свят; ала ослепителният им блясък няма власт над безкористното му сърце. Опасното безумство не пламти в гръдта му, повече го радват причудливите им форми, странността на техния произход и на обиталищата им, а не примамливата възможност да ги притежава. Когато се превърнат в стоки, те вече с нищо не го съблазняват и той предпочита да ги дири сред хиляди премеждия и усилия в твърдините на земята, вместо да последва зова им по белия свят и да се стреми към тях на земната повърхност, като си служи с измама и лукавство. А усилията, за които говоря, запазват сърцето младо и ума му — бодър; той приема нищожната си надница с дълбока благодарност и всеки ден напуска с нова радост мрачните бездни на своя труд. Единствено той познава прелестта на светлината и на покоя, благотворното въздействие на свежия въздух и на ширната гледка; единствено той истински се ободрява от храната и виното, защото ги приема така, както се вкусва причастие; а с каква любеща и открита душа се среща с другарите си, обсипва с ласки жена си и своите рожби, изпитва благодарен радостта от красивия дар на задушевния разговор! Трудът в самота го отделя от света и от общуването с хората през по-голямата част от живота му. Той обаче не изпада в тъпо равнодушие към тези свръхземни, дълбокомислени неща и съхранява детинското си настроение, където всичко му се показва в най-дълбоката си същност, в първоначалното си пъстро великолепие. Природата не желае да е притежание на един-единствен човек. Като собственост тя се превръща в зла отрова, която отпъжда покоя, поражда гибелния ламтеж всичко да попадне в ръцете на собственика и го съпровожда с безкрайни грижи и дива страст. По този начин тя тайно подкопава земята под краката на притежателя и скоро го погребва в раззиналата се бездна, за да минава от ръка на ръка и постепенно да задоволява своя стремеж да принадлежи на всички. А колко спокойно се труди бедният невзискателен рудар в пустошта на своите бездни, далеч от неспокойната гълчава на света, обладан единствено от любознателност и обич към сговора! В самотата си той мисли с всеотдайна сърдечност за своите другари, за семейството си, чувства отново и отново кръвното родство между хората, които не могат един без друг. Трудът му го приучва на неуморно търпение и не допуска той да разпилява вниманието си в ненужни мисли. Вкопчил се е в двубой с една странна, упорита и неотстъпчива сила, която може да бъде превъзмогната само ако е безкрайно усърден и постоянно нащрек. Ала и в тези страхотни дълбини за него пак просиява вълшебен цвят: истинското упование в небесния му отец, чиято десница и подкрепа всеки ден му се явяват в един или друг недвусмислен облик. О, колко пъти, обзет от безмерно благоговение, съм съзерцавал в рудника простото разпятие на светлината на лампата си! Там за пръв път проумях свещения смисъл на този загадъчен образ и откопах най-възвишения ход към своето сърце, който завинаги ще ме дарява с богат добив!

Старецът помълча малко, а сетне продължи:

— Да, така е: божествен човек трябва да е бил онзи, който пръв е посветил хората в благородния занаят на рударя и е скрил в недрата на скалите този сериозен символ на човешкия живот. Тук жилата е голяма и се кърти лесно, ала е бедна; там пък скалата я е притиснала в малка, невзрачна падина, но тъкмо в нея се преплитат по-благородни пластове. Други жили я замърсяват, докато някоя сродна жила най-сетне се слее другарски с нея и безкрайно повиши стойността й. Често тя се разсипва пред очите на рударя в хиляди късчета; ала той е търпелив, спокойно продължава по пътя си и скоро вижда усърдието си възнаградено, понеже я преоткрива в нова сила и блясък. Често някакъв тъничък лъжовен пласт го кара да се отклони от вярната посока; ала скоро разбира, че върви погрешно, и започва мощно да си пробива път напряко, докато отново се добере до истинската рудоносна жила. Ах, тук рударят опознава всички прищевки на случайността, ала в същото време започва ясно да разбира, че старанието и постоянството са единствените непогрешими средства, за да се справи с тях и да се добере до съкровищата, които упорито бранят…

— Навярно знаете доста бодри песни — каза Хайнрих. — Сигурно този труд неволно ви кара да пеете, а музиката е желана спътница на рударите…

— Имате право — рече старецът, — пеенето и свирнята на цитра са неотменна част от живота на рударя и никое друго съсловие не е в състояние да изпита по-голяма наслада от тяхната прелест. Музиката и танците доставят голяма радост на рударя; те са нещо като весела молитва, спомените и надеждите правят труда му по-лек, а него — не толкова самотен. Ако нямате нищо против, веднага мога да ви предложа една песен, която много се пееше в годините на моята младост.

Той в земните недра е

всевластен господар

и вътре в тях нехае

за ни един кошмар.

 

Така добре познава

скалистия им скут,

че нищо не смущава

усърдния му труд.

 

Земята-хубавица

го среща с топлота —

за него годеница

като че ли е тя.

 

Той ден след ден зове я

с нарастваща любов —

единствено за нея

на всичко е готов.

 

Тя тайна подир тайна

от древни времена

разкрива му с омайна

любов и ведрина.

 

Струи легенда стара

край неговия лик

и вечно се разгаря

сред мрака тих светлик.

 

Познава го земята,

а той благодари,

раздавайки в отплата

делата си добри.

 

Помагат му рекички

по каменния скат,

разкриват му се всички

богатства в тоя свят.

 

С рубини и със злато

той в миг ще украси

короната, която

е в кралските коси.

 

Но даже да предлага

ръце на своя крал,

бедняшката тояга

навеки е избрал.

 

За злато тук се карат

и стигат чак до бой,

но горе господарят

на този свят е той!

Тази песен много хареса на Хайнрих и той се обърна към стария човек с молба за още една. Старецът веднага се съгласи и рече:

— Знам още една твърде странна песен, която е дошла кой знае откъде… Научихме я от един странстващ рудар. Този особняк бе търсач на подземна вода. Песента му намери всеобщо одобрение, защото звучеше някак по-инак, едва ли не смътно и неясно като самата музика, ала тъкмо поради това и привличаше така непонятно, беше като сън наяве.

Във непристъпен замък знам

владетел, който предпочита

да си стои навеки там

със своята чудата свита.

Невидими пазачи бдят

в усамотените палати

и само извори познати

от пъстрия им свод шумят.

 

Ах, те за всичко онова,

което горе са видели,

мълвят му с приказни слова

и се възторгват без предели!

Той се облива замечтан

със струите им до забрава,

а майка му пък отразява

лъчите с белия си стан.

 

Тук замъкът се е родил

от шеметните морски бездни

и всеки друм е преградил

към небесата яркозвездни.

Като че ли от тайнствен знак

обединени са слугите,

а облаци над канарите

плющят като победен флаг.

 

Обсажда яките врати

родът, по численост безмерен;

на своя господар шепти,

че вечно ще му бъде верен.

От радост всеки е обзет,

макар че в същност са пленени:

народът тъй опиянен е,

че не усеща своя гнет.

 

За въжделения му дар

малцина само там нехаят,

а се стремят палата стар

в основите да подкопаят.

Разбулва скритите неща

разсъдъкът с десница свята;

настъпва мигом свободата,

щом вникнеш във вътрешността.

 

Щом никой труди се добре,

във всяко нещо ще успее:

не може да не разбере

владетелят могъщ къде е;

и в миг чрез силите добри

той злите демони ще стресне

ще излезе в бой с водите бесни

и също ще ги усмири.

 

И колкото с по-страшен бяс

из този свят безкраен броди,

изгубва кралят свойта власт,

изчезват робските несгоди.

И ще нахлуе с порив луд

при нас морето необятно,

за да ни понесе обратно

към свидния ни роден скут.

Когато старецът свърши, на Хайнрих се стори, че вече е чувал някъде тази песен. Помоли го да я повтори и си я записа. Сетне старият човек излезе, а търговците заприказваха с останалите посетители за предимствата на рударството и трудностите, които го съпътстват. Един рече:

— Старецът неслучайно е дошъл тук. Днес доста се катери по хълмовете, та сигурно е открил някой добър признак. Когато се върне, не е зле да го попитаме.

— А знаете ли — обади се друг, — че бихме могли да го помолим да намери извор и за нашето село? Водата ни е далеч, та един кладенец ще ни бъде от голяма полза.

— Хрумна ми — каза трети, — че трябва да го попитам дали не би се съгласил да вземе със себе си един от синовете ми, който вече ми напълни къщата с какви ли не камъни! Момчето навярно ще стане добър рудар, а понеже старецът ми се вижда разумен човек, все ще научи нещо от него.

А търговците размишляваха дали да не установят чрез рударя благоприятни връзки с Бохемия и да купуват оттам метали на изгодна цена.

Старецът се върна и всички пожелаха да се възползват от познанството си с него. А първите негови думи бяха:

— Колко задушно и унило е тук, между тези четири стени! А месечината е грейнала навън с такава прелест, че ми се прииска да направя още една разходка. Днес видях наблизо няколко доста странни пещери. Може би някои от вас ще се съгласят да ме придружат; достатъчно е да вземем със себе си светлина и няма да имаме никакви трудности при разглеждането на пещерите.

На хората от селото тези пещери бяха добре известни, ала никой досега не беше се осмелявал да влезе в тях; нещо повече — те живееха открай време със страховитите предания за змейове и други чудовища, които ги обитавали. Дори били виждали някои и твърдяха, че при входовете на пещерите могат да се намерят кости от отвлечени и разкъсани хора и животни. Други пък смятаха, че вътре живее някакъв дух, понеже на няколко пъти били виждали отдалеч странна човешка фигура, а нощем оттам долитали песни.

Старецът обаче очевидно не обръщаше голямо внимание на приказките им и усмихнат ги уверяваше, че спокойно могат да тръгнат под закрилата на един рудар, тъй като чудовищата се боят от него; а дух, който пее, без съмнение е добро същество. Любопитството накара доста хора да преодолеят своята боязън и да се съгласят с предложението му; Хайнрих също пожела да тръгне с тях и майка му отстъпи пред неговите молби, след като старецът й обеща, че ще бди над сигурността на сина й. И търговците решиха да отидат със стареца. Свързаха дълги борини и направиха от тях факли; за всеки случай някои взеха и стълби, колове, въжета и всевъзможни отбранителни пособия и най-сетне пътешествието към близките хълмове започна. Отпред, крачеше старецът заедно с Хайнрих и търговците. Онзи селянин бе довел любознателния си син, който се сдоби с един факел и с радост осветяваше пътя към пещерите. Вечерта бе ведра и топла. Месечината сипеше мек блясък върху хълмовете и събуждаше чудни мечти у всичко живо. Самата тя бе сякаш сън на слънцето, сияеше връз вглъбения в себе си свят на сънищата и връщаше разделената с безчислени граници природа обратно в онази приказна древност, където всеки кълн спи отделно от другите и самотен и недокоснат, напразно се мъчи да разгърне смътната същност на своето безмерно битие. В душата на Хайнрих се отразяваше приказката на вечерта. Струваше му се, че светът спокойно се е разкрил вътре в него и показва като на гостоприемен домакин всичките си богатства и скрити прелести. Колко разбираеми му изглеждаха всички велики и прости явления наоколо! Сякаш не бе могъл да разбере природата единствено защото тя струпва най-близкото и най-познатото около човека с такова обилие от многообразни прояви! Словата на стареца като че ли отвориха в него някаква скрита врата. Съзря скромна стая редом с величествена катедрала, из чиято каменна основа възлиза суровият прасвят, към който ясното и весело бъдеще се носи във вид на златни пеещи ангелчета от купола й. В сребристото песнопение трептяха могъщи звуци, а към широките порти се устремиха всички живи същества, всяко от които ясно изразяваше вътрешната си природа чрез проста молба и своеобразен изговор. Колко странно, че тази ясна, така присъща на битието му гледка го спохождаше чак сега… В миг забрави за всичко, което го свързваше с широкия свят около него; почувства какъв е станал благодарение на този свят и какво ще представлява той за него, проумя всички чудновати представи и подтици, които неведнъж беше усещал, когато го бе наблюдавал. Разказът на търговците за момъка, който с такава жажда съзерцавал природата и станал кралски зет, отново изникна в съзнанието му, а някаква вълшебна нишка неусетно свърза хиляди други спомени от неговия живот. Докато Хайнрих размишляваше, групата вече бе наближила пещерата. Входът й бе нисък; старецът взе една факла и като се покатери по няколко камъка, пръв влезе вътре. Пресрещна го доста осезаемо въздушно течение и той извика на останалите, че спокойно могат да тръгнат подире му. Последни се вмъкнаха най-боязливите, които държаха в готовност оръжията си. Хайнрих и търговците вървяха зад стареца, а момчето бодро крачеше редом с него. Пътят отначало премина в доста тесен проход, който обаче скоро ги изведе в толкова просторна и висока пещера, че факлите не бяха в състояние да я осветят изцяло; но все пак в дъното се виждаха няколко отвора, които се изгубваха в скалната стена. Подът на пещерата бе мек и доста равен; стените и таванът също не бяха грапави и неравномерни; ала вниманието на всички бе привлечено най-вече от несметното количество кости и зъби, осеяли пода. Много от тях бяха напълно запазени, по други личаха следи от разложение, а онези, които стърчаха тук-там от стените, сякаш се бяха вкаменили. Големината на повечето бе необикновена. Тези останки от древни времена изпълниха стареца с радост; селяните обаче не се чувстваха особено спокойни, понеже ги сметнаха за очевидни следи от скрити наблизо хищници, макар че старият човек им сочеше по тях знаците на незапомнената древност и ги питаше дали са установили някакви опустошения сред стадата си или отвличания на хора и дали смятат, че тези кости могат да бъдат на познати животни или на човек. Старецът продължи по-нататък, селяните обаче решиха, че ще е най-добре да изчакат завръщането му извън пещерата. Хайнрих, търговците и момчето останаха със стария човек, като взеха факли и въжета. Скоро се озоваха във втора пещера, а старецът не забрави да обозначи хода, през който бяха дошли, като постави пред него купчинка от кости. Пещерата: приличаше на първата и също като нея криеше много останки от животни. Хайнрих потръпна и от страх, и от радост; струваше му се, че броди из преддверията на дворец в недрата на земята. Небесата и животът изведнъж се оказаха далеч, а тъмните просторни зали сякаш бяха част от някакво чудновато подземно царство. „Нима е възможно — питаше се Хайнрих — още един свят да води такъв бурен живот под нозете ни? Нима е възможно неведоми създания да обитават твърдините на земята, която превръща вътрешния огън на своя тъмен скут в исполински величествени образи? Могли ли са някога тези призрачни непознати, прогонени от настъпилия мраз, да се появят сред нас, и то вероятно по същото време, когато над главите ни са изникнали небесни гости, живите, говорещи сили на звездите? Дали тези кости не са останки от техния път към повърхността? Или може би са знак за бягството им към дълбините?“

Изведнъж старецът повика всички при себе си и им показа върху пода една доста прясна следа от човешки крак. Не успяха да открият други, затова старецът предложи да тръгнат по следата, без да се опасяват, че могат да се натъкнат на разбойници. Така и щяха да постъпят, ако внезапно от дълбоката бездна току под нозете им не бе зазвучала, и то доста ясно, някаква песен. Всички се слисаха от изненада, ала все пак се заслушаха:

Иска ми се да остана

в този дол и през нощта —

тук поднася ми стакана

всекидневно любовта.

 

Всяка нейна капка свята

преизпълва ме с мечти

и ме вдига от земята

чак до райските врати.

 

Тук гръдта ми не познава

горест и злочестина.

Тук сърцето си ми дава

най-прекрасната жена!

 

Мина не една година

и на горест, и на страх,

но вълшебната картина

тук навеки издълбах.

 

Оня низ от дни мъждука,

сякаш не е бил голям…

Изнесат ли ме оттука,

пак ще гледам все насам.

Всички бяха твърде приятно изненадани; обзе ги горещо желание да зърнат певеца.

След като потърсиха малко, откриха в един от краищата на дясната странична стена някакъв ход, който водеше надолу. Следите от стъпки сякаш изчезваха в него. Скоро им се стори, че виждат светлина, която с приближаването им ставаше все по-ярка. Пред очите им се разкри нова сводеста пещера, по-голяма от предишните, а в дъното й видяха човек, който бе положил дебела книга върху широката каменна плоча и четеше на светлината на лампа.

Човешката фигура се извърна към тях, стана и се упъти насреща им. Беше мъж, чиято възраст трудно можеше да се определи. Не изглеждаше ни стар, ни млад, по него не личаха никакви следи от времето, ако не се смятаха сребърните му коси, разделени по средата над челото му. В очите му се четеше неизказана ведрост, сякаш съзерцаваше безбрежна пролет от някакъв висок връх. Бе омотал нозете си в кожи и като че ли не носеше друга дреха освен широката мантия, с която се бе загърнал и която още повече подчертаваше едрата му и благородна фигура. Неочакваната им поява, изглежда, никак не го изненада, защото ги поздрави като стар познайник, сякаш отдавна очакваше да го посетят в жилището му.

— Радвам се, че ми идвате на гости — рече той, — вие сте първите приятели, които виждам, макар че отдавна живея тук. Изглежда, хората вече започват да проявяват по-голямо внимание към големия ни, прекрасен дом.

— Не очаквахме да срещнем тук толкова приветлив домакин — отвърна старецът. — Какво ли не ни наговориха за диви зверове и за духове, а ето че се натъкнахме на особено приятна изненада. Ако сме смутили благоговейния ви покой или дълбоките ви размисли, простете нашето любопитство.

— Нима бих могъл да видя нещо по-радостно от веселите и добронамерени човешки лица? — каза непознатият. — Макар да живея в това усамотение, не ме смятайте за враг на хората. Не съм избягал от света, а просто подирих спокойно място, където да се отдам на своите размисли, несмущаван от никого.

— Не сте ли съжалявали поне веднъж за решението си, не ви ли спохождат понякога часове, в които изпитвате страх, а сърцето ви копнее за човешки глас?

— Не… вече не. На младини ме обзе страстно желание да стана отшелник. Юношеската ми фантазия бе пълна с неясни предчувствия. Надявах се да намеря в самотата истинската храна за сърцето си. Изворът на моя вътрешен живот ми се струваше неизчерпаем. Ала скоро проумях, че за това ми е нужен не малък опит, че едно младо сърце не може да бъде само, че човекът добива известна самостоятелност едва след продължително общуване със себеподобните си.

— А аз — рече старецът — смятам, че за всеки начин на живот е нужно естествено призвание и че опитът, присъщ на напредналата възраст, сам води към известно оттегляне от средата на хората. Нали те са се посветили на труда — било за печалба, било за съхранение; една голяма надежда, една обща цел ги тласка с неудържима мощ. А децата и старците сякаш са нещо отделно. Безпомощността и невежеството изключват първите, а вторите виждат тази надежда вече осъществена, целта — изпълнена, те не са свързани чрез тях със средата, обръщат отново взор към себе си и имат достатъчно възможности да се подготвят достойно за прехода си в по-висша общност. При вас обаче е имало навярно и други причини да се отвърнете с такава решителност от хората и да пренебрегнете всички удобства, които предлага обществото. Струва ми се, че душата ви често се размеква и тогава сигурно не ви е леко…

— Да, чувствам подобно нещо, ала успях щастливо да го избягна, като въведох в живота си строг ред. Стремя се да запазя здравето си чрез движение, а за това няма нужда да се бърза. Всеки ден обикалям по няколко часа и се наслаждавам до насита на деня и на въздуха. Инак не излизам от тези зали и в определени часове се занимавам с плетене на кошници и с резбарство. Разменям стоката си в отдалечени селища срещу храна, взел съм със себе си книги и така времето минава като миг. В ония селища имам неколцина познати, на които е известно къде се намирам и от които научавам какво става по света. Когато умра, те ще ме погребат и ще приберат книгите ми.

Подкани ги да дойдат по-близо до мястото, където го видяха да седи, а то се намираше до самата стена на пещерата. По пода имаше много книги, също и една цитра, а на стената висяха доспехи, които очевидно бяха твърде скъпи. Масата се състоеше от пет големи каменни плочи, наредени във формата на сандък. Върху горната плоча бяха изсечени в естествена големина мъжка и женска фигура, които придържаха венец от лилии; встрани от тях пишеше:

„На това място Фридрих и Мария фон Хоенцолерн се завърнаха в отечеството си.“

Отшелникът попита своите гости коя е родината им и защо са дошли в този край. Той бе много дружелюбен и сърдечен, а думите му свидетелстваха, че твърде добре познава света. Старецът рече:

— Виждам, че сте воювали, личи по доспехите ви.

— Опасностите и превратностите на войната, възвишеният поетичен дух, който съпровожда войската, ме изтръгнаха от самотата на моето юношество и предопределиха житейската ми съдба. Продължителните размирици и безбройните събития, на които съм присъствал, може би още повече изостриха сетивата ми за самотата: безчислените спомени са добра компания, а тя е толкова по-приятна, колкото по-променен е погледът, с който ги оглеждаме и който едва сега открива истинските връзки помежду им, дълбокия смисъл на тяхната последователност, значението на появата им. Истинското чувство за историите на хората се развива доста по-късно, и то повече под кроткото въздействие на спомена, отколкото под грубите впечатления от настоящето. Най-близките събития изглеждат доста несвързани, ала толкова по-прекрасна е връзката им с по-отдалечените; и само когато човек е в състояние да обозре един дълъг низ, като при това нито се спира на дословността, нито обърква със своенравни измислици съществуващия порядък, той забелязва тайнствената общност на минало и бъдно, приучва се да сглобява историята от надежда и спомен. Ала само онзи, който вижда цялата древност пред очите си, би успял да разгадае простия закон на историята. Стигаме до непълни и мъчителни заключения и можем да бъдем радостни, ако открием за нас самите някакво подходящо предписание, което да ни осигури необходимите връзки със собствения ни кратък живот. Смея обаче да кажа, че всяко внимателно вглеждане в житейските съдби доставя дълбока, непресекваща наслада и повече от която и да било друга мисъл ни извисява над земната неволя. Юношата чете историята единствено от любопитство, като забавна приказка; за зрялата възраст обаче тя се превръща в божествена, утешителна и възвисяваща другарка, която благодарение на мъдрите си слова кротко подготвя човека за по-високо, по-всеобхватно поприще и му представя непознатия свят в понятни образи. Дом на историята е църквата, а тихият двор е символ на цветната й градина. За историята би следвало да пишат само стари, благочестиви люде, чиято собствена история вече е приключила и които не се надяват на нищо освен на пресаждане в градината. Онова, което напишат, не ще бъде мрачно и мъгляво; не, един лъч от купола ще покаже всичко в най-вярната и най-красивата светлина, а свещеният дух ще витае над странно разлюлените води.

— Словата ви са така прави и понятни! — възкликна старецът. — Истина е, че трябва да влагаме по-голямо старание и да записваме точно онези неща от епохата, които заслужават да бъдат запомнени, за да ги оставим на бъдните люде като благоговейно завещание. Има хиляди отдалечени неща, към които се отнасяме с внимание и грижа, а на най-близкото и най-важното, на собствения ни живот, на близките ни, на рода ни, чиято безшумна планомерност сме възприели като заложена в мислите на някакво провидение, отделяме толкова малко внимание и нехайно допускаме да се заличат всички следи в нашата памет. По-мъдрите ни потомци ще подирят всяко сведение за миналите събития, няма да им бъде безразличен дори животът на отделния незначителен човек, тъй като в него малко или много намира отражение великият живот на съвремието му.

— Лошо е само — рече граф фон Хоенцолерн, — дето дори онези малцина, които са записвали делата и събитията на своето време, не са премисляли много-много труда си, не са се стремили към пълнота и порядък в наблюденията си, ами са вземали напосоки описваните от тях случки. Всеки лесно ще забележи по себе си, че може да опише ясно и пълно само онова, което познава в подробности и чиито съставки, възникване, последователност, предназначение и използване са, му добре известни — в противен случай ще се получи не описание, а объркана смесица от половинчати забележки. Дайте на дете да ви опише една машина, а селянин — един кораб и можете да бъдете сигурни, че едва ли някой ще бъде в състояние да извлече каквато и да било полза или поука от техните думи; така е и с повечето от онези, които пишат истории и вероятно владеят разказваческото изкуство толкова добре, че са дори прекомерно разточителни, ала забравят тъкмо най-ценното, онова, което превръща историята в история и свързва отделните случайности в приятна и поучителна цялост. Като премислям всички тези неща, стигам до убеждението, че онзи, който пише истории, задължително трябва да бъде поет, понеже само поетите владеят изкуството да свързват отделните събития по най-подходящия начин. В техните разкази и басни съм се възхищавал безмълвно от тънкия им усет за тайнствения дух на живота. В техните приказки има повече истина, отколкото в хрониките, писани от учени люде. Макар героите и съдбите в тях да са измислени, все пак намерението, с което са измислени, е правдиво и естествено. За удоволствието, което изпитваме, и за поуката, която получаваме, е почти без значение дали героите, в чиито съдби проследяваме своите, действително са живели някога, или не. Ние търсим да съзрем голямата, обикновена душа в явленията на времето и ако видим желанието си задоволено, случайното съществуване на техните външни образи не ни интересува.

— И аз открай време обичам поетите — каза старецът. — Чрез тях животът и светът станаха за мен по-ясни и по-прегледни. Струваше ми се, че те са сприятелени с ясните духове на светлината, които проникват във всички същества, разграничават ги едно от друго и разстилат над всяко от тях своеобразен, изтъкан от нежни нишки воал. Когато слушах песните им, моята собствена природа се разгръщаше волно и сякаш започваше да се движи с по-голяма лекота, да изпитва радост от тяхното дружелюбие и от желанията им, да се рее с кротка наслада и да предизвиква хиляди прелестни въздействия.

— Нима сте имали щастието да срещнете по вашите земи и поети? — попита отшелникът.

— Имаше и в нашия край неколцина, ала те намираха особено удоволствие в пътешествията, тъй че рядко се задържаха за по-дълго време при нас. Но често съм срещал такива по време на моите странствания из Илирия, Саксония и Швеция; споменът за тях винаги ще ме изпълва с радост.

— Изглежда, доста сте пътували по света. Навярно сте преживели какво ли не?…

— Нашето занятие е такова, че почти ни задължава да бродим по земята, сякаш някакъв подземен огън кара рударя да не стои на едно място. Той никога не се задоволява само със съзерцание и цял живот е длъжен да изучава онова чудновато строително изкуство, което е изградило земята по такъв странен начин. Нашият труд е прастар и широко разпространен. Той навярно се е движил подобно на нашия род ведно със слънцето, от изток към запад, и от краищата към средата. Навред се е сблъсквал с какви ли не трудности и тъй като нуждата винаги е тласкала човешкия дух към мъдри открития, рударят навсякъде може да умножи своите познания и своята сръчност, да обогати родината си с придобития полезен опит.

— Та вие сте нещо като астролози! — възкликна отшелникът. — Те неотлъчно наблюдават небосвода, лутат се надлъж и шир из неизмеримите му пространства — а вие сте насочили погледите си към земята и изучавате строежа й. Те изследват силите и влиянията на небесните тела, а вие — силите на скалите и планините, както и многоликите въздействия на земните и каменните пластове. Книга на бъдещето за тях е небето, а паметниците от древния свят показва на вас земята.

— Тази взаимна връзка не е без значение — усмихна се старецът. — Сияйните пороци вероятно играят първостепенна роля в онази стара история на чудноватия земен строеж. Може би ще дойде време, когато ще се научим по-добре да си ги обясняваме чрез делата им, а делата им — чрез тях. Може би величавите планински вериги са следи от някогашните техни друмища и сами са искали да се хранят от ръката им и също да поемат към небето. В стремежа си да станат звезди някои са се издигнали твърде високо, но са били принудени да се лишат от красивото зелено одеяние на по-ниските местности. Не са постигнали нищо, освен че помагат на бащите си да определят времето и са пророци на низините, като ту ги закрилят, ту стоварват бури върху тях.

— Откакто живея в тази пещера — продължи отшелникът, — свикнах да мисля повече за старите времена. Подобен размисъл има неописуема привлекателност и аз добре мога да си представя с каква любов се отнася навярно рударят към своя труд. Когато гледам странните стари кости, струпани тук в такива огромни количества, когато си помисля за дивите времена, в които тези незнайни, чудовищни животни са нахълтали в пещерите, тласкани вероятно от ужас и страх, и са намерили тук смъртта си, когато след това се върна отново в епохите, в които тези пещери са се сраснали, а земята е била покрита от огромни водни талази — тогава самият аз се виждам като някакъв сън от бъдещето, като рожба на вечния покой. Колко безметежна и мирна, колко кротка и ясна е днешната природа в сравнение с ония груби времена, придобили гигантски измерения! В наши дни и най-страховитата буря, и най-ужасното земетресение са само блед отзвук от тогавашните непоносими родилни мъки. Може би растителният и животинският свят, пък и самите някогашни хора — стига да е имало такива по отделни островчета из този океан — са били устроени по-яко и по-грубовато; тогава поне не бива да казваме, че древните предания за хора с исполински ръст са измислица.

— Човек не може да не изпита радост — каза старецът, — когато види постепенното успокояване на природата. Изглежда, лека-полека са възниквали все по-топло разбирателство, по-мирна общност, взаимна подкрепа и съживяване, тъй че можем да очакваме времената да стават още по-добри. Нищо чудно старият квас и до днес да не е ферментирал навсякъде, тъй че да настъпи някой и друг силен трус; ала онова, което се вижда навред, е всемощният стремеж към свобода и сговор, а съществува ли подобен дух, всеки трус ще отмине и ще ни приближи до великата цел. И дори природата вече да не е така плодоносна, дори днес вече да не възникват метали и скъпоценни камъни, скали и планини, дори днешните растения и животни да не достигат предишната си удивителна големина и сила — колкото повече се изчерпва раждащата й мощ, толкова повече нарастват нейните творчески, облагородяващи и човеколюбиви сили, нравът й става по-възприемчив и нежен, фантазията й — по-разнолика и многосмислена, ръката й — по-лека и изкусна. Тя се приближава до човека и ако някога е била безчувствена скала, сега е кротко, напъпило растение, безмълвен творец като самите хора. А и нужно ли е да умножава онези богатства, които са толкова много, че ще ни стигнат за вечни времена? Обходените от мен места са сравнително малко, но какви огромни запаси, чието използване ще бъде дело на идните поколения, открих там още от пръв поглед! Какви богатства само са заключени в планините на север, какви благоприятни признаци съм намирал в родината си, в Маджарско, в полите на Карпатите, в скалистите долини на Тирол, Австрия и Бавария! Да бях взел само онова, което трябваше да вдигна от земята или да го отломя, сега щях да бъда богаташ. На някои места ми се струваше, че се намирам във вълшебна градина. Всичко, което виждах, бе образувано от скъпоценни метали, и то по небивало изкусен начин. Сред нежните къдрици и вейки на среброто висяха блестящи, рубиненоалени, прозрачни плодове, а тежките дръвчета бяха стъпили върху основа от кристал с неподражаема красота. Просто не вярвах на очите си, когато попаднах на такива приказни места; не се уморявах да бродя из тези очарователни пущинаци и да се любувам на техните съкровища. И по време на сегашното си пътуване видях не малко забележителни неща, а с такава щедрост, с такъв разкош трябва да са сподобени и други земни кътчета.

— В това няма никакво съмнение — рече непознатият, — достатъчно е да си спомним за съкровищата на Ориента; а нима далечна Индия, Африка и Испания не са били прочути още в древността със своите богатства? Когато човек воюва, той наистина не обръща кой знае какво внимание на рудните жили и на пукнатините в скалите, ала от време на време все пак спирах очи и на тези бляскави ивици, които подобно на чудновати пъпки предричат неочакван цвят и плод. Можех ли да си помисля тогава, когато под светлината на грейналия ден минавах весел край тези тъмни обиталища, че сам ще свърша живота си в недрата на планината? Любовта ми ме носеше горд над земната повърхност и ме изпълваше с надеждата, че някой ден ще заспя вечен сън в обятията й. Войната свърши и аз поех за дома си, окрилен от радостните очаквания за отморителна есен. Ала духът на войната бе сякаш и дух на моето щастие. В Ориента моята Мария ми бе родила две деца. Те бяха радостта на живота ни. Презморското пътуване и суровият въздух в Европа ги покосиха. Няколко дни след пристигането си ги погребах и угнетен отведох безутешната си съпруга в своята родина. Навярно безмълвната горест бе изтънила нишката и на нейния живот. Наскоро след това предприех едно пътуване, тя ме придружаваше както винаги и внезапно издъхна в ръцете ми. Тук наблизо свърши общият ни земен път. Решението ми узря в миг. И намерих нещо, което никога не бях очаквал; споходи ме божествено просветление и от деня, в който аз сам я погребах тук, някаква небесна десница свали от сърцето ми всяка печал. После заръчах да построят гробницата. Понякога ни се струва, че едно нещо свършва, а то в същност тепърва започва — така стана и с моя живот. Бог да дари всинца ви с блажени старини и с душевен покой като мен!

Хайнрих и търговците внимателно бяха проследили разговора. В изпълнената си с предчувствия гръд момъкът усети нови, непознати трепети. Някои думи и мисли попадаха в нея като живителен цветен прашец, изтръгваха го бързо от тесния кръг на младостта му и го възвисяваха в селенията на света. Като дълги години стояха зад гърба му отминалите няколко часа, струваше му се, че никога не е мислил и чувствал другояче.

Отшелникът им показа книгите си, които съдържаха стари истории и стихотворения. Хайнрих разлисти големите, изпъстрени с красиви рисунки писания; кратките стихотворни редове, заглавията, отделни места от написаното и безукорните рисунки, поставени тук-там като олицетворение на самите думи, за да подпомогнат въображението на читателя, неудържимо привлякоха любопитството му. Отшелникът забеляза това и захвана да му обяснява странните писмена. Изобразени бяха всевъзможни картини от живота. Виждаха се в различен ред и различни връзки битки, погребения, сватбени празненства, корабокрушения, пещери и дворци; крале, герои, свещеници, стари и млади люде, хора в чуждоземни одежди, чудновати животни. Хайнрих не можеше да откъсне очи от тях и сякаш нямаше друго желание, освен да остане при отшелника, който неудържимо го привличаше, и да научи от него всичко за тези книги. Междувременно старецът попита дали има и други пещери, а отшелникът отговори, че съвсем наблизо се намирали още няколко, при това много големи, и предложи да го придружи до тях. Старецът се съгласи, а отшелникът, забелязал увлечението, с което Хайнрих разгръща книгите, му предложи да остане и през това време да ги разгледа по-подробно. Хайнрих остана с радост при книгите и горещо му благодари за позволението. Запрелиства с безкрайно удоволствие, докато най-сетне в ръцете му попадна книга, писана на чужд език, който сякаш имаше известна прилика с латинския и италианския. Много му се искаше да знае този език, защото книгата му харесваше извънмерно, а той не разбираше нито сричка от нея. Нямаше заглавие, затова пък откри няколко картини. Те му се сториха някак си познати, а когато се взря по-внимателно в тях, откри сред фигурите доста ясното си собствено изображение. Уплаши се и си рече, че сънува, но щом се вгледа повторно, разбра, че не може да има никакво съмнение в пълната прилика. Не можеше да повярва на очите си, когато скоро откри на една картина пещерата, отшелника и стареца редом със себе си. Постепенно намери и други картини, които изобразяваха плененото момиче от Ориента, родителите му, ландграфа на Тюрингия и неговата съпруга, сприятеления с него дворцов свещеник и някои други познати; само че дрехите им бяха някак странни, като че ли принадлежаха на друга епоха. Не се сещаше за имената на някои лица, ала те му се струваха познати. А себе си видя в най-различни положения. Особено величествен и благороден изглеждаше на края: държеше в ръцете си китара, а съпругата на ландграфа окичваше главата му с венец. Видя се в императорския дворец, на кораб, в жарка прегръдка с красиво стройно момиче, в битка с мъже, които имаха дивашки вид, в приятелски разговори със сарацини и маври. До него често се появяваше мъж със сериозна външност. Изпитваше дълбока почит към тази достолепна личност и се радваше, когато се видеше ръка за ръка с него. Последните картини бяха мъгляви и неразбираеми; все пак безмерно го изненадаха някои лица, които бе виждал насън. В книгата като че ли липсваше краят. Хайнрих бе твърде угрижен и не копнееше за нищо друго, освен да може да прочете книгата и тя да бъде негова, само негова. Разгледа картините много пъти, докато най-подир се сепна от гласовете на завръщащите се хора. Обзе го някакъв срам. Не посмя да се издаде какво откритие е направил, затвори книгата и сякаш просто между другото попита отшелника какво е заглавието и на какъв език е написана. Така узна, че е сътворена на провансалски.

— Чел съм я отдавна — рече отшелникът, — та вече не мога да си спомня съдържанието й. Доколкото знам, това е роман за странната съдба на един поет. В него поетичното изкуство е изобразено и възпято във всевъзможни разновидности. Ръкописът е без край; донесох го от Ерусалим, където го открих в наследството на един приятел и го запазих заради паметта му.

Сбогуваха се, а Хайнрих бе разчувстван до сълзи. Толкова бе обикнал и пещерата, и отшелника!

Той сякаш също ги бе обикнал. Всички го прегърнаха сърдечно. На Хайнрих се стори, че забелязва как дружелюбният му проницателен поглед се впива в него. А и думите, които отшелникът му каза на раздяла, бяха твърде многозначни. Той като че ли знаеше за откритието му и намекваше за него. Изпроводи ги до входа на пещерата, след като помоли всички, и особено момчето, да не споменават на селяните нищо за него, защото инак непрекъснато ще бъде обезпокояван от тях.

Обещаха да изпълнят молбата му. Сбогуваха се и той ги изпрати с молитвени слова:

— Може да мине много време, ала някой ден ние пак ще се видим и днешните ни приказки ще ни накарат да се усмихваме. Ще ни обгърне божествен ден и ще се радваме, че дружелюбно сме се приветствали един друг в тези долини на изпитанието и сме били обзети от еднакви помисли и предчувствия. Те са ангелите, чиято сигурна десница ни води тук. Ако не сваляте взор от небето, никога не ще изгубите пътя към вашата родина.

Разделиха се с безмълвно благоговение, скоро откриха нерешителните си спътници и като си говореха за какво ли не, след кратко време стигнаха и селото, където разтревожената майка на Хайнрих ги посрещна с безкрайна радост.

Бележки

[1] Днес Ихлава, град недалеч от Прага. — Б. пр.